РЕШЕНИЕ
№ 280
гр. Бургас , 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско
дело № 20212100500767 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на
“СИЙ ДРИЙМ ВИЛА” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София 1324, ж.к. “Люлин”, ул. “Ген. Никола Ганев” № 12А, офис № 5, представлявано от
управителя Златина Жекова Съчарова, чрез адв. Марин Милев, със съдебен адрес за
призовки и съобщения: гр. Бургас, ул. “Алеко Константинов” № 8, ет.1, против Решение №
260409 от 08.03.2021г. по гр.д. № 2107/2020г. на РС – Бургас, с което са отхвърлени
исковете с правни основания чл.92 и чл.86 ЗЗД на “СИЙ ДРИЙМ ВИЛА” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, Район Люлин, ж.к. “Люлин”, ул.
“Ген. Никола Генев” № 12А, офис 5, за осъждане на “А и Х Билд” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. “Иван Вазов” № 69, ет.1, ап.1, да му заплати
сума в размер на 25 000 лева, частично предявена от 50 000 лева – договорна неустойка за
периода 27.01.2016г. – 19.10.2017г., по Раздел V, т.3 от писмения предварителен договор
между страните от 03.09.2014г., ведно със законната лихва върху частично предявената
главница, начиная от подаване на исковата молба – 07.05.2020г. до окончателното й
изплащане.
С обжалваното решение, дружеството – жалбоподател е осъдено да заплати на “А и Х
Билд” ООД съдебно-деловодни разноски в размер от 1205 лева.
С депозираната въззивна жалба се изразява недоволство от постановеното решение
като твърди, че същото е неправилно и необосновано. Релевира се оплакване, че Решение №
1
88/22.06.2010г. по т.д. № 911/2009г. на ВКС, с което съдът е обосновал своите изводи не е в
подкрепа на изложените в решението мотиви. Цитират се мотиви от въпросното решение,
съгласно които въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следва да бъде решен за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и
при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправния длъжник сам да
ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за
неоснователно забогатяване.
На следващо място, жалбоподателят счита, че БРС не се е мотивирал дали приема, че
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, с оглед застъпеното от ВКС становище в ТР № 1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на
ОСТК.
Навеждат се доводи, че БРС не е тълкувал правилно волята на страните в уговорката
за неустойка, съотнесена към останалите клаузи на процесния договор. Оспорва се като
неправилен извода на съда, че процесния договор не урежда различен по размер неустойка,
съобразен с неизпълнените части от СМР и поради това не може да се направи преценка за
това дали неустойката е дължима само при пълно неизпълнение на задълженията, при
съществено неизпълнение на част от тях или при незначителна част от някое от
неизпълнените задължения. Навеждат се доводи, че предвид постигнатата уговорки в т.1 и
т.2 на Раздел II, препоръчителността на междинните срокове за изпълнение на договореното
СМР в рамките на задължителния 15 месечен срок, то неустойката е уговорена за неспазване
на задължителния краен срок, а не за междинни срокове и отделни строителни дейности.
В тази връзка се сочи, че договорът няма как да урежда различен по размер
неустойка, съобразена с неизпълнените части от СМР, при условие, че страните са
уговорили междинните срокове да са препоръчителни, а не задължителни.
Навеждат се доводи, че преимуществената цел на неустойката е била обезпечителна,
а именно да гарантира изпълнението на строителството в договорения срок. Районния съд
не бил извършил комплексна оценка на всички правнорелевантни факти, не изследвал и
въпроса, дали неизправният длъжник е имал възможността да ограничи размера на
неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.
Застъпва се становище, че предвид събраните доказателства въззиваемия е имал възможност
да изпълни договорените СМР в определения краен срок, тъй като никой не му е пречел за
това, както и не са били налице обективни причини, които да са възпрепятствали работата
му и да довели до забавяне на дейността му.
Сочи се, че неустойката и евентуалното й натрупване в голям размер не е било
изначално уговорено независимо от поведението на длъжника, а последната е зависела
изцяло от него. Излага, че цитираното от БРС, Решение № 208 от 04.08.2014г. на ВКС по т.д.
№ 637/2021г. също е неотносимо към разглеждания казус, доколкото договорената
неустойка по никакъв начин не е препятствала възможността въззиваемия да изпълни точно
задълженията си, още повече, че същата е била предложена от въззиваемата страна.
2
На последно място следвало да бъде отчетена и свободата на договаряне на страните,
както и това, че договарянето на неустойка е единствения начин да се гарантира точното
изпълнение на задълженията на длъжника.
Навеждат се доводи, че при преценка за това, дали има накърняване на добрите нрави
следва да се изхожда от характерните особености на договора към момента на неговото
сключване. Излага се, че от свидетелските показания на Ц., които не били оспорени от
ответната страна било видно, че отговорностите, сроковете и неустойките за строителството
по договора били предложени от въззиваемия. Сочи се, четирите апартамента, които
въззивникът се е задължил да прехвърли на въззиваемия са имали пазарна цена от почти 400
000 евро към момента на сключване на процесния предварителен договор, а след
прехвърляне на собствеността, въззиваемото дружество се е задължило да извърши
договореното строителство. С оглед нагласата на страните за еквивалентност на
престациите и предвид пазарната цена на четирите апартамента, жалбоподателят намира, че
това е била и прогнозната стойност на строителните дейности, които въззиваемия се е
съгласил да извърши. Предвид изправността на дружеството-жалбоподател, което е
прехвърлило собствеността на четирите апартамента, както и обстоятелството, че ответника
сам е предложил как да бъде уредена отговорността, сроковете и неустойките за
строителството по процесния договор, се навеждат доводи, че основната функция на
неустойката е обезпечителна, както и че същата по никакъв начин не излиза от присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Позовава на се т.3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по т.д. № 1/2009г., съгласно което не е нищожна
неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който същата
може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради
свръхпрекомерност не можело да се направи към момента на сключване на договора.
Значение в случая имало и становището на ВКС в съдебната практика, че неудържимото
нарастване на неустойката и като последица от това несъразмерността с главницата, когато
са резултат на липсата на краен предел и фиксиран срок за начисляване на неустойката са
обстоятелства, които са изключени като критерии при преценката за нищожност на клаузата
за неустойка, поради противоречие с добрите нрави. Позовава се и на разпоредбата на
чл.309 от ТЗ.
На последно място се навеждат доводи, че въззиваемото дружество е неизправна
страна по процесния договор предвид доказаната забава в изпълнението на задължението за
строителство. Излагат се аргументи, че 15 месечния срок по т.1 от Раздел II за завършване
на строителството е започнал да тече на 27.10.2014г. и е изтекъл на 27.01.2016г.
Същевременно от приложения по делото Констативен акт за установяване на строеж се
установявало, че последният бил завършен на 04.08.2017г. Същевременно към исковата
молба било приложение и Удостоверение за въвеждане в експлоатация, от което било видно,
че сградата е въведена в експлоатация на 26.10.2017г. В същото било посочено, че се издава
на основание искане на възложителя с вх. № от 19.10.2017г. От анализа на тези факти било
видно, че както завършването на сградата, така и депозирането в компетентната инстанция
на окомплектована преписка за издаване на разрешение за ползване на сградата били
3
извършени с голяма забава след крайния определен срок.
Навеждат се твърдения, че въпреки наличието на сключен договор с ЕВН – България,
инициативата за предоговаряне на условията и сключване на нов договор с ЕВН – България
била изцяло и единствено на ответника по негови икономически причини, което било видно
и от показанията на свидетеля Ц. Счита се, че опита да се оправдае забавата на
строителството с експлоатационното дружество бил напълно неоснователен.
По изложените съображение се претендира отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго такова, с което предявения по делото иск да бъде уважен в цялост.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от “А и Х
Билд” ООД, депозиран чрез адв. Боян Койнов и адв. Веселина Василева, със съдебен адрес
гр. Бургас, ул. “Ген. Гурко” № 18, ет.2, с която същата се оспорва като неоснователна.
Поддържа се становище, че жалбоподателят не бил доказал при условията на пълно и
главно доказване качеството си на изправна страна по договора, забавеното изпълнение на
ответника, както и наличието на валидна клауза за договорна неустойка. Цитират се
постановки от ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСТК на ВКС. Излагат се
подробни съображения относно факторите, които следвало да бъдат взети предвид при
преценката за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена мораторна
неустойка. Оспорва се като неправилно схващането на въззивника, че съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди за кредитора и
тяхната съизмеримост като относима единствено към присъщата на неустойката
обезщетителна функция се явява ирелевантна за накърняването на добрите нрави по см. на
чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД при превес на наказателната функция на неустоечната клауза на
страните по търговската сделка. Следвало да се приеме, че когато уговорената неустойка, по
начина по който е формирана в разглеждания случай, въвежда твърд подневен размер от
2000 лева за всеки ден просрочие, отнесена към неизпълнение на многобройните строителни
дейности посочени в Раздел II, т.1, както и подаване на “законосъобразна окомплектована
преписка”, по никакъв начин не е съобразена с неизпълнените части от СМР (по вид, брой и
обем). Поради това не можело да се направи преценка, дали неустойката е дължима само
при пълно неизпълнение на всички задължения, при съществено неизпълнение на част от
тях или при незначителна част от някое от неизпълнените задължения. Обосновава се извод,
че същата е в противоречие с добрите нрави и нищожна по см. на чл.26, ал.1, предл. трето
ЗЗД.
На следващо място се застъпва становище, че същата превишавала многократно
действително очакваните вреди на кредитора. Макар и такива вреди по делото да не били
доказани, неустойката била напълно несъизмерима със същите, което е поставяло в
несъответствие с основните принципи, на които била изградена правната система в страната.
Сочи се, че посочените от вещото лице разходи в размер от 21 462, 13 лв., без ДДС касаят
доставка и монтаж на кухненско оборудване и не са измежду задълженията вменени за
изпълнение в Раздел II, т.1 от договора, за които дружеството –изпълнител да носи
отговорност.
4
Солидаризира се с изводите на районния съд, че искът за неустойка е неоснователен,
тъй като общо въведената в процесния договор подневна неустойка от 2000 лв. противоречи
на добрите нрави, поради което е нищожна и този порок на уговорката изключва
възможността за съдебна преценка относно възможността за евентуално намаляване на
сумата. Договорените отделни СМР изисквали различни по време, средства и труд дейности,
които били не само несъразмерни, но и неопределяеми като съотнесени към общо
договорената неустойка. В тази връзка се оспорват възраженията на въззивника, че съда не
бил обсъдил характера на неустойката, явяваща се санкция за неизпълнение, тъй като бил
приел в решението, че порокът на уговорката изключва възможността за по-нататъшна
съдебна преценка.
На следващо място се навеждат доводи, че настъпилата забава по строителството не е
по вина на въззиваемото дружество. Излагат се съображения, че в периода от 15.05.2016г. до
30.09.2015г. с Решение на ОС – Созопол е бил наложена забрана за извършване на
строителни дейности като по арг. на Раздел II, т.4 от договора, срокът за изпълнение е спрял
да тече.
Сочи се, че дружеството-изпълнител е изпаднало в забава, поради забава от страна на
експлоатационното дружество ЕВН за присъединяване на сградата към
електроразпределителната мрежа и захранването й с електричество. В тази връзка се твърди,
че само няколко дни след сключване на процесния договор от 03.09.2014г. са били
предприети действия и в рамките на договорения 15 месечен срок за изпълнение, ЕВН не е
захранило и включило сградата към електроразпределителната мрежа. Като причина да не
бъде подадена в срок окомплектованата преписка пред Община Созопол за издаване на
разрешение за ползване се сочи незаплащането на дължимите такси за присъединяване към
ЕВН, за които е имало издадена фактура. Тези разходи не можели да бъдат вменени на
дружеството – изпълнител, тъй като за негова сметка съгласно Раздел IV, т.2 от договора, се
явявали само разходите за съгласуване с експлоатационните дружество, а не тези за
присъединяване. Обосновава се извод, че срокът за изпълнение е спрял да тече по арг. от
Раздел II, т.4 от договора.
Излагат се и подробни съображения в подкрепа на тезата, че до забавяне довели и
променящите се в хода на изпълнението претенции и изисквания от страна на възложителя.
В тази връзка се позовава на показанията на св. С. К. С оглед на всичко изложено се
застъпва становище, че забавата не е по вина на “А и Х Билд” ООД, а са били налице
основателни и обективни причини за това.
В допълнение на изложеното се навеждат доводи, че дружеството – възложител не е
изправна страна по договора от 03.09.2014г. за извършване на допълнителни СМР. Излагат
се съображения, че тъй като от 28.06.2019г. са били налице условията договорени в Раздел I,
т.1.5 от договора, считано от 28.08.2019г. до завеждане на исковата претенция на
07.05.2020г., от страна на дружеството – жалбоподател е налице забава за неизпълнение от 7
месеца и 8 дни или общо 281 дни, за който период дължи на основание Раздел V, т.4 от
договора неустойка от 1000 лева на ден, възлизаща на сумата от 281 000 лева. В тази връзка
се позовава на разрешенията, дадени с т.6, предл.4 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС.
5
При условията на евентуалност предявява възражение за прихващане, което моли да
бъде прието за разглеждане до размера на по-малкото вземане, между претендираните от
ищеца суми и сумата от 28 000 лева, представляваща частично заявена неустойка от общо
дължимата за неизпълнение на задължението в Раздел I, т.1.5. от договора за 281 дни забава,
в периода от 28.08.2019г. до 07.05.2020г. – завеждане на исковата претенция.
С оглед на изложеното се пледира депозираната въззивна жалба да бъде оставена без
уважение, а атакуваното решение потвърдено като правилно и законосъобразно.
В условията на евентуалност моли въззивното дружество да бъде осъдено да заплати
на “А и Х Билд” ООД, с ЕИК: *********, сумата от 28 000 лева, представляваща частично
заявена неустойка от общо дължимата за 281 дни забава, дължима на осн. Раздел I , т.5 от
договора в периода от 28.08.2019г. до 07.05.2020г. в размер от 281 000 лева. Претендират се
направените във въззивното производство разноски.
Пред настоящата инстанция страните не са правили нови доказателствени искания и
не са събирани нови доказателства.
По направеното с отговора на въззивната жалба възражение за прихващане, съдът се
е произнесъл с мотивирано протоколно определение от 14.06.2021г., с което същото не е
било прието за разглеждане в настоящия исков процес.
За да се произнесе по така повдигнатия спор, Бургаският окръжен съд съобрази
следното:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 2107/2020г. по описа на БРС е
образувано по исковата молба на “Сий Дрийм Вила” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
гр. София, с която претендира осъждане на “А и Х Билд” ООД, ЕИК *********, със
седалище гр. Бургас, да му заплати сума в размер от 10 000 лева, частично предявена от
50 000 лева – договорна неустойка за периода 27.01.2016 – 19.10.2017 год., по раздел V, т.3
от писмения предварителен договор между страните от 03.09.2014 год., ведно със законната
лихва върху частично предявената главница, начиная от подаване на исковата молба –
07.05.2020 год., до окончателното й изплащане.
Твърди се, че по силата на раздел I-ви от сключения между страните предварителен
договор от 03.09.2014г., ищцовото дружество се е задължило да прехвърли на ответното
дружество или на трето посочено от него лице, четири на брой собствени недвижими имоти,
находящи се в землището на гр. Созопол, местността “Буджака”, описани подробно в
договора, а срещу прехвърленото право на собственост върху горните самостоятелни обекти
приобретателят се е задължил да извърши всички необходими СМР, съгласно работен
проект по всички специалности от 18.08.2010г. и издадени разрешения за строеж №
73/18.02.2005г. и проект за дизайн на външна среда и фасади от м.12.2012г. с цел въвеждане
в експлоатация, включително и изграждане и въвеждане външните връзка към
експлоатационните предприятия, външен подход към сградата, ведно с необходимите
документи за издаване на Акт 16, както и депозирането им в компетентната инстанция за
получаване на разрешение за ползване.
Ищцовото дружество сочи, че в раздел II, т.1 от процесния договор, приобретателят
се е задължил в срок до 15 месеца от нотариалното прехвърляне на собствеността върху
6
обекта, описан в раздел I, т.1.1 от договора, да завърши сградата съгласно одобрените
проекти, изгради и депозира в компетентната инстанция законосъобразно окомплектована
преписка за издаване на разрешение за ползване на сградата.
Ищецът сочи, че въпросният обект бил прехвърлен от ищеца на ответното дружество
с нотариален акт от 27.10.2014г., като от тази дата започнал да тече и съответния 15-месечен
срок, изтекъл на 27.03.2015г. В тази връзка уточнява, че предвидените между страните
междинни срокове, посочени в т.3 от процесния договор били препоръчителни в границите
на задължителния 15-месечен срок.
Същевременно, видно от съставения на 04.08.2017г. констативен акт за установяване
годността за приемане на строеж (образец 15) за процесната сграда, както и удостоверение
№ 74/26.10.2017г. за въвеждане в експлоатация на строеж на главния архитект на Община
Созопол, ответникът не спазил крайния уговорен в договора срок за извършване на СМР, а
последните извършил с огромна забава.
Предвид неизпълнението на договорните задължения на ответното дружество по
раздел II, т.1 от договора, ищцовото дружество претендира осъждането му да заплати
предвидената в раздел V, т.3 неустойка в размер на 2000 лева на ден за всеки ден забава.
Ангажира доказателства. Претендира разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество “А и Х Билд” ООД, чрез проц. му представител – адв. Стоянов, с която същата се
оспорва като недопустима и неоснователна. Релевира се оплакване, че същата не е редовна,
предвид обстоятелството, че в петутима й не е посочен периода на забава. Излагат се
подробни доводи в защита на тезата, че предявената претенция е неоснователна, тъй като
клаузата уговорена в Раздел V, т.3 от процесния договор досежно дължимата неустойка е
нищожна на осн. чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД – поради нарушаване на морала и добрите
нрави. Отделно от горното се сочи, че твърдяната по делото забава не е по вина на ответното
дружество, а се явява следствие от постоянните претенции и изисквания от страна ищеца
относно начина на изпълнение на СМР, вида и количеството на вложен материал, липсата
на съдействие от страна на ищеца в хода на процеса, забавяне от страна на
експлоатационните дружество и в частност ЕВН, без съдействието на които подаване на
документи за въвеждане в експлоатация на сградата е невъзможно. В тази връзка са сочи, че
ответното дружество е сключило окончателен договор с ЕВН на 23.08.2016г., подавайки
документи за сключването му на по-ранна дата. Отделно от горното навежда доводи, че
срокът за изпълнение на СМР е спрял да тече по време на строителните забрани съгласно
Раздел 2, т.4 от предварителния договор, а именно в периода 15.05.2015г. – 30.09.2015г.
Ответникът сочи, че на осн. чл.15 от ЗУЧК, Общински съвет – Созопол е взел Решение №
1108 от 16.02.2015г., поради което и е било забранено по закон да се извършват уговорените
в договора СМР, посочени в т.1.3 – 1.6, вкл. монтиране на външна дограма по т.2.1.,
преработка на покрива по т.2.2, изграждане и въвеждане в експлоатация на външни връзки,
доставка и монтаж на външна фасада по т.2.3. Ето защо ответникът не носил отговорност за
забава за периода на забрана за извършване на такъв вид СМР.
В допълнение, ответникът оспорва размера и периода на забавата, като твърди, че 15-
7
месечния срок изтича по договор на 27.01.2016г., а като се вземе предвид и спирането му по
посочените по-горе причини, то периодът за който ищецът може да претендира неустойка е
15.06.2016г. – 19.10.2017г., т.е. 492 дни. Прави възражение за погасяване по давност за част
от претендираната неустойка. По изложените съображения моли предявения иск да бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. Ангажира доказателства.
Главния иск е уточнен устно в проведеното на 14.09.2020г. открито съдебно
заседание, като ищецът претендира заплащането на сумата от 10 000 лева, частично
предявен иск от общо вземане в размер на 50 000 лева, представляваща дължима неустойка
за забава съгласно раздел V “Неустойки”, т.3 от сключения между страните договор от
03.09.2014г.
В с.з. на 24.02.2021г. ищецът е извършил увеличение размера на претендираната сума
от 10 000 на 25 000 лв., представляващ частичен иск от общо вземане в размер на 50 000 лв.
След анализ на събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът установи следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че страните са обвързани със сключен помежду им на
03.09.2014г. в писмена форма, предварителен търговски договор за прехвърляне на
собственост върху недвижим имот срещу задължение за извършване на довършителни СМР
– за вилна сграда в гр. Созопол, м. “Буджака”.
От постигнатата уговорка в т.1 на Раздел II на този договор се установява, че
ответното дружество е поело задължение в срок до 15 /петнадесет/ месеца от нотариалното
прехвърляне на собствеността върху обекта, описан в раздел I /първи/, т.1.1. /едно, точка,
едно/ от договора, да завърши сградата, съгласно одобрените проекти, изгради и депозира в
компетентната инстанция законосъобразно окомплектована преписка за издаване на
разрешение за ползване на сградата, при вид на изпълнение, съгласно работен и
архитектурен проект по всички специалности одобрен на 18.08.2010г. /посочено в договора
като Приложение № 1/ и издадени Разрешение за строеж № 418 /23.11.2014г./Приложение №
2/, Разрешение за строеж № 73/18.02.2005г. /Приложение №3/ и проект дизайн на външна
среда и фасади от м.12.2012г. /Приложение № 4/.
В чл.2, т.1 от договора е видно, че същите са постигнали съгласие, че срока по т.1 на
Раздел II спира да тече при наличие на непреодолима сила извън контрола на приобретателя:
при срив на банковата система, осуетяващ възможността за разплащане, при наличие на
разпореждания на компетентни органи – Община Созопол, РИОС, ИПК, ДНСК и други,
засягащи изпълнението на задълженията по този договор – издадени заповеди на кмета на
Община Созопол за забрана на СМР или при неоснователно неизпълнение на задълженията
от страна на Община Созопол, НЕК, ВиК, ЕВН и други организации и експлоатационни
дружества, доколкото същото задължение препятства пряко и напълно изпълнението на
цялостните задължения на приобретателя, както и при др. подробно описани обстоятелства.
В чл.4.1. от договора е посочено, че при възникване на някое от посочените
обстоятелства, приобретателят незабавно писмено уведомява прехвърлителя и страните
подписват двустранен протокол, в който посочват точната причина за спиране срока на
строителството и предполагаемия срок, в който последното ще бъде възстановено.
8
В клаузата, инкорпорирана в т.3 от Раздел V на процесния договор, озаглавен
“Неустойки” е предвидено, че в случай на неизпълнение в срок от страна на приобретателя
/ответното дружество/ на договорните му задължения по раздел II /втори/, т.1 (едно) от
договора, той дължи на прехвърлителя /ищеца/ неустойка в размер на 2000 лева на ден за
всеки ден забава.
От представения по делото приемо-предавателен протокол от 15.09.2014г., подписан
от Мирослав Иванов Цонковски, в качеството му на управител на “Сий Дрийм Вила” и
Александър Христов, в качеството му на представител на “А и Х билдинг” ООД, се
установява, че в изпълнение на постигнатите договорености, ищецът е предал на ответника
техническа документация необходима за изпълнението на задълженията му по договора от
03.09.2014г., в т.ч. тези описани в т.1.1. от същия, както и спецификация на дограма и
детайли за парапети, проект за изграждане на външна връзка за водопровод и канализация,
както и проект за изграждане на път.
Страните не спорят, а и от представения по делото нотариален акт за прехвърляне на
недвижим имот срещу задължение за извършване на довършителни СМР № 78, том V, рег. –
7493, дело № 764 от 2014г. по описа на Нотариус Кремена Консулова с район на действие –
РС – Бургас, е видно, че на 27.10.2014г., ищцовото дружество е прехвърлило на ответното
дружество обекта, посочен в т.1 на Раздел II от сключения помежду им договор от
03.09.2014г., а именно СОС с идентификатор 67800.8.987.1.10.
Представени са и нотариални актове за прехвърляне собствеността върху останалите
три обекта, предмет на сключения между страните предварителен договор с дати
23.02.2015г., 31.08.2015г. и 28.12.2015г.
По делото е представен Договор за присъединяване обекти на потребители към
електроразпределителната мрежа на “ЕВН България Електроразпределение” АД от
12.07.2012г., сключен между “ЕВН България Електроразпределение” АД и И. Л. И., с
предмет “присъединяване на жилищна сграда с 13 бр. бъдещи потребители, с
идентификатор 67800.8.987, в м. “Буджака“ з-ще на гр. Созопол.
Представена е и фактура № **********/12.07.2012г., издадена от “ЕВН България
Електроразпределение” АД, с посочен получател на доставката “И. Л. И.” с обща стойност
от 13 000 лв.
Представени са искане за проучване вх. № 17375584/25.04.2016г., искане за
сключване на договор за присъединяване обекти на клиент към електроразпределителната
мрежа вх. № 17946096/22.07.2016г. подадени от ответното дружество до ЕВН както и
Предварителен договор за присъединяване обект на клиент към електроразпределителната
мрежа от 22.07.2016г. и окончателен такъв от 23.08.2016г., и двата подписани от
представители на ЕВН от една страна страна и “А и Х Билд” ООД от друга и имащи за
предмет присъединяване на процесния обект – вилна сграда с идентификатор 67800.8.987 с
13 бр. бъдещи потребители към електроразпределителната мрежа на ЕВН ЕР, КЕЦ
Приморско.
В т.4.5 от сключения между “ЕВН ЕР” ЕАД и “А и Х Билд” ООД окончателен
договор за присъединяване на обекта към електроразпределителната мрежа е посочено, че
9
срокът за изграждане на съоръженията и въвеждането им в експлоатация за присъединяване
на основното захранване е до 18 месеца, считано от датата на изпълнение на условията по
чл.4.6 от договора.
В чл.4.6 от договора е посочено, че този срок започва да тече при условие, че е
заплатена дължимата цена за присъединяване, уговорена в настоящия договор, както и че,
клиентът или съответните лица, през имотите на които минават съоръженията за
присъединяване са учредили сервитутни права, право на строеж, така както са описани в
чл.5.3. от предварителния договор за присъединяване на обекта, или са прехвърлили
собствеността върху имотите/частта от имотите, през които минават съоръженията за
присъединяване в полза на ЕВН ЕР.
В чл.5.3. от предварителния договор за присъединяване на обекта от 22.07.2016г. не
са посочени права, които следва да бъдат прехвърлени или учредени и които да са
необходими за изграждане от “ЕВН ЕР” АД на съоръжения за присъединяване на процесния
обект, съгласно разпоредбите на Наредба № 6 от 24.02.2014г. за присъединяване на
производители и клиенти на ел. енергия към преносната и разпределителните електрически,
на ЗУТ и ЗЕ.
В чл.5.2 от окончателния договор за присъединяване на обект към ел.
разпределителната мрежа, сключен между ЕВН ЕР и ответното дружество е посочено, че
обектът на присъединяване ще бъде въведен в експлоатация на 30.12.2017г.
В чл.6.2. от същия договор е уговорено, че общата дължима цена за присъединяване
на обекта към електроразпределителната мрежа е в размер на 8880, 00 лв. с ДДС
По делото е представено банково извлечение от извършен превод на горепосочената
сума по сметка на електроразпределителното дружество от “А и Х Билд” ООД на дата
23.08.2016г. /л.126 от делото на БРС/.
Страните не спорят, а и видно от представеното извлечение от официалния сайт на
Община Созопол, на 07.05.2015г. на сайта на общината е публикувано съобщение за
наложена забрана за строителство. От съдържанието на съобщението е видно, че във връзка
с разпоредбите на чл.15 от ЗУЧК, Общинския съвет – Созопол е взел Решение № 1108 от
16.02.2015г., с което е определил забрана за извършване на СМР, като в т.1 от същото,
касателно територията на м. “Буджака” е било прието за периода от 15.05.2015г. до
30.09.2015г. да се преустанови достъпът на всякакъв вид тежка строителна механизация и
извършването на всички видове строителни и монтажни работи на открито.
Представено по делото е и разрешение за строеж № 85/18.05.2017г. за външно
ел.захранване на “вилна сграда”, издадена от гл. архитект на Община Созопол и влязло в
сила на 08.06.2017г., с посочен възложител “ЕВН България Електроразпределение” ЕАД.
По делото е представено и заверено копие на Констативен акт за установяване
годността за приемане на процесния строеж от 04.08.2017г., представляващ Приложение №
15 към чл.7, ал.3, т.15 от Наредба № 3 от 31 юли 2003 г. за съставяне на актове и протоколи
по време на строителството (акт образец 15), подписано от управителя на ответното
дружество, с което е констатирано, че строежът е изпълнен съгласно одобрените
инвестиционни проекти и изисквания към строежите по чл.169, ал.1 и 2 ЗУТ, условията на
10
договора за строителство и съответните анекси към него и че наличната строителна
документация в достатъчна степен характеризира изпълненото строителство.
По делото е представено и Удостоверение № 74/26.10.2017г. за въвеждане в
експлоатация на процесния строеж, издаден на осн. чл.177, ал.3 от ЗУТ и подписан от гл.
архитект на Община Созопол, с който е констатирано, че същият е изпълнен в съответствие
с одобрените проекти и цялата строителна документация, подробно описана в същия.
За установяване на релевантните за спора факти, пред първата инстанция са събрани
и гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите М. Ц. и С. К.
Свидетелят Ц. посочва, че е бил управител на ищцовото дружество до 2015г., като
изпълнявал тази длъжност и през периода на договора за процесната сграда в гр. Созопол.
Заявява, че той лично подписал договора с ответното дружество, като по този повод водил
преговори с А. Х., който му се представил като съуправител и пълномощник, макар че
впоследствие се оказало, че същият е само съдружник и пълномощник. Свидетелят сочи, че
именно Х. предложил отговорностите, сроковете и неустойките за строителството, като
едновременно с това твърди, че към датата на подписване на договора, ищецът предал на
ответника пълния комплект от документи. Свидетелят разказва още, че строителството било
изпълнено съобразно така предадената на ответника документация, като от ответника не
били изисквани никакви промени, с изключение на отстраняване на недостатъци и
съгласуване на цветове на материали. Уточнява, че по отношение на дограмата и
парапетите, ищецът не бил съгласен с предложението на ответника, тъй като същото не
съответствало на проекта, поради което ищецът сам избрал изпълнител. Въпреки това,
изпълнението не се забавило, заради промяната на тези двама изпълнители. Сочи, че
строителството не било спирано изцяло, но имало случаи, при които се сменяли строителите
на обекта. Свидетелят заявява, че А. Х. му заявил, че ще започне преговори с ЕВН –
България, заради ваканционното предназначение на постройката, за да получи по-ниска
такса за присъединяване на постройката, а той отговорил, че няма претенции и че
ангажиментът си е негов, стига това да не доведе до забавяне на строителството. Излага
още, че след изтичане срока по договора, в обекта останали неизвършени довършителни
работи – немонтирани интериорни врати, недовършени санитарни помещения, които били
изпълнени от ищеца, заради претенциите на трети лица – собственици на самостоятелни
обекти.
Свидетелят заявява, че към договора с ЕВН, който бил предаден на ответника, имало
и представена фактура, която обаче не била платена. Не си спомня кой бил посочен като
платец по фактурата като допуска, че това би могло да е собственикът на земята –
физическо лице, но паричното задължение по нея следвало да бъде платено от ответника –
според уговорките помежду им. По отношение въпросните договор и фактура, свидетелят
потвърждава в с.з. на 13.01.2021г. че въпросните договор и фактура са тези приложени на
л.95-97 по описа на делото, както и че именно те са част от документацията предадена на
ответника.
Свидетеля К. заявява, че работи за ответното дружество, както и че той лично е
работил на процесния обект в м. Буджака, гр. Созопол от самото начало, като се занимавал с
11
ел. и ВиК инсталациите, а впоследствие отговарял и за всички извършени довършителни
работи, както и за качеството на извършеното. Сочи, че когато започнали работата по
обекта, в него имало само временно присъединяване към ел. мрежата като в тази връзка им
бил предоставен ел. проект и договор с ЕВН, съгласно които била изградена и
електрическата инсталация. Свидетелят разказва, че строителството започнало през 2014г., а
електрическата и ВиК инсталациите завършили в началото на 2015г. Заявява, че не помни в
обекта да са идвали служители на ЕВН за проверка на инсталацията през 2015г., тъй като
сградата не била изцяло завършена отвътре, а това било условие, за да дойдат от тяхната
лаборатория. Впоследствие, разбрал от управителя на ответника, че имало някакъв проблем
с ЕВН, с някакъв по-стар договор, по който нямало плащане и затова трябвало да бъде
сключен нов договор. Свидетелят сочи, че познава М. Ц., който е възложител на въпросния
обект и именно той казвал какво иска да се направи в сградата, но всъщност трябвало да
чакат неговия дизайнер, който да им даде подробните си изисквания. Заявява, че нито Ц.,
нито дизайнерът му, идвали често на обекта. Твърди, че чакали 3 -4 месеца Ц. и дизайнера
му да вземат решение относно фасадата на обекта и дали същата да е с дървени елементи,
като впоследствие било взето решение същите да бъдат заменени с алуминиеви. Това отнело
още месец и половина, за подготовка и монтиране на въпросните алуминиеви профили,
които следвало да бъдат боядисани прахово. Същото се отнасяло и за каменната облицовка
при вертикалната планировка, за която чакали 1-2 месеца, както и за гранитогреса, за който
свидетелят сочи, че чакали дизайнера да избере цвета му. Свидетелят К. заявява, че за да
бъдат подадени документи към общината за въвеждане на обекта в експлоатация, първо
трябвало да бъде завършена ел.мрежата и същата да бъде въведена в експлоатация. Сочи, че
с въпросния дизайнер се е срещал два пъти, а с Ц. е обсъждал само отделни аспекти на
обекта, като същият не му е давал конкретни указания за работата, а такива получавал само
от управителя на ответника.
Настоящата инстанция кредитира изцяло тези свидетелски показания, тъй като
същите са последователни, вътрешно непротиворечиви, логични и не се опровергават от
останалия събран по делото доказателствен материал.
По делото е прието заключение на съдебно-икономическа експертиза, изготвена от
в.л. Бърза Кехайова, неоспорено от страните по делото, което съдът кредитира като
обосновано и професионално изготвено. От заключението на експерта се установява, че за
периода от 27.01.2016г. – 19.10.2017г. неустойката по раздел V, т.1 от предварителния
договор възлиза на сумата от 631 000 лева, а за периода 27.01.2016г. – 07.05.2017г., същата
възлиза на сумата от 465 000 лева. Досежно обстоятелството, дали ищецът е заплащал
неустойка на трети лица във връзка със забавяне на строителството на процесната сграда,
вещото лице е обосновало извод, че ищецът е направил разходи за довършване на
апартамент № 1, апартамент № 6, и ателие № 3 за кухненско оборудване на обща стойност
21 462, 13 лева без ДДС.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционния съд е посочил, че в
тежест на ищеца е било да проведе пълно и главно доказване на релевантните за спора
факти – валидно сключен договор, качеството си на изправна страна по него, забавеното
12
изпълнение на ответника и валидна клауза за договорна неустойка – чл.154, ал.1 ГПК, във
вр. с чл.92 от ЗЗД. Съдът е обосновал извод, че такова доказване не е проведено, тъй като
договорната клауза по раздел V, т.3 от процесната търговска сделка между страните е
нищожна като противоречаща на добрите нрави към момента на възникване на търговското
правоотношение – чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД. Изложил е съображения, че в конкретния
случай, тази уговорка е със санкционна функция по отношение на забавата на поетите от
ответника разнородни задължения (строителни работи и подаване на пълен комплект
документация), тъй като няма доказателства какви очаквани от неизпълнението вреди
следва да обезщети. Посочил е, че процесната клауза въвежда твърд размер на неустойката
за всеки ден просрочие, отнесена към неизпълнение на ясно описаните различни задължения
на ответника – строителни дейности от над 25 отделни вида, както и подаване на
“законосъобразно окомплектована преписка”.
От друга страна, договорът не урежда различен по размер неустойка съобразен с
неизпълнените части от СМР (по вид, брой и обем), поради което не можело да се направи
преценка, дали неустойката е дължима само при пълно неизпълнение на всички задължения,
при съществено неизпълнение на част от тях или и при незначителна част от някое от
неизпълнените задължения. Констатираният порок на уговорката между страните
изключвала възможността за съдебна преценка относно възможността за намаляване на
сумата, поради което съдът отхвърлил главния иск като неоснователен, ведно с
обусловената акцесорна претенция за обезщетение за забава.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Неправилна е преценката на районния съд за нищожност на договорената между
страните неустоечна клауза.
Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително
размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни
своите задължения, като противно на изложените от първоинстанционния съд мотиви, не е
необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е
винаги форма на договорна отговорност.
При тълкуване волята на страните към момента на сключване на процесния договор в
13
съответствие с чл.20 ЗЗД, първоинстанционния съд е обосновал неправилния извод, че
неустойката е договорена за спазване на междинните срокове и отделни строителни
дейности. В Раздел V, т.3 от процесния договор е посочено, че задължението за неустойка
възниква за неизпълнение на договорното задължение на приобретателя посочено в раздел
II, т.1, а не т.2, където са били уговорени и съответните междинни срокове. Същевременно в
т.3 на Раздел II страните са уредили междинните срокове за отделните СМР като
препоръчителни такива в рамките на уговорения задължителен 15 – месечен срок.
Следователно, процесният договор няма как да урежда различен по размер неустойка, който
да е съобразен с неизпълнените части от СМР, още повече, че отделните посочени етапи на
строителството не са обвързани с конкретни задължения на възложителя във връзка с
разплащане на приключили и приети по надлежния ред строително-монтажни работи.
С въведените критерии в ТР 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк.д. 1/2009г. на ОСТК на
ВКС, при определяне на основанието за накърняване на добрите нрави се взема предвид –
какъв е видът на неизпълнението, има ли други обезпечения за този вид предвидено
неизпълнение, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваното
неизпълнение на задължението за вреди. Според разясненията в посоченото тълкувателно
решение, преценката за това, дали страните са нарушили добрите нрави, се прави към
момента на сключване на договора. В съдебната практика - решение № 181 от 26.02.2015г.
по т.д. № 4386/2013г., II ТО на ВКС, решение № 99 от 08.07.2010г. по т.д. № 984/2009г.,
Т.К., I Т.О. на ВКС е разяснено, че преценката за нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД се извършва към момента на сключване на клаузата за неустойка, като тази преценка
се прави за всеки конкретен случай в зависимост от специфичните за случая факти и
обстоятелства, при съобразяване посочените в ТР 1/2009г. от 15.06.2010г. критерии. С
решение № 776 от 05.01.2011г. по гр.д. № 969/2009г., IV Г.О. на ВКС е посочено, че
автономията на волята и свободата на договарянето не са ограничени. Страните могат да
определят съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Изхождайки от естеството на постигнатите между страните договорки, настоящия
състав намира, че спорната неустоечна клауза се характеризира не само с присъщата й
обезщетителна и санкционна, но и обезпечителна функция, като същата е въведена с цел да
се стимулира длъжника към спазване на предвидения окончателен срок за извършване на
СМР. Преценявайки начина, по който е уговорена процесната мораторна неустойка към
момента на сключване на договора – в твърд размер от 2000 лв. за всеки ден забава, без
краен предел на срока и размера, до който може да нараства, настоящия състав намира, че
същата не води до накърняване на добрите нрави. Не може да се приеме и че липсата на
уговорен краен срок на начисляване на неустойката изключва присъщите й функции. Този
извод се налага от действието на чл.92 от ЗЗД, предвиждащ, че страните могат да уговорят
14
неустойка за неизпълнение на задължението с цел да репарират вредите и да стимулират
изпълнението. В този смисъл, уговорката за неустойка без краен предел, не нарушава
изискването за справедливост. Неизпълнението, осъществявано от длъжника за довършване
на възложените СМР и предаване на необходимата документация за издаване на разрешение
за ползване на сградата в уговорения срок, води до начисляване на неустойка. Липсата на
краен срок на начисляване сам по себе си не означава придаване на неустойката на различни
от предвидените в закона цели. Същевременно прекомерността на неустойката, която се
преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите
от неизпълнението вреди, не я прави a priori нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да
може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Такива обстоятелства
по делото не се установяват.
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата не
противоречи на закона, нито на добрите нрави. Уговорената между страните неустоечна
клауза е имала за цел да стимулира реалното изпълнение на поетите от приобретателя
договорни задължения и да предотврати вредите и пропуснатите ползи, които търпи
възложителя от невъвеждане в експлоатация на обектите, изводими и от предмета на
договора, а именно “довършване строителството на построената на груб строеж сграда”, а не
изграждането й в груб строеж, без довършителни работи. Нарастването на уговорената
между страните неустойка – в размер на 2000 лв. на ден за всеки ден забава, без краен
предел на срока и размера, до който може да нараства, не е обстоятелство, което само по
себе си обуславя нищожността й, тъй като е поставено в зависимост от волята и
отговорността на неизправната страна /в случай ответното дружество/ и е в съгласие с
признатата на съконтрахентите договорна свобода по чл.9 от ЗЗД, вкл. да дадат превес на
санкционната функция на неустоечната клауза. Налага се извод, че неустоечната клауза е
изцяло действителна и поражда целените от страните правни последици.
С оглед горното, настоящата инстанция следва да обсъди и останалите наведени
доводи и възражения досежно основателността на исковата претенция.
По делото не е спорно, че акт образец 15 за процесния имот е съставен на
04.08.2017г., както и че искането за въвеждане на сградата в експлоатация е било
депозирано в Община - Созопол на 19.10.2017г.
Възражението на ответното дружество, че забавата не е по негова вина, а в резултат
на липсата на съдействие от страна на ищеца и неговите претенции относно начина на
изпълнение на СМР останаха недоказани по делото, като събраните по делото гласни
доказателства също не могат да се обосноват извод в тази насока. Последните са
еднопосочни досежно факта, че възложителят е бил в течение на извършваните СМР, както
и че е бил в постоянна комуникация с управителя на ответното дружество и своевременно е
осъществявал контрол по изпълнение на строителството, в съответствие с постигнатата
между страните уговорка, инкорпорирана в чл.2.1 на Раздел III от процесния договор. Нещо
15
повече, следва да се спомене, че към момента на сключване на договора, страните изрично
са предвидили в чл.2.4 от същия раздел, качеството на влаганите материали да се съгласува
предварително между тях. Изнесеното от св. К., че работниците на ответника са били в
изчакване на дизайнера на ищеца и неговия управител, във връзка с избора на фасадата на
обекта и цвета на гранитогреса също не води до извод, че тези обстоятелства обективно са
довели до забавяне на строителството, доколкото в тежест на изпълнителя са били
възложени различни по вид СМР, а в същото време по делото не са ангажирани
доказателства, че това е препятствало извършването им. Извършването на подобна преценка
се препятства и от липсата на събрани по делото обективни данни, в т.ч. и подписани
двустранни протоколи между страните по см. на чл. 5 от Раздел II на процесния договор
относно датите на завършване и приемане на отделните етапи от строителството.
На следващо място, ответното дружество се позовава на чл.4, раздел II от договора,
като на практика твърди, че срокът за изпълнение на възложените СМР автоматично е
удължен – поради независещи от него обективни обстоятелства – от една страна, поради
наложената забрана за извършване на строителство, приета от Общински съвет – Созопол, за
периода от 15.05.2015г. до 30.09.2015г., а от друга, поради неоснователното забавяне на ел.
разпределителното дружество, въпреки подаването на документи за присъединяване и
сключване на окончателен договор с ЕВН на 23.08.2016г.
Ответникът не държи сметка обаче, че за да се ползва от цитираната клауза, съгласно
чл.4.1. от Раздел II на договора, ответникът трябва да докаже две обстоятелства – не само, че
горепосочените обективни обстоятелства са настъпили, но и че писмено е уведомил
възложителя за тях.
От една страна, периодът на приетата от Общински съвет – Созопол забрана за
строителство попада в срока за изпълнение на възложените СМР по договора, поради което
следва да се приеме, че първоначално уговореният срок за СМР е бил удължен с 138 дни, т.е.
от 27.01.2016г. до 13.06.2016г. В така удълженият срок попада и датата /25.04.2016г./, на
която ответникът е подал искане за проучване на условията и начина за присъединяване на
процесния обект към електроразпределителната мрежа на ЕВН. С оглед на тези факти може
да се направи обоснован извод, че са налице обстоятелства от обективен характер, които са
довели до неспазване на срока по договора.
Не се установява обаче – при доказателствена тежест за ответника, който твърди тези
изгодни за него положителни факти, да е изпълнил вмененото му от чл.4.1 на договора
задължение да уведоми писмено възложителя за новонастъпилите обстоятелства. С така
постигнатата уговорка страните не са се отклонили от диспозицията на правната норма
посочена в чл.306, ал.3 от ТЗ, която гласи, че длъжникът, който не може да изпълни
задължението си поради непреодолима сила, в подходящ срок следва да уведоми писмено
другата страна в какво се състои непреодолимата сила и възможните последици от нея за
изпълнението на договора. Ответната страна не е навела нито твърдения, нито е ангажирала
доказателства, че между страните са били съставени двустранни протоколи, в които да са
описани изложените по-горе обективни обстоятелства, съставляващи “непреодолима сила”
за изпълнение на задълженията по договора, както и предполагаемия срок, в който същите
16
следва да бъдат възстановени. Нещо повече, в цитираната договорна клауза, страните са
посочили, че липсата на такъв протокол не е основание за удължаване срока на
строителството. Подобно уведомяване, видно от съдържанието на клаузата, а и напълно
логично, изисква определена своевременност и е необходимо, най-малкото за сведение на
възложителя и преценка от негова страна, дали действително неспазването на срока се
дължи на обективни причини, както и дали твърдяното от изпълнителя, който не изпълнява
в първоначалния срок, е достоверно. Не може да се отрече правото на възложителя на такава
предварителна оценка, тъй като за него не е без значение продължителността на забавата. Не
е изключено новите обстоятелства да изискват прогнозно дълъг период, както е в случая,
което не може да обвърже едностранно възложителя, без възможност за реакция от негова
страна. В подкрепа на горното се явява и уреденото в чл.306, ал.5 ТЗ право на кредитора да
прекрати договора, поради продължаващите дълъг период от време форсмажорни
обстоятелства, вследствие на което е загубил интерес от изпълнението.
По изложените съображения, настоящия състав намира, че са налице всички
правнорелевантни факти, включени в правопораждащия фактически състав на вземането на
ищцовото дружество за претендираната неустойка – валидно сключен договор, по който
ищцовото дружество е изправна страна видно от приложените по делото нотариални актове,
забавеното изпълнение на ответника и валидна клауза за договорна неустойка.
При това положение следва да бъде разгледано и направеното с отговора на исковата
молба възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност по чл.111 ЗЗД за периода
преди 07.05.2020г.
В чл.3 на Раздел III от договора от 03.09.2014г., страните са уговорили, че в случай на
неизпълнение в срок от страна на приобретателя на договорните му задължения по раздел II
/втори/, т.1 (едно) от този договор (а именно да изпълни възложените му СМР в уговорения
срок), той дължи на прехвърлителя неустойка в размер на 2000 лева на ден за всеки ден
забава. Начинът, по който е формулирано вземането за неустойка му придава характер на
периодично вземане.
Разпоредбата на чл.114, ал.4 от ЗЗД урежда началото на давностния срок при искове
за неустойка за забава. Същата гласи, че при искове за неустойка за забава, давностния срок
започва да тече от последния ден за който се начислява неустойката.
В настоящия случай, процесния период, за който ищецът претендира неустойка е
27.01.2016г. (крайния срок за изпълнение на възложените СМР) до 19.10.2017г. (датата на
входиране на заявление за издаване разрешение за ползване на сградата).
В Решение №174/16.12.2009 по дело №292/2009 на ВКС, ТК, II т.о. е даден отговора
на въпроса как следва да се изчислява началния момент на давностния срок за вземането за
неустойка за забава, когато е уговорено, че същата се дължи за всеки просрочен ден.
Изложени са съображения, че логическото тълкуване на посочената разпоредба (чл. 114, ал.
4 ЗЗД), самостоятелно и във връзка с предходните алинеи на същия член, сочи на извода, че
под „последен ден, за който се начислява неустойката”, следва да се разбира последният ден
от исковия период, т.е. от периода, за който ищецът претендира да му бъде присъдена
конкретна сума за неустойка и който е въведен като предмет на делото. Това е денят, в който
17
задължението за неустойка вече е възникнало, определено е по размер и може да бъде
изпълнено. По делото е установено, че задължението за неустойка е възникнало на
уговорения в договора падеж, а размерът й в процесния период се установява от приетата и
неоспорена от страните експертиза, която сочи, че за периода 27.01.2016г. – 19.10.2017г.
същата възлиза на сумата от 631 000 лв.
Съобразявайки изложените по-горе постановки, настоящия състав намира, че
вземането за неустойка следва да се счита погасено по давност за период по-голям от 3
години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички
периодични вземания. Тъй като исковата молба е предявена на 07.05.2020г., то
претендираното вземане следва да се счита погасено по давност за периода преди
07.05.2017г. След като спорното материално право, предмет на осъдителната претенция по
чл.92 от ЗЗД е установено по своето основание за периода от 07.05.2017г. до 07.05.2020г., то
съдът следва да извърши преценка за неговия размер по реда на чл.162 ГПК. Периодът от
07.05.2017г. до 19.10.2017г. обхваща 165 дни, за всеки от които се следва да се начисли
неустойка в размер на 2000 лв. или иначе казано, цялата дължима сума за процесния период
се равнява на 330 000 лв. Тъй като съдът е сезиран с иск за сумата от 25 000 лв.,
представляваща частичен такъв от общо вземане в размер на 50 000 лв., то предявената
претенция следва да бъде уважена в пълен размер.
В допълнение на изложеното следва да се има предвид и че процесната двустранна
сделка е търговска такава, а съгласно чл. 309 ТЗ не може да се намалява поради
прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.
Правилото на чл. 309 ТЗ има специален характер, доколкото се прилага единствено и само
при търговски сделки, сключени между търговци и дерогира правилото за намаляване на
неустойката по чл. 92 ал. 2 ЗЗД извън случаите когато задължението е изпълнено
неправилно или отчасти.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски на осн. чл.78, ал.1 от ГПК възниква за
ищцовото дружество. Съгласно представения списък на разноски в първата инстанция /л.158
от делото на БРС/, ищецът претендира присъждане на следните суми: 1000 лв. д.т., 200 лв. –
депозит за вещи лица, 15 лв. – такса за вписване на възбрана по допуснатото обезпечение на
предявения иск, 15 лв. такса за налагане на запор по допуснатото обезпечение на предявения
иск и 2000 лв. адв. възнаграждение. Видно от приложения на л.147 от делото на БРС
договор за правна защита и съдействие, подписан между ищцовото дружество и адв. Милев,
в същия е посочено, че към момента на подписването му уговореното възнаграждение в
размер на 2000, 00 лв. е внесено в брой, следователно документът в тази му част има
характера на разписка за платената сума. Предвид липсата на възражение за прекомерност
на претендирания адв. хонорар в размер на 2000 лв., същият следва да бъде присъден в
пълен размер. Претендираните от ищеца разноски изразяващи се в такса за налагане на
запор по допуснатото обезпечение на предявения иск в размер на 15 лв. и такса за налагане
на възбрана по допуснатото обезпечение на предявения иск в размер на 15 лв., не подлежат
на събиране в настоящото производство, а подлежат на събиране от съдебния изпълнител по
18
образуваното изпълнително дело. Ето защо, в тази му част, искането за присъждане на
разноски се явява неоснователно и недоказано и като такова следва да се отхвърли. На л.75
от делото на БРС е приложена разписка за извършен от ищцовото дружество превод по
сметка на съда на сумата от 100, 00 лв., определена като дължим депозит за изготвяне на
допуснатата в протоколно определение на БРС от 14.09.2020г. съдебно-икономическа
експертиза. Останалата част от дължимия депозит в размер на 200 лв. е бил внесен от
ответната страна, видно от приложената вноска бележка на л.80 от делото. Същевременно от
съставения в с.з. на 24.02.2021г. съдебен протокол, се установява, че БРС е определил
възнаграждение на в.л. в размер от 500 лв., като е посочил, че разликата от 200 лв. следва да
бъде заплатена от страните по равно. По делото не са приложени доказателства, че така
дължимата сума в размер на 100 лв. е била довнесена от ищеца, както това е било сторено от
ответника, видно от приложената на л.180 разписка. По изложените съображения, искането
за присъждане на разноски представляващи внесен депозит за СИЕ следва да бъде уважено в
размер на 100 лв. и отхвърлено за разликата до пълния претендиран такъв от 200 лв.
В заключение, общия размер на направените и доказани разноски, които следва да
бъдат присъдени в полза на ищцовото дружество на осн. чл.81, вр. чл.78, ал.1 от ГПК са в
размер на 3100 лв. Пред настоящата инстанция, въззиваемото дружество е внесло и д.т. в
размер на 500, 00 лв. която също следва да бъде присъдена с оглед своевременно
направеното искане. Предвид основателността на предявената искова претенция, както и
депозираната въззивна жалба, направените от въззиваемото дружество разноски следва да
останат в негова тежест.
Воден от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 260409 от 08.03.2021г. по гр.д. № 2107/2020г. на БРС,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА “А и Х Билд” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Бургас, ул. “Иван Вазов” № 69, ет.1, ап.1, да заплати на “Сий Дрийм Вила” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, ж.к. “Люлин, ул.
“Ген. Никола Генев” № 12А, офис 5, сума в размер от 25 000 лева /двадесет и пет хиляди
лева/, частично предявена от 50 000 лева /петдесет хиляди лева/ - договорна неустойка за
периода 07.05.2017г. до 19.10.2017 год., по Раздел V, т.3 от писмения предварителен
договор между страните от 03.09.2014 год., ведно със законната лихва върху частично
предявената главница, начиная от подаване на исковата молба – 07.05.2020 год., до
окончателното й изплащане и ОТХВЪРЛЯ така предявения от “Сий Дрийм Вила” ЕООД,
********* против “А и Х Билд” ООД, ЕИК *********, осъдителен иск с правно основание
чл.79, ал.1, вр. чл.92 и чл.86 ЗЗД за периода 27.01.2016г. – 06.05.2017г. като ПОГАСЕН ПО
ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА “А и Х Билд” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Бургас, ул. “Иван Вазов” № 69, ет.1, ап.1, да заплати на “Сий Дрийм Вила” ЕООД, ЕИК
19
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, ж.к. “Люлин, ул.
“Ген. Никола Генев” № 12А, офис 5, сума в размер на 3600 лева /три хиляди и шестотин
лева/, представляваща направените от ищцовото дружество съдебно-деловодни разноски за
двете инстанции.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “Сий Дрийм Вила” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, ж.к. “Люлин, ул. “Ген. Никола
Генев” № 12А, офис 5 за присъждане на разноски представляващи внесен депозит за
изготвяне на съдебно-икономическа експертиза, за разликата над присъдения такъв от 100
лв. до пълния претендиран такъв от 200 лв., както и искането за присъждане на разноски,
представляващи такса за налагане на запор по допуснатото обезпечение на предявения иск в
размер на 15 лв. и такса за налагане на възбрана по допуснатото обезпечение на предявения
иск в размер на 15 лв, като неоснователно.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20