РЕШЕНИЕ
гр. София, 30.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 11895 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 423597 от 06.06.2018 год., постановено по
гр.дело № 40515/2017 год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в, са отхвърлени като
неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу К. Е.Р.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи
на ищеца суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължени
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16802/2017 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа,
че неправилно СРС бил приел, че не е възникнало правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия за небитови клиенти /стопански нужди/, поради
това, че ответникът не бил сключил писмен договор. Сградата, в която се намирал
имотът – собственост на ответника, била топлоснабдена, което се установявало по
несъмнен начин от доказателствата по делото. Тълкуването на чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ налагало извода, че договорът за продажба на топлинна енергия се сключвал
между топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови
нужди, т.е. между субекти, които към датата на подписване на договора
притежавали съответно качествата „топлопреносно предприятие“ и „клиент“. През
процесния период ответникът като клиент бил снабдяван с топлинна енергия от
ищеца.
Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата К. Е.Р. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд
приема, че решението на СРС е недопустимо, поради следните съображения:
Обективните и субективни предели на правния спор, в
рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от
ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се
индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.
127 ГПК – на изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и
заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл. 410, ал. 2 и чл.
411 ГПК, като заповедният съд е длъжен да следи за редовността на заявлението/.
Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и
формулирания във връзка с тях петитум са определящи да вида и за правната
квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с
решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.
Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК,
според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на
сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е
претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена
/неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно
обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и
предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск /като няма пречка
заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това,
за което е получил заповед за изпълнение/.
Искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се
разглежда по правилата на общия исков процес, като според задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по този иск е допустимо
да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК,
насрещен иск – чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск – чл. 212 ГПК, ако са
налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл. 422,
ал. 1 ГПК. В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че в производството
по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не намират приложение
правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието
чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по
издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска.
Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това
въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез
предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между
размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния
размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви
осъдителен иск в това производство.
В разглеждания случай е видно както от съдържанието на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е
било образувано ч.гр.дело № 16802/2017 год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в, така и
от исковата молба, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията, за които е била
издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело, че според „Т.С.“ ЕАД ответникът
К. Е.Р. е ползвал доставена в процесния имот топлинна енергия за стопански
нужди през периода от м. май 2014 год. до м. април 2016 год., без да заплаща
нейната стойност в размер на 377,21 лв., като по този начин е спестила разходи;
ответникът не се отзовал на отправената му покана за доброволно изпълнение и е
изпаднал в забава, поради което дължи и обезщетение за забава в размер на
законната лихва. Следва да бъде отбелязано, че ищецът не се позовава на
предходно правно основание – преюдициално договорно правоотношение между него и
ответника, каквото не е възникнало, не се е осъществило или е отпаднало –
напротив изрично твърди, че между страните не е бил сключен писмен договор за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ
вр. с § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ. При тези твърдения СГС счита, че спорните
права намират своето правно основание в
чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва
обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между
обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двата субекта.
Доколкото в частност първоинстанционният съд е разгледал
искове за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и за
обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и волята
му в тази насока е изрична /тъй като в мотивите на обжалваното решение е
посочено, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил
възникването на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за стопански нужди, който следва да е писмен според изискването на чл.
149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, респ. чл. 106, т. 2 ЗЕЕЕ – отм./, т.е. не се касае за
очевидна фактическа грешка/, то следва да се приеме, че е допуснато нарушение
на диспозитивното начало. СРС се е произнесъл извън надлежно очертания с
исковата молба предмет на спора, съответстващ напълно на предмета на заповедта
за изпълнение, издадена срещу ответника по ч.гр.дело № 16802/2017 год. по описа
на СРС, ГО, 65 с-в, поради което и въззивният съд счита, че на основание чл.
270, ал. 3, изр. 3 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а
делото – върнато на друг състав на СРС за произнасяне по действително
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 59, ал.
1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД /новото разглеждане би следвало да започне от стадия
на изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК/.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК настоящето решение е
окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 423597 от 06.06.2018 год.,
постановено по гр.дело № 40515/2017 год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг съдебен
състав на действително предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.