Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 01.10.2020 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№1459 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №425457 от 08.06.2018г., постановено по гр.дело №13460/2017г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, е осъдена ДП „Н.К.Ж.И.“ да заплати на „РМ – Т.С.”
ЕООД на основание чл.61, ал.2 ЗЗД сумата
от 24500.00 лв. /частичен иск от общ заявен размер от 816000.00 лв./, представляваща стойността на подобрения, направени в собствените на ответника имоти: обща площ
от 1645.55 кв.м. за търговка дейност и 55.45 кв.м. открита площ за поставяне на маси в района на
Централна ж.п.гара-гр.Пловдив /терен от 12 кв.м. в района на Централна ж.п.гара-гр.Пловдив с монтиран павилион за кафе –
аперитив и прилежащ терен за поставяне на маси пред павилиона с площ 70 кв.м.;
търговски павилиони в зони А, В, С в пешаходен
подлез на Централна ж.п.гара-гр.Пловдив с площ 215.00 кв.м., площ от 56 кв.м. – кафене в Пешаходен подлез
на Централна ж.п.гара-гр.Пловдив и 210.00 кв.м. в Пешаходен подлез на Централна ж.п.гара-гр.Пловдив, площ от 114.00
кв.м. за изграждане на кафе-бар на предгаров площад на Централна ж.п.гара-гр.Пловдив, 13
кв.м. – павилион между 5 и 6 челни коловози на Централна ж.п.гара-гр.Пловдив и 63.00 кв.м. пред павилиона, открита площ от 547.50 кв.м. в района на Централна ж.п.гара-гр.Пловдив/ за периода 2001г. – 2013г., ведно със
законната лихва върху главницата от 24500.00 лв., считано от 06.03.2017г. до окончателното й изплащане; на правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 693.00 лв. /частичен иск от общ заявен размер от 272998.92 лв./, представляваща
обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата
от 816000.00 лв. за периода 06.03.2014г. –
06.03.2017г., като отхвърля иска за периода 21.11.2013г. – 06.03.2014г.; както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата от 4310.00 лв., представляваща направени
по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - ДП „Н.К.Ж.И.“, с която се обжалва решение №425457 от 08.06.2018г., постановено по
гр.дело №13460/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, с което са уважени
предявените частични искове с правно основание чл.61,
ал.2 ЗЗД за сумата от 24500.00 лв. /частичен иск от общ заявен размер от
816000.00 лв./ и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата
от 693.00 лв./частичен иск от общ заявен размер от 272998.92 лв./, както и в частта на присъдените в тежест на ответника разноски в размер на сумата от 4310.00 лв.. Инвокирани са доводи за недопустимост и алтернативно за неоснователност
на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени процесуални нарушения. Излагат се доводи, че ищецът е бил
предявил същите искове, по които е било образувано тър.дело №593/2013г. по
описа на Окръжен съд – гр.Пловдив, Т.О., 16 състав, прекратено с влязло в сила определение
поради отказ от предявените искове, поради което е налице хипотезата на чл.233
от ГПК и предявените искове, по които е образувано настоящото исково
производство, се явява недопустими, поради което постановеният съдебен акт
следва да бъде обезсилен и производството по делото прекратено. На следващо
място се поддържа, че първоинстанционният съд не е анализирал всички събрани по
делото доказателства, което е довело до постановяване на необоснован съдебен
акт. Твърди
се, че неправилно СРС е приел за установено, че ищецът е извършил претендираните от него необходими и
полезни разноски, които са довели до увеличаване на стойността на собствения на
ответника имот. Поддържа се, че при
доказателствена тежест за ищеца по делото не са ангажирани доказателства, от
които се установява по категоричен начин факта, че процесните подобрения са
извършени от ищеца, напротив – твърди се, че от съвкупния анализ на всички събраните
доказателства се установява факта, че инвеститор на подобренията е
дружеството-ответник. Твърди се още, че неправилен и противоречащ на всички
доказателства е изводът на СРС, че ответникът е знаел за извършваните
подобрения в собствения му имот, тъй като е давал съгласие за фактическото
извършване на работата. Сочи се, че съгласно чл.15, т.8 от ЗЖТ единствено и
само в правомощията на управителния съвет на компанията е да взема решения,
свързани с продажба, ликвидация на дълготрайни материални активи, за учредяване
на вещни права и за отдаване под наем на движими или недвижими вещи. В случая
по делото липсва представено писмено доказателства за даване на съгласие по
законоустановения ред от страна на ответното дружество относно извършване на
строителство, одобрения за извършени разходи. Излага се още, че съдът не е взел
предвид поддържания довод, че изпълненото от ищеца
строителство е незаконно и следователно не подлежи на заплащане от страна на
ответното дружество. Твърди се още, че съдът е направил неправилна преценка кои
подобрения следва да бъдат оценени и тяхната стойност да се вземе предвид при
определяне на размера на обогатяването на ответника. Поддържа се и възражението
за изтекла погасителна давност като се твърди, че неправилен е изводът на
първоинстанционния съд, че погасителната давност е започнала да тече от датата
на принудителното отстраняване на ищеца от имота – 19.11.2015г. и към датата на
подаване на исковата молба в съда не е изтекла. Твърди се, че съгласно трайно
установената съдебна практика началният момент, от които започва да тече
давностния срок е датата на извършване на претендираните подобрения и като се
отчете факта, че самият ищец твърди, че подобренията са извършени през 2001г.,
2003г., 2007г. и 2009г. /т.2.4 от допълнителна искова молба/, то вземанията за
тях са погасени с изтичане на 5 години от датата на извършването им, което е
достатъчно основание предявените искове да бъдат отхвърлени като погасени по
давност. Твърди се още, че неправилно СРС е уважил предявения иск по чл.86,
ал.1 от ЗЗД, тъй като се оспорва факта, че ответникът е бил поканен от ищеца да
заплати обезщетение за процесните подобрения, предвид на което се поддържа, че
не е изпаднал в забава и предявеният иск следва да се отхвърли като
неоснователен. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното
първоинстанционно решение и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски,
направени пред двете съдебни инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от дружеството-ищец - „РМ
– Т.С.” ЕООД, чрез пълномощник адв.М.А., в който е взето становище за неоснователност
на въззивната жалба на ответника. Изложени
са доводи в смисъл, че първоинстанционният съд е обсъдил релевантните за спора
факти и обстоятелства и е обосновал правилен и законосъобразен извод за
основателност на предявените искове. Поддържа се, че несъстоятелно и противно
на правната логика е твърдението на въззивника-ответник за недопустимост на
обжалвания съдебен акт, като се твърди, че липсва обективна еквивалентност
между предмета на спорното право, предмет на предявените искове по които е било
образувано тър.дело №593/2013г. по описа
на Окръжен съд – гр.Пловдив, Т.О., 16 състав, прекратено с влязло в сила
определение поради отказ от предявените искове, и предмета на предявените в
настоящото производство искове. Излага се, че фактите и основанието /правната
квалификация/ на предявените в настоящото производство искове са напълно
различни от тези по прекратеното тър.дело №593/2013г. по описа на Окръжен съд –
гр.Пловдив, Т.О., 16 състав, предвид на което не е налице хипотезата на чл.233
от ГПК и обжалваното решение е валидно и допустимо. Твърди се, че правилно първостепенният съд е определил правната
квалификация на предявените искове като такива с правно основание чл.61, ал.2
от ЗЗД и е приел, че ответникът следва да отговоря до размера на обогатяването
му, което представлява стойността на всички извършени разходи, които са довели
до увеличаване на стойността на собствения на ответника имот. Изложени са
аргументи за основателността на заявените претенции, като се сочи, че техният
размер се установява освен от кредитираното от съда заключение на
съдебно-техническа експертиза, така и от останалите относими писмени и гласни
доказателства. Поддържа се още, че релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, като
изложените от първоинстанционния съд съображения относно началния момент, от
който започва да тече погасителната давност, съответстват на правилното
тълкуване и прилагане на закона и са съобразени с трайно установената съдебна
практика. Допълнителни
подробни съображения в подкрепа на изложените доводи за правилност,
обоснованост и законосъобразност на обжалвания съдебен акт са наведени и в
писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от „РМ – Т.С.” ЕООД срещу ДП „Н.К.Ж.И.“ при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.61, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският
градски съд,
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така
както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата
за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
На първо място
съдът следва да се произнесе по наведеното от въззивника-ответник възражение за
недопустимост на обжалвания съдебен акт, тъй като между същите страни е било образувано тър.дело №593/2013г. по описа на
Окръжен съд – гр.Пловдив, Т.О., 16 състав, със същия предмет, което било
прекратено поради отказ на ищеца от предявените искове. Действително тър.дело №593/2013г. по описа на
Окръжен съд – гр.Пловдив, Т.О., 16 състав е било образувано между същите страни, но
предметът на делото е различен от този по настоящото дело, тъй като
по предходното дело материалното правоотношение между страните се основава на облигационна връзка по сключени между
тях договори за наем, на основание на които ищецът претендира стойността на
извършените от него разходи в предоставените му под наем имоти, а по настоящото дело ищецът основава
претенцията си за присъждане на вземане за извършени в
чужд имот подобрения, с която сума ответникът неоснователно се е обогатил при
липса на валидно облигационно правоотношение между тях. Предвид изложеното правилен е изводът на
СРС за липсата на идентичност между предявения в настоящото
производство иск и този, по който ищецът е направил отказ, поради което не е налице и процесуална пречка за разглеждането на предявените по настоящото
производство искове и
постановяване на решение по тях. Производството по
настоящото дело не е образувано по недопустим иск. По горните
аргументи наведеното във въззивната жалба възражение за недопустимост на обжалваното
решение е изцяло неоснователно. На следващо място въззивният съд счита, че
постановеното съдебно решение е валидно - не е постановено в нарушение на
правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията –
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в необходимата форма и
с определеното съдържание. С оглед изложеното въззивният съд счита, че в случая
липсват основания за обезсилване на обжалвания съдебен акт, който е валиден и
допустим.
По материалната незаконосъобразност на обжалвания съдебен
акт:
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявените от „РМ – Т.С.” ЕООД срещу ДП „Н.К.Ж.И.“ при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.61, ал.2 ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон. Доводите изложени в
жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка
с доводите изложени във въззивната жалба следва
да се добави и следното:
Съдът приема, че в настоящия случай, предявените от „РМ – Т.С.” ЕООД срещу ДП „Н.К.Ж.И.“ искове за заплащане на
стойността на извършени подобрения в процесните недвижими имоти, следва
да бъдат квалифицирани по чл.61, ал.2 от ЗЗД. Отговорността за водене на чужда
работа без пълномощия съгласно чл.61,
ал.2 ЗЗД представлява разновидност на забраната за неоснователно обогатяване,
поради което (както е и посочено в цитираната правна норма) в тази хипотеза
следва да е налице обедняване на ищеца и настъпило във връзка с него
обогатяване на ответника чрез повишаване стойността на неговите имоти. Размерът
на обезщетението се равнява на по-ниската сума между действителната стойност на
разходите и сумата, с която стойността на имотите на ответника се е повишила
към датата, на която разходите са сторени. Следователно, за да се приеме, че е
налице обогатяване на ответника, следва да е изпълнен резултат от предприетата
от гестора работа. Подробно в мотивите
на обжалваното решение първоинстанционният съд е разгледал наличието на
всичките кумулативни предпоставки на сочената правна норма и след като се е
съобразил изцяло с
константната практика на ВКС е приел, че в хода на съдебното производство са доказани
всяка от тях, които аргументи напълно се споделят от настоящия състав, поради
което не следва да се преповтарят и препраща към тях /чл.272 от ГПК/. В случая
от анализа на събраните по делото доказателства се установява, че са налице елементите от фактическия състав на воденето на чужда работа без
пълномощие в хипотезата на чл.61, ал.2 от ЗЗД – по делото е доказано, че процесните подобрения са извършени уместно и в интерес на двете страни. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът намира, че от приетите
по делото заключения на СТЕ и показанията на разпитания свидетел Б., чийто показания следва да бъдат кредитирани като обективни и достоверни, дадени в резултат на негови преки
впечатления – същият е служител на дружеството цедент на процесното вземане, се установява факта, че първоначалният ищец – „Р.Г.П.“ ЕООД, който прехвърля
на ищеца вземанията си срещу
ответника, предмет на предявените искове, като държател
на имотите на ответника и при
липсата на договорна връзка помежду им през процесния период /м.март 2003 г. - февруари 2009г./ - сключените между дружеството цедент на процесното вземане и ответника договори за наем на
недвижими имоти от 15.03.2003г., 18.07.2003г., 22.08.2003г., 15.10.2008г. и
13.02.2009г. са прогласени за нищожни с решение №11/15.08.2016г. по
гр.д.№3344/2014г. по описа на ВКС, II Г.О., е извършил в собствените на ответника имоти строителни дейности - строителство на обект „търговски павилиони, аптека,
кафе аператив и игрална зала в подлеза на централна
гара – „Изток“, находящ се в ЦТЧ, бул.“Македония“ №2, гр.Пловдив – през 2001г., изграждане на навес към закусвалня,
намиращ се в западен край на гаров площад на Централна гара – Пловдив – през 2002г., разширение на магазините от
Търговския център – 2007г., изграждане на два полузатворени навеса и два
павилиона в предгаровото пространство пред Централна
ж.п. гара – Пловдив – 2009г., както и цялостно
преустройство и облагородяване на териториите, прокарване на съответните
електроинсталации, вентилационна система, озеленяване, паркингова система и т.н., като работата е
била извършена в интерес на собственика на имота, предприета е уместно и е
водена добре.
Относно релевираното във въззивната жалба възражение,
че извършените в собствените на ответника имоти подобрения представляват незаконни строежи, настоящият състав
намира за неоснователно. Съгласно константната
практика на ВКС, както и с даденото в т.ІІ.7 на ППВС № 6/74г. тълкуване, според
което незаконните
строежи не се заплащат
като подобрения, само ако подлежат на премахване, освен ако собственикът на
имота желае да ги запази, като при определяне на стойността им се държи сметка
за евентуалното им премахване. Кога един строеж е незаконен и подлежи на премахване се определя от
техническите органи съгласно разпоредбите на действащото законодателство. В случая при доказателствена
тежест за ответника по делото няма ангажирани доказателства, че извършените от първоначалния ищец – „Р.Г.П.“ ЕООД, подобрения представлят незаконни
строежи и подлежат на премахване. В тази връзка и доколкото по делото е
установено, че ответникът след
предаване на фактическата власт от цедента на процесното вземане през 2013г. до
настоящия момент
използва извършените подобрения според предназначението им се налага извода, че същият дължи
обезщетения за тях като подобрения до размера на обогатяването.
На следващо място
въззивният съд счита, че доколкото по делото е установено, че цедента през исковия период от време е бил държател на процесните имоти, то се налага извода, че извършените от него строителни работи са били направени и в негов интерес. При
това положение обстоятелството
дали работата е била предприета уместно и управлявана добре в чужд интерес, за
което въззивника
поддържа, че не е доказано в
хода на делото,
е ирелевантно. Неоснователен се явява и доводът на въззивника, че не е знаел за извършваните
подобрения в собствения му имот, съответно, че не е давал съгласие за
фактическото извършване на работата. В
конкретната хипотеза при неоснователното обогатяване и гестията от
значение е не
толкова съгласието на собственика на вещта с извършваните подобрения, колкото
противопоставянето на собственика на така извършваната работа. Аргумент за този
извод на съда е разпоредбата на чл.61, ал.2 и ал.3 и чл.62 от ЗЗД. Неотносимо е
позоваването на въззивника на нормата на чл.15, т.8 от ЗЖТ доколкото настоящият случай не
попада в нито една от хипотезите на сочената разпоредба. В случая въззивният съд
приема, че извършените от цедента строителни работи е
било без противопоставянето на ответника доколкото доказателства в обратния
смисъл по делото няма ангажирани. Доказани са всички
елементи от фактическия състав на нормата на чл.61, ал.2 от ЗЗД и ответникът отговаря само до размера на обогатяването му - т.е. дължи по-малката сума
между направените разходи и обогатяването - решение №461 от 12.05.86г. по гр.
д. №570/85г. на ВС, ІІ Г.О., като под
обогатяване се има предвид увеличената стойност на имота. При определяне на
увеличената стойност на имота пък следва да се имат предвид разясненията,
дадени с т.ІІ.6 на ППВС № 6/1974г. - трябва да се изследва каква би била цената
на имота без подобренията и каква е тя след подобренията, към момента на
разглеждане на спора. В случая от приетите по делото
основно и допълнително заключение на СТЕ, които следва да бъдат кредитирани
като обективни и компетентно изготвени, неоспорени от страните, се установява, че увеличението на
стойността на вещта е по-малко
от стойността на разходите за подобренията, в който случай обогатяването на
доминуса е до размера на увеличената стойност и която гесторът има право да
получи. След като в полза на ищеца е възникнало субективното
право да иска заплащане на сумата, с която ответникът се е обогатил, вследствие на изграденото
от цедента,
съдът следва да се произнесе по направеното възражение за погасяването му по давност. Съгласно разпоредбата
на чл.110 ЗЗД, с изтичане на 5-годишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността според нормата
на чл.114, ал.1 ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Погасителната давност по чл.110 ЗЗД за вземане и
направени подобрения върху чужд имот започва да тече не от момента за
извършване подобренията, а от момента, когато подобрителят се лишава от
владението на подобрения имот – в този смисъл е решение №675 от 15.03.1960г. по
гр.д. №518/1960г., II Г.О. на ВС. В същия смисъл е направения
извод и от първостепенния съд, който напълно съответства на съдебната практика
и се споделя от настоящия състав. В случая от приетите по делото доказателства се установя, че гесторът е бил лишен от възможността да ползва подобренията
съответно доминуса е получил тази възможност от момента на предаване на
фактическата власт на имотите от цедента, т.е. считано от 19.11.2013г., като до датата на
предявяване на исковата молба - 06.03.2017г., не е изтекъл 5-годишния срок по чл.110
от ЗЗД, поради което и вземането не е погасено по давност. Следователно предявеният частичен
иск е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен изцяло.
Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилен
и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
По иска
с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
|
Съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата, като според чл.84, ал.2 от ЗЗД когато
няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. В случая вземането на ищеца произтича от неоснователно
обогатяване и задължението не е с определен срок за изпълнение, поради което
длъжникът изпада в забава след покана от страна на кредитора. Противно на
поддържаното във въззивната жалба съдът намира, че ищецът, чиято е
доказателствената тежест в процеса да установи, че е отправил до ответника
покана за плащане на процесното вземане, е ангажирал доказателства в тази
насока. По делото е прието като доказателство получено от ответника писмо,
което представлява покана за заплащане на сумата, с която процесните имоти са
увеличили стойността си и е основание да се приеме, че считано от
получаването му ответникът е изпаднал в забава и дължи плащане на обезщетение
за забава върху претендираната главница. Първоинстанционният съд като е
достигнал до същия правен извод и е уважил предявеният частичен иск по чл.86,
ал.1 от ЗЗД за посочения период е постановил правилен и и законосъобразен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден. |
По
разноските:
С оглед
изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 2500.00 лв., представляваща направени разноски за
платено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен списък по
чл.80 от ГПК и приложени доказателства за реално плащане.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №425457 от 08.06.2018г.,
постановено по гр.дело №13460/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав.
ОСЪЖДА ДП "Н.К.Ж.И.", с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на "РМ – Т.С." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, Парк
"Родопи", местност "Здравец", хотел "Еко хотел -
Здравец", област Пловдив; на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 2500.00 лв.
/две хиляди и петстотин лева/, представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./