№ 1040
гр. София, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на тридесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000501004 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 260105/18.09.2020 г. по гр.д. № 297/2019 г. на СГС, I-10 състав, е
отхвърлен предявения от Н. Й. С. срещу Т. П. А. иск с правно основание чл.124, ал.1
ГПК, вр. чл.42, б. „б“ ЗН за признаване за нищожно на саморъчно завещание,
извършено от К. С. П. на 29.11.2011 г.
Със същото решение е отхвърлен предявения от Н. Й. С. срещу Т. П. А. иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.10, вр. чл.5 ЗН за признаване за установено
правото на ищеца на собственост по силата на наследствено правоприемство от К. С.
П. върху 22/24 ид.ч. от следните имоти:
- недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405, с
площ от 673 кв.м. и построените в имота:
- сграда на един етаж, с идентификатор 68134.1370.405.1, с площ от 24 кв.м.,
- жилищна сграда, еднофамилна, на два етажа, с идентификатор 68134.1370.405.2, с
площ от 72 кв.м.,
- жилищна сграда, еднофамилна, на един етаж, с идентификатор 68134.1370.405.3, с
площ от 72 кв.м.,
- сграда на един етаж, с идентификатор 68134.1370.405.4, с площ от 4 кв.м.
С решението са намалени с 1/2 част завещателните разпореждания, извършени
1
от К. С. П. със саморъчно завещание от 29.11.2011 г., направено в полза на Т. П. А. ,
като е възстановена на основание чл.30 ЗН запазената част на Н. Й. С. в размер на 1/2
част от наследството на К. С. П., по иска с правно основание чл. 30 ЗН, предявен от Н.
Й. С. срещу Т. П. А..
С решението е признато за установено по отношение на Т. П. А., по иска с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.30 ЗН, че Н. Й. С. е собственик по силата на
възстановена запазена част от наследството на К. С. П., на 11/24 ид.ч. от
следните недвижими имоти:
- сграда на един етаж, с идентификатор 68134.1370.405.1, с площ от 24 кв.м.,
находяща се в поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405
- жилищна сграда, еднофамилна, на два етажа, с идентификатор
68134.1370.405.2, с площ от 72 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор
68134.1370.405
- жилищна сграда, еднофамилна, на един етаж, с идентификатор
68134.1370.405.3, с площ от 72 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор
68134.1370.405
- сграда на един етаж, с идентификатор 68134.1370.405.4, с площ от 4 кв.м.,
находяща се в поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405,
Отхвърлен е иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл. 30 ЗН, предявен
от Н. Й. С. срещу Т. П. А. в частта му за установяване на правото на собственост на
ищеца върху 11/24 ид.ч. от недвижим имот, представляващ поземлен имот с
идентификатор 68134.1370.405, с площ от 673 кв.м.
С определение от 13.01.2021 г. е отхвърлена молба на Н. Й. С. за допълване на
решението от 18.09.2020 г.
Въззивни жалби против първоинстанционното решение са депозирали и двете
страни.
Ищецът Н. Й. С. е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която е
отхвърлен иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.42, б. „б“ ЗН за признаване
за нищожно на саморъчно завещание, извършено от К. С. П. на 29.11.2011 г.; в частта,
в която е отхвърлен иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че Н. Й. С. е
собственик върху 22/24 ид.ч. от описаните в решението четири сгради, както и в
частта, в която е отхвърлен иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че Н. Й. С. е
собственик върху 22/24 ид.ч. и 11/24 ид. ч. от недвижим имот, представляващ поземлен
имот с идентификатор 68134.1370.405 с площ от 673 кв.м.
Ищецът поддържа, че СГС допуснал съществени процесуални нарушения.
Основал решението си на доказателства, които ищецът поискал да бъдат представени
от ответника в оригинал (саморъчно завещание), на основание чл. 183 ГПК и това не
било сторено, поради което намира, че процесното завещание не е доказано да
съществува, поради което и СГС незаконосъобразно отхвърлил главните искове.
На следващо място поддържа, че в частта, в която СГС се е произнесъл относно
собствеността върху поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405 с площ от 673
кв.м. е недопустимо, тъй като ищецът никога не е предявявал такъв иск.
Предвид изложеното моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваните
2
части като недопустимо и неправилно и главните искове да бъдат уважени.
Ответникът Т. П. А. е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК, в който излага доводи за неоснователността й. Моли обжалваното решение
да бъде оставено в сила.
Ответникът Т. П. А. е депозирал и въззивна жалба, с която обжалва
първоинстанционното решение в частта му, с която са намалени завещателните
разпореждания, извършени от К. С. П. със саморъчно завещание от 29.11.2011 г. и е
възстановена на основание чл. 30 ЗН запазената част на ищеца в размер на ½ част от
наследството на К. С. П., както и в частта, в която е признато за установено, че ищецът
е собственик на 11/24 ид.ч. от четири сгради. Поддържа, че в обжалваната част
решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Съдът не се произнесъл
по всички оспорвания и възражения. Решението било постановено при неясна и
нередовна искова молба. Вещните искове били и недопустими поради липса на правен
интерес у ищеца за установяване право на собственост върху идеална част от имотите
по исковата молба, тъй като К. С. П. приживе се бил разпоредил с тях в полза на Н. В.
В., поради което решението в тази му част било недопустимо. Неправилно съдът
приемал, че приживе К. П. се е разпоредил само с поземления имот. Съдът не обсъдил
възражението, че Н. В. придобила на основание чл. 92 ЗС – по приращение и всички
изградени върху земята постройки, щом те изрично не били изключени от
прехвърлителната сделка и се позовава в този смисъл на Решение № 96/17.07.2015 г. по
дело № 4669/2014 г. на ВКС, I-во г.о. След 2011 г. по волята на страните (по заем за
послужване) ищецът и майка му станали държатели на сградите, а владелец била Н. В.
– в този смисъл имало писмени доказателства и свидетелски показания на В. В.. От тях
се установявало, че е имало такава уговорка и в патримониума на К. П. при смъртта му
не са се включвали сградите в поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405.
Ищецът Н. Й. С. е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК, в който излага доводи за неоснователността й. Моли обжалваното решение да
бъде оставено в сила.
Ищецът Н. Й. С. е депозирал и частна жалба против определението по чл. 250
ГПК, като е посочил, че изрично е заявил по делото, че предявява установителни
искове и относно гараж с площ 20 кв. м., построен в имот с идентификатор
68134.1370.405, а съдът, без да му е дал указания в доклада по делото, че следва да
докаже съществуването на такава постройка, отказал да се произнесе по иска, тъй като
такава не се установявало да съществува според кадастралната скица, представена по
делото. Моли обжалваното определение да бъде отменено.
Отговор на частната жалба е депозирал Т.А. с доводи, че с исковата молба не е
бил предявен иск за собственост относно гараж. Липсвали и данни по делото такъв да
съществува. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение.
По въззивните жалби
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
3
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Установява се наличие на правен интерес у ищеца по предявените
установителни искове:
Налице е правен интерес у ищеца да иска прогласяване нищожност на
завещанието на К. П., тъй като твърди да е единствен наследник по закон на К. П. и
нищожното завещание не би изключвало наследяването по закон, т.е., уваженият иск
за нищожност би рефлектирал в правната му сфера. Съответно първоинстанционното
решение по този иск е постановено по допустим иск и също е допустимо.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя Т.А., че решението е
недопустимо в частта по исковете за собственост върху четири сгради на основание
наследствено правоприемство, тъй като ищецът Н.С. нямал интерес да ги предяви,
защото същите сгради приживе на наследодателя К. П. били прехвърлени от него на Н.
В.. Дали последното обстоятелство е вярно или не е въпрос по съществото на спора, а
не обуславя правния интерес на ищеца, съотв. допустимостта на исковете и решението
по тях. Правният интерес на ищеца се обуславя от направените от него твърдения в
исковата молба, че е собственик на процесните четири сгради, а ответникът оспорва
това негово качество като сам претендира да е техен собственик. Наличието на спор за
собствеността между страните обуславя и правният интерес от предявяване на
положителни установителни искове срещу ответника. Както бе посочено, дали ищецът
е собственик на соченото от него основание е въпрос по съществото на спора, а не на
неговата допустимост.
Основателно е обаче оплакването на жалбоподателя Н.С. за недопустимост на
първоинстанционното решение по отношение главния и евентуалния искове за
собственост върху поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405 с площ от 673 кв.м.
С исковата молба или по-късно такива искове не са предявявани от ищеца, поради
което произнасяйки се по тях съдът е излязъл извън предмета на спора, като е нарушил
диспозитивното начало, поради което и решението му в тази част е недопустимо и
следва да бъде обезсилено, а производството в тази част - прекратено.
Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
В исковата си молба, уточнена с молба от 05.05.2021 г. пред САС, ищецът Н.С.
твърди, че е единствен наследник по закон на дядо си К. С. П., който починал на
01.01.2018 г., тъй като дядо му не оставил други наследници. Дядо му обаче оставил
саморъчно завещание в полза на ответника Т. П. А., обявено от нотариус А. Д. с
протокол рег. № 26/26.01.2018 г. Ищецът е поддържал, че посоченото саморъчно
завещание на К. П. е нищожно – не е написано ръкописно от завещателя и не е
подписано от него. Искал е да бъде прогласена нищожността на завещанието, както и
да бъде признато правото му на собственост върху собствени на наследодателя имоти,
а именно върху 22/24 ид.ч. от разположените в ПИ с идентификатор 68134.1370.405 по
ККР, находящ се в гр. ***, ул. ***“ № 7 четири сгради, а именно:
- сграда на един етаж, с идентификатор 68134.1370.405.1, с площ от 24 кв.м.,
находяща се в поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405
- жилищна сграда, еднофамилна, на два етажа, с идентификатор
68134.1370.405.2, с площ от 72 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор
4
68134.1370.405
- жилищна сграда, еднофамилна, на един етаж, с идентификатор
68134.1370.405.3, с площ от 72 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор
68134.1370.405
- сграда на един етаж, с идентификатор 68134.1370.405.4, с площ от 4 кв.м.,
находяща се в поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405.
В уточнителната молба от 05.05.2021 г. ищецът е пояснил, че К. П. е придобил
недвижимия имот и сградите върху него по дарение, спогодбен протокол и по давност,
за което представя доказателства.
При условията на евентуалност – в случай, че искът по чл.42 ЗН бъде отхвърлен,
ищецът е искал да му бъде възстановена запазената част от наследството на
наследодателя К. П., която е накърнена с процесното завещание – 1/2, както и да бъде
признат за собственик на имотите, притежавани от наследодателя, съобразно
възстановената запазена част от наследството му, или 11/24 от описаните по-горе
четири сгради.
Ответникът Т. П. е оспорвал исковете. Твърдял е, че документът, представляващ
саморъчно завещание, отговоря на изискванията на закона и е написан и подписан от
завещателя. Поддържал е, че исковете за собственост са недопустими с твърдението, че
у ищеца не е налице правен интерес от установяване на собственост по наследство
върху идеална част от имотите, тъй като наследодателят приживе се е разпоредил с тях
в полза на трето за процеса лице – Н. В. В.. С нотариален акт от 2011 г. К. П. й
прехвърлил собствеността върху поземления имот, върху който са построени сградите,
а последните тя придобила на принципа на приращението, тъй като същите не били
изрично изключени от продажбената сделка. Тя ги придобила и на основание
давностно владение. Поддържал е още, че приложим е чл. 30, ал. 2 ЗН и ищецът не
можел да иска намаляване на завещателното разпореждане, защото не е приел
наследството по опис. Следвало да се приложи и чл. 36, ал. 1, предл. второ ЗН.
За да бъде основателен искът по чл. 42, б. „б“ ЗН ЗН ищецът следва да докаже,
че саморъчното завещание не е написано и подписано от неговия дядо.
За основателността на установителните искове за собственост е необходимо
ищецът да докаже, че е придобил собствеността на твърдяното основание.
За да бъде намалено завещателното разпореждане по реда на чл. 30 ЗН е
необходимо ищецът да докаже, че е наследник по закон на К. П., който има запазена
част, нейният размер, както и че завещанието накърнява тази запазена част.
Между страните не е спорно, а и е установено в първоинстанционното
производство, че К. П. е починал на 01.01.2018 г. Първоинстанционният съд е
установил и срещу това няма оплаквания във въззивните жалби, че приживе К. П. е бил
собственик на описаните в исковата молба четири сгради.
Спорно пред настоящата инстанция между страните е дали саморъчното
универсално завещание на К. П. в полза на Т. П. А., обявено от нотариус Д. Д. на
26.01.2018 г. следва д асе изключи от доказателствата по делото, а ако не бъде
изключено - дали завещанието е действително; дали към момента на откриване на
наследството в патримониума на завещателя са се намирали описаните четири сгради
или те са били прехвърлени на Н. В. чрез покупко-продажба, както и дали ищецът е
5
собственик на идеални части от сградите на основание наследствено правоприемство
от К. П., а евентуално дали ищецът има право на намаляване на завещателните
разпореждания с ½.
За установяване на посочените спорни въпроси пред първата инстанция са
събрани писмени доказателства, заключение на СГЕ и са изслушани свидетелски
показания.
Представено е по делото саморъчно завещание от 29.11.2011 г., с което К. С. П.
завещава цялото си движимо и недвижимо имущество на Т. П. А..
Завещанието е обявено с протокол рег.№ 610 от 26.01.2018 г. на нотариус рег. №
404 на НК по искане на Т. П. А..
Установява се от изслушаната и неоспорена съдебно-графическа експертиза,
заключение по която е изготвило вещото лице Г. М., че ръкописният текст в
завещанието е изписан от К. С. П., както и че подписът, видим след текста, е положен
от К. С. П..
Установява се от Удостоверения за наследници на Д. П. и на Й. С., че К. С. П.,
починал на 01.01.2018 г. и съпругата му Д. Р. П., починала на 30.09.1990 г., са имали
двама синове – Й. С. и Р. С., като Й. С. е починал на 06.11.2012 г. и е оставил за свои
наследници по закон Н. С. – съпруга и Н.С. – син. Р. С. е починал на 27.12.2006 г. без
да остави низходящи.
Установява се от нотариален акт № 65 от 14.11.1973 г., че С. С. П. е дарил на
брат си К. С. П. 1/2 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в гр. ***, на ул. „***“ № 5,
състоящ се от дворно място със къща, образуващо урегулиран парцел XVI-159 в
кв. II по плана на гр. София, със застроено и незастроено пространство от 650 кв.м.
Установява се от Нотариален акт №22 от 09.12.2011 г., че К. С. П. е признат за
собственик по давност на 1/2 ид.ч. на следните недвижими имоти: находящи се в гр.
София, на ул. „***“ № 7, а именно УПИ с площ от 650 кв.м., съставляващ УПИ XV-
405 в кв.2 по плана на гр. София, заедно с изградените в имота 1. Едноетажна паянтова
жилищна сграда в челото на имота със застроена площ от 30 кв.м. и 2). Едноетажна
масивна жилищна сграда със застроена площ от 40 кв.м.
По делото няма спор, че имотът, описан в нотариален акт № 65 от 14.11.1973 г., е
идентичен с имота, описан в Нотариален акт № 22 от 09.12.2011 г. Този извод се
потвърждава и от издадените от СГКК скици на имота и находящите се в него сгради,
като съобразно скиците на л.33-36 от делото на СРС на сградите с идентификатори
68134.1370.405.1, 68134.1370.405.2, 68134.1370.405.3, 68134.1370.405.4, в същите е
вписан като собственик на имота – К. С. П. въз основа на нотариален акт №65 от
14.11.1973 г.
Установява се от Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим
имот от 15.01.2011 г., че наследодателят К. С. П. се е задължил да продаде на Н. В. В.
поземлен имот УПИ XV-405 в кв.2 по плана на гр. София, с площ от около 650 кв.м.,
заедно с изградените в имота 1. Едноетажна паянтова жилищна сграда в челото на
имота със застроена площ от 30 кв.м. и 2. Едноетажна масивна жилищна сграда със
застроена площ от 40 кв.м., срещу продажна цена в общ размер на 29000 евро, като
продавачът си запазва пожизнено правото на ползване на едноетажната паянтова
жилищна сграда, като цената се заплаща при подписване на договора и същият служи
за разписка за плащането й. Срокът за сключване на окончателния договор е 14.12.2011
6
г. С предварителния договор е уговорено още, че владението се предава от продавача
на купувача при изплащане на целия размер на продажната цена. С Допълнително
споразумение от 02.12.2011 г. страните предоговарят цената на имотите, като същата се
счита общо в размер на 42 000 лв., като купувачът декларира, че е получил обратно
разликата над уговорената в допълнителното споразумение и заплатената по
предварителния договор. С допълнително споразумение от 14.12.2011 г. страните са
удължили срока за изповядване на сделката във формата на нотариален акт, като
новият срок е до 26.01.2012 г.
С нотариален акт № 35 за покупко-продажба на недвижим имот от 20.12.2011 г.
К. С. П. прехвърля на Н. В. В. собствеността върху поземлен имот с идентификатор
68134.1370.405 срещу цена от 15 200 лв., която сума продавачът е заявил, че е получил
преди подписване на нотариалния акт съгласно предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот от 15.01.2011 г. и допълнително споразумение от
02.12.2011 г.
С искова молба от 26.01.2017 г. купувачът по предварителния договор Н. В. В. е
предявила иск по чл.19, ал.3 ЗЗД срещу К. С. П. за обявяване за окончателен на
предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 15.01.2011 г.,
относно имотите, представляващи Едноетажна паянтова жилищна сграда в челото на
имота със застроена площ от 30 кв.м. и Едноетажна масивна жилищна сграда със
застроена площ от 40 кв.м., изградени поземлен имот УПИ XV-405 в кв.2 по плана на
гр. София, с площ от около 650 кв.м. В исковата молба се сочи, че предварителният
договор е изпълнен частично, като продавачът е прехвърлил с окончателен договор
във формата на нотариален акт само земята, при продажна цена само за земята в
размер на 15200 лв., но не е изпълнил задължението си да прехвърли сградите,
изградени върху земята.
По делото е разпитана свидетелката В. Е. В., която е посочила, че е дъщеря на Н.
В. и живее с нея и ответника Т. на ул. „***“ № 17, като са били съседи с К. П. и се
познавали от 17-18 години. Майка й купила имот от К. П. през 2011 г., който
представлявал дворно място с две къщи. В имота живеели К., жената, с която живеел,
внук му, снаха му и синът му. Имали уговорка, след като майка й закупи имота, К. да
остане да живее там докато е жив, като свидетелката присъствала на уговорката между
майка й и К.. Майка й не влязла във владение и след смъртта на К., тъй като имала
уговорка с роднините му да изчака докато приключат делата между тях.
Пред въззивната инстанция е прието писмо от нотариус П. Д., в което тя заявява
пред съда, че в кантората й в гр. ***, бул. „***“ № 6, ет. 1 се съхранява оригинал на
саморъчно завещание на К. С. П. с ЕГН **********, обявено с протокол с рег. №
610/26.01.2018 г. от нотариус А. Д. с рег. № 404 на НК, който архив е приела с
протокол от 01.06.2018 г.
При така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира
следното от правна страна:
По главните искове - за прогласяване нищожност на саморъчно завещание
на К. С. П. с правно основание чл. 42, б. „б“ ЗН и за признаване право на
собственост върху четири сгради на основание наследствено правоприемство от
К. П., с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН завещателното разпореждане е нищожно, когато при
съставянето на завещанието не са спазени разпоредбите на чл. 24, съответно чл. 25, ал.
7
1 ЗН. Чл. 25, ал. 1 ЗН сочи, че саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано
ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и
да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните
разпореждания. При твърдението си за нищожност на процесното завещание ищецът се
позовава на това, че завещанието на К. П. в полза на Т.А. не е написано лично от
завещателя и не е подписано от него. Тези твърдения обаче не се установяват по
делото. Напротив, от изслушаното заключение на СГЕ категорично се установява
противното, поради което въззивната жалба на Н.С. срещу решението по този иск, с
което искът се отхвърля, е неоснователна.
Неоснователно е поддържаното от ищеца оплакване, че искът е основателен, тъй
като макар той да е направил искане ответната страна да представи оригинала на
завещанието, това не е сторено и първоинстанционният съд следвало да приеме, на
основание чл. 183 ГПК, че завещание въобще няма. Вярно е, че според посочената
разпоредба, ако при искане на насрещната страна не бъде представен оригиналът или
официално заверен препис от документ, същият се изключва от доказателствата по
делото. Несъмнено е обаче, че последиците по чл. 183 ГПК не следва да се прилагат
във всички случаи. Съобразно практиката на ВКС тези последици не следва да се
прилагат, когато документът е приложен в оригинал по друго гражданско или
наказателно дело и насрещната страна знае това, защото искането й по чл. 183 ГПК в
този случай представлява злоупотреба с право (така Решение № 335 от 06.07.2010 г. на
ВКС по гр.д.№ 4764/2008 г., ІІ г.о. и Решение № 260 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№
91/2009 г., ІІ г.о., Решение № 53/12.09.2013 г. по т.д. № 74/2011 г. на ІІ т.о. и др.) В
случая обаче не може да бъде прието, че е налице злоупотреба с право от страна на
ответника. Той е заявил, че оригиналът се намира при нотариус П. Д., която съхранява
архива на нотариус А. Д., който е обявил завещанието след смъртта на К. П. с протокол
от 26.01.2018 г. Нотариус П. Д. е представила по делото заверен от нея препис на
завещанието, като също писмено е заявила пред въззивната инстанция, че оригиналът
се намира в съхранявания от нея архив. Знанието за това от страна на ищеца и
поддържаното въпреки това искане за изключване на преписа от завещанието от
доказателствата по делото представляват злоупотреба с право и не могат да доведе в
случая до прилагане последиците по чл. 183 ГПК.
Следва да бъде посочено, че дори да бъде изключено завещанието от
доказателствата по делото на основание чл. 183 ГПК, това не само не би довело до
уважаване на предявения иск, но и би било основание за прекратяване на
производството по него, тъй като липсата на завещание би направило иска
безпредметен.
След като не се установява универсалното завещание в полза на Т.А. да е
нищожно, то същото изключва наследяването по закон, поради което и няма как Н.С.,
който е наследник по закон на К. П., да е придобил по наследство 22/24 ид.ч. от
процесните четири сгради. Ето защо и този иск е неоснователен, съответно –
неоснователна е жалбата на Н.С. срещу решението на СГС по този иск.
По евентуалните искове по чл. 30 ЗН - за намаляване на завещателните
разпореждания с ½ и за собственост върху 11/24 върху процесните сгради на
основание това намаляване и наследствено правоприемство.
Тъй като са неоснователни главните искове това е вътрешнопроцесуално
условие за разглеждане на посочените евентуални искове.
По силата на чл.28, ал.1 и чл. 29, ал. 1 ЗН, когато наследодателят остави
8
низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или
чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от
наследството, като запазената част на низходящи, когато наследодателят не е оставил
съпруг, при едно дете или низходящи от него е 1/2. Частта от наследството вън от
запазената част е разполагаемата част на наследодателя.
По делото се установява, че ищецът е низходящ на К. П. – негов внук и
единствен той е негов наследник, тъй като наследодателят не е оставил съпруга, а само
едно дете на низходящ – Н.С., син на починалия преди баща си Й. С., поради което на
основание чл.28, вр. чл.29, ал.1 ЗН, той е наследник със запазена част от наследството
на наследодателя К. П. ½ от него.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя Т.А., че ищецът не може да
иска възстановяване на запазена част, тъй като не е приел наследството по опис.
Съгласно т.4 от тълкувателно решение №3/2013 г. на ОСГК на ВКС, приемането на
наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска
възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който
не е призован към наследяване. В случая Т.А. не е нито заветник, нито надарен, а
наследник, тъй като универсалното завещание съдържа общо завещателно
разпореждане и придава качеството на наследник на лицето, в полза на което е
направено. Т.е. искът по чл.30 ЗН не се упражнява спрямо заветник по смисъла на
чл.16, ал.2 ЗН, поради което и приемане на наследството по опис не е предпоставка за
упражняване на правата по чл.30 ЗН.
Доколкото завещанието на К. П. е универсално, то несъмнено същото накърнява
запазената ½ част от наследството на Н.С..
Горното обосновава извод, че в полза на ищеца Н.С. е възникнало
потестативното право по чл. 30 ЗН да иска намаляване на процесното завещание за
възстановяване на запазената му част от наследството на К. П., поради което следва да
се намалят с 1/2 завещателните разпореждания, извършени от К. П. със саморъчно
завещание от 29.11.2011 г., като се възстанови запазената част на ищеца в размер на 1/2
част. Предвид това въззивната жалба на Т. А. срещу първоинстанционното решение, с
което е възстановена такава запазена част на ищеца, е неоснователна.
При така възстановената ½ запазена част от наследството на К. П. в полза на
наследника по закон Н.С. и предвид установеното пред първата инстанция, че приживе
наследодателят е бил собственик на процесните четири сгради, (в която част липсва
оплакване във въззивните жалби), то основателни са установителните искове на Н.С. за
собственост върху 11/24 ид.ч. от същите, на основание наследствено правоприемство,
(което е по-малко от 12/24 части, колкото му се полагат, но по делото има данни, че в
друго производство се претендира собственост върху 1/24 част от собствеността).
Неоснователно е възражението на ответника Т.А., поддържано като оплакване и
във въззивната му жалба, че приживе К. П. е прехвърлил сградите на Н. В., на която с
нотариален акт е прехвърлена собствеността върху поземления имот, върху който тези
сгради са построени и тъй като те не са изключени изрично от прехвърлителната
сделка, тя ги е придобила на основание чл. 92 ЗС – като приращение към земята.
Действително в трайната практика на ВКС се приема, че когато се прехвърля
собствеността върху земя, върху която има постройки и те не бъдат изключени
изрично от прехвърлителния акт, собствеността върху тях преминава при приложение
принципа на приращението по чл. 92 ЗС. В съдебната практика на ВКС въпросът е
9
доразвит, като се приема още, че принципа на приращението може да бъде изключен
от страните не само изрично, но и че волята на страните за такова изключване може да
бъде установена чрез тълкуване на договора между тях, както и тяхното поведение
преди, по време на сключването му и след това (така Решение № 370 от 6.07.2009 г. на
ВКС по гр. д. № 994/2008г., I г. о., Решение № 37 от 04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016
г. на І г. о.; Определение № 79 от 21.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2881/2019 г., II г. о.,
Решение № 60088 от 6.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3876/2020 г., II г. о.) Настоящият
състав намира, че при тълкуване волята на страните съобразно всички събрани по
делото доказателства, може обосновано да се приеме, че с нотариален акт №
35/20.12.2011 г. те са целели да прехвърлят само поземления имот, описан в него, но не
и построените върху него сгради. Това на първо място е така, защото в сключения
между К. П. и Н. В. предварителен договор от 15.01.2011 г. и анексите за изменението
му страните са уговорили обща продажна цена на земята и две от построените в нея
сгради в размер на 42 000 лева. В нотариалния акт № 35/20.12.2011 г., с който изрично
се прехвърля само поземления имот, е посочена продажна цена от 15 200 лева. Т.е.,
очевидно това е цената само на поземления имот и страните не са целели да
прехвърлят собствеността и върху сградите. Този извод се потвърждава и от
обстоятелството, че впоследствие Н. В. е завела иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу К. П.,
като в исковата молба изрично се сочи, че той не е изпълнил задължението си по
предварителния договор от 15.01.2011 г. да й прехвърли и описаните в него две сгради.
Не се установява твърдението на жалбоподателя Т.А., че страните са целели и
прехвърляне на сградите, предвид наличието на последваща уговорка по заем за
послужване между К. П. и Н. В., според която К. П. ще може да продължи да ползва
една от продадените сгради. Действително свидетелката В. сочи, че К. П. е искал да
продаде имота си, но да остане да живее в него до смъртта си, като тя е присъствала на
тази уговорка между него и майка й Н. В.. Доколкото обаче такава уговорка е вписана
и в предварителния договор от 15.01.2011 г., не се установява от свидетелските
показания освен при сключване на предварителния договор същата уговорка да е
правена и при или след сключване на нотариалния акт, за да може да се приеме, че
страните, въпреки че не са описали в него сградите и са намалили повече от три пъти
продажната цена, уговорена с предварителния договор, са целели с нотариалния акт да
прехвърлят не само земята, но и собствеността върху сградите.
Следва да бъде посочено и че по делото нито се твърди, нито се представят
доказателства Н. В. да е получила заместващо нотариален акт решение по заведения от
нея иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД относно описаните в нот. акт № 22/09.11.2011 г. две сгради.
Ето защо настоящият състав приема, че към момента на откриване наследството
на К. П. на 01.01.2018 г. в патримониума му са се намирали процесните сгради, поради
което и претендираните от ищеца идеални части от собствеността върху тях са
преминали върху него по силата намаляване на завещателното разпореждане на К. П. в
полза на Т.А. и наследствено правоприемство. Въззивната жалба на Т.А. и в тази нейна
част е неоснователна.
Поради достигане на въззивната инстанция до крайни изводи, еднакви с
крайните изводи на първоинстанционния съд по частите от решението, по които е
постановено допустимо съдебно решение, в тези му части първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба
След постановяване на първоинстанционното решение и в срока за неговото
10
обжалване ищецът Н.С. е депозирал молба, с която е поискал да бъде допълнено
първоинстанционното решение, като СГС се произнесе и по искове за собственост
върху гараж от 20 кв.м., находящ се в поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405 с
площ от 673 кв.м.
С обжалваното определение от 13.01.2021 г. СГС е оставил искането без
уважение като е приел, че в представената по делото скица на поземления имот не се
установява да съществува гараж с площ 20 кв.м., макар такъв да е отразен в
представената данъчна оценка.
Настоящият състав намира следното:
В първоначалната искова молба не се съдържат твърдения на ищеца Н.С. да е
станал собственик на гараж с площ от 20 кв.м., нито негово искане да бъде признат за
негов собственик, макар в по-късно представена данъчна оценка такъв да е описан
наред с четирите сгради, върху които ищецът претендира собственост. След изпращане
на делото от СРС на СГС по подсъдност, съдът е указал на ищеца с разпореждане от
18.01.2019 г. да заяви дали претендира установяване на собственост и върху петте
описани в данъчната оценка имоти, включително гараж от 20 кв.м. С молба от
14.02.2019 г. ищецът е заявил, че претендира установяване на собственост и върху
гаража с площ 20 кв.м. Доколкото в определението си по чл. 140 ГПК СГС говори за
„построени сгради“, не може категорично да се приеме, че гаражът е включен в
предмета на спора. С решението по делото съдът не се е произнесъл по претенция за
установяване на собственост върху посочения гараж.
При така установеното, настоящият съдебен състав намира, че искането за
допълване на първоинстанционното решение е неоснователно, но при мотиви,
различни от изложените от първата инстанция. Последващо обективно съединяване на
искове процесуалният закон допуска само в хипотеза на предявен инцидентен
установителен иск по чл. 212 ГПК. Такова съединяване в други случаи е недопустимо
(така напр. определение № 605 от 09.11.2009 г. по ч. т. д. № 486/2009 г. на I т.о на ВКС
и решение № 223 от 07.01.2014 г. по гр. д. № 2083/2013 г. на ГК, II г.о. на ВКС). В
случая ищецът не е съединил валидно и едновременно с останалите искове иск за
собственост върху гараж с площ 20 кв. м., а е предявил такъв по-късно, а както бе
посочено, такова съединяване на искове е недопустимо. Първоинстанционният съд не
е дължал произнасяне по този иск, поради което и искането за допълване на
първоинстанционното решение с произнасяне по такъв иск е неоснователно.
Предвид изложеното частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена
без уважение.
По разноските: При този изход от спора право на разноски имат и двете страни,
но само за адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на
насрещната страна, доколкото и двете въззивни жалби по същество са неоснователни.
Ищецът Н.С. не е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция със списъка по чл. 80 ГПК, поради което такова не се присъжда.
Ответникът Т. П. е бил представляван безплатно от адвокат, на когото следва да
бъде определено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, което в случая
възлиза на 1348 лева по въззивната жалба и 200 лева по частната жалба.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
11
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Н. Й. С. против определение от
13.01.2021 г. на СГС , I-10 състав по гр.д. № 297/2019 г., с което е оставено без
уважение искане за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне по
искове за собственост на идеални части от гараж с площ 20 кв.м.
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 260105/18.09.2020 г. по гр.д. №
297/2019 г. на СГС, I-10 състав в частта му, с която е отхвърлен предявения от Н. Й. С.
срещу Т. П. А. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.10, вр. чл.5 ЗН за
признаване за установено правото на ищеца на собственост по силата на наследствено
правоприемство от К. С. П. върху 22/24 ид.ч. от недвижим имот, представляващ
поземлен имот с идентификатор 68134.1370.405, с площ от 673 кв.м., както и в частта
му с която отхвърлен евентуален иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл. 30
ЗН, предявен от Н. Й. С. срещу Т. П. А. в частта му за установяване на правото на
собственост на ищеца върху 11/24 ид.ч. от недвижим имот, представляващ поземлен
имот с идентификатор 68134.1370.405, с площ от 673 кв.м. и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260105/18.09.2020 г. по гр.д. № 297/2019 г. на
СГС, I-10 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н. Й. С., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № 7 да заплати на адв.
Ж. М. Н. - Т., гр. ***, ул. „***“ № 20, ет. 1 сумата 1548 лева – адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12