Р Е Ш Е Н И Е

№ …………

гр. Кюстендил, 23.03.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети март, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА

ЧЛЕНОВЕ: Татяна К.

Елисавета Деянчева

и при участието на съдебен секретар Симона Цикова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева в.гр.д. № 44 по описа на ОС-Кюстендил за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. Глава ХХV от ГПК – „Бързо производство“ - чл. 310 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Детска градина „******“, с ЕИК ******, представлявана от директора Ц.Г., седалище и адрес на управление гр. С.Б., ул. „**********“ № ***, чрез адв. А.Р. ***, против Решение № 260125/24.11.2020 г., постановено по гр.д. № 840 от описа на Районен съд – Дупница (ДРС) за 2020 г.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно. Конкретизира, че съдът погрешно приел, че отпускът на ищцата бил прекратен незаконосъобразно, без да има заповед за това, в нарушение на указаното в чл. 46, ал. 6, т3 от НРВПО. В т.см. не било нужно взаимното съгласие на страните по трудовото правоотношение да бъде облечено в конкретна писмена форма. Заради това изводът на съда, че на 10, 13 и 14 април ищцата не е имала основание да бъде на работното си място бил неправилен.

При развитите доводи иска да бъде отменено атакуваното Решение № 260125/24.11.2020 г., постановено по гр.д. № 840 от описа на Районен съд – Дупница (ДРС) за 2020 г., като вместо него бъде постановено друго, с което претенцията да бъде отхвърлена.

Претендира и деловодни разноски.

В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д. М., чрез адв. И.В.от АК-Пловдив, в който се застъпва становище, че решението, което се атакува, е валидно и допустимо, като се поддържат доводи за правилност и обоснованост на атакувания съдебен акт.

Поддържа се също, че не всички доводи и възражения на ищеца били обсъдени в него, заради което се иска въззивният съд да стори това. Подкрепя искането си с цитирана съдебна практика.

Сочи, че ищцата не е можело да бъде уволнена законно, т.к. била нарушена закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ, доколкото отпускът й не бил прекъснат с надлежна заповед.

С това не било налице и основанието на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ.

Работодателят не бил изпълнил задълженията си по чл. 127, ал. 1 от КТ и на оказал съдействия на служителя си за започване на работа, както и тези по чл. 193, ал. 1 от КТ да събере и оцени обясненията на работника. Не бил даден и разумен срок за депозиране на такива.

Липсвала и преценка по см. на чл. 189 от КТ.

Самата заповед била и немотивирана.

Решението на ДРС било неправилно досежно редуцирането на дължимото адвокатско възнаграждение, в който аспект ответната по жалбата страна смята, че такова се следва за всеки отделен иск.

На тази база се иска потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Претендира и разноски за двете съдебни инстанции.

Не ангажира доказателства и не поддържа доказателствени искания.

По реда на чл. 263 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК е депозирана и частна жалба от Д. М. против Определение от 18.01.2021 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските.

Постъпилата частна жалба е съобщена на другата страна, която в едноседмичния срок не е изразила становище по нея.

Изготвен е и доклад с оглед разпоредбата на чл. 317 вр. чл. 312, ал. 1, т. 2 от ГПК, който е връчен на страните по делото, като в срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК не са заявени доказателствени искания.

В съдебно заседание постъпилите жалби се поддържат.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил.

Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустими искове, предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящият съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира следното:

В хода на първоинстанционното производство е постановено съдебно решение, с което уволнението на ищцата, извършено със Заповед № ****/16.04.2020г. на Кмета на Община С.Б., с която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, чл. 188, т. 3 във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 187, ал. 1 КТ е прекратено трудовото правоотношение, е прието за незаконно, респ. е била отменена и Заповед № ****/16.04.2020г. на Кмета на Община С.Б. - К.Г., като незаконосъобразна. Ищцата е била възстановена на заемана преди уволнението длъжност „******” на Детска градина „******” – град С.Б.. Производството по в частта по предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ - за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка, е прекратено като недопустимо, а ответната Детска градина „******” - град С.Б. е била осъдена да заплати на ищцата сумата от ******лева, представляваща обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за времето, през което е останала без работа, поради незаконно уволнение - от 23.04.2020г. до 23.10.2020г.

Разпределил е и отговорността за разноски с оглед изхода на спора, като на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищцата е бил намален от *****,00 лв. на 610,00 лв.

За да постанови акта си сезираният съд е приел фактическата обстановка в мотивите на решението си, която този съдебен състав намира за пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал.

Действително от фактическа страна по делото не е било спорно и е установимо от представените доказателства, че страните са били в трудови правоотношения по силата на трудов договор № 812 от 23.11.2011 г., като ищцата заемала длъжност „*****”. С допълнително споразумение към договора от 31.01.2019г. й е определено място на работата в Детска градина „******” гр. С.Б. и длъжността – „*****”.

Съгласно Заповед № 1071/19.11.2019 г. й било разрешено да ползва отпуск по реда на чл. 164, ал. 3 от КТ за отглеждане на дете до навършване на 2-годишна възраст, считано от 21.11.2019 г. до 20.11.2020 г., включително.

Известно е, а и не е спорно по делото, че по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и издадена Заповед № ******/13.03.2020 г. на Министъра на здравеопазването, са преустановени посещенията на децата в детските ясли и детските градини, до отмяна на заповедта на 13.05.2020 г., когато бе отменено и извънредното положение в РБългария.

С писмо, изпратено на електронния адрес на Община С.Б. до Кмета на Община С.Б. от 09.04.2020г., ищцата изразила желанието си за връщане на работа, към което писмо е прикачила молба за прекратяване на отпуск за отглеждане на дете до 2 - годишна възраст.

По делото са приети три протокола от извършена проверка в детската градина съставени от заместник - кмета на Община С.Б. С.К., в които се сочи, че на датите 10.04.2020г., 13.04.2020г., и 14.04.2020г. ищцата не се е явила на работа.

Видно от Заповед *****/15.04.2020 г. на Кмета на Община С.Б. е открито дисциплинарно производство срещу ищцата, искани са й писмени обяснения, като е определен срок за това - до 15.30 часа на същата дата, като такива е депозирала на същия ден.

На 16.04.2020г. със Заповед № **** кметът на община С.Б. К.Г. прекратил трудовото си правоотношение с ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, чл. 188, т. 3 във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 187, ал. 1 КТ.

На 21.04.2020г. ищцата депозирала в Община С.Б. заявление, с което оттегля молбата си за прекратяване на ползването на отпуск по чл. 164, ал. 3 КТ.

В писмени обяснения, дадени пред Кмета на Община С.Б. на Цв. ***** сочи, че на 10.04.20г. (15:00-15:10 часа) е била посетена от г-н С.К. – заместник кмета на Община С.Б. и г-жа Р.В.била уведомена, че ищцата М. е подала молба за прекратяване на отпуската и е била възстановена на работа, както и че нейният договор за длъжността й „*****” следва да бъде прекратен, ***** подписала заповед за прекратяване на трудовия й договор, казали да изчака М. и представители на Община С.Б., за да предаде документацията с протокол.

В други писмени обяснения от 13.04.2020г. Цв. ***** сочи, че чакала ищцата да отиде в детската градина, за да й предаде документацията. В тази връзка била поканила колегите чрез „месинджър група” на събрание за отчитане на бюджета за първото тримесечие на 2020 г. Всички учители и главния счетоводител се отзовали на поканата и присъствали. Провело се събрание в 09,30 часа, след приемане на отчет обсъдили занимания на децата по групи в рамките на извънредното положение в страната, обявено на 13.03.2020г.

Видно от протокол № 2/13.04.2020г., съставен под председателството на Цв. *****, на същата дата е приет отчет за направените разходи и изразходвани средства за първото тримесечие на 2020г. ДГ „******” град С.Б., а от приетия протокол № 6/13.04.2020г., съставен под председателството на Цв. *****., че е проведено извънредно заседание на Педагогическия съвет в детската градина с описани точки от дневния ред и взети решения по тях.

Видно от Заповед № 289/11.03.2020г. на Цв. ***** е забранен достъпа на външни лица до сградата на детската градина и базите към нея до второ нареждане.

Със Заповед № 290/13.03.2020г. на Цв. ***** била преустановена работата на ДГ „******” – град С.Б. за периода 13.03.2020г. – 29.03.2020г. и наредено педагогическият персонал на детската градина да излезе в платен отпуск, считано от 16.03.2020г. до 29.03.2020г., част от непедагогическия персонал да извърши почистване и дезинфекция на сградите в базите в с. Овчарци и в с. Ресилово, при спазване на превантивните мерки за COVID – 19, а административният персонал да премине към дистанционна форма на работа, при невъзможност - да работи при спазване на противоепидемичните изисквания за COVID – 19.

Със Заповед № 314/30.03.2020г. на Цв. ***** била преустановена работата на ДГ „******” – град С.Б. за периода 13.03.2020г. – 12.04.2020г. и наредено педагогическият и непедагогическият персонал на детската градина да излезе в платен отпуск, считано от 30.03.2020г. до 12.04.2020г., а административния персонал да работи при спазване на противоепидемичните изисквания за COVID – 19.

На основание чл. 325, ал. 1, т. 5 от КТ със своя Заповед № 363/10.04.2020г. кметът на Община С.Б. К.Г. прекратил трудовия договор на ******а на Детска градина „******” - Цв. *****, поради завръщане на замествания на работа.

Молбата за прекъсване на ползването на отпуск по чл. 164, ал. 3 КТ, депозирана от ищцата до Кмета на Община С.Б., е изпратена на Детска градина „******” и получена на 13.04.2020г в деловодството на детската градина.

Между Община С.Б. и Цв. ***** на 23.04.2020г. е сключен трудов договор, по силата на който тя заема длъжността „вр. изпълняващ ****** детска градина” - до заемането й чрез конкурс.

Събрани са гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Л. *****, Т.З., Д.М., А.Т., С.К., Р.В.и Р.Й..

В приетите заключения на вещото лице Георги Вълев по назначената съдебно-счетоводна експертиза – основно и допълнително, последното получено брутно трудово възнаграждение от ищцата е за месец октомври 2019 г. и е в размер на 1 608, 29 лв. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ във връзка чл. 225, ал. 2 от КТ за шест месеца през които ищцата Д.К. М. е останала без работа в периода от 23.04.2020г. до 23.10.2020 г. е в размер на 8 471, 35 лева, като се вземе предвид полученото от нея от „*****”-ИН ЕООД и от ДГ № **** „*****” гр. С., като получената сума е събрана с дължимите за тези шест месеца без работа суми за ПКС, за 24-ти май и за 15-ти септември 2020г.

С оглед изводите на експерта по искане на ищцата съдът е допуснал изменение на предявения иск по 344, ал. 1 т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ по размер, като той се счита предявен за сумата от ***** лева.

Пред въззивната инстанция не са ангажирани допълнителни доказателства.

При тези установени обстоятелства се налагат следните правни изводи:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 Кодекса на труда (КТ) - за признаване на уволнението за незаконно; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за заплащане на обезщетение за оставането без работа поради незаконното уволнение.

Така предявените исковете са разгледани по реда на Глава ХХV от ГПК – „Бързо производство“, чл. 310 и сл. от ГПК – арг. от разп. на чл. 310, ал. 2 от ГПК.

Искът е насочен против пасивно легитимирана страна, съгласно задължителните указания по прилагането на закона в ТР № 1/2010 г., ОСГК, в което по обвързващ начин е даден отговор на въпроса кой е надлежен ответник при исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 1, изр. първо КТ – работодателят или горестоящия спрямо работодателя орган. От това следва, че трудовият договор с ******а на общинската детска градина се сключва с кмета на общината, но по изричната разпоредба на закона – чл. 61, ал. 2, изр. второ КТ, и в този случай трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, на което се предоставя работната сила.

При тези обстоятелства несподелимо е твърдението в исковата молба, че всички действия по налагане на наказание, извършени от кмета, били незаконосъобразни, т.к. не изхождат от работодателя – самата детска градина. По изричната разпоредба на закона и при прекратяване на трудовото правоотношение за длъжности по чл. 61, ал. 2 КТ, кметът разполага с компетентност, каквато следва по аргумент от чл. 192, ал. 2 КТ. Този извод следва и от обстоятелството, че субективното право за прекратяване на трудовия договор, предвидено в Глава шестнадесета на КТ, в т. ч. и чрез налагането на дисциплинарно наказание уволнение, принадлежи на работодателя във всички случаи на възникване на правоотношението въз основа на такъв договор, независимо дали той е сключен по реда на чл. 61, ал. 2 КТ (с оглед липсата на предвидено изключение в този смисъл). За осъществяване на това право е необходимо волеизявление на оправомощено с работодателска власт лице, но тъй като заемащият длъжност с такава трудова функция не може да го упражни по отношение на себе си, то (волеизявлението) и в тези случаи е възложено на висшестоящия спрямо работодателя орган.

По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ. Работникът, съответно служителят, разполага с правна възможност да иска отмяна на уволнението само с иска по чл. 344 ал. 1, т. 1 КТ, като той включва всички основания за незаконност от процедурно или материалноправно естество (Така решение по чл. 290 ГПК №89 от 26.04.2011 г. по гр.д. № 278/2010 г., IV г.о.). От неговата основателност е поставена в зависимост преценката за основателност и на обективно съединените с него исковете по чл. 344 ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. По конститутивните исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, и 2 КТ, доказателствената тежест е върху работодателя, който трябва да докаже законното упражняване на потестативното си право да уволни работника или служителя. Искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ, доколкото е осъдителен, подлежи на доказване от ищеца по отношение на всички елементи от фактическия му състав: незаконно уволнение, оставане без работа, вреда /пропусната полза/ и причинна връзка между тях. Така именно е разпределена и доказателствената тежест в случая с доклада на съда.

При така указаната доказателствена тежест са ангажирани писмени доказателства – трудов договор., както и допълнително споразумение към него, от които се установява, че страните са били в трудово-правни отношения.

Волята на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение е обективирана в оспорената заповед Заповед № **** от 16.04.2020 г. Заповедта е връчена на ищеца лично на 23.04.2020 г., като в този аспект лисва спор между страните.

Не се спори също, че на 10-ти, 13-ти и 14-ти април 2020 г. ищцата не е изпълнявала трудовите си задължения на работното си място в детската градина.

Като основание за прекратяване на правоотношението в заповедта е посочена нормата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ и е отбелязано изрично, че се налага дисциплинарно наказание „******“ за извършено от ищеца именно дисциплинарно нарушение, изразяващо се в неявяването му на работа в два последователни дни – на 10-ти, 13-ти и 14-ти април 2020 г.

Процесната заповед не страда от пороци на формално основание. Спазени са сроковете, уредени в чл. 194, ал. 1 КТ - 2 месечен срок от откриване на нарушението и едногодишен от извършването му, като този довод се изляга за прецизност, макар и съдът да не следи служебно за спазването му . арг. от приетото в Решение № 297/ 03.10.2014 г. по гр.д.№ 7528/ 2013 г., ІV г.о., ВКС. В нея са отразени всички необходими реквизити, а от съдържанието е ясно кой е нарушителят, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните си признаци, времето на извършването му, вида на наказанието и правното му основание, т. е. законовият текст, въз основа на който се налага. С това изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени. Спазена е и повелителната разпоредба на чл. 193, ал.1 от КТ, гарантираща право на работника или служителя да упражни правото си на защита спрямо вменените му от работодателя нарушения, представляващи виновно неизпълнение на трудовите му задължения по смисъла на чл. 186 от КТ, като от ищеца са били поискани обяснения преди налагането на процесното наказание, видно от заповед на л. 17 от делото имено за причините, поради които не се е явил на работа в двата последователни дни (като допълнителни аргументи в тази посока ще бъдат изложени по-долу).

Ето защо не са налице основания за отмяна на атакуваната заповед на формално основание.

По изложените конкретни основания и извършените нарушения, съдът намира следното:

Дисциплинарното нарушение, като вид правонарушение, е установено от разпоредбата на чл. 186 КТ и се определя като виновно неизпълнение на трудовите задължения. Елементите на фактическия му състав, които го характеризират като вид правонарушение, са деяние (действие или бездействие), противоправност и вина. Обект на дисциплинарното нарушение като основание за дисциплинарната отговорност са трудовите задължения на работника, които трябва да бъдат изпълнявани точно и добросъвестно (чл. 125 КТ). Техният обем произтича от съдържанието на конкретното индивидуално трудово правоотношение, а за извършени дисциплинарни нарушения законодателят е предвидил възможност за дисциплинарното уволнение, като нарушенията могат са да толкова, колкото са и конкретните трудови задължения.

Съгласно разпоредбата на чл.187 т.1 от КТ нарушение на трудовата дисциплина е закъснението, преждевременното напускане на работа, неявяването на работа или неуплътняването на работното време.

При посочената законодателна рамка по делото безспорно се установи, че ищцата не се е явила на работа на 10-ти, 13-ти и 14-ти април 2020 г., като не е предупредила работодателя си за предстоящото отсъствие от работното място и не е оправдала неявяването си с надлежни документи – болнични листи напр. В тази насока са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля Коларски, който е съставил и доклад в т.см., след като са били и изготвени и протоколи за извършени проверки на процесните дати. това. Като причина за това обаче, ищцата сочи очаквано уведомление за явяване на работа, по повод разговор с кмета на общината досежно депозирано от нея искане за евентуално прекъсване на разрешения й платен отпуск за отглеждане на дете, което не получила. Твърди, че не й била връчена заповед за прекратяване на този разрешен отпуск. Отделно от това се почувствала зле, заради което посетила и личния си лекар, но поискала оправдателен документ, т.к. нямала известие дали следва да се яви на работа и кога. Сочи още, че й била известна заповед на министъра на образованието и науката за работа от къщи, заради обявеното на 13.03.2020 г. Извънредно положение.

В т. см. следва да се изясни, че отпускът, визиран в чл. 164 от Кодекса на труда КТ) е платен отпуск за отглеждане на дете до навършването на две годишна възраст. Редът и условията за ползването му, както и процедурата по разрешаването му са регламентирани в чл.46 от Наредбата за работното време и отпуските (накратко Наредбата). Характерна особеност на този отпуск е обстоятелството, че работодателят е длъжен да го разреши, ако са налице предпоставките за това и поради тази причина и нормативната уредба свързва неговото ползване не с подаване на молба, а със заявление, което е от категорията волеизявления, нуждаещи се само от получаване, за да настъпят целените с тях последици (арг. и от новелата на чл. 46, ал. 5 НРВПО). Ето защо с получаване на това волеизявление на правоимащото лице, то за него настъпва правната промяна - получава правото да ползва отпуска по чл. 164, ал. 1 КТ и в този смисъл този вид отпуск не се "разрешава" от страна на работодателя. Съгласно същата наредба работодателят няма възможност да прекрати ползването на отпуска по чл. 164, ал. 1 КТ със заповед по своя инициатива. Придобитото субективно право може да бъде прекратено само при осъществяването на предвиден с правна норма юридически факт (събитие или явление), който поради този му ефект се нарича "правопрекратяващ". Прекратяващите отпуските по чл. 164, ал. 1 от КТ факти са изчерпателно регламентирани в нормата на чл. 46, в т.ч. и с писмено заявление до предприятието, в което работят. По смисъла на уредбата предприятието следва да се разбира като работодателят, който в случая е самата детска градина, а не кметът. В този случай волеизявлението на ищцата до него, заявено на електронната поща, е съдържало само намерение за разговор в подобен смисъл, но не и изрично такова за прекратяване на отпуска й за отглеждане на дете до 2 г. Молбата за прекъсване на ползването на отпуск по чл. 164, ал. 3 КТ, депозирана с вх. № от 10.04.2020 г. от ищцата до Кмета на Община С.Б., е изпратена на ДГ „******” и получена там на 13.04.2020г. Със Заявление от 16.04.2020 г., получено с вх. № 3-2003-2 от 21.04.2020 г. тя е оттеглена, като в този период няма данни за издадена заповед, по силата на която ищцата да заеме длъжността си. Действително на нея е положена резолюция „Да“, но липсва отбелязана дата, нито пък е ясно дали това съгласие е достигнало до ищцата. Прекъсването на ползването на отпуска не може да стане без съгласието на работодателя, по едностранно изявление на работника (чл.175 ал.2 КТ). Именно заради това и доколкото по делото липсва насрещен акт (писмено съгласие) на работодателя, обективиращ съгласието му за прекратяване на отпуска, работникът – в случая ищцата, не е бил длъжен да се яви на работа и неявяването му е правомерно.

С това не е било налице и основанието на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ.

С това и предвид очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

За пълнота на изложението обаче и изпълнявайки задълженията си по чл.12 и чл.235 ГПК да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор (в т.см. Определение №107/24.02.2021 по дело №2895/2020 г., и мн.др., както и цит. по-долу), вкл. посочените в отговора на въззивната жалба, съдът приема още, че работодателят не е изпълнил задълженията си по чл. 127, ал. 1 от КТ и не е оказал съдействия на служителя си за започване на работа. От показанията на свидетелите Л. *****, Т.З. се създава яснота, че на датите 10.04.,13.04. и 14.04.2020 г. вратите на двора на детската градина били заключени и те прескачали оградата, за да влязат вътре. В тези дни те изпълнявали административна дейност, било проведено и общо събрание за месечен отчет и Педагогически съвет на учителите, но изпълняваща длъжността ****** не посочила, че има промяна в длъжността й, и била е на работа в трите дни - в кабинета на директора. Тези факти, отнесени към другите установени такива за липса на уведомяване на ищцата, че е налице съгласие от работодателя отпускът й да бъде прекратен, мотивират тезата, че действително работодателят не е изпълнил задълженията си по чл. 127 от ГПК.

Досежно наведените доводи, че срокът за обяснения, даден на ищцата, е бил изключително кратък - ВКС е имал повод нееднократно да изясни по реда на чл. 290 от ГПК, че условието на чл. 193 ал.1 КТ стои на преценка в трудовия спор както с оглед съдържанието на искането за даване на обяснения, с цел за да бъде работникът или служителят в състояние да разбере за кои негови действия, третирани като дисциплинарни нарушения се искат обяснения (решение №432/2010г по гр.д№1322/2009г, ІІІг.о.), така и с оглед дадения от работодателя срок за депозиране на писмени обяснения, с цел работникът или служителят да има реална възможност да се защити, а работодателят да вземе предвид обясненията му – спр. Решение №137/2010 гр.д №20/2009 ІV г.о на ВКС, Решение № 275/2012г по гр.д № 985/2011 ІV г.о., Решение №330/2013г по гр.д №1220/2013г. ІV г.о., Решение № 221 от 30.07.2014г по гр.д № 7639/2013г ІVг.о., Решение № 272/2014г по гр.д № 145/2014 ІV г.о. и др. Дали даденият срок е бил разумен и достатъчен, за да осигури реално възможността за даване на обяснения се преценява с оглед обстоятелствата на конкретния случай, като не бива да се забравя, че законът не е въвел формални изисквания за тази процедура. В случая въпреки притеснително краткия срок – в рамките на един час - до 15,30 ч. на същия ден, писмени обяснения са били депозирани. По своето съдържание те в пълнота изразяват становището на ищцата. То именно е поддържано и с въззивната жалба, Те са взети предвид формално, което е отбелязано в заповедта, респ. формално е спазена процедурата по чл. 193 КТ.

В контекста на изложеното може да се сподели обаче, че работодателят не е извършил преценката по чл. 189 КТ, дори и да се приеме, че са извършени сочените нарушения. Дисциплинарното нарушение по смисъла на чл. 187, т. 1 КТ само по себе си е тежко, тъй като се отнася до най-съществения елемент на трудовото правоотношение - престирането на работната сила в рамките на установените работни дни - спр. Решение N 468 от 10.01.2013 г. на ВКС по гр. д. N 1621/2011 г., IV г. о., ГК. В тази насока следва да се съобразят критериите на чл. 189, ал. 1 КТ, което в случая не е сторено. Не са съобразени обясненията на ищцата, че неявяването й на работа не е следствие на умишлено поведение и незачитане на установената организация на работата, а от объркване кога точно е на работа поради липсата на заповед за прекратяване на разрешения й отпуск. Няма данни за системност, няма данни за настъпили или възможни неблагоприятни последици за работодателя, а с оглед обявеното извънредно положение и приложените заповеди на изпълняващата длъжността директор на детската градина към онзи момент, с които била преустановена работата на ДГ „******” за периода 13.03.2020г. – 12.04.2020г., личното присъствие на работното място от страна на ищцата на процесните дати, не може да се приеме за задължение, респ. значително се снижава тежестта на извършеното нарушение (в подобен см. са Решение по гр.д. №2892/15 г. на трето г.о., Решение по гр.д. №2085/17 г. на четвърто го., Решение по гр.д. №5348/14 г. на трето г.о. на ВКС и др.).

Не се споделя от този съдебен състав твърдението, че заповедта е немотивирана. Тя съдържа пространни мотиви, както вече бе посочено. Извършените, според работодателя, нарушения на трудовата дисциплина, са описани точно. Отразено е времето на извършването им, като те са пълно индивидуализирани.

Не се твърдят нарушения по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 1 от КТ, а служебна проверка в т.см. не се налага, т.к. съгласно чл.6 ал.2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В т.см. е значимо разбирането, обосновано в множество актове на ВКС – напр. Решение № 158/01.07.2013 г. по гр. дело № 1008/2012 Г. на IV-то гр. отд. на ВКС, Решение № 459/27.01.2011 Г. по гр. дело № 1532/2010 Г. на IV-то гр. отд. на ВКС, Решение № 665/01.11.2010 г. по гр. дело № 242/2009 Г. на IV-то гр. отд. на ВКС, Решение № 503/05.01.2012 Г. по гр. дело № 77/2011 Г. на IV-то гр. отд. на ВКС и пр., което и настоящият съдебен състав споделя, че ищецът по иска за признаване на уволнение за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване, като съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. В т. см. наведен е довод едва с въззивната жалба, за нарушения на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, който, при посочените мотиви, също не се налага да бъде изследван, а и с оглед настъпила преклузия за възражения в т.см. (Иначе неспазването на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ при уволнението, каквато би била налице с оглед приетото, че разрешеният отпуск, ползван от ищцата, не е бил прекратен по надлежния ред, би имала за последица отмяна на уволнението като незаконно – чл. 344, ал. 3 КТ.).

Изложеното налага извод, че искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен. До този извод е достигнал и първоинстанционният съд, заради което актът му в тази част ще бъде потвърден.

По исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ:

Основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ - за признаване незаконността на уволнението, предпоставя и разглеждането акцесорните искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.

Доколкото тук съдът прие, че главният иск е основателен, предявеният от ищеца иск за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, също се явява основателен и следва да бъде уважен.

Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал.1, т.3 от КТ, вр. чл. 225, ал.1 от КТ, при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.

За да възникне правото на обезщетение в посочената хипотеза, следва да са налице следните предпоставки: незаконосъобразност на уволнението и отмяната му, наличие на понесени от работника или служителя вреди, изразяващи се в пропускане на доход от трудово възнаграждение за периода в който той е останал без работа в резултат на уволнението. Оставане без работа по смисъла на чл. 225 от КТ представлява единствено липсата на последващо трудово правоотношение, по силата на което работникът или служителят да е получавал трудово възнаграждение, т.е. единствено доходите от трудово правоотношение са от значение за отговорността на работодателя по чл. 225, вр. с чл. 344, ал.1, т.3 от КТ (в този смисъл е решение № 109/21.03.2001 г. по гр.д.№ 1085/2000 г., ІІІ г.о. на ВКС).

Ищецът в случая претендира обезщетение в размер 1785,41 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа за периода 05.12.2019 г. – 11.03.2020 г. (след допуснато изменение на иска), ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане, а о

т извършената в съдебно заседание на 24.06.2020 г. констатация с представената от ищеца трудова книжка в оригинал се установи, че в този период той не е започвал работа при друг работодател. Ето защо следва да се приеме, че ищецът е останал без работа след уволнението и има право на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ.

Решението, което се атакува е правилно и в прекратителната му част. То се атакува изцяло, макар и съображения във въззивната жалба да са изложени единствено досежно иска по първия фактически състав на чл. 344 от ГПК, заради което съдът ще отбележи, че и в тази атакуваното решение е правилно. Действително искът по т. 4 не може да се кумулира с иска по т. 1 от чл. 344 от КТ за отмяна на уволнението. Една от правните последици на уважения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е тази, установена с чл. 346 от КТ- вписване на отмяната на незаконното уволнение. Ето защо, в случай на предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, липсва правен интерес от предявяването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ. В този смисъл е и константната съдебна практика - постановените по реда на чл. 290 от ГПК - Решение № 193 от 16.07.2014 г. по гр. дело № 5948/2013 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 31 от 19.03.2019 г. по гр. дело № 2008/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и др. В случая се поддържа иск за незаконност на уволнението, извършено със спорната заповед на основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ и се претендира неговата отмяна с предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. При посочените вече мотиви предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ се явява заявен без правен интерес, респ. недопустим.

Относно размера:

Според събраните по делото доказателства, в т.ч. и заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, след уволнението с порцесната заповед ищцата е полагала труд по трудови правоотношения при други работодатели, респ. претенцията в тази й част също е основателна за сумата от ******лева и за периода 23.04.2020г. до 23.10.2020г.

Ето защо исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, също се възприемат за основателни. Съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции е основание за потвърждаване на атакувания съдебен акт и в тази част.

2016 на ВКС, ГК, IV г.о.

Липсват основания за обезсилване на атакувания акт, респ. връщане за произнасяне по същество, както е поддържал в съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя. Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т. 9 на ППВС № 1/85 г. От подобен порок страда само онова съдебно решение, което не отговаря на изискванията, позволяващи делото да се реши по същество - липса на право на иск, ненадлежно упражнено право на иск, десезиране на съда (оттегляне или отказ от иска), липса на заявено искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните, устно предявен иск или изменен устно иск, в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това, или е нарушен принципът на диспозитивното начало - съдът се е произнесъл по предмет, с какъвто не е бил сезиран, респ. разгледал е иск на непредявено основание - определил е спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, каквито данни в случая отсъстват. Нещо повече, въззивната инстанция дължи излагането на свои мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. По този въпрос е формирана безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – напр. Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ІV г. о. на ВКС, Решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., ІV г. о. на ВКС и др.

При изложените доводи атакуваното решение ще бъде потвърдено изцяло.

По разноските пред въззивната инстанция:

Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на спора и се разпределя съобразно правилата на чл.78 ГПК. Разноските се присъждат за всяка инстанция с акта на съда, с който приключва делото пред съответната инстанция - чл.81 ГПК.

Така за въззивната инстанция разноски се следват само на ответника по жалбата. Доказани са такива в размер на ***** лв. – л. 18 и 19 от делото. Липсва поддържано възражение по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК пред въззивната инстанция, заради което посочената сума ще бъде възложена в тежест на жалбоподателя.

Във връзка с жалбата си ищцата поддържа искане за присъждане на деловодни разноски за производството по чл. 248 от ГПК. Досежно това следва да се отбележи, че производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно. То е продължение на делото в частта за разноските и е способ за защита срещу неправилното им присъждане – чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт (спр. Определение № 627/18.08.2014 г. по ч.гр.д. № 696/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч.гр.д. № 1847/2016 г., Г.К., ІІ Г. О. на ВКС; Определение № 196/12.06.2015 г. по гр.д. № 9/2015 г., Г. К., І Г. О. на ВКС). Респ. съдът се произнася в допълнение на вече постановен акт, за която инстанция има вече присъдени разноски и следователно нови разноски за адвокатско възнаграждение не се дължат (така Определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., III г. о. на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 2 ГПК). Договорът за правна защита и съдействие за съответната инстанция включва и защитата по повод на размера на дължимите разноски, за това и в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения няма предвидени възнаграждения за подаване и отговор на молба по чл. 248 ГПК. (вж.Определение № 230/13.07.2015 г. по гр.д. № 4631/2014 г., Г.К., I Г.О. на ВКС). Ето защо искането за присъждане на отделни разноски за производството по чл. 248 от ГПК, за заплатено адвокатско възнаграждение, е лишено от основание.

Досежно заплатената такса в размер на 15 лв. страната би могла да иска възстановяването й, т.к. тя е била недължимо платена. Съгласно разпоредбата на чл. 73, ал. 3 ГПК при предявяване на искане за процесуална защита или съдействие се събира държавната такса, предвидена в Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. Основното правило, залегнало в Тарифата при определяне на таксите в съдебното производство е, че се дължи държавна такса за всяко самостоятелно действие по защита. За разглеждането на молбата, подадена по чл. 248 ГПК не е предвидено заплащането на държавна такса по Тарифата.

По депозираната по реда на чл. 263 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК частна жалба от Д. М. против Определение от 18.01.2021 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските:

С оглед направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК пред ДРС е прието, че заплатеното от страната възнаграждение за адвокат в размер на 1340 лв. е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Този извод не може да бъде споделен. Изхождайки от изискванията на т.3 от ТР по т.д.№ 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, с оглед особеностите на конкретния случай – трудов спор, разрешен от първата инстанция след провеждане на четири заседание, в рамките на наличния по делото обемен доказателствен материал, настоящият съдебен състав, съобразявайки вида, характера и обема на извършената работа по делото, счита, че редукцията по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК е приложена неправилно от първоинстанционния съд.

След изменението на чл. 7, ал. 1, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при уредено разграничение между различните трудови спорове, в т.ч. по отношение на възнагражденията между неоценяемите искове по чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 КТ и оценяемия иск по чл. 344, ал.1, т.3 КТ, минималното възнаграждение при обективното им съединяване се определя сумарно – минималната месечна заплата (по исковете по чл. 344, ал.1 т.1 и т.2 КТ) и възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал.2 от Наредбата по иска по чл. 344, ал.1, т.3 КТ съобразно цената му. Така в определение № 151/09.05.2016 г. по гр. д. № 5951/2015 г., III г.о., определение № 821/23.12.2015 г. по гр. д. 5438/2015 г., IV г. о., определение № 732/28.06.2017 г. по гр. д. № 5545/2016 г., IV г. о., определение № 240/19.08.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г., III г.о., определение № 91/02.04.2020 г. по гр.д. № 2350/2019 г., IV г. о., определение № 371/ 02.10.2019 г. по гр.д. № 4383/2018 г., III г. о., определение № 25/23.01.2019 г. по гр. д. № 3468/2018 г., IV г. о. на ВКС и др., като на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ – следва да се определи общо една минималната месечна заплата, когато исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са съединени. Съгласно ПМС № 350/19.12.2019 г. минималната работна заплата за 2020 г. е в размер на *****лв. Цената на осъдителния иск, след изменението, е в размер на *****лв. Съгласно приетото в т.3 на ал. 2 от чл. 7 на Наредбата (изм. - ДВ, бр. 2 от 2009 г., бр. 28 от 2014 г.) при интерес от ***** до ***** лв. следващото се адвокатско възнаграждение е в размер на ***** лв. + 5 % за горницата над ***** лв., респ. 753,77 лв., или общо по исковете *****лв. Превишението от *****лв. не може да се възприеме за прекомерно по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако се изхожда от нормата на ал. 8 на чл. 7 от Наредбата, както и с оглед фактическата и правна сложност на делото, и свършената работа от ангажирания от ищеца процесуален представител, респ. явяването в две съдебни заседания. Ангажирани са доказателства за платени суми, както са договорени, в размер на ***** лв. – спр. л. 141 – 143 от първоинстанционното дело. Доводите, че такива липсвали не се споделят. Само защото са извършени два превода с идентични суми изобщо не означава, че плащане липсва. Платежните документи за с различни дати и номера, като освен това не са били оспорени надлежно. При тези съображения жалбата по чл. 248, ал. 3 от ГПК се възприема за основателна, а на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК и чл. 278 ал. 2 от ГПК следва да се отмени решението на районния съд в частта за разноските по делото, както и определението му по чл. 248 от ГПК, като ответникът следва да понесе разноските на ищеца за делото пред първата инстанция в размер на ***** лв.

По обжалваемостта:

Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол, съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА Решение № 260125/24.11.2020 г., постановено по гр.д. № 840 от описа на Районен съд – Дупница (ДРС) за 2020 г., В ЧАСТТА за разноските, присъдени в полза на ищцата.

ОТМЕНЯВА Определение от 18.01.2021 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Детска градина „******” - град С.Б., община С.Б., обл. Кюстендил с адрес за призоваване гр. С.Б., ул. „**********“ № 10, представлявана от директора Цв. Г. да заплати на Д.К. М., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на *****,00 лв. (**********), представляваща сторени по делото разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред районния съд.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260125/24.11.2020 г., постановено по гр.д. № 840 от описа на Районен съд – Дупница (ДРС) за 2020 г., в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Детска градина „******” - град С.Б., община С.Б., обл. Кюстендил с адрес за призоваване гр. С.Б., ул. „**********“ № ***, представлявана от директора Цв. Г. да заплати на Д.К. М., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на *****,00 лв. (**********), представляваща сторени по делото разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на Република България, в едномесечен срок от обявяването му на 23.03.2021 г.

Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7, ал. 2 ГПК).

ПРЕДСЕДАТЕЛ:___________ ЧЛЕНОВЕ:

(Росица Савова)

1.______________

(Татяна К.)

2.______________

(Елисавета Деянчева)

Номер на акта:	260056
Дата:	23 март 2021 г. (в сила от 17 март 2022 г.)
Съдия:	Елисавета Георгиева Деянчева

Дело:	20211500500044
Тип на делото:	Въззивно гражданско дело
Дата на образуване:	11 февруари 2021 г.

Решение по дело №44/2021 на Окръжен съд - Кюстендил

Съдържание на акта