№ 14465
гр. София, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20241110156245 по описа за 2024 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
99 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се осъди ответникът да заплати на
ищеца сумата от 439.40 лева /при съобразяване на направеното изменение по ред чл. 214
ГПК/ - платена без основание сума в полза на ответника по Договор за потребителски
кредит № . от 09.07.2019 г., сумата от 1050 лева - платена без основание сума в полза на
ответника по Договор за потребителски кредит № . г., сумата от 621.40 лева /при
съобразяване на направеното изменение по ред чл. 214 ГПК/- платена без основание сума в
полза на ответника по Договор за потребителски кредит № . г. и сумата от 1850.14 лева /при
съобразяване на направеното изменение по ред чл. 214 ГПК/- платена без основание сума в
полза на ответника по Договор за потребителски кредит № . г., които вземания са цедирани
на ищеца с Договор за цесия от 12.04.2022 г. от В. Д. Л., ведно със законната лихва, считано
от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до окончателно изплащане на всяко
вземане вземането.
В исковата молба се твърди, че основният предмет на дейност на ищцовото
дружество е предоставяне на информация, подпомагане и консултации на физически лица,
ползвали бързи кредити. С оглед описаното се твърди, че между ищеца и част от клиентите
са сключени договори за цесии. Излага, че с В. Д. Л. е сключен Договор за цесия от
12.04.2022 г., по силата на който цедентът е прехвърлил вземане в общ размер на 2 031 лева,
от 250 лева - платена без основание сума в полза на ответника по Договор за потребителски
кредит № . от 09.07.2019 г., 1050 лева - платена без основание сума в полза на ответника по
Договор за потребителски кредит № . г., 500 лева - платена без основание сума в полза на
ответника по Договор за потребителски кредит № . г. и 231 лева - платена без основание
сума в полза на ответника по Договор за потребителски кредит № . г. Твърди, че за
1
извършената цесия ответникът е уведомен с уведомление, връчено на 18.05.2022 г. Излага,
че между цедента и ответника са сключени Договори за потребителски кредит по реда на
ЗПК и ЗПФУР, съгласно които кредитополучателят е следвало да заплати главница и
възнаградителна лихва, както и такса за допълнителна услуга – гаранция. Твърди, че всички
суми по договорите са заплатени от цедента. Прави възражение за нищожност на
договорите, евентуално на отделни техни клаузи. Сочи, че съгласно чл. 5 от процесните
договори за кредит, следва да бъдат обезпечени с поръчителство, предоставено от ...., за
което се начислявала такса за гарант в размер почти равен на главницата по договорите.
Твърди, че таксата е била включена в погасителния план, както и че е била част от вноската
по кредита. Сочи, че плащанията за поръчител/гарант са получавани от ответното
дружество. Излага, че договори за поръчителство/гаранция не са сключвани, а в случай че се
установи наличието на такива – оспорва същите като нищожни поради противоречие със
закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Твърди, че ответното
дружество и .... са свързани лица. Подробно аргументира, че целта на клаузите за
обезпечение е свързана единствено с получаване на приходи от ответника. Счита, че таксата
за допълнителна услуга следва да е включена в размера на ГПР. Подробно излага, че
договорите за кредит не отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12
ЗПК. С уговарянето на клауза предвиждаща предоставяне на обезпечение, аргументира, че
се прехвърля задължението на финансовата институция за предварителна оценка на
платежеспособността на кандидатстващите за кредит върху кредитополучателя. Твърди, че
при включване на таксата за допълнителна услуга в размера на ГПР, същият надвишава
допустимия по закон размер. Сочи, че липсва съгласие за сключване на процесните договори
за кредит, че не е предоставена преддоговорна информация. Оспорва договорите като
нищожни и поради неспазен шрифт. Твърди, че не са представени погасителен план и
стандартен европейски формуляр в 2 екземпляра, че е нарушено изискването договорите да
са написани на ясен и разбираем език. Друго основание за нищожност счита, че е
непосочването на размера на погасителната вноска, както и на правото на предсрочно
погасяване на кредита. Сочи още, че не е посочен размер на ГЛП, че не е разписана
методиката за начина, по който се формира ГПР, както и че клаузите от договорите са
неравноправни. В условията на евентуалност оспорва като нищожна клаузата на чл. 5 от
договорите. Оспорва и клаузите от тарифата към общите условия, предвиждащи, че при
забава потребителят дължи освен законната лихва, и всички направени за събиране на
вземането разноски. В заключение сочи, че в договорите за кредит и в тарифата към ОУ,
липсва клауза за задължаване на потребителя да заплати такса за гаранция. При тези
твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
счита исковата молба за нередовна и развива подробни съображения в тази насока. Оспорва
исковете като недопустими поради липса на пасивна процесуална легитимация. Не оспорва,
че с лицето В. Д. Л. са сключени посочените в исковата молба договори за кредит, но сочи,
че таксата за допълнителна услуга – гаранция, е дължима на друго юридическо лице – .....
Твърди, че всички суми във връзка с обезпечаването на заемите са превеждани директно на
2
посоченото дружество, алтернативно ако са получавани от него /ответника/, сочи, че това е
било само в качеството му на посредник, след което сумите били превеждани на ..... Оспорва
и легитимацията на ищеца, като сочи, че със сключването на договор за цесия, цесионерът
не става страна по договорното правоотношение. Оспорва твърдението на ищеца, че не
съществуват договори за гаранция между кредитополучателя и ..... Сочи, че макар
процесните договори да са потребителски, то цесионерът не притежава качеството
потребител, поради което и подробно аргументира, че същият не може да се позовава на
тяхната нищожност поради противоречие със ЗЗП и ЗПК. Оспорва договора за цесия като
нищожен поради липса на съгласие, евентуално поради невъзможен предмет, като в тази
връзка подробно излага, че прехвърлените вземания не са индивидуализирани. Навежда
твърдения, че договорът за цесия противоречи и на разпоредбите на ЗЗП, както и че
дейността на ищцовото дружество представлява заблуждаваща търговска практика. Сочи, че
твърденията на ищеца не са подкрепени с доказателства. Твърди, че договорите за кредит са
сключени при спазване на нормативните изисквания. Моли съда да отхвърли предявените
искове. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
По делото са представени четири договора за предоставяне на потребителски кредит,
сключени между ..... в качеството на кредитодател и В. Д. Л. в качеството на
кредитополучател. Четирите договора са с идентично съдържание и по силата на същите
кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя парична сума, която
следва да бъде върната на вноски с определен падеж, ведно с възнаградителна лихва. Във
всеки един от договорите е включена клауза – чл. 5, съгласно която кредитът се обезпечава с
поръчителство от .... /...../в полза на ответното дружество, като с одобряване от дружеството
на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не
може да се отмени.
Първият от сключените между ..... и В. Д. Л. договор за кредит е с № ./09.07.2019г. и е
за предоставяне на сума в размер на 2000 лева, при уговорен ГПР 49.06 % и с падеж на
първата от дължимите две погасителни вноски – 08.08.2019г. и дължима възнаградителна
лихва в размер на 100.60 лева.
Вторият договор е с № .г и по силата на същия на В. Д. Л. е предоставена в заем
сумата от 2000 лева, която в последствие с подписване на анекс към договора за кредит, е
била увеличена на 3000 лева /с оглед посоченото в заключението по съдебно-счетоводната
експертиза/. Сумата по договора за кредит е следвало да бъде върната на 12 равни вноски,
първата от които с падеж на 15.09.2019г. при ГПР 49.11 % и възнаградителна лихва в размер
на 690 лева.
3
Третият договор,сключен между ..... и В. Д. Л., е с № .г за сумата от 5000 лева при
уговорен ГПР 49.11 %, като кредитът е следвало да бъде погасен на 12 вноски. Уговорено
заплащане на възнаградителна лихва в общ размер на 1150 лева.
Последният – четвърти договор за предоставяне на потребителски кредит № .г е бил
сключен за сумата от 3000 лева, изменен с анекс към него с предоставяне на допълнително
още 600 лева, т.е общият размер на предоставения кредит е 3600 лева. Тази сума е следвало
да бъде върната на 12 вноски при ГПР 49.11 % и с възнаградителна лихва – 690 лева.
Представени са и общите условия приложими към тези четири договора за кредит, в
които е дадена дефиниция на използваните понятие, посочени са банкови сметки в банка . и
в „.“, по които следва да се извършва плащането на дължимите вноски за погасяване на
кредитите.
Не се спори между страните с оглед клаузата на чл. 5 от договорите за кредит, че към
всеки един от така представените договори за потребителски кредит е имало подписан
договор за гаранция /поръчителство/, сключен именно с ..... По делото като доказателство е
приет само един от договорите, сключени като обезпечение, а именно договор за гаранция
към договор за предоставяне на кредит № . и анекс към договор за гаранция във връзка с
анекс към договора за кредит в сила от 12.04.2020г. Съгласно договора за гаранция към
договор за кредит № . кредитополучателят дължи заплащането на възнаграждение за
предоставената гаранция в размер на 2772 лева, при отпуснат кредит в размер на 3600 лева.
Изрично е представена и инструкция за плащане на месечни вноски по гаранция № ., в която
е отбелязано, че вноските за възнаграждението по договора за гаранция следва да се
заплащат по банкова сметка в „.“, която банкова сметка има различен . от този, на банковата
сметка на ответника, по която съгласно общите му условия следва да се извършва
плащането на вноските по договора за кредит.
Приети като доказателства по делото са и справки изготвени от ответника във връзка
с получените суми по всеки един от договорите за потребителски кредит, сключени с В. Д.
Л. и предмет на настоящото производство. Съгласно справка за получени плащания по
договор за кредит №. кредитополучателят е заплатил на ответника сума в размер на 3600
лева – главница, сума в размер на 566.73 лева – лихва, сума 40 лева – плащане съгласно
Тарифа и Общи условия и 18 лева – такса за предсрочно погасяване на кредита. Съгласно
справката първото плащане по този договор за кредит е на 11.05.2020г.
Видно от справка за получени плащания по договор за кредит №. В. Л. е заплатила по
този договор 5000 лева – главница, 197.97 лева – лихва, 20 лева – плащане съгласно Тарифа
и Общи условия и 25 лева – такса предсрочно погасяване на кредита. Плащането на тези
суми е било извършено наведнъж от кредитополучателя на 13.02.2020г.
По делото е представена и справка за получени плащания по договор за кредит №.,
съгласно която платени по този договор са сума от 4000 лева – главница, 371.89 лева – лихва
и 20 лева – такса за предсрочно погасяване, като първото плащане по договора е от
14.09.2019г.
4
Като доказателство по делото е приета и справка за получени плащания по договор за
кредит №., като този номер договор не е предмет на настоящото производство. Въпреки
това съдът намира, с оглед констатациите на вещото лице в приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза в насока,че справката съответства на информацията за договор № .,
че все пак тази справка следва да бъде обсъдена. Съгласно същата Л. е заплатила сумата от
2000 лева – главница, 17.79 лева – лихва и 10 лева – такса предсрочно погасяване, като
първото плащане е от 16.07.2019г.
Към исковата молба от ищеца е представен и договор за цесия № .г., сключен между
В. Д. Л. в качеството на цедент и . в качеството на цесионер, по силата на който В. Л.
прехвърля на ищцовото дружество своите вземания от ..... в общ размер на 10 666.15 лева, в
които са включени 439.40 лева – вземане, представляващо платена без основание сума във
връзка с договор за предоставяне на потребителски кредит № ./09.07.2019г сключен с
ответника като кредитополучател; 3080 лева – вземане, представляващо платена без
основание сума във връзка с договор за предоставяне на потребителски кредит № .г сключен
с ответника като кредитополучател; 3850 лева – вземане, представляващо платена без
основание сума във връзка с договор за предоставяне на потребителски кредит № .г,
сключен с ответника като кредитополучател и 2772 лева – вземане, представляващо платена
без основание сума във връзка с договор за предоставяне на потребителски кредит № .г
сключен с ответника като кредитополучател. Съгласно чл. 12 от договора за цесия по силата
на тази клауза цедентът упълномощава . да изпрати от негово име съобщение до длъжника
за прехвърляне на вземането в съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Същевременно в чл. 13 изрично е предвидено, че от момента на сключване на договора за
цесия вземанията описани в него са прехвърлени в патримониума на ..
Прието като доказателство е и пълномощно, подписано от В. Л., с което същата
упълномощава . с правото от нейно име да изпрати съобщение до всеки от длъжниците по
договора за цесия №.г, с което да ги уведоми за извършеното с договора прехвърляне на
вземания. Изрично е посочено,че с подписването на пълномощното Л. потвърждава по
смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД извършената цесия.
Във връзка с така направеното упълномощаване видно от представеното по делото
уведомление от 17.05.2022г, адресирано до ....., от името на В. Д. Л., чрез ищцовото
дружество е било изпратено съобщение на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за уведомяване на
ответника за извършената цесия. В уведомлението е посочен размерът на прехвърленото с
договора за цесия вземане, като е отправена покана за плащане. Посочено е, че се прилага и
пълномощно за изпращане на уведомление. По делото е представена и обратна разписка за
изпратен документ от . до ....., съгласно която пратката е получена на 18.05.2022г.
По делото е прието и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, от което се
установява, че е налице несъответствие между представената от ответното дружество
информация за извършените плащания по договор за кредит . и установеното от вещото
лице въз основа на издадените му съдебни удостоверения. Съгласно констатациите на
вещото лице по банковата сметка на ..... в . за погасяване на задълженията си по договор за
5
кредит . В. Л. е заплатила общо 2540 лева, а не както е посочено от ответника в изготвената
от него справка – 2027.79 лева. Експертът изрично подчертава,че при извършване на
плащания не е било правено разграничение между това с платената сума какво се погасява,
поради което същият приема, че се погасяват задължение по договора за кредит и по
договора за предоставяне на гаранция. Именно във връзка с това вещото лице е представило
и в табличен вид вземанията, които са били погасени с така заплатената сума от 2540 лева по
договор ., а именно 2000 лева – главница, 17.79 лева – лихва, 10 лева – такса и 512.21 лева –
възнаграждение гарант. При съобразяване на платената сума за гаранция /доколкото не е
представен договора за гаранция от който да се види какъв е размерът на уговореното
възнаграждение за гарант/ и включването и в ГПР, вещото лице е пресметнало, че ГПР при
включено възнаграждение за гарант по този договор би бил 659.61 %.
Аналогично в експертизата е посочено по отношение на договор за кредит № .г., че
съгласно предоставената от ответника информация са платени от В. Л. общо 4391.89 лева,
въпреки че няма данни за тези плащания в проверените от вещото лице банки. Изрично
вещото лице е посочило, че към този договор за кредит е бил сключен анекс на 03.01.2020г,
като на Л. са били предоставени допълнително 1000 лева към вече отпуснатите 3000 лева. С
постъпилите плащания експертът е констатирал, че са погасени 371.89 лева – лихви, 4000
лева – главници, 20 лева – такси, като не е констатирал плащания по договора за гаранция.
Досежно размерът на ГПР при включване на възнаграждението за гаранция вещото лице е
посочило, че същият не може да се изчисли, тъй като липсва информация за размера на това
допълнително възнаграждение.
По отношение на договор за кредит № . вещото лице е констатирало, че отново е
налице несъответствие между посоченото от ответника, че по този договор са заплатени
суми общо 5242.97 лева, и установеното, въз основа на издаденото съдебно удостоверение за
постъпили суми по банковата сметка на ответника в . по този договор, а именно общо
5844.41 лева. С тази сума вещото лице е посочило в табличен вид, че е погасено задължение
за главница в размер на 5000 лева, 197.97 лева – лихва, 45 лева – такси и 601.44 лева –
възнаграждение за гарант. По отношение на ГПР при включване в него на заплатеното
възнаграждение за гарант, експертът е посочил, че ГПР би било 73.40 %.
За договор № . вещото лице е посочило, че от . е получило информация за платени от
Л. към ..... общо 6034.87 лева, които са използвани за погасяване на 566.73 лева – лихва, 3600
лева – главница, 58 лева – такси и 1810.14 лева – възнаграждение за гарант. За ГПР по този
договор с включване на възнаграждение за гаранция вещото лице е изчислило, че същото би
се равнявало на 324.05 %.
В заключението си вещото лице е посочило, че от ответника не му е предоставена
информация по процесните договори, от която да може да установи дали постъпилите по
сметката на ..... сума за възнаграждение за гаранция, заплатено от В. Л., са били прехвърлени
на ...... Същевременно в проведено открито съдебно заседание на 10.06.2025г вещото лице
принципно разяснява, че сумите за възнаграждения за гарант обикновено постъпват по
сметка на ответника, като той не ги превежда незабавно в полза на ....., а едва след като се
6
натрупа определен обем, периодично се превеждат към гаранта. Такова прехвърляне обаче
по делото не е установил.
Настоящият състав кредитира изцяло заключеното по съдебно-счетоводната
експертиза по реда на чл. 202 от ГПК, като изготвено въз основа на събраните по делото
доказателства и от вещо лице притежаващо необходимата професионална квалификация и
специални знания.
С оглед приетите факти по делото Софийски районен съд намира от правна страна
следното:
По допустимостта на предявените искове:
В отговора на исковата молба от името на ответника се навеждат твърдения, че
предявените искове са недопустими, поради липса на процесуална легитимация на ищеца и
на ответника. Липсата на пасивна процесуална легитимация се обосновава с твърдението, че
не ответника, а трето за спора лице – .....е получавало сумите за възнаграждение за гаранция,
тъй като те са били заплащани директно на него. Що се отнася до активната процесуална
легитимация се навеждат твърдения, че ищецът в качеството си на цесионер не придобива
правата и на възраженията на цедента по договора за кредит.
Така наведените възражения за недопустимост се явяват неоснователни. Следва да се
посочи, че процесуалната легитимация на страните – пасивна и активна се извеждат от
наведените от ищеца твърдения, които в настоящия случая са в насока, че ищецът в
качеството си на цесионер е получил право да претендира от ответника заплатените по
сключените между цедента и ответника договори за кредит, сред които вземания е и това за
възнаграждение за гаранция. Във връзка с това изрично се подчертава в исковата молба, че
всички плащания включително и това за гарант са получавани именно от ответника. От тези
твърдения се извежда и процесуалната легитимация на страните по делото. Дали в
действителност плащанията за възнаграждение за гаранция са извършвани по посочени от
ищеца начин и дали в действителност са прехвърлени с договора за цесия претендираните
права е въпрос по съществото на делото, т.е касае основателността на исковите претенции и
в тази връзка има отношение към материалната легитимация на страните, а не
процесуалната.
По основателността на предявените искове:
За да бъдат уважени предявените от ищеца обективно кумулативно съединени искове
следва да бъде установено при условие на пълно и главно доказване кумулативното наличие
на следните факти: плащане на претендираните суми от страна на В. Д. Л. в полза на
ответника по всеки от процесните договори за кредит; наличието на валидно сключен
договор за цесия, по силата на който В. Д. Л. е прехвърлила в полза на ищеца вземанията си,
представляващи получени без основание суми от ответното дружество, както и че
ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне на вземания.
При установяване на горните обстоятелства с оглед правилата за разпределение на
доказателствената тежест на чл. 154 ГПК от ответника следва да бъде доказано, че
7
наличието на основание за получаване на сумите, респ. наличието на валидно
правоотношение по всеки от процесните договори за кредит, размера и изискуемостта на
вземанията по всеки от договорите, наличието на валидни клаузи, от които произтичат
процесните вземания, респ. че са индивидуално уговорени.
От събраните по делото доказателства и с оглед направените изявление от страните
настоящият съдебен състав приема, че по делото е безспорно, че между В. Л. и ..... са били
сключени четирите договора за предоставяне на потребителски кредит, а именно договор №
./09.07.2019г, договор № .г, договор № .г и договор № .г., които договори са били обезпечени
с договори за гаранция, сключени от потребителя и ..... В тази насока са и изявленията на
ответника в отговора на исковата молба, които съдът цени по реда на чл. 175 ГПК като
признание. Тези обстоятелства се потвърждават и от представените по делото доказателства.
Ответникът не оспорва, че по сключените договори за гарант е било предвидено заплащане
на възнаграждение за гаранта, доколкото възраженията му са в насока кой субект е получил
тези плащания, съответно кой е носител на правото да получи възнаграждението за гарант.
Не се оспорва и обстоятелството, че между В. Л. и . е сключен договор за цесия, но се
оспорва обема на правата, които са били прехвърлени с договора за цесия, като изрично се
оспорва и валидността на договора за цесия. Във връзка с това следва да се посочи следното:
Страни по договора за цесия са цедентът и цесионерът като с този договор не се
създават нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а само се променя
лицето, на което той трябва да изпълни. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане,
което следва да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са
процесните. Действително предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само
съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност.
Определеността, респективно определяемостта, на съдържанието на престацията е
изискване за действителност на прехвърлените вземания, което видно от договорите се
установява (така в решение №32 от 09.09.2010 г. по т. д. № . г., на ВКС II т. о.). В този смисъл
вземането, произтичащо от правилата за неоснователно обогатяване е годен предмет на
договор за цесия, противно на възраженията на ответника. За да премине вземането върху
цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния му
носител, като със самото прехвърляне, договорът се счита за изпълнен поради изчерпване на
предмета му. При съобразяване на представения договор съдът счита, че е налице
постигнато съгласие между страните по сделката за прехвърляне на вземането, като
противни възражения в тази насока могат да се релевират единствено помежду им, но не и
от длъжника, който е трето лице по сделката. Именно защото не е страна по договора за
цесия длъжникът не може да релевира възражения за нищожност на договора за цесия, в
това число и поради липса на съгласие, в каквато насока са наведените възражения от
ответника. За него не съществува интерес от оспорване на валидността на цесията, тъй като
дори и договора за цесия да е нищожен, при плащане от негова страна на цесионера,
длъжникът ще се освободи от задълженията си. В този смисъл и решение № 398/24.06.2024г.
по гр.д. №3006/2023г на ВКС I г.о., решение № 60256/07.03.2022г по гр.д.№ 3590/2020 г. на
8
ВКС, IV г.о.
Горното разрешение обаче не намира приложение в отношенията между цесионера и
длъжника, доколкото към цесионера като нов кредитор преминават всички права, които
старият кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото към
момента на сключване на цесионната сделка вземане. В този смисъл и решение №
204/25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на ВКС, I т.о., решение № 50103/12.01.2024г. по т.д. №
1970/2022г на ВКС, I т.о. Ето защо неоснователно се явява и възражението на ответника, че
за цесионера не е налице възможност да се позовава на недействителност на договорите за
кредит, тъй като не е страна по тях, доколкото това право не му е било прехвърлено. В
случая именно заплатената сума без основание е предмет на договора за цесия,
следователно за цесионера е налице възможност да релевира всички възражения свързани с
това защо сумите по договорите за кредит са били платени от цедента без основание, в това
число и поради противоречие на тези сделки с ЗПК.
За да породи действие спрямо длъжника договора за цесия, цесията следва да му бъде
съобщена от цедента съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 99, ал.3 от ЗЗД. В
конкретната хипотеза от страна на ответника не е оспорено съобщаването на цесията, като
това обстоятелство се установява и от приетите по делото доказателства в това число
уведомление за цесия, ведно с обратна разписка и пълномощно, с което цеденът е
упълномощил цесионера за осъществи уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД именно предишният кредитор е този, който следва да
осъществи уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането и именно
от този момент цесията има действие спрямо длъжника и третите лица. Няма пречка обаче
предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. В този смисъл е и константната съдебно практика,
обективирана в решение № 96/17.04.2018г. по гр.д.№ 3049/2017г. на ВКС, ІV г.о, решение №
204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г. на ВКС І т.о, решение № 137/02.06.2015г. по гр.д.
№ 5759/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., на
ВКС, ІІ т.о.
С оглед всичко изложено настоящият състав приема,че по делото е доказано от
страна на ищеца, че е налице валидно сключен договор за цесия, по силата на който в негова
полза са били прехвърлени вземания за платени без основание суми от цедента на ответника
по процесните четири договора за кредит. За да се приеме за основателен предявеният иск,
обаче следва да се установи, че ищецът е материално легитимиран да претендира суми по
процесните договори, които са били платени от цедента без основание. Следователно
доколкото ищцовото дружество е правоприемник на първоначалния кредитор, следва да се
установи дали е възникнало вземането на В. Л. спрямо ответника. В тази насока при
съобразяване на възраженията на ответника съдът приема следното:
Качеството на кредитор по вземанията за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1
ЗЗД ищецът обосновава с твърдения, че сключените договори за кредит са нищожни на
основание чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 22 ЗПК като в стойността на ГПР не е включено
9
възнаграждението за гарант, с което се осъществява заобикаляне на изискванията на чл. 19,
ал.4 ЗПК. Няма спор, че лицето, сключило договорите за кредит, чиято недействителност се
твърди, има качеството потребител като тези правоотношенията се уреждат от норми от
императивен порядък, които са установени в публичен (обществен) интерес, поради което
съдът следва служебно да следи валидността на включените в договора клаузи. Установената
съдебна практика приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като на още по – силно основание служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни, в какъвто смисъл са и т.
1 и т. 3 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които
регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6
ГПК).
Представените по делото договори за кредит, по правната си същност са договори за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за тяхната валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - Закона за потребителския кредит, в
който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид
договори, уредени в глава трета на закона.
В случая при преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме,
че процесните договорни съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в
глава ІІІ (“Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание“), чл. 9 - чл. 11 ЗПК. По
силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Установено по делото според настоящия състав е, че към всеки един от процесните
договори за кредит е бил сключен и договор за гаранция /поръчителство/, независимо че по
делото е представен само един от тези договори за поръчителство. В случая видно от
договорите за кредит и в частност чл. 5 от същите, към всеки от тях като обезпечение е
сключен договор за гаранция и то с ..... По своята правна същност договора за гаранция е
съглашение за учредяване на обезпечение по смисъла на чл. 138 ЗЗД и следващите от него.
Предвид това този договор има акцесорен характер спрямо обезпечения договор,
задълженията по който се поемат от поръчителя. Това разбира се не означава автоматично,
че ако договорът за потребителски кредит е недействителен, то непременно и договорът за
гаранция също ще е недействителен. Такава хипотеза би била налице, ако се установи, че
10
всъщност договора за гаранция формално представлява отделна сделка, но в
действителност се явява част от възникналото правоотношение по договора за кредит. В
тези случая обезпечение на задължението по договора за кредит не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора в нарушение на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК.
Извод, че в настоящия случай е налице именно такава хипотеза може да се направи
при извършване на съпоставка между процесните договори за кредит и договорите за
гаранция, сключени към тях, при съобразяване на обстоятелството, че страните не спорят, че
съдържанието на всички сключени договори за гаранция /извън размера на дължимото
възнаграждение за гарант/ са идентични. При съпоставка на договор за кредит . и сключения
към него договор за гаранция, който е единствения представен по делото, е видно, че двата
договора са взаимно свързани – в договора за кредит, който е от 10.04.2020г изрично е
посочено, че същият е обезпечен със сключен договор за гарант именно с ..... при положение,
че самият договор за гарант е сключен два дни след договора за кредит – на 12.04.2020г, т.е
още преди сключване на договора за гарант ответникът е заложил в договора си като
сигурно осъществило се събитие сключването на договор за гаранция именно с .....
Същевременно и в двата договора е предвидено заплащане на суми по тях – сумите по
договора за кредит и сумите по договора за гаранция на едни и същи падежи – първи падеж
11.05.2020г и на 12 вноски. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече, че
за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на
завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора,
които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и връзките в
отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от
друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се
гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на
потребителя, при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на
закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи. В
същия смисъл и решение от 10.04.1984 по делото V.. Съгласно трайната практика на . – вж.
т. 20 от решение от 12.07.1990 г., .; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., .; т. 40 от решение от
19.04.2007 г., .; т. 39 от решение от 24.01.2012 г., ., C[1]., националният съд има задължение
да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред.
Обстоятелството, че двата договора са свързани помежду си може да се изведе и от
това, че след извършена служебно справка в ., на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се
установява, че едноличен собственик на керидитодателя е . /към датата на сключване на
договорите – с наименование ., съответно ./, което дружество притежава е ..... със сегашно
наименование ..В тази насока са и представените към исковата молба извлечения от
интернет страницата на ответника, които не са оспорени от него. Следователно се касае за
хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се
11
приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете
дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се
презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ.
представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва
договора за гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката
за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива,
чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с именно с .. Не може да се
приеме, че чл. 5 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя
за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита,
че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение, доколкото не е предвидена алтернатива за сключване на договора без
сключване на договор за поръчителство. Формалното посочване на това, че
кредитополучателят сам е избрал именно .....за поръчител, не може да промени този извод, с
оглед предвиденото задължение ответникът да одобри поръчителя на кредитополучателя.
Нещо повече, видно както беше посочено и по-горе именно .....се сочи като поръчител към
10.04.2020г, въпреки че договора за поръчителство е от 12.04.2020г. следователно
възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на кредитодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани
лица двете дружества и сключването на договора за гаранция се явява единственото
изпълнимо условие по чл. 5 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които
потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с
основната му престация по договора за кредит и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на допълнително
възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който
потребителят трябва да заплати.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5
пъти законна лихва, която към датата на сключване на процесните договори за кредит е 10 %
/10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по всеки от процесните договори за кредит
не може да надвишава 50 %.
При съобразяване на това и с оглед заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, съдът намира, че по отношение на договори с № . въпреки уговорения ГПР от
49.06 %, реалният приложим ГПР е най-малко 659.61 %, с оглед обстоятелството, че по
делото не е установен точния размер на уговореното възнаграждение за гарант,а е налице
информация единствено за заплатения размер. Аналогично за договор за кредит № . при
уговорен в договора ГПР – 49.11 %, е бил приложен минимум ГПР 73.40 %, а за договор . е
бил приложен ГПР – 324.05 %. Така уговореното възнаграждение има значението на скрита
възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която
води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
12
процесните договори за паричен заем № . от 05.10.2021. и за предоставяне на гаранция от
05.10.2021г. се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По отношение на договор . в действителност от събраните по делото доказателства не
може да се установи какъв е бил размерът на дължимото възнаграждение за поръчител,
съответно и какъв е бил приложимия ГПР към него. Въпреки това съдът намира, че
наличието на сключен договор за гаранция към договор ., по който е било предвидено
заплащането на възнаграждение за гаранта, е безспорно между страните. В тази насока са и
изявленията на ответинка в отговора на исковата молба, който не оспорва,че по договорите
за гаранция се е дължало заплащане на възнаграждение, а оспорва това на кого е следвало да
се заплаща то. Предвид това Софийски районен съд намира, че по отношение на договор . е
налице нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, предвиждащ изискване договора за кредит да
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Във връзка с това още в отговора на
исковата молба ответникът признава, че посочените в договорите предмет на настоящото
производство, в това число и договор ., ГПР не включват възнагражденията за гарант.
Същевременно нарушението на чл. 11, т. 10 ЗПК е предвидено в чл. 22 от ЗПК като порок,
който води до недействителност на договора за кредит. Ето защо съдът приема, че и
договора за кредит . се явява недействителен.
При наличието на извод, че процесните четири договора за кредит се явяват
недействителни, то по аргумент от чл. 23 ЗПК потребителят, в случая В. Л., е дължала да
върне по договорите за кредит само чистата им стойност, т.е само сумата, която и е била
предоставена в заем по всеки от четирите договори. Предвид това всички платени суми над
чистата стойност на договора се явяват платени без основание и подлежат на
възстановяване от ответника. Следователно от значение за изхода на спора е дали от страна
на В. Л. са били извършвани плащания по процесните четири договора за кредит в полза на
ответника и дали платените суми надхвърлят чистата стойност на съответния договор за
кредит. Във връзка с това следва да се отбележи следното:
Съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза по договор за кредит
./09.07.2019г извършените плащания от В. Л. са на стойност 2540 лева, като тази сума е била
заплатена по сметка именно на ....., а не на трето за спора лице. При съпоставяне на
посочената банкова сметка от вещото лице в експертизата, по която са извършвани
плащанията, и тази посочена в общите условия към договора за кредит като сметка за
погасяване на вземанията по кредита, е видно, че е една и съща банкова сметка,която е
различна от банковата сметка посочена в договорите за гаранция. При съобразяване на това
съдът приема, че по договор ./09.07.2019г е предоставена в заем сумата от 2000 лева и
именно това е чистата стойност на кредита. Следователно всички суми платени по сметка на
ответника над 2000 лева се явяват платени без основание и подлежат на връщане, т.е
разликата над 2000 лева до пълния размер на платената сума – 2540 лева, която се равнява на
13
540 лева подлежи на връщане. С оглед диспозитивното начало обаче съдът не може да
присъди в полза на ищеца сумата от 540 лева, а следва да присъди сумата от 439.40 лева, до
който размер е била увеличена исковата претенция. Сумата от 439.40 лева е именно
вземането, което е било прехвърлено с договора за цесия, поради което съдът намира за
неоснователно възражението на ответника, че търсените след увеличението на размера на
иска суми са над размера на вземанията прехвърлени с договора за цесия.
Аналогично по отношение на договор .г се установява от съдебно-счетоводната
експертиза, че чистата стойност на кредита е 4000 лева /при съобразяване на констатацията
на вещото лице за сключен анекс към този договор за кредит, с който от 3000 лева отпусната
в заем сума е увеличена с още 1000 лева/. Същевременно съгласно изричното признание от
страна на ответника в представените от него справки за извършени плащания по този
договор за кредит, което следва да се цени по реда на чл. 175 ГПК, платените в негова полза
суми са общо 4391.89 лева. Следователно платената без основание сума по този договор за
кредит е 391.89 лева и именно до този размер следва да бъде уважен предявения иск, а за
разликата над 391.89 лева до сумата от 1050 лева следва да бъде отхвърлен.
По отношение на договор за кредит № .г от заключението по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че са платени по банкова сметка на ответника 5844.41 лева, при
чиста стойност на кредита 5000 лева. Предвид това надплатена се явява сумата от 844.41
лева, доколкото обаче размерът на исковата претенция е по-малък – 621.40 лева именно до
тази сума следва да бъде уважен иска. В случая отново следва да се посочи, че увеличението
по реда на чл. 214 ГПК на размера на иска е направено при съобразяване на общия размер
на прехвърленото вземане с договор за цесия, което по договор . е 3850 лева.
За договор за кредит № .г. се установява,че същият е сключен за предоставяне в заем
на сума в размер на 3000 лева, която с анекс е увеличена на 3600 лева съгласно съдебно-
счетоводната експертиза. Същевременно вещото лице е констатирало, че по сметка именно
на ..... в ., а не на трето лице, от В. Л. е бил извършен превод на сума в общ размер 6034.87
лева. Следователно надплатени се явяват 2434.87 лева, но с оглед диспозитивното начало на
присъждане в полза на ищеца подлежат – 1850.14 лева. Така посочената сума е в рамките на
размера на прехвърленото от В. Л. вземане по договор за кредит . с договора за цесия, а
именно 2772 лева.
Следва изрично да се посочи, че от събраните по делото доказателства се установява,
че всички посочени като платени суми са били преведени от цедента в полза на ....., а не в
полза на трето неучастващо по делото лице – гаранта ..... В договора за гаранция изрично е
предвидено, че сумите по договорите за гаранция се превеждат по банкова сметка, която е
различна от банковата сметка, по която се превеждат сумите по договорите за кредит.
Следователно дори и в процесните суми да е включено вземане за възнаграждение за
поръчител, то не се е дължало на ..... и като такова безспорно се явява недължимо платено.
Липсва клауза в договора, с която ответникът да е бил овластен да получава от името на
.....суми по договора за гаранция, поради което се явява неоснователно възражението му, че
не може от него да се търсят суми, които са били дължими по договора за гаранция. Нещо
14
повече, разясненията дадени от вещото лице в съдебно заседание, че сумите за гаранция се
трупат в сметка на ответника и след това се превеждат на ..... представлява едно принципно
разяснение на начина, по който се осъществява взаимодействието между двете дружества.
Липсват обаче доказателства, че конкретните суми предмет на настоящото производство в
случая че са били възнаграждения за гаранция, след получаването от ответника са били
прехвърлени на гаранта. Напротив, от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е
видно, че ответникът не е предоставил информация на вещото лице за извършването на
подобни транзакции. Отказът на ответника да предостави информация в случая следва да се
съобрази с оглед разпоредбата на чл. 161 ГПК, за приложението на която ответникът е
многократно предупреждаван, предвид процесуалното си поведени, с което не е осигурил
съдействие на назначеното от съда вещо лице. Ето защо съдът приема, че липсват
доказателства, процесните суми да са били прехвърлени от ответника на ., т.е задържането
им от ..... се явява неоснователно.
По разноските:
Предвид изхода на спора по исковете на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „.“ ЕООД има
право и на разноски за исковото производство, като е направено такова искане съобразно
списък по чл.80 ГПК – държавна такса 224.01 лева, депозит за вещо лице – 400 лева и
адвокатско възнаграждение – 600 лева. По делото съобразно разясненията, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело №6/2012г. на ВКС, ОСГТК,
са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева
съгласно приложена фактура и платежно нареждане, за държавна такса в размер на 224.01
лева и 400 лева – депозит за вещо лице.Предвид това съразмерно с уважената част в полза
на ищеца следва да се присъди сумата от 1020.64 лева.
Право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има и ответника, който претендира
съгласно представен списък по чл. 80 ГПК сума в размер на 2410.72 лева, за която се твърди,
че е сбор от 400 лева – депозит за вещо лице, 414.76 лева – за процесуално
представителство по делото и 968.13 лева – адвокатско възнаграждение за три съдебни
заседания, чийто сбор не 2410.72 лева. По делото са представени доказателства за заплащане
на възнаграждение по няколко дела, образувани след разделяне на първоначалното
производство по депозирана исковата молба от ищеца в общ размер на 13424.82 лева.
Съгласно договора за правна защита и съдействие и допълнителното споразумение към него
страните са уговорили заплащане на 3000 евро без ДДС възнаграждение за всяка инстанция
и по 170 евро бъз ДДС на всяко съдебно заседание. Съдът намира, че претендираното
адвокатско възнаграждение от ответника е прекомерно, поради което релевираното от ищеца
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно. Според разрешението по т. 1 от
решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело ..,чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл.4,
§ 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
15
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Предвид това
размерът на възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване на общите
критерии на чл. 36, ал.2 ЗА – справедливо и обосновано. Справедливият и обоснован размер
на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от
фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа.В конкретната
хипотеза при съобразявана на размера на предявените искове, фактическата и правна
сложност по делото съдът приема, че адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ответника следва да бъде намалено до 600 лева. Съдът съобрази, че
осъществената от процесуалния представител на ответника работа се изразява единствено в
депозиране на молби и явяване само в едно от трите проведени по делото открити съдебни
заседания. Следователно сторените от ответника разноски се равняват на 1000 лева. Предвид
това в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 166.14 лева
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА ....., ЕИК ......., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на .,
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр.., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 99 ЗЗД сумата от 439.40 лева, представляваща платена без основание сума в полза на
ответника по Договор за потребителски кредит № . от 09.07.2019 г., сключен между ..... и В.
Д. Л., ЕГН **********, което вземане е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия № .г.,
ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до
окончателно изплащане.
ОСЪЖДА ....., ЕИК ......., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на .,
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр.., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 99 ЗЗД сумата от 391.89 лева, представляваща платена без основание сума в полза на
ответника по Договор за потребителски кредит № . г., сключен между ..... и В. Д. Л., ЕГН
**********, което вземане е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия № .г., ведно със
законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до
окончателно изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 391.89 лева до пълния
предявен размер от 1050 лева.
ОСЪЖДА ....., ЕИК ......., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на .,
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр.., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 99 ЗЗД сумата от 621.40 лева, представляваща платена без основание сума в полза на
ответника по Договор за потребителски кредит № . г., сключен между ..... и В. Д. Л., ЕГН
**********, което вземане е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия № .г., ведно със
законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до
окончателно изплащане.
ОСЪЖДА ....., ЕИК ......., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на .,
16
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр.., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 99 ЗЗД сумата от 1850.14 лева, представляваща платена без основание сума в полза на
ответника по Договор за потребителски кредит № . г., сключен между ..... и В. Д. Л., ЕГН
**********, което вземане е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия № .г., ведно със
законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до
окончателно изплащане.
ОСЪЖДА ....., ЕИК ......., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на .,
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр.., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
1020.64 лева – разноски в производството пред Софийски районен съд.
ОСЪЖДА ., ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на .....,
ЕИК ......., със седалище и адрес на управление в гр.., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 166.14 лева – разноски в производството пред Софийски районен съд.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
17