Решение по дело №336/2019 на Районен съд - Севлиево

Номер на акта: 228
Дата: 12 септември 2019 г. (в сила от 20 декември 2019 г.)
Съдия: Валерия Иванова Аврамова Христова
Дело: 20194230100336
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 29 март 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 228

гр.Севлиево  12.09.2019 г.

 

                                            В ИМЕТО НА НАРОДА

                                                                 

  Севлиевският районен съд, в  ОТКРИТО заседание

  на  втори септември       

  през   две  хиляди и  деветнадесета  година, в състав:

                                                      

                                                       Председател: ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА

 

при секретаря     ИВЕЛИНА ЦОНЕВА   

като разгледа докладваното от съдията  АВРАМОВА              гр.д. № 336                    по описа за 2019 г.  и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК.

В исковата и уточнителната молба ищецът твърди, че по негово заявление по ч.гр.д.№ 814/18 г. по описа на РС Севлиево е издадена заповед за изпълнение № 430 от 26.06.2018 г. по чл. 417 ГПК, като ответницата е осъдена да заплати посочените суми. Ответницата е подала възражение и след указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за съществуване на вземането си и моли съда да уважи иска със законните последици. Твърди, че отношенията между страните са възникнали от Договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 06.02.2006 г., по силата на който ищецът /тогава с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД/ е предоставил на ответницата кредит под формата на кредитен лимит в размер на 200 лв. Неразделна част от договора са Общите условия на банката и ответницата е потвърдила, че са й предадени и ги е приела без възражения. Ответницата не е изпълнила конкретни задължения по посочени текстове от Общите условия и затова банката е прекратила договора и е обявила цялото задължение за незабавно изискуемо, като уведомлението е получено от ответницата на 04.05.2018 г. Задължението е образувано от сумата 277,66 лв. главница; сумата 20,82 лв. договорна възнаградителна лихва за период от сключване от сключване на договора до 04.05.2018 г. /получаване на уведомлението от ответницата/; сумата 180,18 лв. мораторна лихва и сумата 4 959,84 лв. такси, подробно посочени по вид и размер в уточнителната молба – л.28 и сл. Ищецът претендира и разноските по делото.

Ответницата е представила писмен отговор в законния месечен срок. В него оспорва предявения установителен иск с главното възражение, че не е сключвала договор за кредитна карта. Алтернативно твърди, че ако е налице такъв договор, в него не е посочен лимит. Прави възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузите на чл. 10, 11 и 12 от Общите условия. Прави възражение за погасителна давност на вземанията за главница с падеж 22.06.2013 г., а за вземанията за възнаградителни и наказателни лихви – по кратката погасителна давност с падеж 22.06.2015 г. Претендира разноските по делото.

По делото се събраха писмени  и гласни доказателства.

От съвкупната им преценка съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

Видно от приложеното ч.гр.д.№ 814/18 г. по описа на РС – Севлиево по заявление на ищцовото дружество е  издадена заповед за изпълнение № 430 от 26.06.2018 г. по чл. 417 ГПК.  Заповедта е връчена на ответницата и в законния срок тя е подала възражение. След указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за съществуване на вземането си.

Чрез установителния иск по чл. 422 ГПК са предявени при обективно кумулативно съединяване няколко иска с различно материалноправно основание. Вземанията по тези искове произхождат от „Договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 06.02.2006 г., по силата на който ищецът /тогава с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД/ е предоставил на ответницата кредит под формата на кредитен лимит в размер на 200 лв.“, както твърди ищецът в исковата молба. Той представя в заверено от него копие договора – л.11, който всъщност носи наименование ЗАЯВЛЕНИЕ - ДОГОВОР ЗА ИЗДАВАНЕ НА КРЕДИТНА КАРТА „EUROLINE“. По разпореждане на съда ищецът представи и оригинала на това заявление – договор – л. 213. На гърба на заявлението – договор се намират Общите условия за издаване и използване на КАРТА „EUROLINE“. И тъй като съдът не успя да ги разчете поради използвания размер на шрифта ищецът представи на съда тези ОУ в друг вид – л.31, които пак много трудно и с големи усилия и напрежение е по- възможно да се разчетат.

Основният спор между страните, който е и определящ по всеки от предявените искове, е сключен ли е въобще договор за издаване на кредитна карта и ако е сключен – действителен ли е.

В доклада съдът изрично е посочил, че ищецът носи доказателствената тежест пълно и главно да установи кога е сключен договорът, при какви условия, изпълнение на своите задължения по договора и конкретното неизпълнение на задължения по договора от ответницата.

Безспорен е фактът, че именно представеният от ищеца документ с наименование ЗАЯВЛЕНИЕ - ДОГОВОР ЗА ИЗДАВАНЕ НА КРЕДИТНА КАРТА „EUROLINE“ представлява сключеният между страните договор.

След подробно запознаване с текста на този документ съдът стига до категоричен извод, че това заявление – договор няма характер на сключен между страните договор за издаване на кредитна карта, по следните съображения: на първо място въобще не е видно кои са страните по договора. Касае се за двустранен договор, а  всъщност никъде не фигурира името на ищцовото дружество, освен на поставеното лого в горния ляв ъгъл на документа.  В това заявление-договор се съдържа само описание на лични данни за ответницата, име на служител /без да е посочено на кого е този служител/ и в дясната част на документа в графа „Първа транзакция“ с текст „В случай, че това заявление бъде прието, моля да бъде обработена следната транзакция: Сума с оскъпяване 370 лв. Брой на вноските 12 и Сума без оскъпяване 325 лв.“ В графата „Декларация“, където е поставен единственият подпис на картодържател и където той декларира, че е запознат с ОУ е посочено също „разбирам, че Банката може да отхвърли настоящото заявление, без да посочи причина за това“. На две места фигурира дата 06.02.2006 г.

В писмената си защита ищецът твърди, че се касае за сключен договор при общи условия съгласно чл. 16 ЗЗД и че получаването на тези ОУ, неразделна част от заявлението – договор, е достатъчно за действителен договор.

Съдът категорично не приема подобно тълкуване на законови разпоредби, тъй като Общите условия точно затова съдържат думата „общи“, защото се отнасят до неопределен брой граждани като страна по договор и съдържат клаузи, относими към всички договори. Конкретните клаузи обаче, според вида на договора, се определят в самия договор и са различни. В настоящия случай това заявление-договор не съдържа никакви клаузи – не само не е ясно коя е едната страна по договора /няма изписано наименование, данни, представляващ/, но дори не се разбира предмета на този договор. Още по-неясна е цената –  навсякъде ищецът твърди за кредитен лимит 200 лв., а в документа са посочени две различни суми и остава напълно неясно всъщност какви са основните клаузи от договор за кредит, тъй като се касае именно за такъв договор. Няма посочен и срок на действие, което е едно от съществените условия на договора. Извън тези обстоятелства е задължително да се посочи, че намиращите се на гърба на заявката-договор Общи условия са напълно нечетливи поради използвания размер на шрифта, който не отговаря и на законовите изисквания. При ОУ ясно четливи са само таксите, които към 2006 г. са били вероятно в посочените размери, а в.л. изясни, че към изготвяне на експертизата някои от тях вече имат и друг размер.

Освен това от заявката-договор въобще не е видно какво всъщност е искането. Само може да се презюмира /въз основа на логото и декларацията на картодържател/, че ответницата е направила искане/предложение  за издаване на кредитна карта. Това е очевидно и от текста в декларацията „разбирам, че Банката може да отхвърли настоящото заявление, без да посочи причина за това“. Ищецът обаче не е посочил и представил доказателства  за одобряване на това искане, нито за издаване на самата кредитна карта и за нейното предаване на държателя.

Съдът следва да обсъди и другите събрани доказателства, касаещи сключването на договора.

Първото от тях са обясненията на ответницата по реда на чл. 176 ГПК. От тези обяснения става ясно, че приложената заявка-договор е писана, вероятно и подписана, от служител в магазин „Мобимакс“ в гр.Севлиево /съществувал към 2006 г./, от който ответницата е закупила на лизинг мобилен телефон на стойност около 300 лв. /тя не си спомня точно цената/. След няколко седмици е получила на работното си място по куриер запечатан плик с намиращата се в него кредитна карта. Тя обяснява, че въобще не е искала издаване на такава карта, а единствено закупуване от магазина на телефон на лизинг. Не си спомня, поради отдалечеността по време на събитието – повече от 13 години, дали са й предоставили препис от това заявление-договор, а и самото заявление не съдържа данни в колко екземпляра е подадено и предаден ли е препис от него. Т.е. обясненията на ответницата категорично потвърждават, че договор между страните не е бил сключен, тъй като е ноторно известно, че всеки договор с банка се сключва в офиса на банката и то от неин служител. Не е ясно как един продавач в магазин може да действа от името на банка и въобще какви са били взаимоотношенията между банката и този магазин. Ответницата посочи също, че е заплащала стойността на телефона всеки месец на гише в Пощенска банка.

На следващо място съдът ще обсъди заключението на в.л., което е посетило централното управление на банката – ищец в гр.София. И на него е била предоставена тази заявка – договор. Експертът е установил, че чрез картата е закупен мобилен апарат за 370 лв. на разсрочено плащане – 12 месечни вноски по 30,83 лв. Всъщност именно чрез това заключение може да се предположи защо в заявката-договор е посочена сума с оскъпяване 370 лв. и броя на вноските, въпреки че не е посочено за какви вноски става въпрос – седмична, двуседмична или месечна. Но все пак остава неясна втората сума без оскъпяване от 325 лв. какво представлява. Изключително фрапиращи данни е установил експертът за това какви суми през целия този период от 2006 г. е теглила ответницата и какви суми е погасила към банката – ищец. Сумите, които са изтеглени от картата са в общ размер на 620 лв., като от тях най-голяма е за закупуване на телефона – 370 лв. За целия този период банката е начислила лихви в размер на 2066,04 лв. и такси в размер на 8 643,36 лв. От тези суми ответницата е заплатила през годините досега сума 5 891,50 лв. – за лихви и такси, а има да плаща още 5 438,50 лв. Или иначе казано, за получен кредит общо от 620 лв. банката претендира от нея сума от  2066,04 лв. – лихви и 8 643,36 лв. -  такси.

При така установените факти съдът намира за недоказано твърдението на ищеца за валидно учредено и съществуващо между страните облигационно отношение по заявка - договор за издаване на кредитна карта от 06.02.2006 г. между страните по делото. Т.е. между страните не е сключван договор за издаване на кредитна карта, или какъвто и да е друг договор.

При това положение съдът не следва да се произнася по възражението на ответницата за нищожност на клаузи от Общите условия, тъй като няма договор, съответно Общи условия. Все пак съдът ще отбележи, че в продължение на години да се начисляват лихви и такси в посочените по-горе размери е фрапантно накърняване на добрите нрави и пример за неравнопоставеност между правни субекти. Грубо е нарушен принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти.

С оглед на становището си, че не е съществувал въобще договор между страните, съдът не дължи произнасяне и по възраженията на ответницата за погасяване по давност на някои от претендираните суми.

Мотивиран от горното съдът счита, че ищецът не установи вземането си по заповедта за изпълнение, поради което предявеният установителен иск следва да бъде изцяло отхвърлен.

Съгласно чл. 11г, ал. 3 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т.д.№ 4/13 г. „Издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване при отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК.“ В този случай и на осн.чл. 422, ал. 3 ГПК изпълнението се прекратява и се прилага чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК, ако са налице изискванията за издаване на обратен изпълнителен лист.

С оглед изхода на спора ищецът ще бъде осъден да заплати на ответницата направените от нея разноски в размер на 580 лв. адвокатско възнаграждение по списък на разноските – л. 202, като заплащането е документирано и извършено от ответницата – л.203.

Разноските на ищеца остават в негова тежест.

След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи към ч.гр.д.№  814/18 г.

Водим от гореизложеното съдът

                             Р               Е              Ш                И:

ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО  предявения от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД  ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София бул.Околовръстен път № 260, представлявано от ***Д. Ш. и прокурист М. В. против Г.Т.Г. *** *** иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземанията по заповед за изпълнение № 430 от 26.06.2018 г. по чл. 417 ГПК, издадена  по ч.гр.д.№ 814/18 г. по описа на РС Севлиево, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД  ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София бул.Околовръстен път № 260, представлявано от ***Д. Ш. и прокурист М. В.  да заплати на  Г.Т.Г. *** *** направените по делото разноски в размер на 580 лв.  /петстотин и осемдесет/, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

Разноските на ищеца остават в негова тежест.

Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 814/18 г. по описа на РС Севлиево.

УКАЗВА на отв.Г. да представи препис от решението, след влизането му в сила, по образуваното срещу нея изпълнително дело № 07/19 г. по описа на ДСИ при РС – Севлиево.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Габровския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                                             

                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: