№ 2408
гр. София, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100503170 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Т.“ ЕООД с ЕИК*******, действащ
чрез процесуалния си представител, срещу решение № 20054442/23.08.2022 г., постановено
по гр. д. № 41707/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 119 състав.
С цитираното решение районният съд е осъдил „Т.“ ЕООД да заплати на „Е.А.“
ЕООД с ЕИК*******, следните суми: 4 164.00 лева - възнаграждение по договор за
изработка; 1 115.02 лева - обезщетение за забава върху посочената сума за времето от
настъпване на падежа на всяко от месечните задължения до 30.07.2020 г. Включително,
ведно със законната лихва върху главницата за времето от предявяването на иска на
31.07.2020 г. до окончателното плащане.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните
доказателства. Моли се решението да бъде отменено, а предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на сторените пред двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият - „Е.А.“ ЕООД, действащ чрез
процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
последната като неоснователна по подробно изложени съображения. Претендира се
присъждане на сторените във въззивното производство разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа
и правна страна следното:
1
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността
на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1
от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка
нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
По основателността на наведените с въззивната жалба доводи, съдът намира
следното.
Основанието на предявения иск е неизпълнение на задължението за изплащане на
уговореното възнаграждение по сключения договор за услуга, в настоящия случай
предоставянето на счетоводни услуги. Договорът за услуга няма специална правна уредба и
поради това различните видове услуги се уреждат от разпоредбите на договора за изработка.
Изпълнителят на договора за услуга дължи извършването на някакво фактическо действие и
по-точно договорения резултат срещу което има право на възнаграждение.
Поради това, настоящия съдебен състав счита, че отношенията между страните се
уреждат от нормите на чл. 258 и сл. от ЗЗД. В Решение № 129 от 15.11.2013г. на ВКС по т.д.
№ 650/2012г. I т.о., имащо за предмет договор за консултантски услуги, се приема, че
договор имащ за предмет престиране на резултат, включително и от умствен труд,
представлява договор за изработка. По аналогия този извод може да се възприеме и в
настоящия случай, предвид правната природа и на двата договора за услуги. За пълнота
следва да се отбележи, че в Определение № 478 от 25.06.2012г. на ВКС по т.д. №
1066/2011г., II т.о. се сочи, че договорът за счетоводни услуги съдържа елементи на договор
за изработка и на договор за поръчка.
По така предявения иск по чл. 266 и сл. от ЗЗД, във връзка с чл. 258 от ЗЗД, ищецът
следва да докаже съществуването на договорни отношения между страните по извършването
на счетоводни услуги, уговореното възнаграждение и неговия падеж, както и че е
извършена точно възложената работа. Ответникът от своя страна следва да докаже
наличието на плащане, съответно възраженията си във връзка с изпълнението на договора.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че не е доказано
изпълнение на работата по договора от страна на ищеца.
По делото е приета ССЕ, която съдът изцяло кредитира като обективно и
компетентно изготвена. От същата се установява, че за периода м. 10.2017г. до 31.03.2018г.
включително ищецът е изпълнил задълженията си, съгласно договора за абонаментно
2
счетоводно обслужване. Вещото лице е описало подробно изготвените, респективно
изпратените за целите на счетоводното обслужване, от „Е.А. Ив”документи. В съдебно
заседание вещото лице посочва, че тези документи все още се намират при ищеца.
ССЕ е изготвена от експерт, притежаващ необходимите специални знания в областта
на съответните науки, изпълнил е обективно и пълно поставените задачи, като не са налице
основания съдът да не даде вяра на същата и да не я ползва за разрешаване на правния спор,
предмет на делото. Ето защо и поддържаните с въззивната жалба в тази връзка доводи са
неоснователни.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че съдът не е следвало да
кредитира показанията на разпитания по делото свидетел Ц.. Съдът възприема показанията
на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост от изхода на делото, като съпруг на
управителя на ищцовото дружество. Съобразно правилото на чл.172 от ГПК съдът
преценява показанията на този свидетел с оглед на останалите събрани по делото
доказателства – счетоводна документация и заключение по съдебно счетоводната
експертиза. Показанията на свидетелят не са в противоречие със заключението на вещото
лице и със събраните писмени доказателства.
Свидетелят посочва, че е получил в плик електронния подпис, заедно с
удостоверение на М. С., собственост на фирма „Т.” ООД, за да може да бъде подадено ДДС,
като свидетелят лично е присъствал на изготвянето и изпращането на съответните
счетоводни документи. С. казала, че ще предостави електронния подпис, с който да бъдат
подавани документи. Ето защо, съдът не приема доводите на въззивника, че сам е подготвял
и изпращал съответните документи. Още повече, че в съдебно заседание вещото лице
посочва, че счетоводните документи не могат да бъдат изготвени от някой, който няма
съответните знания и не разбира как се изработват тези справки. Не на последно място
следва да се вземе предвид и, че видно от ССЕ, включително и документите, за които
ответникът твърди да е подавал лично, чрез негов представител, се намират и в момента все
още в ищцовото дружество.
Неоснователен е доводът на въззивника, че след като липсва подписан приемо –
предавателен протокол за предаване на работата, то същата следва да се счита за
неизпълнена. Видно от договора за абонаментно обслужване от 09.05.2017г. страните са
договорили в раздел V, чл. 6, ал. 4, че уговореното възнаграждение се изплаща ежемесечно,
от пето до петнадесето число на месеца, за който се отнасят извършените услуги. Плащането
не е поставено в зависимост от подписване на приемо – предавателен протокол. В договора
липсва такава договорка.
На следващо място, съгласно практиката, изразена в решение № 23 от 07.02.2011 г.
по т. д. № 588/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. №
991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 на ВКС, І т.о. и
решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., както и решение № 42 от
19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., фактурата може да се приеме като
доказателство за възникнало договорно правоотношение между страните, доколкото в
3
самата фактура се съдържа описание на съществените елементи на договора, начин на
плащане, наименованията на страните и време и място на издаване.
От приетата по делото ССЕ се установява, че фактурите, които са издавани от
ищеца по договора за счетоводно обслужване, са осчетоводени в счетоводството на ищеца.
Фактурите за осчетоводявани и в счетоводството на ответника като задължения, като само
за две от фактурите на вещото лице ответникът не е предоставил данни.
Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника
представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване (така изрично
решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ Т.О.).
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба относно дължимостта на
законната лихва и началният момент, от който се дължи. Поради основателността на главния
иск, основателен и акцесорният такъв за лихви. Съгласно разпоредбата на 86, ал.1 от ЗЗД,
ответната страна дължи заплащане на обезщетение за забавеното изпълнение в размер
на законната лихва от деня на забавата. В случая началният момент на забавата е денят на
издаването на фактурата. Ето защо, правилно СРС е възприел, че момента на изпадане в
забава е денят, следващ датата на издаване на фактурата.
Други възражения във въззивната жалба липсват, поради което съдът е ограничен до
посочените в нея оплаквания.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се
потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 850 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20054442/23.08.2022 г., постановено по гр. д. №
41707/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 119 състав.
ОСЪЖДА „Т.” ЕООД, ЕИК ******* да заплати на „Е.А.“ ЕООД с ЕИК*******, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на
850лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5