№ 355
гр. Бургас, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Галя В. Белева
Членове:Елеонора С. Кралева
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20252100500121 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 2666 от 11.12.2024г. по гр.д.№ 4386/2024г. на РС Бургас, „Валмар Ойл“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. „Кооператор“ №
54, е осъдено да заплати на К. А. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, сумата от
3334 лева, представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от
01.05.2024г. до 31.05.2024г., ведно със законна лихва от предявяване на исковата молба на
28.06.2024 г. до окончателното изплащане, както и сумата от сумата от 700 лева,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
„ВАЛМАР ОЙЛ“ ЕООД е осъдено да заплати на Районен съд – Бургас сумата от 133,
36 лева държавна такса.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба, подадена от „Валмар Ойл“ ЕООД,
чрез пълномощника адв. Ивайло Найденов, съдебен адрес: гр. Бургас, ул.“Морска“ № 4, ет.1.
Изложени са оплаквания, че обжалваният съдебен акт е неправилен и
незаконосъобразен, постановен в нарушение на съдопроизводствените правила, при
неизяснена фактическа обстановка, както и необоснован. Според въззивника съдът
неправилно е уважил исковата претенция, тъй като по делото не са събрани доказателства,
от които да се установява дали ищецът е престарал труд през въпросния месец, какво е било
договореното му трудово възнаграждение и на колко часов работен ден е бил назначен той.
Счита, че приложената по делото справка от НАП за регистрирани трудови договори е
индиция единствено, че към датата на генерирането й от НАП е имало подадено заявление
за регистриран трудов договор, но не и за реалното му сключване, условия и още по-малко -
изпълнение. Горното се отнасяло и до писмените доказателства, предоставени от НОИ.
Подчертава, че справката към датата на изготвянето й не съдържа данни за заетост в
„КАМЕКС КОМЕРС“ ЕООД за процесния месец.
Заявява, че съдът неправилно е кредитирал показанията на допуснатия по делото
свидетел, който освен че е пристрастен, тъй като води дело срещу дружество, но и не внася
яснота с показанията си относно релевантни за делото обстоятелства. Изтъква се, че
1
свидетелят не е виждал трудовия договор на ищеца, за да знае за кое дружество работи той и
каква е заплатата му, а на същото място оперирали няколко фирми. Счита за показателен
фактът, че след прекратяването на трудовите правоотношения на ищеца и на свидетеля и
двамата са останали да работят на същото работно място и със същите трудови задължения.
Във връзка със заключението по допуснатата експертиза се сочи, че експертът е
изяснил, че подписите за „Управител“ на оспорените документи са идентични, тъй като
представляват клиширан печат. Затова намира за неправилен извода на вещото лице, че
подписите са били положени от управителя. В тази връзка въззивникът излага подробни
съображения относно значението на подписа като удостоверяващ авторството на конкретен
писмен документ, когато е положен чрез саморъчно изписване на писмени знаци. Сочи, че
такова удостоверително действие не е налице когато „подписът“ е положен чрез отпечатък от
печат /щемпел/, който може да бъде положен от всяко друго физическо лице, различно от
автора.
В заключение намира, че когато документът не е подписан чрез саморъчно изписване
на писмени знаци, от които се състои подписа, а такъв „подпис” е положен чрез отпечатък от
печат (щемпел), това е равнозначно на липса на подпис, т.е. документът е неподписан. Ето
защо счита, че по делото не са доказани условията на процесния договор, както и размера на
уговореното трудово възнаграждение.
На следващо място сочи, че дори и да се приеме, че е доказан размерът на
уговореното брутно трудово възнаграждение, то работодателят дължи нетния му размер, т.е.
сумата след удържане на личните здравно-осигурителни вноски и данък общ доход.
Присъждането на брутното трудово възнаграждение, както е в процесния случай, би довело
до неоснователно обогатяване на работника за сметка на работодателя, тъй като при
евентуално принудително изпълнение съдебният изпълнител е задължен да събере и изплати
на работника сумата, посочена в издадения изпълнителен лист, и по този начин работникът
ще получи по-голяма сума от тази, която му се следва.
Иска от съда обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено ново, с което исковите претенции бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от К. А. К.,
чрез адв. Кирил Киров, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Св. Св. К. и Методий“№ 37, ет.1, офис
7.
С него жалбата се оспорва като неоснователна, като се излагат доводи, че
обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при спазване
на материалния закон и процесуалните правила. Изложени са подробни съображения в
подкрепа на становището на въззиваемия за несъстоятелност на възраженията в жалбата.
Въззиваемият счита, че от представените по делото доказателства по безспорен начин
се установява, че между страните е възникнал и е изпълняван трудов договор, като редица
месеци, респективно- години преди датата на възникване на правния спор работодателят
доброволно и с ясно съзнание е внасял дължимите публични вземания за осигуровки и
данъци. Предвид разпоредбата на чл. 75 КТ намира за несъстоятелни възраженията на
въззивника относно обвързващата сила на представения по делото трудов договор, касаещи
авторството на положения подпис от страна на работодателя. Счита, че искът е доказан по
основание и размер.
Сочи, че с оглед доказателствата по делото е установено съществуването на трудовия
договор, определен е размерът на дължимото трудово възнаграждение и е установено
реалното полагане на труд от страна на ищеца. Изтъква, че работодателят не е успял да
проведе насрещно доказване на твърдението си, че е заплатил трудово възнаграждение на
ищеца. Акцентира, че разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ ясно сочи как се извършва плащане
на трудово възнаграждение в брой- чрез подпис на работника във ведомостта, т.е. с писмен
акт. В случая по делото не са събрани годни доказателства или дори начало на писмени
доказателства за извършено плащане.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
В проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание участие взима само
пълномощника на въззиваемото дружество, който оспорва жалбата и поддържа
2
представения от въззиваемия отговора на въззивната жалба.
Представителят на въззивника е представил писмена молба, с която заявява, че
поддържа въззивната жалба, няма възражения по доклада на съда, няма доказателствени
искания. Моли решението да бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Прави възражение за прекомерност на претендирания от въззиваемата
страна адвокатски хонорар.
По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд приема
следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок, от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Жалбата е редовна и
допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
След като обсъди становищата на страните, събраните по делото доказателства и
приложимите правни норми, Бургаският окръжен съд приема следното.
Производството пред Районен съд- Бургас е образувано по предявен от К. А. К. от
гр.Бургас, в.з. „Минерални бани“ срещу „ВАЛМАР ОЙЛ“ ЕООД иск с правно основание чл.
128, т. 2 КТ вр. чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3334 лв.,
представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода 01.05.2024 г.-31.05.2024 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на подаване на исковата молба
до окончателно изплащане.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е сключил трудов договор с
дружеството- ответник на 1.03.2024 г., по силата на който е бил назначен на длъжност
„специалист компютърни системи“, като основните му задължения били описани в
длъжностната характеристика. За възникването на ТПО били предприети изискуемите
правни действия от работодателя, като според Справката за приети и отхвърлени
уведомления по чл.62, ал.5 КТ Националната агенция по приходите била информирана,
считано от 1.02.2024г.
Страните се договорили за извършената работа работодателят да заплаща на
служителя основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3334 лв., платими до 25-то
число на месеца, следващ месеца на полагане на труд, както и допълнително
възнаграждение за трудов стаж в размер на 0,6% от трудовото възнаграждение за всяка
прослужена година.
В периода от 1.05.2024г. до 31.05.2024г. ищецът полагал труд, като изпълнявал
стриктно възложената му работа. Не били констатирани нарушения на трудовия процес от
страна на работодателя, нито били налагани наказания на служителя. Тъй като
работодателят не заплатил на ищеца дължимото му трудово възнаграждение, ищецът е
предявил настоящата претенция.
В отговора си по чл. 131 ГПК ответното дружество е оспорило исковете като
неоснователни с твърдения, че към настоящия момент не разполага с трудовите досиета на
работниците си, тъй като дейностите по оформянето на трудовите договори, декларирането
им в НАП, изготвянето на ведомостите за работните заплати и всички други счетоводно-
административни функции били възложени на счетоводна кантора, в чийто офиси били
проведени процесуално- следствени действия по досъдебно производство, при което от
нейните офиси били иззети счетоводни документи и компютърни системи, включително
трудовите досиета на ответното дружество. Заявява, че е в обективна невъзможност да
провери дали ищецът действително е бил назначен в дружеството, на каква длъжност и с
каква заплата. Твърди, че ищецът никога не е бил назначаван в ответното дружество,
евентуално- не е полагал труд за същото в процесния период. Оспорило е като неистински
приложените към исковата молба писмени доказателства- трудов договор и длъжностна
характеристика. Твърди, че същите са неавтентични, тъй като подписите, положени под тях
не са положени от посочените лица. Направено е искане същите да бъдат представени в
оригинал от ищеца, както и да се открие производство по чл.193 ГПК спрямо тези
документи. При условията на евентуалност е направено правопогасяващо възражение за
извършено плащане на претендираната сума, като са изложени твърдения, че това е станало
в брой. На трето място са изложени възражения, че се претендира брутно трудово
3
възнаграждение, докато работодателят дължи на работника нетното, след удържане на
личните здравно- осигурителни вноски и ДОД. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
За да постанови решението си Районен съд- Бургас е приел, че между страните е
налице валидно сключен трудов договор, като през процесния период ищецът е изпълнявал
трудовите си функции, а работодателят не е ангажирал годни доказателства за плащане на
уговореното възнаграждение, поради което искът се явява основателен.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното
решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и
допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за
предявяване на иска, като съдът се е произнесъл според търсената от ищеца защита.
По същество, обжалваният съдебен акт е правилен- постановен при правилно
приложение на материалния закон и при липса на допуснати съществени процесуални
нарушения, като настоящият съдебен състав изцяло споделя фактическите и правни изводи,
съдържащи се в мотивите на първостепенния съд, към които препраща на основание чл. 272
от ГПК. В съответствие с установената практика на ВКС въззивната инстанция следва да
изложи и собствени констатации по предмета на делото.
Видно от представения трудов договор №17/1.03.2024г. и длъжностна характеристика
за длъжността „специалист компютърни мрежи и системи“, ищецът е бил назначен на
длъжността „специалист, компютърни мрежи и системи“ във „Валмар ойл“ ЕООД на пълно
работно време за неопределен срок с основно месечно възнаграждение от 3334 лв., платимо
до 25-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труд. Уговорено е и допълнително
възнаграждение в зависимост от трудовия стаж на служителя- 0,6% за всяка прослужена
година. В договора изрично е посочено, че лицето е постъпило на работа на 1.03.2024г.
От представените справки от НАП се установява, че на 1.03.2024 г. до органа по
приходите е изпратено уведомление по реда на чл. 62, ал. 5 КТ, както и уведомление за
прекратяване на трудовия договор, считано от 31.05.2024г. Справка с идентично съдържание
относно продължителността на последния трудов договор за ищеца в ответното дружество е
представена и от Националния осигурителен институт.
Пред първата инстанция ищецът е ангажирал писмени доказателства, включително
намиращите се у него екземпляри от писмените доказателства, оспорени от ответника, а
освен това е разпитан свидетел- очевидец, който е колега на ищеца. От свидетелските
показания се установява, че за процесния период двамата ежедневно са престирали труд в
ответното дружество. Въззивният съд кредитира свидетелските показания, въпреки
наличието на данни за евентуална заинтересованост на свидетеля предвид обстоятелството,
че води идентично дело спрямо ответното дружество. Съгласно разпоредбата на чл.172 ГПК
показанията на такъв свидетел следва да се ценят наред с останалите доказателства, а не
могат да бъдат игнорирани от съда. Освен това, същите кореспондират с останалите
писмени доказателства /справки от НАП и НОИ, съставени по данни на ответното
дружество/.
По искане на ответното дружество по делото е приета съдебно- почеркова експертиза,
изпълнена от в.л. Ризов. От неговото заключение се установява, че подписите за управителя
на ответното дружество са положени от В. Д. К.. В съдебно заседание експертът е посочил,
че подписите на управителя представляват печати, като другия положен подпис /на
служителя- бел. на докладчика/ е първично положен, предвид констатирания на обратната
страна на документа релеф, какъвто релеф имало и от печата. Ето защо експертът счита, че
представените от ищеца документи са оригинали, а не цветни копия. Заключението на
експерта се кредитира от съда като компетентно и обосновано.
При така установената фактическа обстановка, Бургаският окръжен съд приема
следните правни изводи:
За уважаване на иска по чл. 128, т. 2 КТ – за заплащане на трудово възнаграждение,
доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
съществуването на валидно трудово правоотношение между страните, размера на
уговореното възнаграждение, както и че през процесния период е полагал труд. Съответно, в
4
доказателствена тежест на ответника е да установи твърденията си за извършено от него
плащане на претендираната сума.
В отговора на исковата молба липсват твърдения, че ищецът е бил наясно, че формата
на трудовия договор е възможно да е опорочена поради полагането на подпис от страна на
управителя на ответното дружество чрез печат /т.е. няма възражение за недобросъвестност
на ищеца по смисъла на чл.75 от КТ/. По тази причина и след самостоятелна преценка на
доказателствата и съвкупния им анализ, в това число извършените уведомления от страна на
ответното дружество пред НАП и НОИ за сключване и прекратяване на трудовия договор,
въззивният съд намира за доказан факта за съществуване на валидно трудово
правоотношение между страните в процесния период. Доказан е и размерът на дължимото
трудово възнаграждение, доколкото същият е посочен в трудовия договор. Обстоятелството,
че работникът е изправна страна по договора и е престирал труд в процесния период се
установява от свидетелските показания, които не са опровергани от ответната страна.
Съгласно чл.270, ал.3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на
работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на
работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или
служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.
Ответникът- сега въззивник, не е ангажирал писмени доказателства за извършено плащане
преди или в хода на процеса, поради което искът за главницата се явява основателен. Ето
защо, отказът на ищеца да се яви лично в съдебно заседание на основание чл.176, ал.1 ГПК и
да заяви дали е получил плащане в брой на възнаграждението за процесния период, не може
да има за последица установяването на евентуално заявеното правопогасяващо възражение
на ответното дружество.
Неоснователни са и оплакванията на въззивника за неправилност на обжалвания
съдебен акт поради това, че районният съд е присъдил брутното трудово възнаграждение,
без да е приспаднал ДОД и здравно-осигурителни вноски. На първо място следва да се
отбележи, че в закона липсва подобно изискване. Същевременно формираната по въпроса
практика на ВКС на РБ приема, че при присъждане на трудово възнаграждение, съдът
следва да присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за
получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като в
решението си посочи ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се
присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия
данък върху общия доход и осигурителните вноски. В първия случай, съдебният изпълнител
при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане
на тези публично_правно задължения /така- Решение № 154 от 24.06.2015г. по гр. дело №
6134/2014г. на ВКС/. В случая въззивникът нито твърди, нито ангажира доказателства, че е
платил дължимите от него данъци и осигурителни вноски за посочения месец, поради което
и първоинстанционния съд правилно е уважил претенцията за претендираната сумата в
съответствие със събраните по делото доказателства, съобразно предявеното искане, като
изрично е отбелязал в решението си, че се касае за брутно трудовото възнаграждение и от
присъдената сума ще следва да се изплатят дължимите данък и осигурителна вноска.
Предвид акцесорния характер на претенцията за законна лихва, същата също следва
да бъде уважена.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат,
решението на БРС следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78, ал.1 ГПК въззивното дружество следва да заплати разноските,
извършени от въззиваемия. Последният претендира адвокатско възнаграждение в размер на
700 лв., като представя договор за правна защита и съдействие, според който същото е
платено в брой при подписването на договора. Неоснователно е възражението на
въззиваемото дружество по чл.78, ал.5 ГПК. На първо място следва да се отбележи, че
същото е неаргументирано. Второ, по делото са направени множество възражения от
ответното дружество, включително относно валидността на договора, както и неговото
изпълнение от работника, които се поддържат и пред въззивната инстанция, по които
процесуалният представител на въззиваемия е взел подробно становище в отговора на
5
въззивната жалба. Ето защо, като съобрази конкретната фактическа и правна сложност на
делото, както и цената на иска, настоящият съдебен състав намира за неоснователно
възражението за прекомерност. По изложените съображения въззивното дружество следва да
заплати на въззиваемия деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 700 лв.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2666 от 11.12.2024г. по гр.д.№ 4386/2024г. на РС Бургас.
ОСЪЖДА „Валмар Ойл“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Бургас, ул. „Кооператор“ № 54 да заплати на К. А. К., ЕГН **********, с постоянен
адрес: *** сумата от 700 лв., представляваща деловодни разноски за производството по ВГД
№ 121/2025г. по описа на Окръжен съд- Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6