№ 1798
гр. Варна, 01.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на десети
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20213100502048 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Образувано е след като с Решение №60106/03.08.2021г. по т.д.
№1035/2020г. на ВКС е отменено постановеното по в.т.д. №1949/19г. на ВОС
Решение №157/17.02.2020г. и делото е върнато на въззивния съд за ново
разглеждане на въззивна жалба вх. № 81891/06.11.2019г., подадена от ПЛ. К.
П., ЕГН **********, постоянен адрес ****, чрез назначения му особен
представител адв. И.К. от ВАК, срещу решение № 4629/30.10.2019 год.,
постановено по гр.дело № 18695/2018 год. на РС – Варна, с което е прието за
установено в отношенията между страните, че жалбоподателят дължи на
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Лозенец“, Експо 2000, бул. Н. Вапцаров №55
следните суми, за които е издадена Заповед № 5115/18.07.2014г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№9416/2014г. по описа на ВРС: сумата от 9 881.98 лева,
представляваща главница по договор за банков кредит от 10.06.2013г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК –
17.07.2014г. до окончателното изплащане на задължението, редовна лихва в
размер на 578.04 лева за периода от 05.10.2013г. до 09.06.2014г. /вкл./, както
и 241.62 лева наказателна лихва за периода от 05.11.2013г. до 16.07.2014г.
/вкл./.
1
В жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че ищецът не е
доказал качеството на лицата Ц.Т. и К.Т., които са извършвали действия от
името на банката по договора с ответника. Излага се, че не са установени
предпоставките за настъпването на предсрочна изискуемост на вземането по
договора, т.к. поканата не е връчена на длъжника, а на трето лице. Поддържа
се, че предвид заключението на вещото лице по съдебно-почерковата
експертиза и разпита му в съдебно заседание, не може да се направи
категоричен извод, че ответникът е подписал договора за заем.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК, въззиваемата страна „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, в писмен отговор оспорва жалбата и от своя страна излага
коментар на изложените в нея оплаквания. На недействителност на
упълномощаването може да се позовава само представляваният, какъвто
ответникът не е. Уведомлението за предсрочна изискуемост е редовно
връчено съгласно Закона за пощенските услуги на единствения посочен от
кредитополучателя адрес за кореспонденция. Заключението на СПЕ е прието
без възражения и е категорично, че подписът за кредитополучател е
автентичен.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
срещу ПЛ. К. П., с която са предявени обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.422 от ГПК, чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.240
от ЗЗД, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД за приемане за установено в
отношенията между страните, че ответника дължи на ищцовото дружество
следните суми, за които е издадена Заповед № 5115/18.07.2014г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№9416/2014г. по описа на ВРС: сумата от 9 881.98 лева,
представляваща главница по договор за банков кредит от 10.06.2013г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК –
17.07.2014г. до окончателното изплащане на задължението, редовна лихва в
размер на 578.04 лева за периода от 05.10.2013г. до 09.06.2014г. /вкл./, както и
наказателна лихва в размер на 241.62 лева за периода от 05.11.2013г. до
16.07.2014г. /вкл./, а в условията на евентуалност за осъждане на ответника да
ги заплати, при отхвърляне на установителните искове поради липса на
предпоставките за предсрочна изискуемост.
В исковата молба се поддържа, че на 10.06.2013г. между страните е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е
предоставил на ответника сумата от 10231 лева, срещу задължение да я върне
ведно с уговорената възнаградителна лихва на 84 месечни вноски, дължими
до 05-то число на съответния месец, при краен срок за погасяване на
задълженията по кредита 05.06.2020г. Съгласно чл.4.2 от договора страните
се договорил кредитополучателят да заплаща на банката годишна лихва в
2
размер на 6-месечен SOFIBOR + 8.026 пункта надбавка, а в чл.4.1 бил
уговорен период от 12 месеца, през който да е дължима от ответника
фиксирана лихва в размер на 9.50%. Съгласно чл.4.6 от договора при забава в
плащанията на някоя от погасителните вноски на кредитополучателя по
каквато и да е причина, както и при предсрочна изискуемост на кредита,
просрочената част от главницата се олихвявала с лихва в размер на
договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от 10%.
Кредитополучателят изпаднал в забава за вноските по погасителния план с
падежни дати: 05.11.2013; 05.12.2013; 05.01.2014; 05.02.2014; 05.03.2014;
05.04.2014; 05.05.2014 и 05.06.2014. С оглед неизпълнението и на основание
чл.60, ал.2 ЗКИ до кредитополучателя било изпратено писмо с изх.№ ИЗХ-
001-42910. Писмото било получено на постоянния и настоящ адрес на
ответника, посочен в титулната част на договора. По заявление на ищеца било
образувано ч.гр.д.№ 9416/2014г. по описа на РС Варна и в негова полза била
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, която била връчена при
условията на чл.47, ал.5 ГПК и за ищеца възникнал правен интерес от
предявяване на иск за установяване дължимостта на вземанията по
издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез
назначения му по делото особен представител, който оспорва иска. Оспорва
подписите положени в договор за банков кредит от 10.06.2013г. и
погасителен план, приложени към исковата молба, да са положени от
ответника ПЛ. К. П.. В условията на евентуалност оспорва наличието на
неплатени вноски от страна на ответника към 05.06.2014г. Оспорва се също
представителната власт на Ц.Т. и К.Т. по отношение извършване на правни
действия срещу ответника. Особеният представител на ответника оспорва
писмото от 05.06.2014г. да е достигнало до него, като същото било получено
от Г.Т., без да е ясно в какво качество е връчено писмото. Оспорват се
предявените искове по размер, с твърдения, че ответникът е изправна страна
по договора за кредит. Предявените в условията на евентуалност осъдителни
искове били преждевременно предявени, тъй като исковата молба не била
връчена на ответника или на негов пълномощник, а на особен представител
назначен от съда.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира oбжалваното
решение за валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на
3
съда. Искът е предявен от заявителя срещу длъжника в предвидения в закона
преклузивен едномесечен срок, от уведомяването му за връчване на заповедта
за изпълнение по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, което обуславя допустимост на
производството и правен интерес от воденето му за ищеца. Поради
изложеното и доколкото е постановено при наличието на положителните и
липса на отрицателните процесуални предпоставки, обжалваното решение се
явява допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК, чл.415, ал.1,
т.2 от ГПК, вр. чл.240 от ЗЗД, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, в
тежест на ищеца е да докаже елементите от фактическия състав на
претендираното право, а именно валидно и изискуемо облигационно
задължение по договор за кредит, неговия размер по отделни пера и
изпълнение на задълженията му, произтичащи от императивните правила за
защита на потребителите.
В разглеждания случай по делото безспорно се установява наличието на
валидно договорно правоотношение между страните по силата на сключен
Договор за потребителски кредит от 10.06.2013г., за сумата от 10231 лева с
краен срок за погасяване на кредита 05.06.2020г. при фиксиран лихвен
процент 9.50% годишно за първите 12 месеца, а след изтичането им 6-
месечния СОФИБР плюс надбавка 8.026% и ГПР 12.13%. Съгласно чл.4.6 от
договора при забава в плащанията се дължи наказателна надбавка към
лихвата в размер на 10 пункта годишно – 19.50% към момента на
сключването на договора. Погасителният план е подписан от ответника на
всяка страница, респективно е станал част от договорното съдържание.
От неоспореното от страните в първата инстанция заключение на
вещото лице по съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписите,
положени в договор за потребителски кредит от 10.06.2013г. и погасителен
план, са изпълнени от ответника ПЛ. К. П.. Доказаната автентичност на
подписите е достатъчна за установяване истинността на волеизявлението.
Чрез подписите си ответникът е удостоверил приемане на условията по
договора. В частта относно ръкописно изписаните имена на ответника
експертизата не дава заключение единствено поради липсата на сравнителен
материал, но това не е в състояние да разколебае извода за установеното
авторство на документа. С оглед изложеното съдът приема, че представеният
договор се ползва с формална доказателствена сила и е обвързващ за
страните.
Неоснователни са и доводите на въззивника за недоказаност на
качеството на лицата, които са сключили договора от името на банката.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.2 от ТР №5/2016 г. по
тълкувателно дело №5 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска
4
и Търговска колегия на ВКС, на недействителността може да се позове само
лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални
правоприемници. Нещо повече, посочването на договора като основание на
иска представлява изрично потвърждение на волята на ищеца да се ползва от
неговите последици.
В рамките на дължимата служебна проверка за неравноправни клаузи,
съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит не страда от
пороци, водещи до неговата недействителност и не противоречи на
изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК). Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя
извода, че е спазена писмената форма, шрифтът на текста е ясен и разбираем,
като при проверка от външна страна не се установява да е по - ситен от 12,
съгласно изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК. Договорът, в съответствие с
чл.11, ал.1, т.1-10 от ЗПК, съдържа дата и място на сключването му, вида на
предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на
договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния
процент на разходите, съобразен със законоустановения лимит, условия за
издължаване на кредита, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11
до т.26 от ЗПК. Възнаградителната лихва за първата една година е
индивидуално уговорена във фиксиран размер, а за последващия период
единствената променлива компонента е обвързана с обективен критерий -
публично известен борсов индекс, върху чиято котировка банката не може да
влияе. Размерът на лихвата не се явява прекомерен, след като сборът й, ведно
с другите разходи, не надвишава законоустановения максимален размер на
ГПР. Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че облигационното
правоотношение между страните е валидно възникнало.
Реалното предаване на кредитния ресурс от 10231 лева се установява от
допуснатата в първата инстанция ССЕ, поради което следва да се приеме, че
кредиторът е изправна страна по договора. С усвояването на заемна сума
кредиторът е изпълнил основното си задължение по договора, а за длъжника е
възникнало задължението да я върне в уговорения срок, ведно с уговорената
възнаградителна лихва.
Задълженията по договора се претендират в хипотезата на настъпила
предсрочна изискуемост, но видно от погасителния план крайният срок за
погасяване на кредита е изтекъл на 05.06.2020г., който факт следва да бъде
зачетен по реда на чл.235, ал.3 от ГПК, за да се приеме, че към момента на
настоящото произнасяне задълженията за главница и възнаградителна лихва
са изцяло изискуеми, без да е необходимо да се разглеждат предпоставките по
чл.60, ал.2 от ЗКИ.
С оглед изложеното предявените главни искове с правно основание
чл.422 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.240 от ЗЗД, чл.430, ал.1 и
ал.2 от ТЗ се явяват доказани по основание. По отношение на размера на
претенциите следва да бъде кредитирано заключението на допуснатата пред
5
въззивната инстанция ССЕ, от което се установява, че към датата на
изготвяне на експертизата задълженията по процесния договор за кредит са
както следва: сумата от 9881.98 лева, представляваща главница по договора
за банков кредит от 10.06.2013г. и възнаградителна лихва в размер на 614.10
лева за периода от 05.10.2013г. до 09.06.2014г. (съобразно уточненията,
дадени в о.с.з. на 10.11.2021г.). Поради изложеното и с оглед диспозитивното
начало исковете следва да бъдат уважени за пълния претендиран размер от
9881.98 лева главница и 578.04 лева възнаградителна лихва.
По отношение на претенцията за мораторна неустойка съдът намира, че
неустоечната клауза, на която ищецът се позовава, е нищожна, доколкото е
уговорена в противоречие с чл.33 от ЗПК. Цитираната императивна правна
норма предвижда лимит на размера на обезщетението за забава, съизмерим
със законната лихва. Към датата на сключване на договора за потребителски
кредит размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент
определен от БНБ към тази дата 0.00% плюс десет пункта, а уговорената в
чл.4.6 от договора неустойка е начислявана почти в двоен размер – 19.50%,
видно от заключението на ССЕ прието във въззивната инстанция. Независимо
от горното съдът приема, че нищожната клауза може да бъде конвертирана
чрез заместването й с повелителна норма от материалното право (чл.33 от
ЗПК). Мораторната неустойка не е част от същественото съдържание на
договора за кредит, поради което може да се заключи, че същият би бил
сключен и без недействителната му част (чл.26, ал.4 от ЗЗД). Видно от
заключението на вещото лице законната лихва за периода от 05.11.2013г. до
16.07.2014г. възлиза на 121.45 лева, до който размер искът с правно основание
чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД следва да бъде уважен и отхвърлен за
разликата до претендираните 241.62 лева.
Частичното отхвърляне на иска с правно основание чл.422 от ГПК, вр.
чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД представлява сбъдване на
вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията
на евентуалност осъдителен иск само в отхвърлената част. Формираният
извод за нищожност на неусточната клауза и нейната недължимост за
разликата над размера на законната лихва обуславя извод за неоснователност
и на осъдителния иск по чл.92 от ЗЗД за разликата над 121.45 лева до 241.62
лева, поради което същият подлежи на отхвърляне.
Поради частичното несъвпадение в изводите на двете инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено по иска с правно
основание чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД за разликата над 121.45
лева до 241.62 лева и вместо него бъде постановено друго, с което същият
бъде отхвърлен, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
Формираният извод за частична неоснователност на иска налага да бъде
ревизирано първоинстанционното решение и в частта за разноските, като в
тази част същото бъде отменено изцяло.
6
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК и чл.294,
ал.2 от ГПК в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени съдебно-
деловодни разноски съобразно уважената част от иска в размер на 4776.60
лева, формирани както следва: 211.60 лева от общо 214.03 лева за ч.гр.д.
№9416/2014г. на ВРС, 1910.37 лева от общо 1932.30 лева по гр.д.
№18695/2018г. на ВРС, 494.33 лева от 500 лева по в.т.д. №1949/2019г. на
ВОС, 1492.45 лева от 1509.58 лева по т.д. №1035/2020 г. на ВКС и 667.85 лева
от общо 675.52 лева по в.гр.д. №2048/2021г. на ВОС.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4629/30.10.2019 год., постановено по гр.дело №
18695/2018 год. на РС – Варна, в частта, с която е признато за установено, че
ПЛ. К. П., ЕГН ********** дължи на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК
********* разликата над 121.45 лева до 241.62 лева, наказателна лихва за
периода от 05.11.2013г. до 16.07.2014г., както и в частта за разноските изцяло
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“,
Експо 2000, бул. Н. Вапцаров №55 срещу ПЛ. К. П., ЕГН **********,
постоянен адрес ****, иск с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл. 415,
ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи разликата над 121.45 лева до 241.62
лева, претендирана като неустойка за забава (наказателна лихва) по чл.4.6 от
Договор за потребителски кредит от 10.06.2013г. за периода от 05.11.2013г.
до 16.07.2014г., за която сума е издадена Заповед № 5115/18.07.2014г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№9416/2014г. по описа на ВРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“,
Експо 2000, бул. Н. Вапцаров №55 срещу ПЛ. К. П., ЕГН **********,
постоянен адрес ****, евентуален иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати разликата над 121.45 лева до 241.62 лева,
претендирана като неустойка за забава (наказателна лихва) по чл.4.6 от
Договор за потребителски кредит от 10.06.2013г. за периода от 05.11.2013г.
до 16.07.2014г.
ПОТВЪРЖАВА решение № 4629/30.10.2019 год., постановено по
гр.дело № 18695/2018 год. по описа на РС – Варна, в останалата му част, с
която е прието за установено в отношенията между страните, че ПЛ. К. П.,
ЕГН **********, постоянен адрес ****, дължи на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Лозенец“, Експо 2000, бул. Н. Вапцаров №55, сумата от
9 881.98 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от
7
10.06.2013г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 417 ГПК – 17.07.2014г. до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 578.04 лева, представляваща възнаградителна лихва
(редовна лихва) за периода от 05.10.2013г. до 09.06.2014г. /вкл./, както и
сумата от 121.45 лева, представляваща неустойка за забава (наказателна
лихва), изчислена в размер на законната лихва за периода от 05.11.2013г. до
16.07.2014г., за които суми е издадена Заповед № 5115/18.07.2014г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№9416/2014г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА ПЛ. К. П., ЕГН **********, постоянен адрес ****, да
заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“, Експо 2000, бул. Н.
Вапцаров №55, сторените в производството съдебно-деловодни разноски
съобразно уважената част от иска в размер на 211.60 лева по ч.гр.д.
№9416/2014г. на ВРС, 1910.37 лева по гр.д. №18695/2018г. на ВРС, 494.33
лева по в.т.д. №1949/2019г. на ВОС, 1492.45 лева по т.д. №1035/2020 г. на
ВКС и 667.85 лева по в.гр.д. №2048/2021г. на ВОС, на основание чл.78, ал.1
от ГПК и чл.294, ал.2 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8