Р Е Ш
Е Н И Е
№ ………………./15.09.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
шести май през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Алина Тодородва, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско
дело номер 6964 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 44716 от 19.09.2018
г. по гр.д. № 19596/2012 г. на СРС, 50 състав, е признато за установено, че ответникът
Г.К.Ч. дължи на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 422 ГПК
вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150
ЗЕ сумата 3 505.70 лв. със законната лихва от 27.12.2011 г. до окончателното й
изплащане-стойност на топлинна енергия и нейното разпределение, както и на
основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД и сумата
614, 14 лв.- законна лихва за забава върху главницата за периода 01.12.2008
г.-02.12.2011 г., двете суми за топлоснабден
имот-апартамент № 47 в гр. София, район *********по абонатен № ******,
за периода м.10.2008 г.- м.04.2011 г., за които суми е издадена Заповед от
03.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№20677/2011 г. на Софийски районен съд, III г.о.-91 състав, като са ОТХВЪРЛЕНИ
иска за главницата за сумата 1 719,22 лв. (над дължимите 3 505,70 лв. до пълния
размер на иска от 5 224,92 лв.)-претендирано
задължение за периода м.06.2006 г.-м.09.2008 г., и иска за законна лихва за забава
за сумата 253,42 лв. (над уважената част от иска-614,14 лв. до пълния му размер
от 867,56 лв.). С решението съдът се е произнесъл и относно разноските, като е
осъдил отвтеника Г.К.Ч. да заплати на ищеца „Т.С.”
ЕАД, сумата 102.77 лв,- разноски по делото в исковото
производство, и 300,66 лв.- разноски в заповедното производство.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на ищеца „Т.С.”
ЕАД.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника Г.К.Ч. чрез пълномощник адв.Р.Д.,
В ЧАСТИТЕ, в които е признато вземане за главница в размер на 3272,10 лв. за периода м.10.2008
г.-м.04.2011 г. и вземане за занонта лихва за забава
в размер на 563,40 лв., с оплакване за недопустимост на решението в тези
обжалвани части, тъй като ответникът бил признал иска за тези суми още с
възражението си по чл.414 от ГПК, с което е признал непогасените по давност
вземания за периода 27.12.2008 г. до 02.12.2011 г., и заповедта в признаната част влиза в сила така за ищеца не е имало
интерес да предявява установителен иск за вземането
си за тези суми, които ответникът не оспорва. А това влече и отговорността за разноките. Претендира разноски в пълен размер, вкл. и за
първата инстанция.
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД не са взела становище
по жалбата в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Подадена е след това писмена молба след този срок, подаден за открито
съдебно заседание пред СГС на 26.05.2021 г. но с погрешно посочен номер на
първото въззивно дело- прекратено и върнато на СРС за
процедура по чл.248 от ГПК, поради което не е разглеждана в откритото съдебно
заседание по настоящето дело. С тази молба се оспорва жалбата, претендира
разноски за въззивната инстанция вкл. за защита от
юрисконсулт. Молбата обаче, не следва да се взема предвид от съда като
неподадена по настоящето дело до приключване на устните прения по него.
С
последващо решението определение по чл.248 от ГПК с №
81576 от 04.05.2020 г. по същото първоинстанционно
дело, първоинстанционния съд по е оставил без
уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските.
Определението
по чл.248 от ГПК е обжалвано с жалба от ответника чрез адв.Р.Д.
с искане за отмяна и освобождаване на отвтеника от
разноски, тъй като не е дал повод за делото и е признал иска в уважената част,
евентуално за намаляване на разноските на ищеца за юрисконсулт до минималните
размери по чл.78, ал.8 от ГПК според изм.с ДВ, бр.8/24.01.2017 г. като
приложима процесуална норма.
Противната
страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмен отговор чрез юрисконсулт И.М., оспорва жалбата
срещу определението по чл.248 от ГПК, претендира разноски за защита от
юрисконсулт.
Третото
лице-помагач не е взело становище по двете жалби на ответника.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията
в жалбата съгласно чл.269
от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
ПО ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА
СРЕЩУ РЕШЕНИЕТО ПО ЧЛ.235 ОТ ГПК:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в ожбалваната част е и допустимо, тъй като има
съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с
исковата молба претенция.
Единственото
оплакване на отвтеника с въззивната
жалба се свежда до твърдение за недопустимост частично на решението като
постановено по недопустима частично искова молба, тъй като за вземането за главница
в размер на 3272,10 лв. за периода
м.10.2008 г.-м.04.2011 г. и за вземане за занонта
лихва за забава в размер на 563,40 лв. не е бил налице правен спро, тъй като за тях отвтеникът
е признал вземането по заповедта по чл.410 от ГПК още с възражението си по
чл.414 от ГПК и не е бил правен интерес за ищеца от предявяване на иска по
чл.422 от ГПк за тези суми.
Това оплакване въззивният съд намира за неоснователно.
Първоинстанционният съд е издал заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.01.2012 г. по ч.гр.д.№20677/2011 г.
на Софийски районен съд, III г.о., 91 състав, за сумата 5 224,92 лв. със
законната лихва от 27.12.2011 г. до окончателното й изплащане-стойност на
топлинна енергия и нейното разпределение за топлоснабден
имот-апартамент №47 в гр.София, район *********по абонатен №******, за периода м.06.2006
г.- м.04.2011 г., и за сумата 867,56 лв.-законна лихва за забава върху
главницата за периода 01.11.2006 г.-02.12.2011 г., както и 377, 05 лева разноски по делото
121,85 лева държавна такса и 322,77 лева- възнаграждение за юрисконсулт.
На 02.03.2012
длъжникът Г.К.Ч. е подал възражение срещу издадена заповед, в което е изложил
твърдения, че вземането е частично погасено по давност, а именно за периода
01.06.2006 г.-27.12.2008 г. и че признава иска за периода 27.12.2008 г. до
02.12.2011 г.
Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 5б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, след като е подадено възражение по утвърден образец, съдът е
длъжен да приложи последиците на чл. 415 ГПК, дори и заявените възражения от
длъжника да са неясни в частта относно оспореното основание или размера на
вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение. В настоящата хипотеза,
подаденото от длъжника възражение, постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е
по утвърдения с Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието
образец, в него се съдържа израза "не дължа изпълнение на вземането по
издадената заповед". Във възражението действително, както твърди
жалбоподателят, е посочено, че се оспорва вземането за периода 01.06.2006
г.-27.12.2008 г. и се признава за последващия исков
период 27.12.2008 г-02.12.2011 г. , но не е посочено за какъв размер на
вземането за главница и за законна лихва се
признава вземането, което го прави неясно. При наличие на неясно
възражение, заповедният съд е длъжен да приеме, че е налице възражение срещу
цялото претендираното от заявителя вземане, предмет
на издадената заповед за изпълнение. Следва да се посочи също, че заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК не подлежи на незабавно изпълнение, а същата влиза в
сила само ако в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е постъпило възражение или
същото е било оттеглено. Тоест единствената възможност длъжникът в заповедното
производство да осуети изпълнението на издадената заповед чрез едностранни свои
действия е подаването на възражение. За длъжника съществува възможност да
подаде възражение само срещу част от претендираните
със заповедта суми, но неговата воля следва да е ясна, да се съдържа изрично
признание на цена и период / особено когато е частично признанието/, каквото ясно
признание на размера на вземането в настоящия случай не е налице. Още повече че
заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК не препраща към друг документ, нито
съдържа посочване на размера на вземането за всеки от месеците, за които месеци
дължникът е заявил с възражението, че признава
вземането. При подадено неясно възражение, заповедният съдът правилно е
възприел подаденото от длъжника възражение срещу всички суми по издадената
заповед и е дал на заявителя указания по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на
иск. Едва с отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК ответникът прави
изрично изялвение за размерите, за които признава
вземането заглавница и за законна лихва за забава, но
това не може да санира с обратна сила неясното му
възражение. Респективно правилно и първоинстанционният
съд е отказал да прекрати частично производството в посочените от жалбоподателя
части.
Предвид
гореизложеното възвивния съдът намира, че е налице възражение срещу
заповедта за изпълнение за всички посочени суми в заповедта за изпълнение,
поради което правото на иск по чл. 422 ГПК е възникнало и първоинстанционното
решение е допустимо в обжалваната част.
Доколкото с въззивната жалба са изложени доводи само за недопустимост
на първоинстанционното решение в обжалваната част, а
не и за неговата правилност, въззивинтя съд не следва да се излагат съображения за
правилността на решението на основание чл. 269 ГПК. Решението в обжалваната
част следва да се потвърди.
ПО ЖАЛБАТА СРЕЩУ
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО ЧЛ.248 ОТ ГПК:
Въззивният съд намира, че
обжалваното определение е правилно по изложените в него мотиви, към които
препраща съгласно чл.288, ал.4, вр. чл.272 от ГПК. Съдът прилага материалния и процесуалния
закон, в сила към момента на приключване на устните прения пред съответната
инстанция, при което към тази дата при първоинстанционното
разлеждане на делото- 25.02.2015 г. е в сила
разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК съобразно обн.
ДВД, бр.59/20.07.2007 г., която препраща към минималните размери на
адвокатските възнаграждения по ЗАдв и наредбата към
нея. Исканият от ищеца размер на възнаграждение в случая е и под минимума по
чл.7, ал.2, т.3 от НМРАВ. Последващото изменение на
чл.78, ал.8 от ГПК с ДВ, бр.8/2017 г. се явява неприложима норма към
приключване на устните прения пред първата инстанция.
Не е налице основание
ответвикът да бъде освободен от разноски съгласно
чл.78, ал.2 от ГПК. Същият е станал повод за подаване на заявлението по чл.410
от ГПК като не е платил задълженията си, при което макар и да е признал иска за
вземанията в уважената част /непълно при това/, остава отговорен за разноските,
доколкото не е налице една от двете комулативни
предпоставки по чл.78, ал.2 от ГПК- а именно да не е дал повод за завеждане на
иска. Обжалваното определение следва да се потвърди.
Предвид изложеното
ответникът няма право на разноски по обжалване на решението. На въззиваемата страна- ищец също не се дължат от ответника по
обжалване на решението поради липсакта на
своевременно искане за такива.
Не се дължат на въззиваемата страна- ищец и разноски по обжалване на
определението по чл.248 от ГПК, въпреки потвържадването
му. производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е
продължение на делото по повод дължимостта и размера
на направените от страните разноски в съответната инстанция. В него само се
изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната
искане и неговият изход не обосновава наличие на ново основание за отговорност
за нови разноски. Ето защо и доколкото определението предмет на разглеждане по
настоящото дело, е постановено във връзка с производство по чл. 248 ГПК,
разноски в производство по определяне на разноски по делото не се дължат / в
този смисъл обилна съдебна практика Определение № 218 от 3.08.2020 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 872/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 232 от 22.05.2019 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 1701/2019 г., III г. о., ГК, Определение № 153 от 3.04.2019
г. по ч. гр.д. № 871/2019 г. на ІІІ г. о., Определение № 142 от 1.04.2019 г. по
ч. гр. д. № 951/2019 г. на ІІІ г. о., Определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч.
гр. д. № 4518/2018 г. на І г. о., Определение № 393 от 17.09.2018 г. по гр. д.
№ 2845/2018 г. на ІV г. о., Определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. №
3926/2017 г. на ІV г. о /.
Искът за главница е
над 5000 лв., делото е гражданско съгласно чл.113 от ГПК, и въззивното
решение ще подлежи изцяло на касационно обжалване, вкл. и по обусловения иск за
законна лихва, маканр да е с размер под 5000лв.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 44716 от 19.09.2018 г. по гр.д. № 19596/2012
г. на СРС, 50 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които е признато за установено, че
ответникът Г.К.Ч. дължи на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 422 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ сума в размер на
3272,10 лв. за периода м.10.2008 г.-м.04.2011 г. със законната лихва от
27.12.2011 г. до окончателното й изплащане-стойност на топлинна енергия и
нейното разпределение, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД дължи и сумата 563,40 лв.- законна лихва
за забава върху главницата за периода 01.12.2008 г.-02.12.2011 г., двете суми
за топлоснабден имот-апартамент № 47 в гр. София,
район *********по абонатен № ******, за периода м.10.2008 г.- м.04.2011 г., за
които суми е издадена Заповед от 03.01.2012 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№20677/2011 г. на Софийски районен съд, III
г.о.,91 състав, също и в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение по чл.248 от ГПК с № 81576 от 04.05.2020 г. по същото гр.д. № 19596/2012 г. на СРС, 50 състав.
Решението е
постановено при участието на " Т.С." ЕООД като трето лице - помагач
на страната на ищеца.
ОС ТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
исканията на ищеца и отвтеника за разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно ожблаване пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.