Решение по дело №9656/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 471
Дата: 30 януари 2023 г. (в сила от 30 януари 2023 г.)
Съдия: Татяна Димитрова
Дело: 20211100509656
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 август 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 471
гр. София, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев

Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100509656 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 20109024 от 29.04.2021г. по гр. д. № 39477/2020г. по описа на СРС,
IIІ ГО, 150 състав е осъден Д. Г. Д. да заплати на Г. В. А. и Г. М. А., по предявените искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сума в размер на по 4 950 лева
на всяка от ищците, представляваща незаплатена главница по договор за заем от
06.03.2019г., сключен между Д. Д. и наследодателя на ищците – М.Т.А., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба - 21.08.2020г. до окончателното плащане,
сумата от по 231 лева на всяка от ищците, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата по договор за заем от 06.03.2019г. за периода от
07.03.2020г. до 21.08.2020г., сумата от по 4 950 лева на всяка от ищците, представляваща
незаплатена главница по договор за заем от 10.04.2019г., сключен между Д. Д. и
наследодателя на ищците – М.Т.А., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба - 21.08.2020г. до окончателното плащане и сумата от по 182.50 лева на всяка
от ищците, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата по договор за заем от 10.04.2019г. за периода от 11.04.2020г. до 21.08.2020г.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Д. Г. Д. с
изложени доводи за неправилност. Счита, че първоинстанционното решение противоречи на
материалния закон. Моли да бъдат отхвърлени исковете на ищците като неоснователни,
както и да му бъдат присъдени сторените съдебни и деловодни разноски.
Въззиваемите Г. В. А. и Г. М. Айлександрова представят отговор, в който сочат, че
обжалваното решение е правилно и молят да се потвърди. Претендират разноски във
въззивната инстанция.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за
установено следното:
1
Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението на Софийски районен съд е валидно, допустимо и правилно. Във
връзка с доводите за неправилност на постановеното решение изложени във въззивната
жалба е необходимо да се посочи следното:
Чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства се установява,
че между ответника Д. и М.Т.А. са били сключени два договора за заем, а именно договор за
заем от 06.03.2019г. и договор за заем от 10.04.2019г., по силата на които Александров е
предоставил в заем на ответника по 9 900 лева с всеки един от договорите. В договорите бил
уговорен и падеж за връщане на предоставените суми - съответно по договора от
06.03.2019г. падежът бил 06.03.2020г., а по договора от 10.04.2019г. падежът бил
10.04.2020г. Въпреки уговорения между страните по договора срок за връщане на
предоставените в заем суми, от страна на ответника не било извършено плащане на
посочените падежи. Заемодателят Мирослав Александров е починал на 01.06.2020г, като е
оставил за свои единствени наследници съпругата си – Г. А. и дъщеря си Г. А..
В постановеите по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 25/27.01.2012 г. по гр. дело
№ 1832/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 670/15.11.2010 г. по гр. дело № 695/2009 г. на
ВКС, ІV ГО, решение № 724/30.11.2010 г. по гр. дело № 507/2009 г. на ВКС, ІV ГО и
решение № 512/29.06.2010 г. по гр. дело № 1082/2009 г. на І ГО на ВКС в съответствие с
нормата на процесуалния закон - чл. 154 от ГПК /чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) е прието, че
всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и
възраженията си и носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе
си правни последици. При липса на такова доказване съдът следва да приеме за
неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти. Тежестта на
доказване не е задължение за представяне на доказателства. Въпросът за доказателствената
тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в
правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто
юридически факт е недоказан. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на делото и
обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и
доводите и възраженията на страните.
В настоящата хипотеза с исковата молба е въведено твърдение, че ищецът е
придобил процесното вземане по силата на договор за заем, което в случая е доказано.
Противно на изложените във въззивната жалба доводи за нарушение на процесуалните
правила, настоящия състав констатира, че в доклада по чл. 146 от ГПК
първоинстанционният съд е разпределил правилно доказателствената тежест в процеса.
Ответникът не е оспорил, че двата договора носят неговия подпис в графата
„заемополучател“, въз основа на което се достига до извода, че подписвайки процесния
документ ответникът, настоящ въззивник Д. е направил признание, че между него и
наследодателя на ищците е било постигнато съгласие на 06.03.2019г. и в последствие на
10.04.2019г. за сключване на два договора за заем и съответно ответникът е поел
задължението да върнат всяка от посочените в двата договора за заем суми в размер на по
9900 лева. Това представлява признание на неизгоден факт, изхождащо от страна по спора,
поради което същото следва да се цени с оглед всички обстоятелства по делото съобразно
чл. 175 от ГПК и да бъде зачетена неговата доказателствена стойност. Същевременно, по
делото не са били представени никакви доказателства, които да разколебаят този извод.
Следователно по делото е доказано наличието на постигнати между страните съгласие за
2
сключване на два договора за заем – договор за заем от 06.03.2019г. и договор за заем от
10.04.2019г
Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД постановява, че с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество.
Договорът за заем е реален – той се смята за сключен и поражда желаните от
страните правни последици от момента на предаване на парите или другите заместими
вещи, предмет на сделката. Договорът е и каузален – основанието за предаване е предметът
на сделката да стане собственост на заемателя, който от своя страна се задължава да върне
заетото.
За да бъдат уважени предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
ищците – Г. А. и Г. А. като наследници на заемодателя следва при условията на пълно и
главно доказване да установят всички факти, на които основава искането си. В тяхна тежест
е да докажат, че основават претенциите си на реални, валидно сключени договори за заем, в
това твърдяните парични суми, от по 4 950лв. на всяка от тях, срещу насрещно задължение
за връщането им от заемателя.
В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства въззивният съд приема, че е доказано възникването и съществуването на
валидни облигационни правоотношения между страните, създадени по силата на сключени
между тях договора за заем от 06.03.2019г. и от 10.04.2019г. Доколкото и двата процесни
договора за заем се твърди, че са На следващо място в случая не е налице спор между
страните, че процесните суми са преведени по банкова сметка ***, съответно на 30.01.2013
г. сумата от 8300 лв. и на 04.02.2013 г. сумата от 3300 лв.. Само за пълнота съдът намира да
посочи, че възражението на въззивника, че сумите са били предадени безвъзмездно в помощ
на брата на ищеца, който не е имал доходи и банкова сметка, ***. За установяване на този
факт по делото няма ангажирани доказателства.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото
въззивно производство, че в случая въззивника-ответник не ангажира по делото
доказателства, че е изпълнил поетите от него задължения да върне на заемодателя в
уговорените срокове, дадените й в заем парични суми, поради което се налага извода, че се
явява длъжник на претендираното вземане. Първостепенният съд е достигнал до същия
правен извод, който е правилен и законосъобразен, обоснован при правилна преценка на
събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния
закон.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта, в която е уважен предявения иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, въззивният състав препраща към мотивите на СРС в
тази част на основание чл. 272 ГПК.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, вкл. и в частта на разноските
определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение следва да
бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
В полза на въззиваемата страна, с оглед изхода на спора следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 1148лв. за процесуално представителство във въззивна
3
инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20109024 от 29.04.2021г. по гр. д. № 39477/2020г.
по описа на СРС, 150 с-в.
ОСЪЖДА Д. Г. Д., ЕГН ********** с постоянен адрес в гр. София, ж.к. **** да
заплати на Г. В. А., ЕГН **** и Г. М. А., ЕГН ****, и двете с постоянен адрес в гр. Шумен,
бул. ****, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК сумата от 1148 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4