№ 1990
гр. Варна, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на девети
май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Теодора Хр. Костадинова
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско дело
№ 20243110110423 по описа за 2024 година
Предявени са от А. А. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ************,
действащ чрез адв. С. К., член на Адвокатска колегия - Варна, срещу „С.К." АД, ЕИК
************ със седалище и адрес на управление: **************, представлявано от
С.Н.Т., иск с правно основание чл. 26 ЗЗД, за прогласяване на нищожност на клаузата за
неустойка за непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 29 от Договора за потребителски
кредит № *************., поради накърняване на добрите нрави и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД за заплащане след допуснато изменение на иска на сумата
в размер на 100.00 лева, представляваща платена без основание неустойка за
непредоставяне на обезпечение по договора за потребителски кредит, ведно със законната
лихва върху вземането, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда, а именно
15.08.2024г. до окончателното погасяване на задължението.
В исковата молба се излагат твърдения, че между ищеца и кредитора „С.К." АД е
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит №
*************. за сумата от 500 лева. Съгласно чл. 29 от Договора, заемателят дължи
неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема. Излага, че неустойката по договора
няма обезпечителна функция, предвидено е неустойката да се кумулира с погасителната
вноска по кредита, което води до скрито оскъпяване на заема и до неснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на потребителя. Посочва се, че това противоречи с принципа за
спазване на добрите нрави, с което ищецът се позовава на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. На
евентуално основание сочи, че неустойката противоречи и на чл. 16 ЗПК, тъй като клаузата
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция върху
потребителя, което е недопустимо. Счита клаузата за неравноправна по смисъла на ЗЗП, на
основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, поради противоречи с
императивните правила. Уговорката, че кредитополучателят ще заплати посочената
неустойка, внася според ищеца неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Счита клаузата на неустойка за неравноправна. Отделно от
изложеното счита, че неустойката представлява разход, който следва да бъде включен при
изчисляване на годишния процент по кредита /ГПР/, като при положение че същата бъде
включена в ГПР, то нормативно установения размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер
на ГПР би бил надвишен. Твърди се, че с преводно нареждане от 19.01.2022г., ищецът е
заплатил на кредитодателя сумата в общ размер на 615 лв., като в общата сума е включена
горепосочената сума за неустойка, която като недължимо платена се претендира да бъде
върната на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с който не се
1
оспорва наличието на сключен с ищеца договор за кредит с № 772041, по силата на който
кредиторът е предоставил на ищеца заемната сума в размер на 500 лв. Ответникът счита, че
кредиторът не е договорно задължен да претендира процесната неустойка. По отношение на
твърдението, че неустойката противоречи на добрите нрави излага, че след запознаване с
всички условия във връзка с кредита, на 2б.12.2021г. ищецът е натиснал бутон „Подпис", с
което последният е изразил своето съгласие за сключване на договора. Ответникът излага, че
неустойката в случая не е начислявана и събирана от кредитора, както и че клаузата е
валидна и отговаряща на законовите изисквания. Счита, че в настоящият случай уговорката
за неустойка представлява самостоятелно съглашение, с което се твърди, че не намират
приложение разпоредби на ЗПК и Директива 2008/48, а приложение намират правилата на
ЗЗД. Счита, че неустойката има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно
задълженията си, както и че основната цел на процесната неустойка е да репарира
причинените от неизпълнение в срок вреди. С изложеното счита, че задължението на
заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните последици от
неизпълнението на посоченото задължение, не противоречи на добрите нрави. Моли в
случай че неустойката бъде възприета от съда за прекомерна, нейният размер да бъде
намален като не бъде обявена цялата за недействителна. Оспорва твърдението на ищеца, че
включването на неустойката в падежните вноски противоречи на изискванията на закона.
Изтъква че въпросната неустойка се начислява единствено докато не бъде предоставено
обезпечение, като за ищеца не е била налице невъзможност да осигури в уговорения в
договора срок поръчител, който да отговаря на договорните изисквания. Счита че предвид
знанието на ищеца към момента на сключване на договора, че няма да може да изпълни
задължението си по предоставяне на обезпечение, същият е действал недобросъвестно в
нарушение на чл. 12 ЗЗД.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и по вътрешно
убеждение приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Доказателствената тежест в гражданския процес се разпределя съобразно правилото
на чл. 154 ГПК, като всяка страна в процеса носи тежестта да докаже положителните
твърдения за факти, от които извлича благоприятни за себе си правни последици и на които
основава исканията и възраженията си.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на заемно правоотношение по сключен
договор за потребителски кредит; наличието на имущественото разместване между него и
ответника, тоест фактическото предаване на материалното благо и получаването му от
другата страна, съответно основанията за нищожност, на които се позовава. В тежест на
ответника по делото е да установи съществуването на основание да получи плащането,
съответно да задържи сумата, съответно своите правоизключващи, правопогасяващи и
правоотлагащи възражения.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, за безспорно и ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните по делото е прието, че между тях е възникнало облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит № 772041/26.12.2001г. за сумата от 500
лева; че ищецът на 19.01.2022г. е погасил задълженията по договора възлизащи на 615 лева,
вкл. и сумата 100 лева неустойка.
От представения договор за кредит се установява, че съгласно чл. 19, в случай,
че страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до 3 /три/ дни от
подписване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо
се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД в полза на
кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички
задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или да представи банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по договора (включващо главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и др.), в срок от един работен ден,
считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора
за заплащане на задълженията. Съгласно чл. 29 от договора, в случай, че потребителят
не изпълни задължението си, посочено в чл. 19, дължи на кредитора неустойка в
размер на 0.9 % /нула цяло и девет на сто/ от стойността на усвоената по кредита сума
за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Посочено е
също така, че за страните неизпълнението на задължението по чл. 19 ще се счита за
2
причиняване на кредитора на вреди в размер на договорената неустойка, предвид, че
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са
базирани на предположението, че потребителят ще предостави в срок договореното
обезпечение.
Съгласно трайната съдебна практика съдът следи служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни основания, обуславящи неравноправност на клауза
в потребителски договор, като при констатиране наличието на неравноправни клаузи
съдът се произнася преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако
потребителят изрично не се противопостави на това.
Съдържанието на договорните клаузи безусловно налага извод, че се касае за
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който кредиторът предоставя
на потребителя кредит под формата на заем. Ищецът има качество на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а именно - физическо лице, което при сключването на
договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител А. А. разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи
служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска. По отношение
на действителността на договорите за потребителски кредити, приложими са
специалните разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-спазена
е предвидената в закона писмена форма, посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се отпуска, лихвеният
процент, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, условията за издължаване от потребителя.
От съвкупния анализ на ангажираните доказателства, съдът намира, че
договорената в чл. 29, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *************
неустойка е нищожна.
Претендираните вземания произтичат от договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Следователно ищецът се ползва от регламентацията на
потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите - арг. чл. 24
ЗПК, във вр. чл. 143 - 148 ЗЗП.
Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за
нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО,
те да не обвързват потребителя.
Претенцията за неустойка заявителят обосновава с клауза в договора, съгласно
която заемателят е задължен в срок до три дни от подписване на същия, да предостави
обезпечение – поръчителство или гаранция, които да отговарят на определени условия.
Посочената неустойка не обезпечава същинско задължение по договора за
кредит. Начисляването й не е свързано с претърпени вреди от неизпълнение на
главното задължение на кредитополучателя за връщане на заетата сума. По
съществото си тази договорна клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задължението на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника, вменено му с нормата на чл. 16 ЗПК, върху длъжника по договора за
кредит. Освен това, съдът намира, че краткият срок за осигуряване на обезпечението и
утежнените условия, на които същото следва да отговаря, цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката и допълнително да увеличи размера на
задълженията по кредита, като във всяка от месечните вноски е включена част от нея -
т.е. води до оскъпяване на кредита.
По изложените съображения разглежданата клауза за заплащане на неустойка от
договора противоречи на принципа за справедливост и целта на уговорената неустойка
излиза извън присъщите й по закон функции, което я прави нищожна поради
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
3
Поради изложеното, предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата
от сключения между страните договор, предвиждаща начисляване на неустойка за
непредоставено обезпечение, се явява основателен и следва да бъде уважен.
Основателен е предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД, за връщане на платена при начална липса на основание въз основа на нищожната
клауза, неустойка в размер на 100 лева, тъй като от ищеца са ангажирани
доказателства, че е заплатил на ответника неустойка в посочения размер и предвид
липсата на оспорване от страна на ответника.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски. Претендират се в
следните размери - 85 лева държавна такса и 480 лева възнаграждение за защита и
съдействие. С оглед на това, че в договора за правна защита и съдействие от
13.01.2025г., е посочена общо сумата 480 лева, то при наличието на два иска – този по
чл. 26 ЗЗД и този по чл. 55 ЗЗД, следва да се счита, че се претендира по 240 лв. за
всеки иск отделно.
Съдът счете, че в случая съединените искове не налагат отделна защита,
поради което се дължи едно възнаграждение. Интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
исковете /в случая размерът на всеки иск е 100 лева./. Причината е в обвързаността на
материалния интерес, посочен в чл.7, ал.2 от НМРАВ, с минималните размери на
адвокатските възнаграждения, установени със същата наредба. С Решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 е даден отговор дали и в
каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за
адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за
минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати,
в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд
е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по преюдициалното
запитване (задължително за всички съдилища - чл.633 ГПК) означава, че при
преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и в приложение на
разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба
№1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Въведеният с
разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в
размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за
ограничение на конкуренцията, с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е
обвързан нито от уговорения между страните размер на адвокатското възнаграждение,
нито и от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в
Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за подаване на идентични искови
молби, като се установява от служебна справка в ЕИСС, че само от този ищец, чрез
адв. К. има подадени 8. Подаването им не съставлява никаква фактическа и правна
сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско възнаграждение в
претендирания от ищеца размер от 480 лева, надхвърлящ размера на претендираното
вземане от 100 лв. Касае се за множество еднотипни дела, които предполагат почти
4
идентична предварителна подготовка. Настоящият състав, като се съобрази с
изложените по-горе съображения относно съответствието на националната правна
уредба за вземанията за разноски в гражданския процес с правото на Европейския
съюз, и като прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор,
счита, че възнаграждение в размер на 200 лева за настоящото производство е
адекватно на посочените критерии. С оглед на изложеното, настоящият състав счита,
че отсъства легитимно основание на ищеца да се присъди по-високо възнаграждение за
процесуална защита от 200 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 29, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № *************, сключен между А. А. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ************ и „С.К." АД, ЕИК ************ със седалище и адрес на
управление: **************, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне
на обезпечение, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето ЗЗД.
ОСЪЖДА „С.К." АД, ЕИК ************ със седалище и адрес на управление:
************** да заплати на А. А. А., ЕГН **********, с постоянен адрес:
************ сумата 100.00 лева, представляваща платена без основание сума по
нищожната клауза за неустойка, уговорена в чл. 29 от Договор за паричен кредит №
*************, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД, ведно със законната лихва за
забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /15.08.2024г./ до
окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „С.К." АД, ЕИК ************ със седалище и адрес на управление:
************** да заплати на А. А. А., ЕГН **********, с постоянен адрес:
************, сумата от 285 лв. - разноски по делото за заплатена държавна такса и
възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат, на основание чл. 78, ал. 1
вр. ал.5 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал.2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5