Р Е Ш Е Н И Е
№ 260559
17.12.2020г., град
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 01.12.2020г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Елена Димова
като разгледа докладваното от съдия Георгиева в.гр.дело № 2803 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 17
от ЗЗДН във вр. с чл. 258
и следващите от ГПК.
С Решение № 260017/31.06.2020
г., постановено по гр.д.№ 2242/2020
г., по описа на Районен съд – Асеновград, е
оставена без уважение молбата на С.П.Т. с ЕГН ********** *** срещу Р.П.К. и Ж.К.К.
***, за издаване на заповед за защита на осн.чл.4, ал.1 ЗЗДН с оглед извършено
домашно насилие, изразяващо се във физически и психически тормоз, поваляне и
нанасяне на удари, извършен на 21.01.2019 г. в ***, както и е задължен К.Д.К. ***,
да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо С.П.Т. и му е наложена
забрана да се приближава до пострадалия и жилището му, находящо се в ***, за
срок от 4 месеца. С този акт на първоинстанционния
съд К.Т.
е осъден да заплати глоба
в размер на 300 лв. и ДТ от 25 лв. в полза бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Пловдив, както и разноски по съразмерност от 233,30 лв. на
молителя.
Последният е осъден да заплати на ответниците Р.П.К. и Ж.К.К. сумата от 266,70
лв. разноски в производството. Издадена е и заповед за защита от 31.08.2020 г., съобразно
решението.
Съдът е сезиран с въззивна жалба
от С.П.Т., подадена
чрез пълномощника му адв.П.С.Т. ***, с която обжалва решението на Районен съд – Асеновград в частта, с която е
оставена без уважение молбата му за защита от домашно насилие по отношение на
ответниците Р.П.К. и Ж.К.К.
като необосновано и незаконосъобразно. Изложени са оплаквания за допуснати от
съда процесуални нарушения при преценка на събраните по делото доказателства. Искането е да се отмени решението на районния съд в тази част и да се наложат мерки за защита по чл.5, ал.1 ЗЗДН и спрямо
тези ответници. Обжалва се решението и в частта, с която е определен срока на
наложената спрямо ответника К.К. мярка по чл.5, ал.1, т. ЗЗД, като се настоява
този срок да бъде определен близък или равен на максималния от 18 месеца.
Излагат се доводи в тази насока.
В отговор на въззивната
жалба въззиваемите К.К., Р.К. и Ж.К., представлявани от пълномощника си адв.Л.А.-
М. ***, мотивират становище за неоснователност на въззивната жалба и молат
решението на АРС да бъде потвърдено.
От тези страни е
постъпила частна жалба с вх.№ 260602/17.09.2020 г. на регистратурата на АРС, в
която ответниците изразяват несъгласие с възложените им с решението разноски,
като повдигат възражение за прекомерност на заплатеното от молителя адвокатско
възнаграждение и молят то да бъде намалено до минимума съгласно Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По нея е постъпило
становище от молителя, в което се излагат съображения за недопустимост,
евентуално за неоснователност на искането.
Въззивният съд
констатира, че изпратената за разглеждане жалба от ответниците К. по естеството
си представлява искане по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на първоинстаницонното
решение в частта за разноските, по което компетентен да се произнесе е съдът,
постановил решението. Това е и направено от АРС, като е налице произнасяне по
тази молба с Определение от 30.10.2019 г., съобщено на ответниците на
03.11.2020 г. Срещу това определение не е подадена частна жалба от страната в
законоустановения срок по чл.248, ал.2 ГПК , с оглед на което въпросът за
разноските, присъдени в първоинстанционното производство съобразно изхода на
делото пред тази инстанция, е приключил. При това положение молбата по чл.248 ГПК, озаглавена „въззивна жалба“ неправилно е била изпратена на въззивния съд и
по нея не се дължи произнасяне от горната инстанция. Поради това производство в
тази част подлежи на прекратяване.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страната,
намира за установено следното:
Въззивната жалба на С.П.Т. е подадена в законния срок, от страна
имаща правен интерес да обжалва, поради което се явява процесуално допустима и
като такава следва да бъде разгледана по същество..
Първоинстанционният съд е сезиран
с молба за защита от домашно насилие от С.П.Т. против
Р.П.К.- негова
сестра, К.Д.К.- негов зет и Ж.К.К.- негова племеница. В молбата се излагат твърдения, че на 21.10.2019 г., около 21,30
ч., докато молителят си почивал на последния етаж на къщата му в ***,
ответниците започнали да удрят по вратата. Когато Т. слезнал и отворил, те започнали
да се държат агресивно, да го заплашват и да се опитват да влязат насила в дома
му. Молителят направил опит да се обади на телефон 112, но те станали още
по-агресивни, нахвърлили се върху него, повалили го на земята с удари и
продължили да му нанасят такива
продължително време, крещейки многократно, че ще го убият. След около 10
минути избягали, тъй като чули, че родителите на молителя са се събудили. Малко
по-късно, докато Т. и неговият баща чакали полиция пред къщата, ответникът К.К.
се върнал и отново проявил агресия към тях, заплашвал ги и ударил баща му с
крак в тялото.
Ответниците К.Д.К., Р.П.К. и Ж.К.К. оспорват твърденията
за извършено от тях насилие над молителя. Не отричат, че на посочената дата и
час са посетили фамилния имот, находящ се на ***, където живеела третата от
тях- Ж.К.. Причина за посещението било намерението им да поискат обяснения от
молителя за причината, поради която същият имал лошо отношение към Ж.. Оспорват да са влизали на етажа, обитаван от молителя,
както и да са му нанасяли удари. К.К. признава още, че след като са си тръгнали
от адреса, той се е върнал, тъй като не видял дъщеря си и съпругата си да го
следват и се притеснил за тях. При завръщането си пред къщата стоели молителят
и неговият баща П.Т., с които се спречкали и впоследствие, след нанесен му удар
от молителя в областта на окото, се сборичкали. Отрича да се отправяла заплахи
към тях или да е удрял П.Т..
За да постанови обжалваното
решение, Районният съд е приел, че събраните по делото доказателства установяват извършен
акт на домашно насилие на 21.10.2019 г. само от ответника К.К., изразяващ се в
нанасяне на удари, като вследствие на сбиването са нанесени телесни повреди на
молителя, описани в приложеното съдебно-медицинско удостоверение. По отношение
на другите двама двама отвеници- Р.К. и Ж.К. съдът е приел, че молбата е
недоказана. В тази връзка е посочил, че в представената по делото декларация по
чл.9, ал.3 ЗЗДН не са изложени от молителя конкретни действия, извършени от
всеки от ответниците на посочената дата, поради което и същата не се ползва с
доказателствена сила съобразно приложимия закон. На следващо място е посочил,
че актовете на насилие, описани в молбата, не са установени и от другите
събрани по делото доказателства. Обсъдени са гласните доказателствени средства,
като показанията на свид.М.Т.- майка на молителя и на ответника Р.К. ,
съответно баба на отв.Ж.К., са преценени като заинтересовани предвид влошените
отношения между свидетеля и ответниците. Затова съдът ги е кредитирал само
частично, доколкото се подкрепят от останалите доказателства по делото. По
отношение на показанията на полицейските служители, посетили мястото на
инцидента след получения на тел.112 сигнал от молителя съдът е съобразил, че
пресъздават в по-голямата си част съобщените им твърдения от страна на
молителя, но не и лични възприятия относно действията и поведението на
ответниците. Същото се отнася и до показанията на свид.М., който , въпреки , че
е незаинтересован от изхода на делото, също съобщава само чутото от молителя и
няма непосредствени впечатления, поради което не са годни да утановят
релевантните за делото факти.
При извършена проверка в рамките на своите правомощия съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, настоящият съдебен състав
счита, че постановеното решение е валидно, а в обжалваната част – допустимо и правилно. Фактическата
обстановка се установява така, както е изложена от
първоинстанционния съд. Събраните в първата инстанция доказателства са обсъдени
правилно, преценени са релевантните за спора факти и обстоятелства, поради
което на основание чл.
272 от ГПК касаещо фактическата обстановка, въззивният съд препраща към
мотивите на първоинстанционния акт. Независимо от това и във връзка с доводите
във въззивната жалба е необходимо да се посочи
следното:
Съобразно нормата на чл.
2, ал.1 от ЗЗДН, домашното насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо
насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на
личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се
намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка, или във
фактическо съпружеско съжителство. Установяването на домашно насилие се
обуславя от наличието
на осъществен от съответното
лице противоправен и умишлен насилствен акт в някоя от формите, описани в чл.
2, ал.1 и ал.2
от ЗЗДН, насочен спрямо друго лице и установен по своето естество, време и
място на извършване. Правилно първоинстаницонният съд е приел за недоказан осъществен акт на
насилие от страна на ответниците Р.К. и Ж.К.. Неоснователно е оплакването в
жалбата на молителя за неправилно приложение на разпоредбата на чл.9, ал.3 и
чл.13, ал.3 ЗЗДН. За да се ползва с придадената й от закона материална
доказателствена стойност, декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН следва да съдържа
описание на конкретните фактически действия, извършени от всеки от ответниците,
които, субсумирани от съда под нармятя на чл.2, ал.1 ЗЗДН, да представляват акт
на домашно насилие. В случая , в представената от молителя декларация липсва
такова съдържание. В нея молителят се е задоволил да посочи, че спрямо него на
посочената дата и място, ответниците са осъщестивили акт на домашно насилие над
него, изразяващ се във физически и психически тормоз, свързан със заплахи за
живота и здравето му и нанесени множество телесни повреди. Вместо да изложи
конкретните действия, извършени от всеки от ответниците, посредством които са
му нанесени телесни повреди и какви са точните думи, изречени от всеки от тях,
които молителят е възприел като заплахи за живота и здравето си, в декларацията
е дадена само квалификацията на поведението им. Само в случай, че в
декларацията са изложени твърдения за конкретни действия , извършени от дадено
лице, които да съставляват акт на насилие, съдът може да ги приеме за доказани
при липсата на други доказателства / чл.13, ал.3 ЗЗДН/. В обобщение,
представената от молителя декларация с нейното съдържание не е достатъчна по
смисъла на приложимия закон, за да се приеме за осъществено домашно насилие от
двете ответнички и то при липса на други доказателства. За изчерпателност, с
оглед възраженията в жалбата и в писмената защита по същество, следва отново да
се поясни, че за съда липсва задължение или правомощие да указва на молителя да
излага конкретни твърдения в декларацията си . Преценката за твърденията, които
декларира под страх от наказателна отговорност, е само и единствено на
пострадалото лице. В този смисъл е неоснователно оплакването за допуснато
процесуално нарушение от първоинстанционния съд.
Не се споделят
оплакванията в жалбата относно неправилна преценка на останалите събрани по
делото доказателства. Правилно районният съд е преценил показанията на свид.М.Т.,
съобразявайки нормата на чл.172 ГПК. Няма спор, че отношенията между този
свидетел и ответниците са лоши / това става ясно от самите показания/, което,
наред с близката родствена връзка на свидетеля с молителя / негова майка/ ,
поставя под съмнение безпристрастността й. Впрочем, в показанията на този
сведетел не се съдържат изявления за възприети от нея заплахи за живота и здравето
на молителя, отправени от ответниците, или упражнено от същите физическо
насилие, каквито са твърденията в молбата. Свидетелят единствено сочи, че и
тримата ответници са отправяли обидни думи към молителя- „помияр“, „педераст“, което,
дори да се приеме за факт, е неотносим по делото, тъй като ,подобни твърдения
както в молбата за защита, така и в декларацията, не са изложени. В тях се
говори за заплахи за живота и здравето на Т., но не и за обиди, отправени му от
К..
Данни за извършено домашно
насилие от двете ответнички не могат да се извлекат и от записите на
обажданията на телефон 112, снети от вещите лица по приетата СТЕ. Експертите не
са констатирали различими реплики и думи, които да са в потвърждение на
изложените от молителя твърдения за отправени заплахи за живота или здравето му
или за насесени удари именно от ответниците Р. и Ж. К..
В жалбата си Т. е
изложил доводи за процесуално нарушение от страна на районния съд във връзка с
необсъждане на приложените преписки на РУ-Асеновград, образувани по повод
процесния инцидент. В тази насока се настоява, че документите по досъдебно
производство, напр.обясненя на привлечени, показания на пострадали и свидетели
представляват частни документи със свидетелстващо съдържание, чиято доказателствена
сила следва да бъде преценена от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото на осн. Чл.180, вр.чл.12 ГПК . Това е вярно, но само по
отношение на извънсъдебните изявление на страните по делото и то за неизгодни
за тях факти. В този смисъл са и мотивите в първоинстаницонното решение. Жалбоподателят
не сочи кои конкретно документи, обективиращи изявления на кои лица,
установяват фактите от правно значение за делото и не са зачетени от съда. Не
биха могли да се ценят като доказателство свидетелски показания , които не са
дадени устно и непосредствено пред съда, макар и те да са отразени в документ,
съставен от орган на досъдебното производство. Те биха могли само да послужат
за констатиране на евентуално противоречие между изявленията, направени
извънсъдебно от разпитаните по делото свидетели , и показанията им, дадени по
предвидения в ГПК ред. В случая в жалбата не се излагат подобни твърдения.
Изложеното дотук
обуславя извод за недоказаност, съответно неоснователност на молбата за
налагане на мерки за защита от домашно насилие, осъществено от ответниците Р. и
Ж. К. спрямо молителя на посочената от него дата и място. Първостапанният съд е
достигнал до същия извод, поради което решението му в тази част е правилно и
законосъборазно и ще се потвърди.
Жалбата по отношение на
срока, за който е наложена мярката по чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН досежно ответника К.К. също е
неоснователна. Този срок е съобразен със степента и тежестта наизвършеното от
този ответник домашно насилие и отражението, което то е дало върху пострадалия.
Правилно първостепенният съд е взел предвид срока на действие на мярката ,
допусната като незабавна защита на осн.чл.18, ал.1 ГПК през времето на
разглеждането на делото- около десет месеца. При определянето му съдът следва
да има предвид конкретно установените по делото факти, но не и такива,
установени в друго производство, обусловили налагане на мерки с определена
продължителност във връзка с други актове на насилие, извършени впоследствие от
молителя над ответниците.
На следващо място, в
съответствие с посоченото в декларацията, съдът е посочил жилището на
пострадалия, до което е забрането на ответника да се приближава, като предвид
липсата на данни за месторабота / извън дома /, такава не е посочена изрично.
Следва да се има предвид, че наложената забрана на ответника К. да приближава
молителя осигурява пълноценна защита от евентуално бъдещо посегателство.
Не се намира основание
от въззивния съд за изменение на размера на определената от АРС глоба по чл.5,
ал.3 ЗЗДН.
Правилно са определени
по съразмерност и разноските, присъдени на молителя, като са взети предвид
тези, поискани с представения списък по чл.80 ГПК, а именно 700 лв. платено
адвокатско възнаграждение / л.243 от първоинстаницонното дело/.
При този изход на делото
на въззиваемите ще се се присъждят разноските за настоящата инстанция ,
изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. всеки от
тях.
Мотивиран от изложеното, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260017/31.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 2242/2020 г., по описа на Районен съд – Асеновград, в частта, с която е
оставена без уважение молбата на С.П.Т. с ЕГН ********** *** срещу Р.П.К. и Ж.К.К.
***, за издаване на заповед за защита на осн.чл.4, ал.1 ЗЗДН с оглед извършено
домашно насилие, изразяващо се във физически и психически тормоз, поваляне и
нанасяне на удари, извършен на 21.01.2019 г. в ***, както и в частта, с която
се забранява на К.Д.К. ***, да приближава С.П.Т. и жилището му, находящо се в ***,
за срок от 4 месеца, както и в частта на присъдените в полза на С.П.Т. деловодни
разноски.
ОСЪЖДА С.П.Т., ЕГН ********** ***, да заплати на К.Д.К. с
ЕГН ********** сумата от 400 лв. , на Р.П.К. с ЕГН ********** сумата от 400 лв.
и Ж.К.К. с ЕГН ********** сумата от 400 лв., представляващи разноски за
въззивната инстанция.
Решението в тази част е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕКРАТЯВА
производството пред въззивния съд по „въззивна жалба“ с вх.№ 260602/17.09.2020
г. по описа на регистратурата на АРС / вх.№ 269101/13.11.2020 г. по описа на
Регистратурата на ПОС/, подадена от К., Р. и Ж. К., имаща характер на молба по
чл.248, ал.1 ГПК, като недопустимо.
Решението в тази част, имаща характер на
определение, подлежи на обжалване с частна жалба пред ПАС в едноседмичен срок
от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: