Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Елза Йовкова | |
за да се произнесе взе предвид: Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №... от 07.01.2013 година, постановено по ГР.Д.№.... по описа за 2012 година П. районен съд, е осъден „В. Б.”, ЕИК-..., със седалище и адрес на управление гр. П., ул.”Св.Св. К. и М.” №..., вх.”...”, .1, А., представляван от собственика В. И. Б., ЕГН-*, да заплати на Д. С. К., ЕГН-*, с адрес град С., ж.к.”Г. Д.”, ул.”К. В.”, Б., вх.”...”, .3, А., сумата от 3 493,88 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи за нейната собствена ¼ идеална част в размер на възможен наем на имот, предмет на договор за наем от 26.01.2001 година, както и сумата от 442,00 лв. разноски по делото, като е отхвърлен иска за разликата до 8 300 лв., като неоснователен и недоказан. Със същото решение е осъден „В. Б.” да заплати държавна такса 139,76 лева. Постъпила е в законоустановения срок въззивна жалба, подадена от Д. С. К., чрез адв. Т. Т.. Обжалва се решението в отхвърлителната му част. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Направено е искане да бъде отменено решението в обжалваната част. Връчен е препис от въззивната жалба на насрещната страна. Не е постъпил отговор на въззивната жалба. Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и съображенията, изложени в нея, и като разгледа и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Относно валидността на решението. Налице са всички изисквания за валидност, а именно: Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Относно допустимостта на решението. Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право така, както е въведено с исковата молба. Независимо от обстоятелството, че районният съд е посочил в мотивите си, като правно основание на исковите претенции, които разглежда, и други правни норми, които въззивният съд счита, че не са приложими към настоящия казус, се е произнесъл в периметрите на твърдяните в исковата молба факти и направеното искане. Касае се само до погрешна правна квалификация, а не до разглеждане на непредявен иск. Преценявайки решението в обжалваната му част по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения трето от ГПК, и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК,въззивният съд счита решението в обжалваната част за правилно. Съображенията за този извод са следните. Предмет на въззивното производство, въведен с въззивната жалба, са предявени обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, предложение последно от ЗЗД, във вр. с чл.233, ал.1, изречение първо от ЗЗД, като спорният въпрос е какъв следва да бъде размера на дължимото обезщетение. Районният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Направил е правилни изводи какви обстоятелства от фактическа страна се установяват чрез тях. Въззивният съд преценявайки всички събрани в първоинстанционното производство доказателства, приема за установени от фактическа страна същите обстоятелства, приети за установени от районния съд. Поради което счита, че не е необходимо отново да излага /възпроизвежда/ - какви обстоятелства от фактическа страна приема за установени от ±ъбраните в първоинстанционното производство доказателства. Във въззивното производство не са събирани доказателства. От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства от районния съд, които въззивната инстанция след преценката на събраните в първоинстанционното производство доказателства, също приема за установени, въззивният съд прави следните правни изводи: По делото са установени всички кумулативно изискуеми се елемента от фактическия състав, визиран с разпоредбата на чл.236, ал.2 от ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 предложение последно от ЗЗД, във вр. с чл.333, ал.1 от ЗЗД, от който възниква задължение за ответника да заплати на ищцата обезщетение за пропусната полза, което наемодателят има право да получи от наемателя при продължаване ползването на наетия имот след прекратяване на наемния договор при противопоставяне на наемодателя. Освен това по отношение на дължимостта на обезщетението първоинстанционното решение е влязло в сила и е задължително и за настоящата инстанция. Аргумент чл.296, ал.1 т.1, предложение първо от ГПК и чл.297 от ГПК. Както се посочи по-горе спорния въпрос, въведен с въззивната жалба, на който следва да отговори въззивният съд, е какъв следва да бъде размера на дължимото обезщетение. Този въпрос еправен въпрос от значение за изхода на настоящото дело по смисъла на т.1 от ТР №1 от 19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г., ОСГТК на ВКС В т.2 на ТР №1 от 19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г., ОСГТК на ВКС изрично е регламентирано, че основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК. С Решение № 769 от 17.06.2001 година, постановено по гр.д. №1332 по описа за 2010 година на ІІІ Г.О. на ВКС на РБ по реда на чл.290 от ГПК, както и Решение №701 от 22.11.2010 година по гр.д.№ 219 по описа за 2010 година на ІV Г.О. на ВКС на РБ; Решение №391 от 26.05.2010 година по гр.д. №765 по описа за 2010 година на ІІІ Г.О. на ВКС на РБ; Решение №18 от 5.03.2010 година по т.д. № 527 по описа за 2009 година на І Т.О. на ВКС на РБ, по материалноправния въпрос, по отношение на който е допуснато касационно обжалване, „за цената, по която следва да бъде определено дължимото обезщетение за пропусната полза, което наемодателят има право да получи от наемателя при продължаване на ползването на наетия имот след прекратяване на наемния договор при противопоставяне на наемодателя”, е прието следното: „когато наемателят продължи да ползва имота след прекратяване на наемното правоотношение въпреки противопоставянето на наемодателя, ползва същия без правно основание и за това дължи обезщетение за вреди. Размерът на вредите подлежи на доказване от ищеца и се определя в зависимост от вида на засегнатото благо, като в зависимост от проведеното доказване е възможно да има различни по естеството си стойности. В общия случай обезщетението е в размер на средния пазарен наем, като той не може да бъде по-нисък от уговорения размер на наема по прекратения договор за наем.” Както и, „че при липса нÓ други ангажирани доказателства дължимото по чл.236 ал.2 от ЗЗД обезщетение следва да е в размер на средния пазарен наем, но не по-ниско от уговореното по договора за наем”. Настоящият състав напълно възприема приетото в посочените решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, с изключение на последния извод, а именно: „че размерът на дължимото обезщетение не може да бъде по-нисък от уговореното по прекратения наемен договор”. Осъзнавайки последиците, посочени по-горе, по повдигнатия правен въпрос, от който зависи изхода на настоящото делото, настоящият състав приема следното: При определяне размера на дължимото обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД извод за дължимост на наемната цена, определена с прекратения наемен договор, не намира опора в закона. Не съществува правна норма, която да регламентира „такава дължимост”. Основанието за дължимостта на договорената наемна цена е отпаднало - наемното правоотношение е прекратено. Не е налице и хипотезата на чл.236, ал.1 от ЗЗД, при която се дължи договорената наемна цена. Вредата, която „търпи” бившият наемодател след прекратяване на наемния договор е възможният наем, който би получил през процесния период. Това е така защото обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД се дължи поради това, че наемателят неизпълнява задължението си да върне вещта след прекратяване на наемния договор, и размера на обезщетението следва да се определи на база какво би получил бившият наемодател, ако имота е отдаден под наем за процесния период. Това е пропуснатата полза за наемодателя вследствие на неизпълнение на задължението на наемателя да върне вещта. Конкретният размер следва да бъде доказан за всеки конкретен случай, като тежестта на доказване лежи върху ищцовата страна. Както се посочи по-горе настоящият състав напълно възприема приетото с решенията, постановени по реда на чл.290 от ГПК, а именно: „Размерът на вредите подлежи на доказване от ищеца и се определя в зависимост от вида на засегнатото благо, като в зависимост от проведеното доказване е възможно да има различни по естеството си стойности. В общия случай обезщетението е в размер на средния пазарен наем при липса на други ангажирани доказателства.” По делото в първоинстанционното производство е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза. Предмет на допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство експертиза е„какъв е средният възможен наем за процесния имот през процесния период”. Вещото лице е определило средния пазарен наем на процесния имот за процесния период по Наредбата на реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, и методика за определяне на базисна цена при обявяване на търг или конкурс за отдаване под наем на общински нежилищни имоти, приета с решение №..../2005 година на ОС при Община П., и методика за определяне на базисна цена при обявяване на публичен търг или публично оповестен конкурс за отдаване под наем на общински нежилищни имоти, приета с решение №..... от 06.11.2008 година на ОС при Община П., като е изложило аргументи защо, а именно: единственият аналог през процесния период е обект, по отношение на който са се прилагали посочената наредба и методики. По делото не са събрани други доказателства за размера на дължимото обезщетение за процесния период.Както се посочи по-горе в тежест на ищцовата страна е да установи размера на наема, който би получил бившият наемодател за процесния имот през процесния период. Всичко изложено обосновава извод, че размера на дължимото обезщетение по настоящото дело следва да бъде определен на база приетото в първоинстанционното производство заключение на вещото по допуснатата и изслушана съдебно-икономическа експертиза. Освен изложените по-горе изводи съдът като взе предвид, че във въззивното производство не са събирани нови доказателства, на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд,чиито правни констатации, освен фактическите, също приема за свои. Установените по делото факти обосновават извод за съществуване и дължимост на вземането на ищцата и доказаност на исковата претенция по размер, установен от заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза. Въззивният съд напълно възприема съображенията на районния съд, обосноваващи крайния му извод. С оглед фактическите и правни изводи на въззивния съд, изложени по-горе, обжалваноторешение в частта, в която е процесуално недопустимо, следва да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, а в останалата част, като правилно,следва да бъде потвърдено. По изложените съображения предявените искови претенции са основателни и доказани в размер, който районния съд е присъдил. Над този размер са недоказани и следва да бъдат отхвърлени. С оглед фактическите и правни изводи на въззивния съд, изложени по-горе, решението на районния съд е валидно, а в обжалваната част допустимо и правилно. Жалбата е неоснователна ирешението следва да бъде потвърдено. При този изход на делото ищцата дължи на ответника направените разноски във въззивната инстанции, но поради това, че не са направени такива, не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и по реда на чл.271, ал.1, предложение първо от ГПК Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ №... от 07.01.2013 година, постановено по ГР.Д.№... по описа за 2012 година П. районен съд, в обжалваната част. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от връчването му на страната. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |