Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
04.12.2024 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети февруари
през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11048 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 72435 от 14.04.2020 г., постановено по гр.дело № 20500/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 52 състав, е отхвърлен предявения от Е.С.Б., ЕГН **********, с
адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 5- адв.Т.Й., против „В.С.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, иск с правно основание чл.34, ал.1 от ЗС за допускане
извършването на съдебна делба на недвижим имот, представляващ апартамент, заемащ
целия II етаж от сградата находяща се в гр.София, бул.“*******, застроен на 95
кв.метра, състоящ се от две стаи, хол кухня, баня-клозет, антре и балкон,
заедно със зимнично помещение от 10 кв.метра, целия таван на сградата и 1/2
идеална част от общите части на сградата и мястото, цялото от 245 кв.метра,
съставляващо имот 24 в квартал 15/стар 744/по плана на гр.София, м.“ Банишора“
и същия съставлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.512.611.1.3
по КККР на гр.София, одобрена със
Заповед РД-18-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК. С решението
на съда е осъдена Е.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***,
офис 5- адв.Т.Й., да заплати на „В.С.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 1422,68 лева,
представляваща разноски по производството. С решението на съда е осъдена Е.С.Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 5- адв.Т.Й., да заплати
на Софийски районен съд на основание чл.71 от ГПК, във връзка с чл.9 от
Тарифата сумата 50 лева, представляваща дължима държавна такса.
Срещу
решението на СРС, 52 с-в е постъпила
въззивна жалба от Е.С.Б., подадена чрез пълномощника адв.Т.Й., с искане същото да бъде отменено изцяло, като
неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен
предявения иск с правно основание чл.34, ал.1 от ЗС, и да бъде допуснат до съдебна
делба: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.512.611.1.3 по КККР
на гр.София, одобрени със заповед № РД-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния
директор на АГКК, която да се извърши между Е.С.Б. и „В.С.“ ЕООД, при квоти от
правото на собственост: 1/3 ид. част за Е.С.Б. и 2/3 ид.части за „В.С.“ ЕООД. Твърди
се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния
закон, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата
страна- съделител „В.С.“ ЕООД, ЕИК *******, гр.София, чрез пълномощника си адв.К.Д.
оспорва жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени,
но са преценени неправилно.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на
материалноправни норми на закона и на процесуалните правила при преценка на
доказателствата по делото. В процесния случай, при постановяването му
неправилно е приложен материалния закон. С оглед на което същото се явява по
същество неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна
инстанция не споделя изцяло изложените в
мотивите му съображения, досежно неоснователност
на предявения от Е.С.Б. срещу „В.С.“
ЕООД, ЕИК *******, гр.София, иск за делба на процесния недвижим имот. Изводите на съда не са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
на съделителката- ищец изложени в жалбата, относно неправилност на решението са
основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема
за установено следното:
Предмет на разглеждане в настоящето
производство е предявен от ищцата Е.С.Б. срещу ответника В.С.“ ЕООД, ЕИК *******,
гр.София, иск за съдебна делба на следния
недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.512.611.1.3
по КККР на гр.София, одобрени със заповед № РД-53/23.11.2011 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр.София, район“Сердика“,
бул.“*******, ет.2, ап.3, предназначение: жилище, апартамент, брой нива на
обекта-1, посочена в документа площ: 95,00 кв.м., съседни самостоятелни обекти
в сградата: на същия етаж: няма; под обекта: 68134.512.611.1.2, над обекта:
няма, ведно със зимнично помещение с площ от 10 кв.м. и целия таван на
сградата, ведно с 1/ 2 ид.част от общите части на сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.512.611, находящ се в гр.София, район “Сердика“,
бул.“*******, с площ от 259 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване/ до 10 м./, номер по
предходен план: 24, квартал: 39, съседи: 68134.512.557, 68134.512.610,
68134.512.613, 68134.512.612, с искане делбата на имота да се извърши между
страните при квоти на съсобственост: 1/3 ид.част за Е.С.Б. и 2/3 ид.части за „В.С.“
ЕООД.
Безспорно е по делото обстоятелството, че процесния
недвижим имот е придобит през 1980 г. чрез договор за замяна на недвижим имот
от П.Н.Н.и С.С.Н./ наследодатели на ищцата Е.С. Н.- баба по бащина линия и баща/,
обективиран в нот.акт № 58, том ХVІ, нот. дело № 2474/80 г. Видно от удостоверение
за наследници с изх.№ 520/14.04.1989 г., издадено от ОбНС“Сердика“, гр.София,
се установява, че П.Н.Н.е починала, като вдовица на 14.03.1986 г. и е оставила
за свои наследници по закон, следните лица: Е.С.Н.- син и С.С.Н.- син. От
удостоверение № 25369/21.04.86 г., издадено от съдия при Софийски районен съд,
се установява, че Е.С.Н. е направил отказ от наследството на покойната му майка
П.Н.Н., починала на 14.03.1986 г., като отказът му е вписан в съответната книга
на съда по реда на чл.49, ал.1 от ЗН под № 432/86 г. Видно от удостоверение за
наследници № 1005/27.07.1993 г., издадено от ТОА“Сердика“, гр.София, се
установява, че С.С.Н. е починал на 16.10.1990 г. и е оставил следните
наследници по закон: Е.С. Н.- дъщеря от І-ви брак, П.С.Н.- син от ІІ-ри барк и К.В.Н.-
съпруга от ІІ-ри брак. Видно от удостоверение за наследници с изх.№
959/15.05.2017 г., издадено от Столична община- район“ Сердика“ се установява,
че С.С.Н., ЕГН ********** е починал на 16.10.1990 г., като женен и след смъртта
си е оставил следните наследници по закон: К.В.Н.- съпруга, Е.С.Б.- дъщеря и П.С.Н.
- син. От удостоверение № 214845/07.05.2000 г. за сключен граждански брак,
издадено от длъжностно лице по гражданско състояние в Община гр.Пловдив се
установява, че на 07.05.2000 г., В.К.Б.и Е.С. Н. са сключили граждански брак,
като след брака съпругата ще носи фамилно име Б.. С оглед събраните
доказателства, съдът приема за безспорно установено по делото обстоятелството,
че към момента на смъртта на С.С.Н./ наследодател на ищцата по делото/, същия е
бил изключителен собственик на процесния недвижим имот. След смъртта на С.С.Н./
починал на 16.10.1990 г./, неговите наследници по закон- К.В.Н.- съпруга, Е.С.Б.-
дъщеря и П.С.Н. - син/ са придобили по наследство процесния недвижим имот при
равни права- по 1/3 ид.част за всеки един от тях.
От
нот.акт за продажба на недвижим имот № 183, том І, рег.№ 1509, дело № 145/2006
г. се установява, че на 06.04.2006 г., П.С.Н. и К.В.Н. са продали на Еднолично
дружество с ограничена отговорност „В.С.“, представлявано от своя управител и
едноличен собственик на капитала В.М.А., следния свой съсобствен недвижим имот,
представляващ: АПАРТАМЕНТ, заемащ целия втори етаж от сградата, находяща се в
гр.София, район“Сердика“, бул.“*******, състоящ се от две стаи, хол, кухня,
баня-клозет, антре и балкон, със застроена плащ от 95,00 кв.м., при съседи от
три страни- двор и наследници на Я.Т., отдолу- наследници на Н.Х.В., отгоре-
тавански помещения, заедно със ЗИМНИЧНО ПОМЕЩЕНИЕ с площ от 10,00 кв.м., при
съседи: стълбище, наследници на Я.Т. и зимници на наследници на Н.В., целият
таван на сградата, заедно с 1/2/ една втора/ идеална част от общите части на
сградата, и 1/2/ една втора/идеална част от 245/710 идеални части от мястото,
върху което е построена сградата, съставляващо урегулиран поземлен имот
VІІІ-1,23,24 от квартал 39 по плана на гр.София, местността“ГГЦ-Зона В-17“,
целият с площ от 710 кв.м., при съседи по скица: бул.“Сливница“, ул.“Венко
Рашков“, УПИ ІX-2, УПИ І-4,5 и УПИ VІІ, за сумата от 11200 лв., която
сума продавачите П.С.Н. и К.В.Н. са заявили, че са получили напълно от В.М.А.,
като управител на Еднолично дружество с ограничена отговорност „В.С.“, при
подписване на настоящия нотариален акт, съгласно притежаваните от тях квоти. Съдът
приема, че към момента на сключване на процесния договор за покупко- продажба/
06.04.2006 г./, продавачите П.С.Н. и К.В.Н. са били собственици на 2/3 идеални
части от процесния недвижим имот, придобити по наследство от С.С.Н.. Останалата
1/3 ид.част от процесния недвижим имот е била собственост към този момент на
ищцата Е.С.Б., придобита по наследство от нейния баща С.С.Н.. Този извод на
съда не се променя от представените от страна на ответника по делото с отговора
на исковата молба два броя удостоверения за наследници от 13.11.2005 г. и от
20.11.2005 г., издадени от Столична община- район“Сердика“, в които като
наследник по закон на П.Н.Н.и С.С.Н.не е вписана ищцата по делото. Посочените
удостоверения за наследници са представени и пред нотариуса изповядал сделката
на 06.04.2006 г., видно от изрично отбелязване в нот.акт на представени
документи удостоверяващи правото на собственост и изпълнението на особените
изисквания на закона. От друга страна в отговора на исковата молба ответникът
не оспорва обстоятелството, че ищцата е наследник по закон на С.С.Н., заедно с П.С.Н.
и К.В.Н., последните двама страни/ продавачи/ по договор за покупко- продажба
на процесния недвижим имот сключен с ответника по делото на 06.04.2006 г.
Безспорно е обстоятелството, че към момента на сключване на договора за
покупко- продажба на процесния недвижим имот на 06.04.2006 г., продавачите П.С.Н. и К.В.Н. са били собственици на 2/ 3
ид.части от същия, а не на целия недвижим имот. Собственик на останалата 1/ 3
ид.част е била ищцата Е.С.Б.. Очевидно е, че продавачите са се легитимирали
пред нотариуса, като единствени наследници по закон на С.С.Н. с посочените
по-горе удостоверения за наследници, в които не е била вписана ищцата Е.С.Б.,
като наследник по закон на своя баща.
Договорът за покупко- продажба,
предмет на нот.акт № 183, том І, рег.№ 1509, дело № 145/2006 г. е годно
основание да прехвърли правото на собственост на ответника „В.С.“ ЕООД, но
транслативният ефект не е осъществен по отношение на целия имот,/ респективно
не е осъществен по отношение на 1/3 ид.част от имота/, тъй като продавачите П.С.Н. и К.В.Н. не са били
собственици на целия недвижим имот, а единствено на 2/3 идеални части от имота.
По общото правило, че никой не може да
прехвърли права, които не притежава, с процесния договор са прехвърлени
единствено притежаваните от продавачите 2/3 идеални части от имота. Договорът за продажба е
породил вещно- правно действие само за притежаваните от прехвърлителите идеални
части от имота- 2/3 идеални части, но не и за притежаваните от ищцата 1/ 3
идеални части от имота. Т.е. транслативният ефект на договора за покупко- продажба
е осъществен единствено за притежаваните от продавачите права- 2/3 идеални
части от имота. Предмет на този договор за
продажба са притежаваните от продавачите права, придобити по наследство
от имота- 2/3 идеални части, както и притежавани по наследство от ищцата права
от имота- 1/3 идеални части. Въз основа на този придобивен способ купувачът-
дружеството ответник е станал собственик 2/3 идеални части от имота, равни на обема
права притежавани от продавачите. Продажбата обхваща и частите на съсобственик,
който не е продавач/ страна по договора/, поради което следва да се приеме, че
в случая е налице разпореждане в законоустановената форма от несобственици на
идеална част от имота/ 1/ 3 ид.част, която е собственост на ищцата по делото/.
Затова и договорът за продажба от 06.04.2006 г. може да послужи, като основание
за добросъвестно владение от страна на купувача, но единствено по отношение на
1/3 идеална част от имота.
Съдът приема, че ответникът „В.С.“
ЕООД, гр.София е придобил през 2006 год. правото на собственост върху 2/ 3
идеални части от процесния недвижим имот на основание сключения договор за
продажба. Същият не е придобил останалите 1/ 3 идеални части от имота/
собственост на ищцата Е.С.Б./, тъй като е закупил тези идеални части от
несобственици- П.С.Н. и К.В.Н.. В тази хипотеза приобретателя може да придобие
собствеността на тези 1/3 идеални части от имота на оригинерно основание на
основание чл.79 ал.2 ЗС ако е добросъвестен и владее имота в продължение на пет
години. В процесния случай с отговора на исковата молба ответникът е направил
изрично възражение, че е придобил имота на основание годно да го направи
собственик, че същият е владял имота като свой за повече от пет години, поради
което и по отношение на процесния имот, в полза на ответното дружество е
изтекъл установения в закона 5-годишен давностен срок, както и че през целия
период той е владял със съзнанието имота за свой, упражнявал е фактическа власт
върху имота, правил е подобрения и ремонти. Изрично е заявил, че предвид
обстоятелството, че е придобил имота чрез сделка/покупко-продажба/, налице е
основание годно да го направи собственик, поради което се явява добросъвестен
владелец по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС, във вр. с чл.70, ал.1 от ЗС. Т.е. ответникът
е направил изрично възражение в отговора на исковата молба за добросъвестно
владение на процесния недвижим имот/ респективно процесната 1/3 идеална част от
имота/ при условията на чл.79, ал.2 ЗС. Изрично ответникът в отговора на исковата
молба, също така е направил възражение в условията на евентуалност, че следва
да се разгледа и възможността, ответното дружество да бъде признато за
собственик на процесната 1/3 идеална част от имота при условията на упражнена
фактическа власт върху имота за период по-дълъг от 10 години/ от 06.04.2006 г.-
28.01.2018 г./, като основание да го направи собственик на имота, даже и при
условията на недобросъвестно владение.
Съдът приема, че добросъвестен владелец по смисъла на чл.70 от ЗС е този, който владее вещта на
правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят
му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Това
означава, че добросъвестният владелец не е станал собственик поради пороци на
правното основание, които не го правят недействително, поради което законът му
дава възможност да придобие собствеността по оригинерен способ - придобивна
давност. Когато юридическото основание, с което е придобита собствеността не е
опорочено се осъществява владение върху собствена вещ и поради това е
недопустимо собствеността да се придобие отново на друго правно основание. Т.е. за придобиване по
давност правото на собственост върху дадена вещ може да се говори, когато това
право не е придобито вече по друг начин. В случая ответникът по делото „В.С.“ ЕООД, гр.София
е придобил правото на собственост върху 2/3 идеални части от имота, предмет на договора за покупко- продажба сключен на 06.04.2006 г., още с
извършването на сделката през
2006 год. и продажбата, направена при спазване предписаната от закона
нотариална форма. След този
момент/ 06.04.2006 г./, ответникът-
купувач вече не е владял 2/3
идеални части от имота като добросъвестен владелец, а като собственик. В случая продажбата на тези 2/ 3 идеални
части не е обявена за
недействителна, нито е
отменена./ Доводи в тази насока не са изложени по
делото от страна на ответника/. Независимо от това добросъвестният владелец
може да придобие собствеността на вещта, когато владее, без да знае недостатъците
на основанието си, и когато тези недостатъци се отнасят до това, че
праводателят не е бил собственик, или когато е била опорочена предписаната от
закона форма. В конкретния
случай нито едно от тези изисквания не е налице по отношение на 2/3 идеални части от имота. Няма спор,
че продавачите П.С.Н. и К.В.Н. са били собственици на 2/ 3 идеални части от имота, предмет на договора за покупко- продажба сключен на
06.04.2006 г. В процесния случай, поради изложените съображения не може да се говори за
добросъвестно владение в полза на купувача- ответникът по делото на процесните 2/3 идеални части от
имота. Той не е бил и недобросъвестен владелец по вече
изложените съображения.
Ако продажбата на недвижим
имот е извършено при спазване предписаната от закона форма и продавачите са били собственици на имота, купувачът владее имота като
собственик, придобил това право въз основа на договора за продажба. Той не е добросъвестен или
недобросъвестен владелец. Затова в процесния случай, ответникът не може да се
позовава, че е придобил правото
на собственост върху целия имот по давност.
Недопустимо е собственикът да може да придобие правото на собственост на друго
основание, след като вече го е придобил на валидно правно основание. В практиката на ВКС се приема, че правото на
собственост върху дадена вещ може да бъде придобито по давност, само когато
същото право не е придобито вече по друг начин /право на собственост може да се
придобива само от несобственик/. Недопустимо е собственикът на имота да може да
го придобие на друго основание, след като вече го е придобил /решение №
80/25.06.1965 год. по гр.дело № 58/1965 год., ОСГК на ВС/. Аналогично в решение
№ 161/14.12.2017 год. по гр.дело № 475/2017 год., ВКС, І г.о. е прието, че правото
на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не
притежава това право на друго правно основание. Собственикът упражнява
фактическата власт върху имота като елемент от това свое право, но не и с цел
да придобие същото право повторно на друго правно основание. В процесния случай, ответникът е придобил собствеността
върху 2/ 3 идеални части от процесния недвижим имот по силата на договор за продажба
на недвижим имот от 06.04.2006 г. В случая ответникът упражнява
фактическата власт върху 2/ 3 ид.части от имота като елемент от това свое
право, но не и с цел да придобие същото право повторно на друго правно
основание. По отношение на останалите 1/3 идеални
части от имота същите могат принципно да бъдат придобити по давност от страна
на ответника, в случай че са налице предпоставките за това.
По своята правна същност придобивната давност съставлява упражнявано от
несобственик владение върху определена вещ, продължило в определен от закона
срок, след изтичането на който върху вещта се придобива правото на собственост
или друго вещно право. Съгласно презумпцията на чл.69 ЗС предполага се, че този който упражнява
фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се установи, че я
държи за другиго. За да започне в негова полза да тече придобивна давност е
необходимо завладяването на тези права да е демонстрирано чрез действия, които
недвусмислено да отразяват намерението за своене и отричане правата на
останалите съсобственици. Както е прието и в решение № 599 от 26.07.2010 г. по
гр.дело № 766/09 г. на ВКС I
г.о., постановено в
производство по чл.290 от ГПК, съдебната
практика на ВС и ВКС приема за възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в
рамките на обема на владяната реална част от имот. Наличието на съдебна практика на ВКС, в която
се приема за възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на
владяна реална част от жилищен
имот обаче не означава, че във всички случаи възражение от такъв характер
следва да бъде уважено. Прилагането на института на правната конверсия изисква
да бъдат установени всички елементи на владението.
При добросъвестното владение фактическата
власт се придобива на правно основание, целящо прехвърляне правото на
собственост към владелеца, макар вещноправния ефект да не настъпва, тъй като
праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката.
Самото това правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради
което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява
фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо
да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са
противопоставени на действителния собственик.
По приложението на чл.70, ал.1 ЗС и на чл.79,
ал.2 ЗС има формирана богата съдебна практика, която приема следното: При
добросъвестното владение фактическата власт се придобива на правно основание,
целящо прехвърляне на правото на собственост към владелеца, макар вещноправният
ефект да не настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик или е била
опорочена формата на сделката. Самото това правно основание се явява
демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността
е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона
петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене
чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик.
Добросъвестността се предполага /чл.70, ал.2 ЗС/ и в тежест на насрещната
страна е да обори презумпцията, доказвайки знание на владелеца, че придобива от
несобственик. При липса на такива доказателства, владението следва да се
окачестви като добросъвестно по чл.70, ал.1 ЗС. Знанието на владелеца, че е
договарял с несобственик не може да почива на предположение, а трябва да се
докаже по несъмнен начин. То следва да съществува към момента на сключване на
договора. Добросъвестността на приобретателя не отпада от последващо узнаване,
че праводателят му не е бил собственик, тъй като в чл.70, ал.1 ЗС изрично е
посочено, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на
правното основание. В посочения смисъл са решение № 31 от 15.02.2011 г. по
гр.дело № 1273/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по
гр.дело № 1451/2017 г. на ВКС, І г.о, решение № 409/12 от 28.02.2013 г. по
гр.дело № 59/2011 г . на ВКС, І г.о.
Константна
е практиката на ВКС по приложението на чл.70 ЗС, според която владението е
добросъвестно, когато владелецът е придобил имота на правно основание, годно да
го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че
предписаната от закона форма е била опорочена; че е достатъчно
добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание; че добросъвестността
се предполага до доказване на противното; че тя не отпада при последващо
узнаване от приобретателя, че праводателят не е бил собственик; че знанието на
владелеца, че е договарял с несобственик, не се предполага, а подлежи на
доказване по несъмнен начин /в този смисъл решение № 385 от 06.10.2010 г. по
гр.дело № 1359/2009 г. на ІІ г.о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.дело №
1451/2017 г. на І г.о., решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр.дело № 1455/2017 г.
на І г.о., решение № 60111 от 08.10.2021 г. по гр.дело № 324/2021 г. на ІІ г.о.
и др. /.
В
решение № 262 от 01.11.2012 г. по гр.дело № 439/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., e
прието, че владението, като елемент от фактическия състав на придобивната
давност, трябва да е непрекъснато, спокойно /да не е установено и поддържано с
насилие/, явно /да не е установено и поддържано по скрит начин/ и несъмнено /да
се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за
своене/. Съдът следва да формира изводи и дали извършените действия по упражняване
на фактическа власт са разкривали намерението за своене по начин, то да може да
стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота
и конкретните твърдения за действията, чрез които е осъществявана фактическата
власт. Тълкуването по това решение е свързано с изискването владението да бъде
явно, а този признак на упражняваната фактическа власт е налице, когато същата
се упражнява по начин, че всеки, който има интерес, включително и собственикът,
да може да научи, т.е да не се упражнява по скрит начин. В случая, не се
установява по делото наличието на явно и несъмнено владение на ответника в
законоустановения срок, което да е установено със събраните по делото гласни
доказателства, за да се приеме за установено, че същия е придобил по давност,
като добросъвестен или недобросъвестен владелец правото на собственост по
отношение на притежаваната от ищцата по наследство 1/3 идеална част от имота.
Добросъвестният
владелец, придобил имота на правно основание от несобственик, става собственик,
ако упражнява фактическа власт върху него постоянно, непрекъснато,
несъмнително, спокойно и явно в продължение на давностния срок, предвиден в
закона. Според чл.70 от ЗС владелецът е
добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната
от закона форма е била опорочена. Действително по силата на разпоредбата на чл.70, ал.1 от ЗС достатъчно е
добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, а
според ал.2 на текста добросъвестността се предполага до доказване на
противното. Ответникът е придобил
собствеността на 1/ 3 ид.част от имота от
несобственици. Но за да
придобие по давност
тази процесна 1/3 ид.част от имота, след като е налице юридическото
основание - нот.акт, той трябва да владее имота непрекъснато в продължение на
пет години, както разпорежда чл.79, ал.2 от ЗС. Само тогава, когато упражнява сам
това владение, след изтичане на давностния срок той става собственик на имота/ в случая на процесната 1/3 ид.част/. Доказателства в тази насока не са
ангажирани от страна на ответника. Макар владението да е добросъвестно не е установено ответното търговско дружество да е
установило фактическа власт върху процесния имот/ респективно върху 1/3 идеална
част собственост на ищцата/, тъй като обективният признак на владението изисква
упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се
отблъсква владението на собственика, като не е достатъчно владелецът да манифестира
пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът
не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим
имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва
явни действия по стопанисването му. В случая спорен по делото е факта на
установяване на владението върху имота от страна на дружеството- ответник,
съответно упражняването му. За релевантните факти на упражняване на фактическата
власт върху имота чрез конкретни фактически действия върху него липсват
безспорни доказателства по отношение на дружеството- ответник. Тези обективни
факти не се установяват и от показанията на свидетелите на ответника К.Л.Д.и Я.Т.
Я., които са неконкретни и вътрешно противоречиви. Свидетелските показания
съдържат съществени противоречия относно значимото за спора обстоятелство кой е
упражнявал фактическа власт върху спорния имот, респективно дали ответното
търговско дружество е упражнявала такава за периода от 06.04.2006 г. до
28.01.2018 г. Съдът намира, че в процесния случай ответното търговско дружество
не е установило по делото по несъмнен начин обективния факт на установяване и
упражняване на фактическа власт върху имота/ респективно върху 1/ 3 ид.част от
имота собственост на ищцата/ по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС, нито че
владението на ответника, в сочения от него период от време, са притежавали
описаните необходими признаци, за да породи присъщата си придобивна последица
давността.
В правната теория и практиката на ВКС се
приема, че съществените признаци на владението са два - упражняване на
фактическа власт /обективен/ и намерение за своене /субективен/. Другите
признаци на владението, които не са посочени в чл.68 ЗС, но са логическо
следствие от посочените два признака, се извеждат чрез историческото тълкуване
на института и уредбата по отменения ЗИСС, който в чл.302 определя за законно
владение това, което е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно.
Тези допълнителни признаци се съобразяват в съдебната практика при преценката
за квалифициране на фактическата власт върху един имот като владение и
наличието на предпоставките за придобиване на чужд недвижим имот на основание
придобивна давност - решение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.дело № 5162/2015 г., ВКС,
ІІ г.о. С предаването на владението на купувача, продавачът изоставя
фактическата власт върху вещта, а купувачът придобива всички правомощия на
собственика, но от това не следва, че ако сделката по някаква причина не е
породила транслативен ефект, купувачът може да се признае за собственик на
основание придобивна давност след изтичане на необходимия срок по чл.79 ЗС, в
зависимост от това дали е добросъвестен или обикновен владелец. Във всички
случаи, по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК, при спор за собственост, ако
купувачът се позове на придобивна давност, той трябва да докаже по отношение на
действителния собственик всички признаци на владението. В случая не е
установено по делото владение на ответника „В.С.“ ЕООД, гр.София върху
процесния недвижим имот, което да е било постоянно и явно, без които
характеристики упражняваната от него фактическа власт не може да се квалифицира
като владение и да е основание за придобивна давност. Не се установява по
делото извършени фактически действия, характеризиращи твърдяното владение на
ответника, като явно и постоянно. Постоянно е владението, когато се осъществява
трайно фактическо въздействие като израз на воля да се държи и запази вещта
като своя. Не отговаря на този признак владението, при което фактическите
действия, изразяващи се в присъствие в имота и въздействие върху него -
облагородяване, подобряване и др. имат инцидентен, случаен характер. Явно е
владението, когато владелецът го демонстрира пред трети лица. Фактическата
власт, чрез която се осъществява владението трябва да е от такова естество, че
всеки заинтересован да може да научи за нея. Присъствието в имота трябва да
оставя видими следи и да обективира въздействието на владелеца и волята му да
третира вещта като своя. Без да е външно изразен обективният елемент на
владението, не могат да настъпят последиците на придобивната давност - решение
№ 106 от 28.12.2015 г. по гр.дело № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 33
от 19.06.2018 г. по гр.дело № 1931/2017 година на ВКС, І г.о.
Видът и интензитетът на отделните действия,
чрез които се упражнява фактическата власт са различни за различните видове
имоти, но във всички случаи трябва да се обективирани и несъмнени. Фактическата
власт на владелеца трябва да се осъществява върху имота, по отношение на който
владелецът се позовава на придобивна давност. Всички действия, които не оставят
доказателства за владение върху имота са скрити и не могат да се квалифицират
като владелчески. По делото не е доказано праводателите П.С.Н. и К.В.Н. да са
владяли процесния имот, поради което ответникът не е могъл да присъедини
владението на праводателите си на основание чл.82 ЗС.
При
така изложените съображения, съдът приема, че обжалваното решение като
неправилно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта за
разноските, като постановено в нарушение процесуалните правила при преценка на
доказателствата и на материалния закон- чл.68 от ЗС, и вместо това да бъде
постановено решение по същество на спора, с което предявения иск за делба на
процесния недвижим имот се уважи. Делбата следва да се допусне при квоти 1/3
ид.част за Е.С.Б. и 2/3 ид.части за „В.С.“ ЕООД, гр.София.
Ищцата
Е.С.Б. е доказала по несъмнен начин правото си на собственост въз основа на
наследяване по отношение на 1/ 3 ид.част от процесния недвижим имот, а
ответникът не е провел пълно доказване на своето правоизключващо възражение за
придобиване на собствеността на тази 1/ 3 ид.част от имота по давност чрез явно
и постоянно владение в периода от закупуване на имота /непроизвело
вещнотранслативен ефект за тази 1/3 ид.част от имота, поради договаряне с
несобственик/ на 06.04.2006 г. до 28.01.2018 г. От друга страна, като недобросъвестен владелец
ответното търговско дружество е могло да придобие правото на собственост върху
спорната 1/3 ид.част от имота/ собственост на ищцата/ с непрекъснато и явно
владение в продължение на 10 години, но същото не е доказано по делото. Ето
защо предявеният иск по чл.34, ал.1 от ЗС за делба на процесния недвижим имот е
основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на
разноските за въззивното производство:
При
този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция, на въззивника- ищец по
делото на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК следва да се
присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство в размер
на сумата от 1540 лв./ от които 40 лв. заплатена държавна такса за въззивно
обжалване и 1500 лв., представляващи уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 22.05.2020 г./. Съдът приема, че специалната разпоредба
на чл.355 от ГПК, касае само разноските, направени в първоинстанционното производство
по допускане и извършване на делбата, но не и разноските, направени при
въззивно и касационно обжалване /в тази насока е определение № 101 от 18.04.2013 г. по гр.дело №
671/2012г., Г.К., І г.о. на ВКС/. За направените при обжалването разноски
важат общите разпоредби на чл.81 и чл.78
от ГПК. Когато е
повдигнат спор относно съществуването на съсобствеността, правата на
съделителите или способа, по който следва да бъде извършена делбата, както и по
присъединените искове в делбеното производство и при обжалване на постановените
от първоинстанционния и въззивния съд решения, приложение намира разпоредбата
на чл.78 ГПК, която урежда отговорността за разноски като санкция срещу
страната, която е предизвикала неоснователен правен спор, по повод на който са
сторени разноските - виж т.9 от Постановление
№ 7 от 28.11.1973 г., Пленум на ВС, в този смисъл и Определение № 4 от
6.01.2011 г. на ВКС по ч.гр.дело № 542/2010 г., II г.о., ГК, Определение № 47
от 29.01.2015 г. на ВКС по ч.гр.дело № 6919/2014 г., I г.о., ГК, Определение №
45 от 27.02.2018 г. на ВКС по ч.гр.дело № 466/2018 г., I г.о., ГК и Определение
№ 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч.гр.дело № 1521/2018 г., I г.о., ГК. С оглед на което
въззиваемата страна- ответник следва да
бъде осъдена да заплати на въззивника- ищец по делото сумата от 1540 лв.,
разноски за заплатена държавна такса за въззивно обжалване и за заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и
съдействие от 22.05.2020 г. Като неоснователно следва да се прецени направеното
от ответника, чрез неговия пълномощник възражение за прекомерност на
претендираното от въззивника- ищец адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че в процесния случай съгласно решение
на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по
т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат
задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС
тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г.
минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда.
Съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение №
343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.,
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №
1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004
г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за
съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред
въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззивника- ищец
процесуални действия, съдът намира, че претендираното от въззивника- ищец
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1500 лв. не е прекомерно и не
следва да бъде намалено. След постановяване на посоченото решение
на СЕС е формирана и практика на ВКС, в това число определение № 350 от 15.02.2024 г. по
ч.т.дело № 75/2024 г. на ВКС, II т.о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.дело № 961/2023 г. на ВКС, I
т.о. и др., според която при преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза
е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК съдът не е обвързан
от посочените в Наредба № 1/20024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. В случая с оглед
предмета и сложността на производството и вида на извършените от пълномощника
на ищцата Е.С.Б., процесуални
действия - подаване на въззивна
жалба и явяване в съдебно заседание,
дължимите от ответника разноски за
адвокатско възнаграждение за осъщественото представителство на ищцата във въззивната съдебна инстанция следва да са в
размер на сумата от 1500 лв. С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна-
ответник не се дължат разноски по делото за настоящата въззивна инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 72435 от 14.04.2020 г.,
постановено по гр.дело № 20500/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 52 състав, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА
ДА БЪДЕ ИЗВЪРШЕНА СЪДЕБНА ДЕЛБА на
следния недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.512.611.1.3 по КККР на гр.София, одобрени със заповед №
РД-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота:
гр.София, район “Сердика“, бул.“*******, ет.2, ап.3, предназначение: жилище,
апартамент, брой нива на обекта-1, посочена в документа площ: 95,00 кв.м.,
съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма; под обекта: 68134.512.611.1.2,
над обекта: няма, ведно със зимнично помещение с площ от 10 кв.м. и целия таван
на сградата, заедно с 1/2 ид.част от общите части на сградата и 1/2 ид.част от
мястото, цялото от 245 кв.м./ по документ за собственост - нот.акт № 58, том ХVІ, нот.
дело № 2474/80 г./, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.512.611, находящ се в гр.София,
район“Сердика“, бул.“*******, с площ от 259 кв.м./ съгласно скица №
15-88460-28.02.2017 г. на поземлен имот с идентификатор 68134.512.611/, трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване/ до 10 м./, номер по предходен план: 24, квартал: 39, съседи:
68134.512.557, 68134.512.610, 68134.512.613, 68134.512.612, при квоти на съсобственост : 1/3
идеална част за Е.С.Б., ЕГН ********** и 2/3 идеални части за „В.С.“ ЕООД, ЕИК *******,
гр.София.
ОСЪЖДА „В.С.“ ЕООД, ЕИК *******, гр.София, да заплати на Е.С.Б., ЕГН
**********, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1540
лв./ хиляда петстотин и четиридесет лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.