Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе,
29.03.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание
на четиринадесети
март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията адм.д. № 151 по описа за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. с чл.27, ал.6 от ЗЗДт.
Предмет на делото са съединени по реда на чл.213 от ГПК вр. чл.144 от АПК за общото им разглеждане в рамките на едно общо
производство жалби на И.И.З. и К.Т. ***, против:
- заповед № ЗД/Д-Р-024 от 19.02.2018 г. на директора
на Дирекция „Социално подпомагане“ - Русе, с която, с оглед защита живота,
здравето и правата на детето и на основание чл. 27, ал. 1, във връзка с чл. 25,
ал. 1, т. 3, чл. 4, ал. 1, т. 5 от ЗЗДет. и § 1, т. 11, б. „в“ от ДР на ЗЗДт, е
наредено детето С.К. Т., с ЕГН **********, с родители жалбоподателите, да бъде
настанено временно, считано от 19.02.2018 г. в Център за настаняване от семеен
тип в гр.Стражица, със срок до произнасяне на съда съгласно чл. 28 от ЗЗДт;
- заповед № ЗД/Д-Р-018 от 19.02.2018 г. на директора
на Дирекция „Социално подпомагане“ - Русе, с която, на основание чл.33, ал.1 от
ППЗЗДт, по реда на чл.27, вр. с чл.4, ал.1, т.4, чл.5, ал.1, чл.25, ал.1, т.3 от
ЗЗДт и § 1, т.11, б. „в“ от ДР на ЗЗДт, е наредено, считано от 19.02.2018 г.,
спешно да бъде настанено детето Б.К. Т. с ЕГН **********, с родители
жалбоподателите, в професионалното приемно семейство на Йорданка И. Костадинова
и Костадин Илиев Костадинов от с.Копривец, общ.Бяла, обл.Русе, и
заповед № ЗД/Д-Р-022 от 19.02.2018 г. на директора на
Дирекция „Социално подпомагане“ - Русе, с която, на основание чл.33, ал.1 от ППЗЗДт
по реда на чл.27, във връзка с чл.4, ал.1, т.4, чл.5, ал.1, чл.25, ал.1, т.3 от
ЗЗДт и § 1, т.11, б. „в“ от ДР на ЗЗДт, е наредено, считано от 19.02.2018 г.,
спешно да бъде настанено детето Н.И.З. с ЕГН **********, с родители жалбоподателката
И.И.З., без данни за баща в удостоверението за раждане, в професионалното
приемно семейство на Тинка Тошкова Димитрова и Димитър Г. ***.
В жалбите и в направеното в съдебно заседание от
31.01.2019 г. уточнение като основания за незаконосъобразност на обжалваните
административни актове се сочат тези по чл.146,
т.3, т.4 и т.5 от АПК, а именно противоречие с материалния закон,
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и противоречие с целта
на закона.
Излагат се подробни съображения, според които при
издаването на заповедите, с които децата са изведени от семейната среда на
основание чл.25, ал.1, т.3 от ЗЗДт, поради трайната невъзможност на родителите
да ги отглеждат, не е съобразен материалния закон, а именно чл.25, ал.2 от ЗЗДт,
според който настаняването на децата извън семейството е допустимо само след
изчерпване на всички други възможности за закрила в семейна среда. Твърдят, че
в най-добър интерес на детето е то да бъде отглеждано в биологичното си
семейство, а не в приемно семейство или в места за настаняване от семеен тип. Поддържат,
че настаняването не кореспондира и на прокламираните в ЗЗДт цели и принципи. По
тези съображения считат заповедите за незаконосъобразни, респективно нищожни, и
молят тяхната нищожност да бъде обявена, съответно да бъдат отменени.
Претендира се и присъждането на направените по делото разноски, съгласно списък
на разноските (л. 103 от делото).
Ответната страна в производството – директорът на
Дирекция „Социално подпомагане“ - Русе, чрез процесуалния си представител, в
депозирано по делото писмено становище с вх. № 280 от 21.01.2019 г. (л. л. 37 –
40 от делото) и в писмена защита (л. л. 104 – 108 от делото), както и в хода на
устните състезания, основателността на жалбите и моли те да бъдат отхвърлени. Развива
подробни съображения за тяхната неоснователност и за законосъобразността на
издадените заповеди за временно настаняване на децата извън семействата им. Сочи,
че е било налице основанието по чл.25, ал.1, т.3 от ЗЗДет за извеждане на
децата от семейството, а именно обективната невъзможност на родителите за
полагат грижи и да упражняват ефективен надзор над тях, предвид
обстоятелството, че те се грижат и за други деца и не разполагат с достатъчно
средства. По подробно изложените съображения моли съдът да отхвърли оспорването
на заповедите. Прави възражение за прекомерност на претендираното от
жалбоподателите адвокатско възнаграждение. Иска присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът,
след като
обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на събраните по делото писмени
и гласни доказателства и направената проверка за законосъобразност, съгласно
чл.168, ал.1 от АПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са процесуално допустими като подадени в
законоустановения срок, от надлежни страни, имащи право и интерес от
обжалването.
Разгледани по същество, жалбите се явяват
основателни.
В случая е безспорно
наличието на идентични обстоятелства, изложени както в жалбите срещу оспорените
индивидуални административни актове, така и в съдържащите се в приобщените към
делото административни преписки по издаването на обжалваните заповеди. Именно
това е дало и основание на съда да съедини жалбите за общото им разглеждане в рамките на
едно общо производство и съответно да постанови едно общо решение по тях – чл.
213 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК.
И по отношение на трите деца,
изложените от административния орган конкретни фактически основания за
постановяване на съответните временни мерки се изразяват основно в следното:
Въз основа на изготвен социален
доклад за всяко едно от децата поотделно АО констатирал, че на 28.01.2018 г. в
ОЗД – Русе е била постъпила информация за настъпил инцидент (пожар) в жилището
на многодетното семейство. След инцидента били планирани и осъществени дейности
по подкрепа на семейството и децата, за които била предприета мярка за закрила
в семейна среда. При последващите домашни посещения в обитаваното жилище,
предоставено със съдействието на кмета на с. Б., община Русе, за безвъзмездно
ползване от собственика на имота, било констатирано, че въпреки оказаната
подкрепа от доставчиците на социални услуги, кметство с. Б., населението на с. Б.
и пр., грижата за децата от страна на родителите не е добра и те са във висока
степен на риск поради системно неглижиране на потребностите им. При проведени
заседания на 07.02.2018 г. и на 09.02.2018 г. с членовете на Координационния
механизъм за взаимодействие при работата в случай на деца, жертва на насилие
или в риск от насилие или при кризисна интервенция, е взето решение да бъде
променена мярката за закрила спрямо десетте деца, като с цел опазване на живота
и здравето им, временно да бъде предоставена социална услуга „приемна грижа“
или социална услуга от резидентен тип.
В този смисъл и по
отношение на трите деца е преценено, че са деца в риск, като е взето решение да
бъдат временно настанени извън семейството, поради трайна невъзможност на
родителите да ги отглеждат. В този смисъл налице е идентичност и в правните
основания, на които се е позовал АО, издавайки процесните заповеди – чл. 27, във
връзка с чл. 25, ал. 1, т. 3 от ЗЗДет. и § 1, т.11, б. „в“ от ДР на ЗЗДет. Детето С. е
настанено в Център за настаняване от семеен тип в гр. Стражица, със срок до произнасяне
на съда съгласно чл.28 от ЗЗДет. – чл.27, във връзка с чл.4, ал. 1, т. 5 от
ЗЗДет., а по отношение на децата Б. и Н.ай е предприета мярка за закрила
„спешно настаняване извън семейството“ – в професионално приемно семейство, със
срок до произнасяне на съда съгласно чл. 28 от ЗЗДет. – чл. 33 от ППЗЗДт, във
връзка с чл. 27, чл. 4, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. Т.е. прието е, че има опасност за
живота и здравето на тези деца.
По делото са представени писмени
доказателства - заверени преписи от решение № 189/16.05.2018
г. по гр. д. № 574/2018 г. по описа на РС – Горна Оряховица, влязло в законна
сила на 14.06.2018 г., с което съдът е отхвърлил молбата на ДСП – Стражица по
реда на чл. 26, ал. 2 от ЗЗДт за настаняване на детето С.К. Т. в Център за
настаняване от семеен тип за деца без увреждания гр. Стражица и е прекратил
настаняването му в центъра (л. л. 79 и 80 от делото); решение № 90/27.04.2018
г. по гр. д. № 308/2018 г. по описа на РС – Бяла, с което съдът е оставил без
уважение като неоснователно и недоказано искането по реда на чл. 26, ал.2 от
ЗЗДт от страна на ДСП – Бяла за определяне на мярка за закрила по отношение на
детето Б.К. Т. – настаняване в професионално приемно семейство, за срок до една
година, потвърдено с Решение № 343/27.07.2018 г. по в. гр. д. № 384/2018 г. по
описа на ОС – Русе (л. л. 50 - 54 от делото) и решение № 100/14.05.2018 г. по
гр. д. № 304/2018 г. по описа на РС – Бяла, с което съдът е оставил без
уважение като неоснователно и недоказано искането по реда на чл.26, ал.2 от ЗЗДт
от страна на ДСП – Бяла за определяне на мярка за закрила по отношение на
детето Н.И.З. – настаняване в професионално приемно семейство, за срок до една
година, влязло в законна сила на 31.08.2018 г. (л. л. 55 – 57 от делото).
Според
настоящия съдебен състав постановените съдебни актове от районния и окръжния
съд по чл. 28, ал. 4 и ал. 6 от ЗЗДет. не водят до отпадане на правния интерес
от разрешаване на правния спор по законосъобразността на оспорените заповеди за
временно настаняване, тъй като съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на
административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването
му (в този смисъл вж. решение № 3351 от 07.03.2012 г. на
ВАС по адм. д. № 15017/2011 г., VI
о.).
В
производството по чл.28 от ЗЗДт съдът задължително преценява налице ли са
условия за отглеждането на детето в семейна среда, изчерпани ли са
възможностите в това отношение, дали мярката за закрила отговаря на интересите
на детето, с оглед неговото правилно физическо и психическо отглеждане и
развитие и др. Административното производство по чл.24 – чл. 27 от ЗЗДт,
включително и съдебната му фаза, регламентирана в чл. 145 и сл. от АПК, във
връзка с чл. 27, ал. 6 от ЗЗДт, е самостоятелно и различно производство от това
по чл.28 от ЗЗДет., независимо че решението по последното производство трябва
да бъде съобразено при решаване на спора по административното дело, с оглед
нормата на чл.297 от ГПК (вж. определение № 3578 от
22.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1992/2017 г., VI о.).
В настоящото производство съдът, на основание чл 170,
ал. 1 и ал. 3 от АПК, е указал на ответника, че в негова тежест е да установи
съществуването на фактическите основания, посочени в заповедите, а именно
елементите от състава на разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 3 от ЗЗДет, че родителите
са били в трайна невъзможност да се грижат за децата, както и елементите от
състава на дефиницията на понятието дете в риск по § 1, т. 11, б. „в“ от ДР на
ЗЗДет, т.е. че е налице опасност за всяко от трите деца за увреждане на
неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално или социално
развитие.
По искане на ответника са били разпитани свидетелите Т.Д.Д.
- главен социален работник към момента на извеждане на децата (л. л. 60 и 61 от
делото) и М.А.Н. – началник на отдел към момента на издаване на заповедите (л.
л. 109 и 110 от делото), които да установяват обстоятелствата, довели до
издаването на процесните ИАА.
За установяване на наведените в жалбите твърдения са
представени
писмени доказателства - заверени преписи от трудов договор № 34 от 04.01.2017
г., договор за наем на недвижим имот от 12.02.2018 г., приемо-предавателен
протокол от 12.02.2018 г. (л. л. 12 – 18 от делото), данни за направени дарения
в полза на бащата (л. л. 89 – 92 от делото). Разпитани са и водените от жалбоподателите свидетели – Е.К.Г. и
М.П.Г. (л. л. 95 – 98 от делото).
Оспорените заповеди са издадени от компетентен по
материя и място административен орган, директорът на ДСП - Русе.
Съгласно
чл. 26, ал. 1 от ЗЗДет., настаняването на дете в семейство на роднини или
близки, както и настаняването на дете за отглеждане в приемно семейство,
социална услуга - резидентен тип или специализирана институция се извършва от
съда. До произнасяне на съда Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес
на детето извършва временно настаняване по административен ред.
Според
разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от същия закон, настаняването на дете в семейство
на роднини или близки, в приемно семейство, социална услуга - резидентен тип
или в специализирана институция се извършва със заповед на Директора на Дирекция
„Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето.
Установените
по делото данни относно настоящ адрес на децата към момента на издаване на
заповедите и органа-издател на оспорените заповеди, отнесени към цитираните две
разпоредби безспорно водят на извода, че е налице и материална и компетентност
по място на Директора на ДСП - Русе.
Оспорените
заповеди обаче са издадени при допуснато нарушение на материалния закон и в
противоречие с целта на закона, което налага тяхната отмяна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗЗДет., този закон урежда правата, принципите и
мерките за закрила на детето, органите на държавата и общините и тяхното
взаимодействие при осъществяване на дейностите по закрила на детето, както и
участието на юридически лица и физически лица в такива дейности.
В
следващите правни норми от закона са посочени - в чл. 3 принципите на закрила,
в чл. 4 - мерките за закрила.
С оглед
понятието, което законодателят използва – „закрила“, следва да се приеме, че
става въпрос за особен вид отношения, особен вид нужда, която има съответното
дете, легална дефиниция, за което е дадена в чл. 2 от ЗЗДет.
Мерките
за закрила са разписани в Глава четвърта от закона, като на първо място са
посочени мерките за закрила в семейна среда и начинът на предоставянето им –
чл. 23 и чл. 24 от закона. Следват основанията за настаняване извън семейството,
посочени в чл. 25, ал.1 от ЗЗДт. В случая административният орган се е позовал
на чл. 25, ал. 1, т. 3 от ЗЗДт, който визира трайната невъзможност на
родителите да отглеждат децата. Алинея втора на същата разпоредба определя, че настаняването
на детето извън семейството се налага като мярка за закрила след изчерпване на
всички възможности за закрила в семейството освен в случаите, когато се налага
спешното му извеждане. Според текста на чл.23 от ППЗЗДт настаняването на детето
извън семейството се налага като мярка за закрила след изчерпване на всички
възможности за закрила в семейството, освен в случаите, когато се налага
спешното му извеждане. Разпоредбата на чл.33, ал.1 от ППЗЗДт предвижда, че спешното
настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за
здравето и живота на детето. Според чл. 5, ал. 1 от ЗЗДт специална закрила се
осигурява на дете в риск, а легална дефиниция на понятието „дете в риск“ е
дадена в § 1, т. 11 от ДР на ЗЗДет. Това е дете: а) чиито родители са починали,
неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са
ограничени, или детето е останало без тяхната грижа; б) което е жертва на злоупотреба, насилие,
експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или
наказание в или извън семейството му; в) за което съществува опасност от
увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и
социално развитие; д) за което съществува риск от отпадане от училище или което
е отпаднало от училище.
В
процесния казус е прието, че мярката „временно настаняване извън семейството“ е
с цел „опазване живота и здравето на децата“. Цифрово е посочена разпоредбата
на § 1, т.11, б.„в“ от ДР на ЗЗДт, както и разпоредбата на чл.33, ал.1 от ППЗЗДт
по отношение на децата Б. и Н.ай.
Анализът
и тълкуването на цитираните разпоредби, при съобразяване със събраните по
делото доказателства, води на извода, че спрямо децата не е била налице
необходимост да се наложи мярка (спешно) настаняване извън семейството, както е
станало в случая.
От представения по делото заверен препис от
договор за наем на недвижим имот от 12.02.2018 г. се установява, че към датата
на издаване на процесните заповеди жалбоподателите вече са били наели
апартамент в гр. Русе, ул.„Генерал Гурко“ № 1, със застроена площ от 72 кв.м. (л. л. 14 – 18 от
делото). Действително до наемането на това жилище, условията на живот във
временното такова, което ползвали в с. Б., след настъпилия инцидент (пожар), не
били много добри, но това е продължило около две седмици, докато намерят
квартира в гр.Русе. Налице са също така данни, че бащата работи на постоянен
трудов договор (л. л. 12 и 13 от делото). Майката получавала социална помощ за
отглеждането на десет деца в размер на 379,10 лева. Представени са също така
писмени доказателства за това, че и към момента на постановяване на процесните
ИАА, семейството е било подпомагано финансово от страна на работодателя на
бащата с месечни парични дарения в размер на 1 500 лева (л. л. 89 – 92 от
делото).
От събраните по делото гласни доказателства
(св. показания на водените от жалбоподателите свидетели – Е.К.Г. и М.П.Г.) се установява, че условията на
живот в жилището, наето от родителите, са добри. И двамата споделят преките си
впечатления от семейството, а именно че същото е много сплотено, че родителите са
добри и грижовни хора и доколкото им е по силите полагат грижи за децата си, те
от своя страна са силно привързани както към баща си и майка си, така и към
братята и сестрите си. Всъщност наличието на силна емоционална привързаност
между членовете на това семейство се потвърждава и от съдържащите се данни в
административните преписки по издаване на процесните актове.
От социалните доклади, въз основа на които
са издадени оспорените заповеди, се установява, че основните битови потребности
на децата са задоволявани от майката и бащата, като те са полагали основните
грижи за децата си. Децата имали личен лекар, били им поставени всички
имунизации. Децата са ходели на училище и детска градина. Според педагози
майката е полагала грижи за облеклото им, имала положително отношение към
заниманията им в училище и детската градина и ги подкрепяла в различни
дейности. Несъмнено поради ангажимента й към всички деца, майката не е в
състояние и е затруднена да осъществява контрол на нужното ниво. От данни по
делото също така се установява, че бащата има по-голям авторитет пред децата и
те се отнасят към него с нужното уважение.
При така установените по делото релевантни
към спора факти и обстоятелства съдът счита, че изложените в оспорените
заповеди твърдения, че децата са в риск, според легалната дефиниция дадена в § 1, т. 11, б. „в“ от ДР на ЗЗДет. се явяват
недоказани.
По делото не се установи родителите да се намират в
трайна невъзможност да отглеждат децата – хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 3 от
ЗЗДт, основание за настаняване на децата извън семейството.
Във всички случаи мерките по чл.27, във връзка с чл.
25 от ЗЗДт са крайни и в този смисъл най-добрата и естествена за едно дете
среда е семейната. Именно във връзка с това извеждането на дете от семейството
като мярка за закрила следва да бъде предприето едва когато съответните
институции са установили и доказали по категоричен и несъмнен начин елементите
от състава на разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 3 от ЗЗДет, че родителите са
били в трайна невъзможност да се грижат за децата, както и елементите от
състава на дефиницията на понятието дете в риск по § 1, т. 11, б. „в“ от ДР на
ЗЗДт, а именно че за него
съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено,
интелектуално и социално развитие
и след като са положили всички усилия да
подпомогнат семейството, предоставяйки съответните мерки за закрила в
семейството (чл. 23 и чл. 24 от ЗЗДет.).
Несъмнено според съда извеждането на дете извън
семейството следва да се извършва само и единствено в случаите, когато всички
други възможности за оставане на детето в семейната му среда са изчерпани. Тази
крайна мярка се допуска само по отношение на деца, които имат действителна,
неотложна нужда от именно от такава помощ. В конкретния казус по делото не се
установи към датата на издаване на процесните заповеди да е имало някаква
реална, непосредствена опасност за живота и здравето на децата. Безспорно
родителите изпитват затруднения с отглеждането, контрола, възпитанието на
своите (към датата на постановяване на оспорените заповеди) десет малолетни
деца. Но също така по несъмнен начин се установи, че родителите полагат грижи
за децата си според възможностите си. Налице са данни, че децата са контактни,
общителни, но по-малките деца са и много палави, по-буйни и за майката е трудно да
осъществява нужния контрол в отсъствието на бащата. В случая органът не доказа,
че спрямо децата са били предприети съответните адекватни мерки за закрила в
семейна среда по чл. 23, т. 1 – т. 7 от ЗЗДт, които биха могли да доведат до
реални резултати и помощ за това многодетно семейство, едва след което би било
допустимо да бъде предприета процесната крайна мярка.
При всички тези данни съдът счита, че спрямо децата
необосновано е била предприета мярка за закрила „настаняване извън
семейството“, като в случая не се е налагало спешното им извеждане от семейна
среда, не е доказано и че са били изчерпани всички възможности за закрила в
семейството.
С оглед изхода на делото и на основание
чл.143, ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателите следва да се присъдят
направените в производството разноски за държавни такси в общ размер на 84
лева, от които 50 лева за платени държавни такси за образуване на адм. дела № № 151, 157 и 158 по описа на съда
за 2018 г. (последните две присъединени към адм. дело
№ 151/2018 г. и съответно прекратени с определение на съда от 03.01.2019
г. на л. 26 от делото) и 34 лева за платени такси за преписи (л. 103 от
делото).
Основателно е и искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение в полза на адвокат П.Н., който е оказал безплатна правна помощ
на жалбоподателите в проведеното производство по адм.
дело № 151/2018 г. при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, видно от
съдържанието на договора за правна защита и съдействие (на л. 102 от делото). Размерът
на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен, на основание чл.38,
ал.2 от ЗА вр. чл. 8, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на 500 лева. Следва да се посочи, че възнаграждение
в посочения размер не следва да се определя поотделно според броя на оспорените
административни актове, щом за тяхното оспорване се развива едно общо съдебно
производство. По – конкретно неприложимо, дори по аналогия, е правилото,
разписано в разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, според което за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се
определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях
поотделно, именно с оглед наличието на специална правна норма, уреждаща размера
на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и
съдействие по административни дела – чл. 8 от Наредбата. Освен това следва да
се съобрази, че в конкретния казус жалбите срещу процесните три заповеди не са
били изготвени от адвокат Н.. Реално той е осъществил процесуално
представителство, защита и съдействие в производството по настоящото дело,
предмет на което действително е законосъобразността на трите оспорени
административни акта, издадени от
директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Русе, но след като образуваните
по тях дела са били съединени като и трите заповеди имат идентични фактически и
правни основания за издаването им, поради което и аргументите за тяхната
незаконосъобразност, съответно ангажираните в подкрепа на наведените възражения
писмени и гласни доказателства, са едни и същи. Т.е. обстоятелството, че
предмет на настоящото дело е законосъобразността и на трите заповеди не е
довело до полагане на повече усилия от страна на адвоката, в сравнение със
случай, при който предмет на делото би била законосъобразността само на една от
заповедите по чл.27 от ЗЗДет. С оглед гореизложеното на надлежно упълномощения
адвокат следва да се присъди възнаграждение в размер на 500 лева. Доколкото
отговорността за разноски е от облигационно естество, направените разноски и
възнаграждението за предоставената безплатна правна помощ следва да бъдат
присъдени в тежест на Агенция за социално подпомагане, която е самостоятелно
юридическо лице – чл.5, ал.2 от ЗСП и чл.2, ал.3 от Устройствения правилник на
Агенцията за социално подпомагане.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на И.И.З., с ЕГН **********
и К.Т.Т., с ЕГН **********,***, заповед № ЗД/Д-Р-024 от 19.02.2018 г., издаденa от директора
на Дирекция „Социално подпомагане“ - Русе.
ОТМЕНЯ по жалба на И.И.З., с ЕГН ********** и К.Т.Т., с ЕГН **********,***8
от 19.02.2018 г., издаденa от директора на Дирекция „Социално
подпомагане“ – Русе.
ОТМЕНЯ по жалба на И.И.З., с ЕГН **********,***, заповед №
ЗД/Д-Р-022 от 19.02.2018 г., издаденa от директора на Дирекция „Социално
подпомагане“ – Русе.
ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане, с адрес на
управление гр.София, ул. “Триадица” № 2, представлявана от изпълнителния
директор Румяна Петкова, да заплати на И.И.З., с ЕГН ********** и К.Т.Т., с ЕГН **********,***, сумата от 84 лева – разноски за заплатени държавни такси.
ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане,
с адрес на управление гр.София, ул. “Триадица” № 2, представлявана от
изпълнителния директор Румяна Петкова, да заплати на адвокат П.Й.Н. ***, служебен адрес
гр.Варна, бул.“Цар Освободител“ № 44, ет.4, оф.6, сумата от 500 лева – възнаграждение за безплатно
предоставената правна помощ на жалбоподателите.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния административен съд.
СЪДИЯ: