Р
Е Ш Е Н И Е № 260056
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен, 22.03.2021г.
Шуменски окръжен съд в открито заседание на двадесет
и пети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова 2.
мл. с. Соня Стефанова
При
секретаря Татяна Тодорова като разгледа докладваното от младши съдия Стефанова
в. гр. дело № 41 по описа за 2021 год. на Шуменски окръжен съд, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 260262/10.12.2020 год. по гр. дело № 123 по описа на Шуменски районен
съд за 2020 год. е прекратен гражданският брак между Д.В.Д. и В.В.Д. като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на
двамата съпрузи, постановено е след прекратяване на брака В.Д. да продължи да
носи брачното си фамилно име, упражняването на родителските права по отношение
на малолетното дете В. Д.В. е предоставено на майка му като е определено
местоживеенето му при нея, а ползването на семейното жилище, собственост на
родителите Д.В.Д., е предоставено на В.Д. за срок от 1 година. С решението е
определен режим на лични контакти на детето с баща му, както следва: всяка
първа и трета събота и неделя от месеца от 09:00 часа в събота до 17:00 часа в
неделя с преспиване, както и две седмици през лятото, когато майката не е в
платен отпуск. Определена е ежемесечна издръжка в размер на 300 лева, платима
от бащата на малолетното му дете чрез неговата майка и законен представител, с
падеж първо число на месеца за който се дължи, ведно със законната лихва върху
всяка просрочена вноска, считано от 21.01.2017 год.
Недоволен
от така постановеното решение остава ищецът в първоинстанционното
производство Д.В.Д., който го атакува в частта, в която на осн.
чл. 143 от СК е осъден да заплаща издръжка в полза на малолетното дете В. Д.В.
за разликата над 180 лева до присъдените 300 лв., като счита, че началната дата
от която се дължи издръжката следва да бъде 01.09.2020 год., а не както грешно
е приел първоинстанционният съд в мотивите си – от 21.01.2020 год., а в диспозитива на съдебното решение – от 21.01.2017 год.
Решението се обжалва и в частта, в която семейното жилище, находящо
се в гр. Ш..., собственост на родителите на жалбоподателя В. Д. В. и С.П. В.а,
е предоставено на въззиваемата страна В.В.Д. за срок от една година.
Жалбоподателят
изтъква, че не е доволен от постановеното съдебно решение в обжалваните части. Възразява
срещу размера на присъдената сума за издръжка на детето му по чл. 143 от СК
като намира, че същият е завишен и ще го постави в затруднено положение, с
оглед наличието на световна пандемия от коронавирус,
която би могла да повлияе на трудовата му заетост в бъдеще. Сочи, че не са
представени никакви доказателства за наличието на нужди и потребности на
детето, за задоволяването на които да е необходима издръжка в толкова висок
размер. Сочи, че към момента пребивава в Германия, където има разходи, свързани
със заплащането на ежемесечен наем, разходи за комунални услуги, заем. На
следващо място излага, че доколкото фактическата раздяла между страните е
настъпила на 31.08.2020 год., то неправилно и незаконосъобразно съдът е
постановил в мотивите на атакуваното решение издръжката с пр. осн. чл. 143 от СК да се дължи от 21.01.2020 год., а в диспозитива на решението е отразил като начална дата на дължимост на присъдената издръжка 21.01.2017 год. Навежда
твърдение, че предоставеното за ползване за срок от 1 година на въззиваемата
жилище, собственост на родителите му, няма характер на семейно такова. Релевира, че след заминаването им в Германия са сменили две
жилища и са живели там до датата на фактическата им раздяла. Твърди, че
въззиваемата няма жилищна нужда, което се доказва от обстоятелството, че същата
изнесла вещите си от жилището. Моли решението в атакуваните части да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена исковата
претенция за горницата над 180 лева до присъдените 300 лева, да бъде
постановена дължимост на издръжката от 01.09.2020
год., както и да бъде отхвърлена изцяло претенцията за предоставяне ползването
на жилището в гр. Ш..., собственост на В. Д. В. и С.П. В.а.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата, действаща чрез процесуалния си
представител адв. Р.П.,*** е депозирала писмен
отговор, в който взема становище по частичната неоснователност на жалбата.
Счита, че правилно и законосъобразно съдът е определил дължима месечна издръжка
в размер на 300 лева, поради което моли решението да бъде потвърдено в тази
част. Навежда твърдение, че доколкото майката и общото им дете имат временно
жилищна нужда, то съдът правилно, съобразявайки разпоредбата на закона, е
предоставил на нея ползването на семейното жилище, собственост на родителите на
жалбоподателя, за срок от 1 година, поради което моли решението да бъде
потвърдено и в тази част. Счита жалбата за основателна в частта, в която се
атакува определената за първоначална дата на дължимост
на издръжката. Излага твърдения, че доколкото страните не спорят, че
фактическата раздяла между тях е настъпила на 31.08.2020 год., то издръжката
следва да се дължи от 01.09.2020 год., с падеж до първо число на месеца, за
който се дължи. Претендира сторените в настоящото производство съдебно
деловодни разноски.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнА.
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. След проверка по реда
на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че
решението в обжалваната част е валидно и допустимо, като в хода на процеса и
при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
По
делото не е депозирана жалба срещу решението в частта, с която гражданският
брак между страните е прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на
двамата съпрузи, постановено е след прекратяване на брака В.Д. да продължи да
носи брачното си фамилно име, а упражняването на родителските права по
отношение на детето е предоставено на майката и е определен режим на лични
контакти на детето с баща му, поради което решението в тези части е влязло в
законна сила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна (досежно атакуваната част от
решението):
Не
е спорно, а и от удостоверение за сключен граждански брак се установява, че
страните са сключили граждански брак на 07.07.2007
год., прекратен с атакуваното решение. От брака си имат дете – В. Д.В., роден
на *** год.
Между
страните няма разногласия, че от лятото на 2019 год. са заживели заедно с
детето им в Г., където записали детето на училище и за периода до раздялата им
сменили 2 квартири, които обстоятелства се потвърждават от приложените по
делото формуляр за записване на училище на детето В. Д.В. за клас 5 Ra от 02.12.2018 год., официални потвърждения за
адресна регистрация от 21.06.2019 год. и от 13.12.2019 год. Видно от служебна
бележка № 237/11.09.2020 год. към момента В. Д.В. е записан като ученик в 5
клас за учебната 2020/2021 год. в СУ „Васил Левски“, гр. Ш..
Не
се спори също така, че фактическата раздяла между страните е настъпила на 31.08.2020
год.
По
делото са представени фишове за заплата на ищеца Д., от които е видно, че
същият получава средно брутно месечно трудово възнаграждение в размер на над
3000 евро.
От
представения договор за наем се установява, че за жилището, което към момента
обитава ищецът заплаща месечно наемно възнаграждение в размер на 663 евро.
От
приложеното удостоверение изх. № 2/ 04.02.2020 год. е видно, че за периода от
март месец 2019 год. до юли месец 2019 год. В.Д. е получава брутно месечно трудово
възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната.
По
делото е представен и трудов договор № 00000010/ 01.09.2020 год., по силата на
който ответницата е назначена на длъжност „технически сътрудник“ с уговорено
месечно трудово възнаграждение в размер на 610 лева.
Видно
от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №
... год. по описа на нотариус А.А., рег. № 019 на НК,
с район на действие – ШРС В. Д. В. и С.П. В.а, родители на ищеца, са придобили
право на собственост върху следния недвижим имот: апартамент № 97, находящ се
на ул. „...“ по плана на гр. Ш., представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 83510.668.74.1.97, състоящ се от 2 стаи, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 57,85 кв.метра, с принадлежащите му избено
помещение № 3б, със застроена площ от 3,03 кв.метра, както и 743/100000 ид.части от общите части на сградата и от правото на
строеж, при граници на апартамента: от изток: стълбище и ап. 98, от запад – ап.
96, от север – дворно място, от юг – дворно място и ап. 98, от горе – покрив на
блока, отдолу – седми жилищен етаж.
Видно
от изготвения в хода на първоинстанционното производство социален доклад от
Дирекция „Социално подпомагане“ – Ш. изх. № ПР/Д-Н/25-002/25.11.2020 год.
жилището, което към момента обитават майката и детето на адрес: гр. Ш.. е собственост
на нейните родители Ж.и В.Б.. Състои се от 2 стаи, кухня и санитарен възел.
Обзаведено е с мебели и електроуреди, необходими за домакинството.
Хигиенно-битовите условия са добри. В. и майка му обитават една обща стая.
По
делото са събрани гласни доказателства посредством разпитаните пред
първоинстанционния съд свидетели. И четиримата свидетели единодушно заявяват,
че непосредствено преди окончателната си раздяла, семейството е живеело в Г., в
жилище под наем. Сочат, че В., Д. и
детето заминали за Г. през лятото на 2019 год. и се завърнали в Б. началото на
септември месец 2020 год. като ищецът отишъл да живее в жилището на родителите
си, а ответницата, заедно с детето – в жилището на своите родители. Свидетелят Р.Н.
заявява, че преди да заминат за Г. страните по делото не са имали общо жилище,
което да са обитавали. Твърди, че преди да заминат за Г. са живели за кратко в
жилището на неговите родители в Тракийски квартал. Сочи, че в България знае, че
детето е записано на училище, но не знае дали има допълнителни занимания.
Твърди, че детето е здраво, не страда от някакви сериозни заболявания. Според свид. В. (баща на ищеца) в началото младото семейство е
живеело на квартира, а след това бабата на ищеца предоставила жилището си на
тях, като в тази част показанията му се подкрепят от думите на свид. Б.. В. твърди,
че още преди да се разделят окончателно в края на август 2020 год. и да се
завърнат в България, установил, че родителите на В. са изнесли вещите й от
последното им жилище - процесното. Свид. Б. (вуйна на ответницата) и свид. Божилова
(майка на ответницата) навеждат твърдение, че недвижимият имот, предмет на
сделката, обективирана в горепосочения нотариален акт
от 25.04.2016 год. бил закупен от страните по делото по време на брака им,
въпреки че в него като купувачи са вписани родителите на ищеца. Доколкото в
настоящото производство, обаче, няма спор досежно правото на собственост върху
процесния имот, съдът намира, че показанията в тази част не следва да бъдат
обсъждани. От показанията на свид. Б. се установява,
че след закупуване на този апартамент през 2016 год. семейството се нанесло в
апартамента и живяло в него до лятото на 2019 год., когато страните и детето им
заминали за Германия.
Пред
настоящата инстанция е представена разпечатка от извлечение от банковата сметка
на ответницата, от която е видно, че ищецът е заплатил определената му с
първоинстанционното решение издръжка в размер на 300 лева за месец януари 2021
год.
С оглед така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По
отношение на семейното жилище:
Съгласно
чл. 56, ал. 1 от СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може
да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на
единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Ал. 3 от същата
правна норма гласи, че когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е
собственост на близки на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му
на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за
срок до една година.
Легално
определение на понятието „семейно жилище“ е дадено в § 1 от ДР на СК. Приема се, че семейно е
жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие
деца. С уточненията, дадени в ППВС № 12/1971 год., е изяснен и моментът, към
който се прави преценка дали жилището е семейно – жилището трябва да е обитавано до прекратяване на
брака или до фактическата раздяла на съпрузите. Собствеността на жилището не е
от значение за неговата квалификация като семейно. Друга обща предпоставка за
предоставяне на ползването върху жилището е съпругът, на когото се предоставя
жилището да не притежава друго, т.е. да има жилищна нужда. В случая, от брака
има ненавършило пълнолетие дете, поради което за неговите интереси съдът е
длъжен да следи.
В
случая, не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установи, че
до заминаването си в Г., семейството е обитавало процесното
жилище. Обстоятелството, че страните по делото и тяхното дете са заминали за Г.
в търсене на по-добро бъдеще и финансова обезпеченост, където в продължение на
около година са пребивавали, обитавали са няколко жилища под наем и детето е
ходило на училище, не променя характера на процесното
жилище като семейно такова.
Съдът
намира за напълно доказана жилищната нужда на въззиваемата страна и детето В..
На първо място, след завръщането си от Г. ответницата е устроила живота си в
България, намерила си е постоянна работа, детето е било записано на училище. В
момента двамата пребивават в жилището на нейните родители, където делят обща
стая. Видно от изготвения социален доклад, жилището е твърде малко за 4-членно
семейство – състои се от 2 стаи, кухня и санитарен възел, които са крайно
недостатъчни за задоволяване на жилищните нужди. Същевременно, жалбоподателят
работи като шофьор на камион в чужбина и прекарва преимуществено времето си в Г..
Когато е в Б., живее в друго жилище на родителите си, а процесният апартамент е
свободен и не се обитава от никого. В случая липсват данни жилищната нужда да е
задоволена, доколкото обитаваното в момента от въззиваемата и сина й жилище
дори не е нейна собственост, а и ситуацията, в която е поставена – да живее с
родителите си и да дели обща стая с детето си, действително е неадекватна.
Несъстоятелно
е възражението на жалбоподателя, че от поведението на майката на въззиваемата,
която още преди завръщане на страните от Г.я била изнесла вещите на дъщеря си,
се установявало, че въззиваемата не възнамерявала и нямала нужда да ползва процесното жилище. При настъпилата между страните
фактическа раздяла, при знание, че обитаваното жилище е собственост на
родителите на Д. и с оглед обстоятелството, че родителите на въззиваемата
живеят в съседния блок, съвсем нормално и житейски логично е Д. да вземе от
това жилище необходимите за отглеждане на детето си вещи и на първо време да
потърси помощ и подкрепа от родителите си.
С
оглед всичко изложено и като се съобрази с интересите на детето, настоящият
съдебен състав намира, че процесното жилище има характер
на семейно такова по см. на чл. 56 от СК, безспорно доказана е жилищната нужда
на въззиваемата и детето В., поради което процесното жилище следва да й се предостави за ползване за
срок от една година, както правилно е процедирал първоинстанционният съд.
По
отношение на издръжката с пр. осн. чл. 143 от СК
Съгласно
чл. 143 от СК
родителите дължат издръжка на малолетните и непълнолетните си деца, независимо
от това дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си,
т.е. издръжката по чл. 143 от СК е безусловно дължима, тя е с приоритет и не следва да се ограничава от други задължения на
длъжника, които не са алиментни. Размерът на
издръжката, съгласно чл. 142 СК, се определя според нуждите на
лицето, което има право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи.
Към настоящата 2021 год. минималната работна заплата за страната е 650 лева съгласно
ПМС № 331/26.11.2020 г, т.е. минималния размер на издръжката за дете е 162.50
лева.
В
конкретния случай видно от представените по делото доказателства, детето В. е
на почти 13 години (ще ги навърши на 29 март) и е ученик в пети клас в СУ „Васил
Левски“, гр. Ш..
Съгласно
приложеното удостоверение изх. № 2/ 04.02.2020 год. за периода от март месец
2019 год. до юли месец 2019 год. В.Д. е получава брутно месечно трудово
възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната. Видно от
представения по делото трудов договор от 01.09.2020 год. е уговорено месечно
трудово възнаграждение в размер на 610 лева. От приложените фишове за заплати
на Д., се установява, че същият получава средно брутно месечно трудово възнаграждение
в размер на над 3000 евро.
Съдът
съобрази обстоятелството, че двамата родители към настоящия момент нямат алиментни задължения към други малолетни или непълнолетни
деца, както и фактът, че бащата заплаща месечно наемно възнаграждение в размер
на 663 евро за жилището, което обитава в Германия. Предвид изложеното за
нуждите на детето В., при съобразяване на неговата възраст, конкретните му
потребности от храна, облекло, учебни пособия, липсата на изключителни нужди
извън общоприетите, както и финансовата възможност на родителите, съдът намира,
че цялостната издръжка за детето следва да е в размер на 500 лв. Предвид
обстоятелството, че непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на
детето се полагат от майката, справедливо е заплащането на по-голямата част от
издръжката да се присъди в тежест на бащата, като същият следва да заплаща 300
лева, а остатъкът следва да се заплаща от майката.
По
отношение така определения размер на издръжката на детето следва да се отбележи
следното:
Действително,
съгласно т. 4 от Постановление № 5 от 16.11.1970 год. по гр. д. № 5/70 год. на
Пленума на ВС възможността на лицето, което дължи издръжка е основание за
даване на издръжка и показател за размера й като възможността е винаги
конкретна и обективна и зависи от доходите, имуществото и квалификацията на
задълженото лице. Размерът на доходите му, обаче, не следва да води до
присъждане на издръжка в размери, които стимулират към обществено неполезен
начин на живот, към лукс или за получаване на средства за цели извън
издръжката. Предвид по-добрите финансови възможности на бащата може да се
определи издръжка в по-висок размер за по-пълно задоволяване на потребностите
на децата, не само за биологичното, но и за духовното им израстване и
хармонично развитие. Този по-висок размер, обаче, не следва да се използва за
цели неприсъщи на предназначението й, а да осигурява условия на издържаните
деца, каквито биха имали, ако родителите живееха заедно. С определения от
настоящата инстанция размер на издръжката на детето В., съдът е на мнение, че в
най-пълна степен ще бъдат задоволени неговите нужди.
Доколкото
между страните няма спор, че фактическата раздяла помежду им е настъпила на
31.08.2020 год. то издръжката с пр. осн. чл. 143 от СК за детето В. Д.В. следва да се дължи от 01.09.2020 год., а не както
неправилно първоинстанционният съд е определил в мотивите на решението си - от
21.01.2020 год. (при допусната в диспозитива очевидна фактическа грешка, според която е посочено, че
издръжката се дължи от 21.01.2017 год.).
Предвид изложеното решението на
първоинстанционния съд в атакуваните части се явява правилно и законосъобразно
и следва да се потвърди, с изключение на определената начална дата на дължимост на присъдената
издръжка по иска с пр. осн. чл. 143 от СК, като
вместо нея следва да се постанови начална дата на дължимост
на присъдената издръжка по иска с пр. осн. чл. 143 от СК 01.09.2020 год. – денят, следващ деня, на който е настъпила фактическата
раздяла между страните.
По
разноските:
С
оглед изхода на спора, направеното искане за присъждане на съдебно деловодни
разноски и представения договор за правна защита и съдействие серия Б, №
**********, в полза на въззиваемата следва да се присъдят сторените пред
настоящата инстанция разноски в размер на 600 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така
мотивиран, Шуменски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 260262/10.12.2020 год. по гр. дело № 123 по описа на Шуменски районен
съд за 2020 год. в
частта, в която на осн.
чл. 56, ал. 3 от СК ползването на семейното жилище - апартамент № 97, находящо се в гр. Ш., ул. „...“, собственост на В. Д. В. и С.П.
В.а, е предоставено на В.В.Д. за срок от 1 година, както и в частта, в която на осн. чл. 143 от СК Д.В.Д. е осъден да заплаща ежемесечна
издръжка в полза на малолетното му дете В. Д.В., действащо
чрез своята майка и законен представител В.В.Д.,
в размер на 300 лева, платими до първо число на месеца, за който се дължи,
ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.
ОТМЕНЯ
Решение № 260262/10.12.2020 год. по гр. дело № 123 по описа на Шуменски районен
съд за 2020 год. в
частта, с която съдът е постановил, че
издръжката с пр. осн. чл. 143 от СК
се дължи, считано от 21.01.2020 год. (при допусната в диспозитива
очевидна фактическа грешка, според която е посочено, че
издръжката се дължи от 21.01.2017 год.),
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОПРЕДЕЛЯ
дължимост на издръжката с пр. осн. чл. 143 от СК,
считано от 01.09.2020 год.
В останалите, необжалвани части, с които е прекратен
бракът между страните като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата
съпрузи, постановено е след прекратяване на брака В.Д. да продължи да носи
брачното си фамилно име, упражняването на родителските права по отношение на
малолетното дете В. Д.В. е предоставено на майка му като е определено
местоживеенето му при нея и е определен режим на лични контакти на детето с
баща му, решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА
на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК Д.В.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на В.В.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 600 лева – съдебно
деловодни разноски в настоящото производство.
На
осн. чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.