№ 12
гр. В., 05.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:С.Ж.С.
Членове:Г.П.Й.
Н.Д.Н.
при участието на секретаря В.В.У.
като разгледа докладваното от С.Ж.С. Въззивно гражданско дело №
20231300500247 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С определение №1589/19.06.2023 г., постановено по в.ч.гр.д. № 20231000501660 по
описа за 2023 г. А съд-София, е изпратил гр. д. № 116/2023 г., образувано пред ОС - М. за
разглеждане от ОС-В..
Делото е образувано по жалби и на двете страни против решение № 367 от 06.12.2022
г., постановено по гр.дело № 231/2022г. по описа на РС-Л.. С въззивна жалба
№9229/23.12.2022г./по регистратурата на РС-Л./ ответникът С. Б. П. с ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. Л., ул. „Георги Манафски“ № 3 обжалва изцяло първоинстанционното
решение на РС-Л.. С депозираната насрещна въззивна жалба вх.№879/03.02.2023г. /по
регистратуранта на РС-Л./ ищцата М. К. М., ЕГН ********** от гр.М., ул.”Васил Левски”№
47,ап.5,ет.3 обжалва първоинстанционното решение в частта относно вината за
разстройството на брака с ответника С. Б. П..
С обжалваното от страните решение РС-Л. е прекратил на основание чл. 49, ал. 1 от
СК във вр. с чл. 44, т. 3 СК гражданския брак между ищцата М. К. М. – П.а и ответника С. Б.
П., за който е издаден Акт за сключен граждански брак № 0119 от 04.06.1994 г. на Община
М., обл. М., поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака по вина на
двамата съпрузи.
Постановил е на основание чл. 53 от СК след прекратяването на брака съпругата М.
К. М. - П.а, с ЕГН **********, да носи предбрачното си фамилно име „М.“.
1
Предоставил е на основание чл. 56, ал. 1 от СК ползването на семейното жилище-
апартамент в гр. М., обл. М., ул. „Васил Левски“ № 47, ет. 3, ап.5, на съпругата М. К. М. -
П.а, с ЕГН **********, с адрес: гр. М., обл. М., ул. „Васил Левски“ № 47, ет. 3, ап.5.
Предоставил е на осн. чл. 59, ал. 2 от СК упражняването на родителските права по
отношение на детето М. С.в П. с ЕГН **********, роден на 07.07.2005 г., на майката М. К.
М. - П.а, с ЕГН **********, с адрес: гр.М., обл. М., ул. „Васил Левски“ № 47, ет. 3, ап.5.
Определил е местоживеенето на детето М. С.в П. с ЕГН **********, при - майката М.
К. М. - П.а, с ЕГН **********, на адреса в гр. М., обл. М., ул. „Васил Левски“ № 47, ет. 3,
ап.5.
Определил е режим на лични отношения на бащата С. Б. П. с ЕГН ********** с
детето М. С.в П. с ЕГН **********, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца от
17:00 часа на петъчния ден до 17:00 часа на неделния ден с преспиване при бащата, както и
30 дни през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск, като бащата следва да
взема детето от дома на майката и да го връща на адреса на майката в гр. М., обл. М., ул.
„Васил Левски“ № 47, ет. 3, ап.5.
Осъдил е ответника С. Б. П. да заплаща в полза на детето М. С.в П. с ЕГН
**********, чрез неговата майка и законен представител М. К. М. - П.а, месечна издръжка в
размер на 350.00 лв. /триста и петдесет/ лева, считано от датата на предявяване на иска -
09.02.2022 г., до настъпване на законно основание за изменение или прекратяване на
издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й
изплащане, като е отхвърлил иска за размера над 350,00 лева /триста и петдесет лева/
месечна издръжка до претендирания размер от 400,00 лева /четиристотин лева/ , като
неоснователен.
Осъдил е ответника С. Б. П., да заплати за детето М. С.в П. с ЕГН **********, чрез
неговата майка и законен представител М. К. М. - П.а, издръжка за минало време за периода
от 15.09.2021г. до 07.02.2022г. в размер на общо 1187.50 лв. /хиляда сто осемдесет и седем
лева и петдесет стотинки/, ведно със законната лихва за забава при просрочено изпълнение,
като е отхвърлил иска за размера над 1187.50 лв. /хиляда сто осемдесет и седем лева и
петдесет стотинки/ до претендирания размер от 1670,00 лева, като неоснователен.
Осъдил е ответника С. Б. П., да заплати в полза на бюджета на съда сумата в общ
размер от 579,00 лева, от които: 25,00 лева - окончателна държавна такса по допускане на
развода, 504,00 лв. - държавна такса върху присъдената издръжка за бъдеще време и 50,00
лева - държавна такса върху издръжката за минало време, както и 5,00 лева държавна такса в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Допуснал е предварително изпълнение на решението в частта относно присъдените
издръжки на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК.
С въззивната жалба на ответника С. Б. П. се навеждат доводи за неправилност на
обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и
2
необоснованост.
Жалбоподателя посочва, че изводите на първоинстанционния съд не се подкрепяли от
събрания доказателствен материал по делото, но не навежда конкретни възражения. Излага
възражения за неоснователност на предявения иск за развод по негова вина, като посочва, че
в исковата молба ищцата не била посочила конкретни факти и обстоятелства, обосноваващи
извод за настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака по негова вина, като
такива не посочила и в първоинстанционното производство. Посочва, че показанията на
посочените от ищцата свидетели възпроизвеждали впечатления на ищцата, това което тя им
споделила.
При анализа на събрания доказателствен материал ЛРС приел, че в производството
не било доказано дълбокото и непоправимо разстройство на брак да е настъпило по негова
вина. ЛРС формирал извод, че брачната вина била на двамата съпрузи, поради
недостатъчно толерантно поведение един към друг, изведен от поведението им по време на
процеса в безконечните писания един срещу друг.
Излага, че поведение му било погрешно тълкувано и интерпретирано от ЛРС, което
се установявало от съдържанието на съдебното решение, като съда приел, че и двамата не
проявили достатъчно толерантност.
Сочи, че ищцата имала нетолерантно процесуално поведение, което обосновава с
предявеното от нея искане за определяне на привременни мерки – издръжка на детето им
М., като целяла упражняването на принуда спрямо него.
Посочва, че ищцата на 14.03.2022 г. изгонила синът им М. от дома си и детето до
08.06.2022 г. било всеки ден при него. За посоченият период бил поел пълната му издръжка -
извозвал го до училище, като ищцата не давала никакви джобни пари на детето. За този
период бил посещаван три пъти от полицията за нарушение на взетата привременна мярка.
Излага, че ищцата не пожелала да подпише предложеното от него споразумение,
предвиждащо споделени родителски права поравно, като всеки от тях поеме издръжката на
детето за периода когато е при него. Посочва, че причина за отказа на ищцата от
споразумението е липсата на предвидена издръжка.
Посочва, че оттеглил насрещните си искове, защото не целял развод, противно на
ищцата.
Счита, че от събраните доказателства по делото не била установена негова вина за
разстройството на брака, а такава на ищцата, като посочил обстоятелствата в отговора на
ИМ. Заявява, че държи на брака, а развода не считал за решение.
Твърди, че първоинстанционният състав на съда бил предубеден, т.к. в съдебното
заседание по привременните мерки, проведено на 24.02.2022 г., съдът не бил изслушал
детето М. в нарушение на чл. чл. 15 от Закона за закрила на детето. Впоследствие на
28.05.2022 г. ЛРС не уважил искането му за изменение на взетите привременни мерки,
въпреки заявеното пред съда искане на детето да е с него.
Излага, че оказаното от него финансово подпомагане на 25-годишната им дъщеря
3
Кристина било възприето и интерпретирано неправилно от съда, като манифестация на
възможностите му за даване на издръжка на детето М. в присъдения размер.
Заявява, че не желае развод, а запазване на брака. Излага, че решението на ищцата е
продиктувано от „каприз”-прищявка, което не следвало да се тълкува като „дълбоко и
непоправимо разстройство на брака”.
Изрично заявява, че обжалва съдебното решение на ЛРС във всичките му части - за
приетата съвместна вина и на двамата съпрузи, за родителския капацитет- кой е по-
пригодния родител, за размера на постановената издръжка, включително и тази за минало
време.
Посочва, че обжалваното първоинстанционно решение в частта на присъдените
издръжки – за минал период и тази занапред е постановено в нарушение на чл. 3 и чл.4
ЗЛС. В тази връзка излага, че към образуване на делото и датата на постановяване на
решението синът им М. е бил непълнолетен. Съгласно цитираните норми непълнолетните
извършвали правни действия сами със съгласието на техните родители или попечители.
Възможността на майката да предявява „самостоятелни” искове -като законен представител
на малолетния си син е до навършването на неговите 14 години .
Иска от съда да отмени обжалваното решение , като незаконосъобразно. Не представя
доказателства и не прави доказателствени искания. Не претендира разноски за въззивното
производство.
С депозираната насрещна въззивна жалба на ищцата М. К. М. се навеждат доводи за
неправилност на обжалваното решение, в частта относно вината за разстройството на брака
с ответника С. Б. П.. В тази насока излага, че извода на ЛРС за вина и от нейна страна за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака, обосновано чрез поведението по време
на процеса - безконечните ѝ писания срещу ответника, бил необоснован.
Счита, че не следва да носи вина за предприетата от нея защита по делото,
предприета в интерес на непълнолетното им дете и защитавайки личния си авторитет и
достойнство.
Поддържа, че взаимоотношенията между тях ескалирали до нетърпимост, като
вербалната агресивност на ответника спрямо нея и родителите била изразена в отговора на
исковата молба, писмените становища по делото, включително и това от 07.11.2022г.,
откритите съдебни заседания и въззивната жалба.
По отношение твърдението на ответника, че бракът им е временно разтроен счита, че
това са негови субективни възприятия, които не се подкрепяли от доказателства по делото.
Излага, че ответникът не е отричал инцидента с колата, който се потвърдил и от
разпитаните свидетели - Н.К., П.Н., Ж.П. и Х.Х..
Поддържа, че изречените от ответника обидни думи спрямо нея били доказани и от
назначената експертиза по делото за изследване на звукозаписите. Твърди, че ответникът
упражнявал върху нея психически и физически тормоз, а след депозиране на исковата молба
4
упражнявания психическия тормоз ескалирал в непрекъснати обиди, оценки, настройвал
децата срещу нея, злепоставял я пред близки, приятели и колеги.
Моли Съда за отмяна на решението в обжалваните части и вместо това да бъде
постановено, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е на съпруга С.
Б. П.. Не представя доказателства и не прави доказателствени искания. Прави искане за
присъждане на разноски за двете инстанции.
Всяка от двете страни в срок представя отговор на въззиваната жалба на другата
страна, като я оспорва като неоснователна.
В открито съдебно заседание страните поддържат въззивните си жалби.
ВОС е приел по делото, представените от ответната по въззивната жалба страна М.
М., писмени доказателства: справка за движение по кредит към 12.01.2024г. от „УниКредит
Банк“ и извлечение от „Банка ДСК“ относно кредитите на въззивника С. Б. П..
В.ският окръжен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства
и доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срока по чл. 259, ал. 1
и чл. 263, ал. 2 от ГПК, от страни, имащи правен интерес от обжалването и са насочени
срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим
съдебен акт. По изложените съображения съдът приема, че жалбите са редовни и допустими,
поради което подлежат на разглеждане по същество.
Производството по гр.д. № 231/2022г. по описа на РС-Л. е образувано по исковата
молба на М. К. М. - П.а срещу съпруга и С. Б. П. по брачен иск, за развод поради дълбоко и
непоправимо разстройство на брака по вина на ответника, с правно основание чл. 49 СК,
съединен с исковете по чл. 322, ал. 2, изр. 2-ро ГПК - за упражняване на родителските права,
личните отношения и издръжката на роденото от брака непълнолетно дете М. С.в П. с ЕГН
**********, роден на 07.07.2005 г., ползването на семейното жилище и фамилното име.
С ОИМ ответникът е оспорил исковете с наведени възражения в насока за липса на
виновно поведение от негова страна, което да е довело до разстройство на брака. Отричат се
наведените твърдени в исковата молба за упражнено психическо и физическо насилие от
негова страна спрямо ищцата и за извънбрачна връзка.
Съобщава се в отговора за спорове между съпрузите, включително и парични такива.
Ищцата упражнявала контрол над съпруга си. Отправил е искане за отхвърляне на иска за
развод по вина на съпруга.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК ответникът е предявил
насрещен иск, който впоследствие е оттеглил в открито съдебно заседание от 20.10.2022 г. и
5
производството в тази част по делото е прекратено с протоколно определение на РС-Л.,
влязло в сила на 28.10.2022 г.
Пред настоящата инстанция страните не спорят относно следните факти:
на 04.06.1994 г. страните сключили граждански брак, за което е съставен Акт за граждански
брак № 0119 от 04.06.1994г. от длъжностното лице по гражданско състояние при Община
М.. От брака имат две деца - Кристина С.ва П.а, която към датата на предявяване на
исковата молба е пълнолетна и М. С.в П. с ЕГН **********, роден на 07.07.2005 г.,
навършил пълнолетие на 07.07.2023г. по време на процеса. По време на брачното си
съжителство и до фактическата им раздяла съпрузите са живели в семейно жилище,
находящо се в гр. М., обл. М., собственост на съпругата. От м.юли 2021 г. страните са в
окончателна фактическата раздяла, която се явява повторна раздяла след раздялата им през
м. април 2021 г. Съпругата и непълнолетното тога дете М. останали в семейното жилище, а
съпругът- ответникът се установил да живее в дома на родителите си в с.С. обл. М.. И
двамата упражняват адвокатска дейност. Детето М. през учебната 2022 г- 2023 г. е бил
ученик в 11 -ти клас в ГПЧЕ „Петър Богдан“ - гр. М., а понастоящем е пълнолетен и ученик
в 12 -ти клас на същата гимназия. По време на производството всяка от страните
предложила свой вариант за уреждане на отношенията им във връзка с прекратяване на
брака, но не успели да постигнат взаимно съгласие и да се спогодят. През периода от
21.06.2021 г. до 17.10.2022 г ответникът подпомогнал финансово пълнолетната дъщеря
Кристина със сума от 6425 лева, възлизаща на средномесечна сума от 377,94 лева. за 17 -
месечния период.
От приложеният по делото социален доклад се установява, че родителите имат
подходящи битови условия. Всеки един е бил в състояние да задоволя социално-битовите
потребности на непълнолетното дете М., който понастоящем е пълнолетен.
В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства – показанията
на свидетелите на всяка от страните.
От показанията на посочените от ищцата свидетели - Х.А.Х. и Ж.Х. П.а се
установява, че страните се разделили края на м.април 2021г., раздялата свързват със смъртта
на бащата на ищцата – 29.04.2021г.. След фактическата раздяла между страните детето М.
останало да живее с майка си-ищцата, която задоволявала всички нужди и полагала грижи за
детето. М. посещавал и имал контакти и с бащата в с.С..
Свидетелката Х.А.Х.– първа братовчедка на ищцата заявява, че не е присъствала на
скандали между страните, същите не били конфликтни личности. Посочва, че и двамата
съпрузи са сериозни. От ищцата узнала за настъпилия инцидента с колата. Самата ищца
отказала да посети бърза помощ след инцидента. Впоследствие разговаряла с ответника,
който я уверил, че инцидента настъпил случайно и в никакъв случай не би наранил майката
на децата си, т.е. ищцата. Ищцата й споделила, че ответника е отправял обидни думи
6
спрямо нея и нейните родители, като посочва, че това е станало след смъртта на баща на
ищцата, но не посочва конкретни обидни думи, които лично да е чула.
Свидетелката Ж.Х. П.а посочва , че след раздялата съпрузите трудно общували
помежду си, като ищцата търсела съдействие от свид. Х.Х. да осъществи телефонен контакт
с детето М., когато пребивавал при ответника, както и със самия ответник. Свидетелката
узнала от майка си и майката на ищцата, че ответникът бил направил звукозаписи на
разговори с ищцата, като посочва, че за това обстоятелство знаело цялото село – с.С.. Самата
тя заявява, че е чула записи но липсва конкретика, какво е чула.
Свидетелката Н.С.К., не посочва конкретни факти и обстоятелства във връзка с
разстройството на брака и брачна вина на ответника. Същата посочва, че узнала, за
раздялата между страните, поради което нямало да работят в една кантора. Упоменава и за
разказаната й случка с автомобила. Свидетелката посочва, че след раздялата между страните
се срещнатала с ответника, който по повод раздялата с ищцата заявил, че му е по-добре сам,
да си излиза сам, отколкото да е в кантора с ищцата.
Свидетелката Павлина Кирилова Николова посочва, че със страните били семейни
приятели повече от 20г. Ищцата била скромна, отговорен родител и се грижила добре за
семейството и децата. След раздялата между страните детето М. останал да живее с ищцата
в гр.М., но посещавал и ответника. След раздялата между страните ищцата плачела и
споделяла, че ответникът отправял обидни думи спрямо родителите й. Ищцата била й
споделила за случая с автомобила. Не посочва да е била очевидец, пряко и непосредствено
да е възприела конкретни ситуации, от които би могло да се формира извод за брачна вина
на някоя от страните по делото.
По искане на ответника са разпитани свидетелите В.П.. В. и И.Г.Д..
Свидетелят В.П.. В. посочва, че с ответника се сприятелили преди около 10г., след
бракоразводното му дело, по което ответникът му бил адвокат. От един месец правел
ремонт в къщата на ответника, но не посочва месеца. Познавал и двете деца на ответника.
За този месец виждал М. почти всяка вечер. Момичето видял три-четири пъти за този месец.
Посочва извършените ремонтни дейности, и че в имота има условия за отглеждане на деца,
било приятно. Ответникът избягвал да говори за ищцата. За ремонта ответникът изтеглил
кредит, който не бил достатъчен за довършване на ремонта, и впоследствие взел нов кредит
в размер на около 25000лв.
Свидетелят И.Г.Д. заявява, че познава ответника и ищцата от около 24г. С ответника
взаимно си вършели услуги, като посочва, че същият бил отзивчив и отговорен. Обидни
реплики от страна на ответника за родителите на ищцата не бил чул.
Свидетелката А.Н.А.посочва заявява, че познава страните, в качеството им като
адвокати, повече от 15г. Ответникът я представлявал, като адвокат по10 дела. Свидетелката
7
не посочва факти и обстоятелства, относими към делото, свързани с личния живот на
страните – взаимоотношения, грижи за семейство и деца, фактическа раздяла.
От приетото и неоспорено от страните по делото заключение на съдебно-
техническата експертиза, която съдът кредитира, като компетентно изготвена и обоснована,
и от снетия на хартиен носител телефонен разговор между страните, не се установява факти
и обстоятелства, навеждащи на брачна вина на някоя от страните. От съдържанието се
установява, че страните са спорели по различни въпроси, но не може да се формира извод за
брачната вина и/или родителския капацитет на страните. Разговора установява влошени
взаимоотношения между страните.
Видно от приложения Договор за потребителски паричен кредит / на гърба на л. 441,
т. II от делото на ЛРС /, сключен между ответника С. П.-кредитополучател и „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД -кредитор, в поле „Финансова информация за потребителя“
ответникът П. е заявил, че получава основен доход от 2000 лева.
От приложената, към въззивното дело, справка за движение по кредит към
12.01.2024г. от „УниКредит Банк“ се установява, че за период 03.10.2022г.-02.05.2023г.
ответника е правел редовни погасителни вноски по кредита в размер на 238.29 лв.
Видно от представеното извлечение от „Банка ДСК“ въззивника/ответника С. Б. П. на
09.05.2023г. предсрочно е погасил кредита в тази банка, чрез заплащане на сумата от 19
075.48 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в
нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията –
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата
форма и с определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение на РС-Л. е допустимо, тъй
като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е
бил сезиран и наведените от ответника възражения с ОИМ.
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
8
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страните във
въззивната жалба на отвнетника и насрещната такава на ищцата, но служебно правомощие
има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими
към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и
прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивните жалби
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и е задължен единствено да
провери правилното прилагане на релевантните към казуса императивни материалноправни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Задължение
на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и
правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Т.
е. обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а
решаването на материалноправния спор (или спорна съдебна администрация), при което
преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от
тази дейност (в този смисъл е приетото в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Разгледани по същество и двете жалби – въззивната жалба на ответника С. П. и
насрещната въззивна жалба на ищцата М. М. са неоснователни.
По спора за брачната вина:
Въззивният състав счита, че наведените от жалбоподателите доводи за неправилност
на обжалваното решение в частта относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство
на брака, са неоснователни.
Правната доктрина приема, че брачната вина е субективното психично отношение на
съпруга към неизпълнението на брачни задължения и техния обективен резултат - дълбокото
и непоправимо разстройство на брака.
Настоящият съд приема за установено по делото, че вина за дълбокото и непоправимо
разстройство на брака имат и двамата съпрузи. Първостепенният съд е формирал правните
си изводи по спорните въпроси, вкл. и за вината, от събраните пред първата инстанция
гласни доказателствени средства и процесуалното поведение на страните, обективирано в
депозираните от тях книжа по делото и изразените становища, които въззивният състав
напълно споделя.
Настоящият въззивен състав кредитира обсъдените показания на свидетелите, за
фактите и обстоятелства, които лично са възприели. От показанията на всички свидетели по
категоричен начин се установява, че страните са във фактическа раздяла, като посочената
най-ранна дата е 29.04.2021г, за който факт страните не спорят, а признават, че са във
окончателна фактическа раздяла само, че от м.07.2021г.. Свидетелите на ищцовата страна
установяват, че съпрузите се разделили края на м.април 2021г., свързвайки раздялата им със
смъртта на бащата на ищцата, ищцата останала да живее в семейното жилище в гр.М., а
ответника заживял в дома на родителите си в с.С.. В случая, нито един от разпитаните
9
свидетели не установява да е пряк очевидец на конкретни брачни провинения на страните,
обосновавайки негова изключителна вина за разстройство на брака. Също така следва да се
отбележи, че свидетелите не посочват някой от съпрузите да е правил опит за заздравяване
на брачната връзка, след фактическата им раздяла. Точно обратното се установява от
доказателствата по делото, а именно, че и двете страни желаят прекратяване на брака, видно
от представените от всяка от страните проект на споразумение за прекратяване на брака по
взаимно съгласие и уреждане на отношенията им след развода. От процесуалните действия
на ответника С. П. с предявяване на насрещен иск, също може да се формира извод за
желание за прекратяване на брака с ищцата, доколкото е направил изрични изявления в тази
насока, независимо от мотива за направения отказ от иска впоследствие.
Настъпилата окончателна фактическа раздяла между съпрузите, продължаваща
повече от две години и половина и нежеланието на ищцата да запази брачната връзка е
достатъчно основание и доказателство за дълбокото и непоправимо разстройство на брака.
Извода, който може да се форми от данните по делото е, че бракът на страните е дълбоко и
непоправимо разстроен. Фактическата раздяла на страните е вследствие поведението и на
двамата съпрузи, а бракът е изпразнене от нужното съдържание на взаимна обич, подкрепа,
грижи за семейството и децата, както и съвместното живеене на съпрузите.
Съдът констатира, че по делото липсват ангажирани доказателства, установяващи
конкретни действия /бездействия/ на която и да е от страните, които да са в причинно-
следствена връзка с раздялата на съпрузите. Извода е, че раздялата между страните е по
тяхно взаимно желание, съобразно личните им взаимоотношения. Свид. Н.К. посочва, че
ответника С. П. заявил пред нея, след раздяла с ищцата, че се чувствал по-добре сам, да
излиза сам, отколкото да е в кантора с ищцата.
Със същата давност – повече от две години и половина датират и силно влошените
взаимоотношения между страните, ескалирали в яростни конфликти и взаимно неспирно
противопоставяне един на друг, което е видно от образуваната прокурорска преписка №
1713/2022 г. на РП- М. /л. 229- 235 делото на ЛРС/ установяващо наличието на конфликтни
отношения между страните. Същото се потвърждава и от писмо от РУ на МВР - Л. /на л.
240- 241/, установяващо наличието на конфликт при изпълнение на постановените
привременни мерки по делото.
Доказателство на липсата и нежеланието за комуникация между страните са и
депозираните от тях съдебни книжа по движение на делото, които се характеризират с
оскъдни правни доводи, но за сметка на това с голям обем и съдържание с изказани упреци,
критични лични мнения и възприятия спрямо поведението на другата страна.
Предвид изложеното, въззивният съд счита, че вината за дълбокото и непоправимо
разстройство на брака е на двамата съпрузи и обжалваното решение в частта за брачната
вина, като правилно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон,
следва да бъде потвърдено.
С въззивната жалба ответника С. П. изрично завява, че обжалва изцяло
10
първоинстанционното решение. ВОС констатира, че във въззивната жалба на ответника С.
П., като основание за обжалване на решението на РС-Л. единствено е посочено, че същото е
неправилно и незаконосъобразно, като няма изложени конкретни доводи относно
неправилността на обжалваното решение в частта за промяна на фамилното име на ищцата
и предоставяне на семейното жилище на същата. По предоставените на ищцата родителски
права по отношение на детето М. С.в П. с ЕГН **********, роден на 07.07.2005 г., е заявил,
че обжалва родителския капацитет- кой е по-пригоден родител, и за размера на
постановената издръжка, включително и тази за минало време.
При така направените констатации и изложеното по-горе относно правомощията на
въззивната инстанция, настоящият състав намира, че е ограничен от исканията и
възраженията на страните, и че съобразно принципа на диспозитивното начало, предметът
на делото и дължимото от съда произнасяне се определя от тях. Настоящата инстанция е
обвързан от обективните и субективните предели на въззивната жалба и от изложените в нея
конкретни оплаквания, не може да ги подменя, а е длъжен да основе решението си при
съобразяване с посочените.
Съгласно чл. 322, ал. 2, изр. второ ГПК с иска за развод задължително се предявяват и
разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и
издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и
фамилното име.
Безспорно е, а и от исковата молба се установява, че ищцата М. М. е предявила иск за
развод чл. 49 СК, съединен с исковете по чл. 322, ал. 2, изр. 2-ро ГПК
Към датата на образуване на делото с депозиране на исковата молба пред РС-Л. на
09.02.2022г. детето на страните - М. С.в П., роден на 07.07.2005 г., е бил на 16г., т.е
непълнолетен съгласно чл.4 от ЗЛС. Към настоящият момент синът на страните М. П. е
пълнолетен, същият е навършил 18г. на 07.07.2023 г.
Дори ищцата да не беше отправила искане за предоставяне на родителските права и
издръжката на непълнолетния М. и местоживеенето му, то съдът служебно следваше да се
произнесе по тези въпроси на основание чл.59 от СК
Във всички случаи и съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение №
1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивната инстанция служебно следи за
интересите на ненавършилите пълнолетие деца, какъвто не е настоящият случай, доколкото
детето на страните е навършило пълнолетие и съдът е ограничен от наведените в жалбата
основания за неправиност на обжалвания акт. Във въззивната жалба въззиваемия П. не сочи
доказателства от делото от които би могло да се формира извод за липса на родителски
капацитет на ищцата/майката/ или такива, доказващи, че той е бил по-пригодния родител.
В случая от свидетелските показания и социалния доклад се установява, че след
фактическата раздяла между страните - 04.2021г., непълнолетното тога дете М. е останало
да живее с майката/ищцата/ в семейното жилище в гр.М., която поела грижите и
издръжката на детето.
11
От социалния доклад се установява, че и двамата родители са имали възможност да
задоволят битовите потребности на детето. С оглед обстоятелството, че след фактическата
раздяла между съпрузите, детето е останало да живее с майката в семейното жилище в гр.М.
и същото посещава училище в същия град, то безспорно в интерес на детето е било да не
бъде променяно местоживеенето му, както е постановил първоинстанционния съд.
Првоинстанционният съд не е допуснал нарушение и на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт, която
норма е императивната. Видно от протокола от съдебно заседание на 05.08.2022 г. от
първоинстанционното дело детето М. С.в П. е било изслушано от съда. Същият е заявил, че
вече е в по-добро емоционално състояние от това, в което се е намирал в началото на
производството, чувства се вече добре и при двамата си родители, тъй като те вече не го
въвличали в своите взаимоотношения. Посочил е, че в гр. М. е приятелският му кръг и
желае да довърши средното си образование в града, в ГПЧЕ „П. Богдан“, а в селото на
бащата няма възможност да продължи образованието си.
При тези данни по делото, безспорно в интерес на детето е било родителските права
да бъдат предоставени за упражняване от ищцата и местоживеенето му да съвпада с
нейното, като РС-Л. е определил, с оглед възръстта на М., подходящ режим на лични
отношения с ответника-бащата.
Следва да се отбележи, че от въззивника С. П. не се навеждат възражения за липса на
родителски капацитет на майката/ищцата/. От данните по делото се установява точно
обратното. От показанията на всички свидетели се установява, че същата е отговорна и
грижовна майка, задоволявала всички потребности на детето.
По спора за размера на присъдената месечна издръжка в размер на 350.00 лв. в полза
на детето М. С.в П., въззивният съд приема следното:
Решението на първата съдебна инстанция и в тези обжалвани части е правилно и
законосъобразно.
Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК родителите дължат издръжка на своите
ненавършили пълнолетие деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се
издържат от имуществото си, т.е издръжката към непълнолетните деца е безусловна.
Размерът на издръжката зависи както от нуждите на детето, така и от възможностите
и материалното състояние на родителя, като размерът на издръжката трябва да осигури
условия на живот на детето, каквито е имало преди развода на родителите, освен ако това би
създало особени затруднения за дължащия издръжка родител.
Въззивният съдебен състав приема, че от събраните в първоинстанционното
производство неоспорени писмени доказателства- Договор за потребителски паричен
кредит, сключен от въззивника/ответника/ С. П. с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД
в поле „Финансова информация за потребителя“ ответникът П. е заявил, че получава
основен доход от 2000 лева, т.е налице е признание за получавания месечен доход. По
делото не са ангажирани доказателства същият да има алиментни задължения и към други
12
непълнолетни деца. Детето М. е било и е в юношеска възраст, редовно посещава училище и
се нуждае от средства за задоволяване както на основни жизнени потребности, така и на
социални такива. Съдът счита, че установените по делото доходи на бащата са достатъчни,
за да заплаща на детето М. месечна издръжка в присъдения размер от по 350 лева месечно и
да задоволява собствените си материални потребности. В подкрепа на този извод са
представените и приети по въззивното дело писмени доказателства – справка за движение
по кредит към 12.01.2024г. от „УниКредит Банк“ , от която се установява, че за период
03.10.2022г.-02.05.2023г. ответникът П. е правел редовни погасителни вноски по кредита в
размер на 238.29 лв. Видно от представеното извлечение от „Банка ДСК“
въззивника/ответника/ С. Б. П. на 09.05.2023г. предсрочно е погасил кредита в тази банка,
чрез заплащане на сумата от 19 075.48 лв.
По спора за размера на присъдената в полза на детето М. С.в П. издръжка за минало
време по иска с правно основание чл. 149 СК, въззивният съд приема следното:
Предявеният иск за издръжка за минало време е за периода 15.09.2021 г. - 07.02.2022
г.
Съдът констатира, че по делото от страна на жалбоподателя/ответника/ С. П. не са
ангажирани доказателства, установяващи, че през този период е осигурявал издръжка на
непълнолетното тогава дете, нито конкретен размер на изплатена сума в полза на детето.
От свидетелските показания по делото безспорно се установява, че синът на страните
е осъществявал контакти и с бащата-ответника С. П.. Детето е пребивавало и в дома на
бащата, но от същите не може да се формира извод, че детето е пребивавало постоянно в
продължение на 3-4 месеца, каквито са наведените възражения на жалбоподателя П.. Нито
един от свидетелите не посочва нито месеци, нито периоди през които да е виждал
ежедневно детето в дома на бащата. ВОС намира, че и този размер на издръжката за минало
време е съобразен с нуждите на детето и възможностите на бащата, по изложените по-горе
съображения, относно установените доходи на ответника и техния размер.
Съдът намира, че в случая с навършване на пълнолетие на сина на страните М. С.в П.,
същият може самостоятелно да извършва правни действия, включително и да упражни
правата си по позитивното за него съдебно решение за присъдените издръжки, поради
отпадане на ограничението предвидено в чл.4 от ЗЛС, за което съдът следи служебно.
По изложените по-горе съображения настоящият съдебен състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Поради съвпадане
на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решението следва да се потвърди. На
основание чл.280, ал.3,т.2 ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно
обжалване пред ВКС, поради навършване на пълнолетие на родено от брака на страните
дете М. С.в П. на 07.07.2023г., т.е. по време на процеса и преди постановяване на
настоящото въззивно решение.
13
По разноските:
При този изход на спора на страните не се следва присъждането на разноски.
Водим от горното В.ският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 367 от 06.12.2022 г., постановено по гр.дело №
231/2022г. по описа на РС-Л..
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3,т.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14