Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 09.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно заседание
на втори октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 12665 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от Агенция
„П.И.“, Областно пътно управление ***, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, срещу съдебно решение № 431070 от 15.06.2018 г., постановено по
гр. д. № 38887/2015 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, с което са уважени
предявените от З. „А.“ АД срещу Агенция „П.И.“ искове, с правно основание чл.
213, ал. 1 от КЗ (отм.) вр. чл. 49 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 1 031.98
лв., представляваща регресно вземане за заплатено застрахователно обезщетение
за нанесени щети на л.а., марка „БМВ“, модел „525“, с peг. № ********,
настъпили в резултат на ПТП на 02.10.2010 г. на пътя от с. Железница по посока
с. Бистрица, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2015
г. до окончателното изплащане, и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за
заплащане на сумата от 315.30 лв., представляваща лихва за забава за периода от
03.07.2012 г. до 02.07.2015г.
Във въззивната жалба се излагат подробни
доводи за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Твърди се, че
ищецът не доказал при условията на пълно доказване, че причина за процесното
ПТП е единствено състоянието на пътя – дупката на пътното платно. Механизмът и
причинно-следствената връзка не се установявали и от заключението на САТЕ, тъй
като в частта относно механизма на ПТП то се основавало на протокола за ПТП и
на изготвени от застрахователя частни свидетелстващи документи. Нямало и
доказателства, че при ПТП водачът не е бил под въздействието на алкохол или
други упойващи вещества, че ПТП не е възниквало по причина или вследствие
неспазване на установените технически и технологически норми за експлоатация и
ремонта на МПС. Искането към съда е да се отмени решението и да се отхвърлят
изцяло предявените срещу ответника претенции. Претендират се разноски. Представен е списък по чл. 80 от ГПК. Не се сочат нови доказателства.
Въззиваемата
страна З. „А.“ АД, чрез надлежно упълномощен представител, е подал отговор в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който изразяват становище за неоснователност
на жалбата. Не се сочат доказателства и не се претендират разноски.
В открито
съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се представлява и не сочи
доказателства. Представил е становище от 24.09.2019г. с което поддържа
въззивната жалба по изложените в нея възражения. Претендира всички разноски по
делото, както и прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Въззиваемата
страна, чрез представителя си пълномощие, оспорва въззивната жалба и поддържа
писмения отговор. В хода на устните състезания пледира за законосъобразност на
решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски за които представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете, с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
Съдът е
сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове: с правно основание
чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. чл. 49 от ЗЗД за сумата 1 031.98 лв., от
които 1 021.98 лв. – регресно вземане на ищеца за изплатено
застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП, състояло се на 02.10.2010г.
при движение по пътя от с. Железница по посока с. Бистрица, при което л.а.,
марка „БМВ“, модел „525“, с peг. № ********, попада в необезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно, и 10 лв. – обичайни ликвидационни
разноски; както и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 315.30 лв.
– обезщетение за забава в плащането за периода от 03.07.2012г. до 02.07.2015г.
вкл.
Претендирана
е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на
03.07.2015г. до окончателното плащане.
С отговора на
исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът е оспорил
предявените искове по основание и размер с възражения, част от които се
поддържат и във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените
искове.
Съдът, като
обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Съгласно чл.
213, ал. 1 от КЗ (отм.), с плащането на застрахователно обезщетение
застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на застрахования
срещу причинителя на вредата - до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски, направени за неговото определяне. Елементите на фактическия състав на
суброгационното право на застрахователя са: 1) наличие на валидно
застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане с
увредения, 2) плащане по него на застрахователно обезщетение за настъпили
вреди, 3) причиняване на застрахователното събитие от трето лице, което
отговаря пред застрахования по правилата на деликтната отговорност. С действията
си третото лице трябва да реализира фактическия състав, който поражда
гражданската му отговорност - задължението да обезщети вредите, причинени на
застрахованото лице. В тази връзка и застрахователят, суброгирал се в правата
на застрахования, може да упражни регресния си иск както срещу прекия
причинител на вредата (арг. от чл. 45 от ЗЗД), така и
срещу възложителя на работата (арг. от чл. 49 от ЗЗД).
В случая от
събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин наличието на
валидно застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „Каско” на
МПС между ищцовото дружество и собственика на увредения автомобил към датата на
ПТП, както и факта на плащане на застрахователно обезщетение на увредения в
сочения от ищеца размер. Твърдяното от ищеца ПТП съставлява покрит от
застраховката риск, съгласно раздел „Клауза П – всички рискове (пълно каско),
чл. 9.3 от Общите условия на договора (лист 8 от делото на СРС).
Доводите в
жалбата във връзка с установяването на механизма на ПТП и наличието на причинна
връзка между този механизъм и вредите въззивният съд намира за неоснователни. От
събраните писмени и гласни доказателства и заключението на САТЕ се установява
по безспорен начин настъпването на процесното ПТП по описания в исковата молба
начин, вкл. механизма на настъпване на уврежданията - попадането в дупка,
нейното местоположение на пътен участък, за поддържането на който отговорност
носи ответникът, съответно претърпените имуществени вреди и връзката между ПТП
и настъпилото увреждане.
По делото се
установява, че процесното ПТП е с материални щети, а от приетите в
първоинстанционното производство писмени доказателства – уведомление-декларация
за щета по застраховка „Каско на МПС”, депозирано пред застрахователя на
02.10.2010г., декларация за настъпване на застрахователно събитие от
02.10.2010г., опис-заключение по щета от 02.10.2010г., опис на претенция от
04.10.2010г., доклад по щета №10010030137504 от 27.10.2010г., както и от разпитания
свидетел по делото - водача В.И.Т.се установява и механизма на настъпване на
ПТП – на 02.10.2010г. при движение по пътя от с. Железница по посока с.
Бистрица, при което л.а., марка „БМВ“, модел „525“, с peг. № ********, попаднал
в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, която не е могъл да
избегне, тъй като била в завой а в насрещното платно се движели автомобили. В
този смисъл съдът приема, че са установени участъка от пътя, на който се е
случило ПТП, местоположението на неравността на платното за движение, което
кореспондира на събраните по делото писмени доказателства и от САТЕ.
От приетото и
неоспорено заключение на САТЕ се установява, че причинените вреди от описаното
ПТП е преминаването на л.а. марка „БМВ“, модел „525“, с рег. ******** през
неравност на пътя, която не е била обозначена и сигнализирана. Следва, че
всички относими към спора доказателства обосновават безпротиворечиво извода, че
л.а. „БМВ“, модел „525“, с рег. ******** е претърпял ПТП на 02.10.2010г.,
попадайки в несигнализирана дупка на пътното платно.
Видно от
заключението на САТЕ (лист 63 от делото на СРС), посочените от застрахователя
повреди на л.а. марка „БМВ“, модел „525“, с рег. ******** отговарят на описания
в заявлението за щетата механизъм на ПТП, както и че вредите са настъпили в
причинна връзка с описания механизъм на ПТП.
Съдът приема,
че вредите, за които ищецът е изплатил застрахователно обезщетение, са в
резултат от неизпълнението на задължението от служители на ответника за
поддържане на републиканските пътища (арг. от чл. 30, ал. 1 от ЗП, вр. § 1, т.
14 от ДР на ЗП), поради което на основание чл. 49 от ЗЗД ответната агенция носи
отговорност за причинените при процесното ПТП вреди.
От
заключението на САТЕ се установява, че действителната стойност на вредите към
датата на настъпване на застрахователното събитие (чл. 208, ал. 3, изр. 1 от КЗ
(отм.)) възлиза на 1021.98 лв., т.е. изплатеното от ищеца на собственика на
увредения автомобил обезщетение в същия размер не надвишава действителния
размер на вредите, а към тази сума следва да се присъди и претендираните
обичайни ликвидационни разноски в размер на 10 лв.
Неоснователни
са и доводите във въззивната жалба във връзка с твърдяното съпричиняване на
вредите от страна на водача на лекия автомобил, т.е. той не е бил под
въздействието на алкохол и/или упойващи вещества. Не е в тежест на ищеца да
доказва, че причина за процесното ПТП е било само състоянието на пътя.
Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в тежест на ответника е да
докаже, и то пълно и главно, твърденията си за съпричиняване от водача, което в
случая не е сторено - данни за движение с незаконосъобразно висока или въобще
за движение с несъобразена скорост по делото няма, нито от ответника са
ангажирани някакви доказателства с поведението си водачът обективно да е
допринесъл за настъпването на вредите (напр. като е управлявал под
въздействието на алкохол и/или упойващи вещества.
Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, решението в частта му по
главния иск следва да бъде потвърдено.
Въззивната
жалба срещу решението в частта му по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
е бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни оплаквания за неправилност
на решението. Не се установи от първоинстанционния съд да е допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 от ГПК
въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в същата
част, а следва да го потвърди на основание чл. 171, ал. 1 и чл. 172 от ГПК.
Потвърждаването на първоинстанционното решение обосновава и извод за присъждане
на разноски в посочения от СРС размер, определен съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Предвид
цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият
съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне и за разноските пред СГС.
От въззиваемата страна е представен
договор за правна защита и съдействие № 0542526/01.10.2019г. (лист 38 от
делото), в който е посочено договорено възнаграждение от 389.87 лева, като е
отразено, че тази сума е платена в брой. Следва, че по делото са представени
доказателства за реално заплатеното адвокатско възнаграждение за един адвокат
във въззивната инстанция в размер на 389.87 лв.
Възражението на въззивника, заявено
своевременно със становището от 24.09.2019г. (лист 45 от делото), с правно
основание чл. 78, ал. 5 от ГПК - за прекомерност на заплатеното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение, е основателно. Настоящият съдебен състав
приема, че с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото
пред въззивния съд дължимото адвокатско възнаграждение следва да се намали до
минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Във въззивното производство
е проведено само едно открито съдебно заседание, а и не са събрани нови
доказателства, респ. не е необходима нова преценката на релевантните факти. В
този смисъл следва да бъде намален размера на адвокатското възнаграждение на
въззиваемата страна до минималния размер предвиден по цитираната наредба. При
материален интерес от 1 347.28 лв. минималният размер на адвокатското
възнаграждение е 324.31 лв. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съдът осъжда въззивника
да заплати на З. „А.“ АД сумата от 324.31 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение по делото пред въззивната инстанция.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 431070 от 15.06.2018 г., постановено по гр. д. № 38887/2015 г. на Софийския районен съд, ГО, 69 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.“, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на З. „А.“ АД, ЕИК ********, сумата от 324.31 (триста двадесет и четири лева тридесет и една стотинки) лева – разноски по въззивно гр. дело № 12665/2018г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.