Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 24.01.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №7102 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 12.03.2019 год., постановено по гр.дело №60465/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 125 с-в, „БНП П.П.Ф.“ СА /Франция/ – чуждестранно
търговско дружество, чрез „БНП П.П.Ф.“ СА – клон
България, е осъдено да заплати на И.Х.Г. по искове с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 536 лв. – платена от ищцата в полза на ответника чрез
осъществен запор върху трудовото възнаграждение по изпълнително дело
№20168410404309, която сума е преведена в полза на взискателя
на 16.01.2017 год. /281 лв. и 231 лв./,
на 09.03.2017 год. /281 лв. и 231 лв./, на 22.05.2017 год. /281 лв. и 231 лв./
от съдебния изпълнител, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 13.09.2018 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 150 лв.,
удържана от съдебния изпълнител на 16.01.2017 год. /50 лв./, на 09.03.2017 год.
/50 лв./ и на 22.05.2017 год. /50 лв./ по изпълнителното дело за такси по т. 26
ТТРЗЧСИ, с която ответникът се е обогатил неоснователно, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
13.09.2018 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 611.44 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „БНП П.П.Ф.“ СА /Франция/ – чуждестранно търговско дружество, чрез
„БНП П.П.Ф.“ СА – клон България. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС бил приел за неотносими
към спора доводите му за наличието на договор между страните. Съдът бил длъжен
да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, съгласно
разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, както и да спазва принципа за равенство
на страните, прогласен в чл. 9 ГПК. В случая било налице правно основание за
получаването на процесните суми, а именно
неизпълнението на договор за паричен кредит, по който ищцата била получила
сумата от 1 000 лв. и се задължила да върне сумата от 1 425.60 лв. до
21.11.2014 год. – на равни седмични вноски от по 59.40 лв. Следователно сумата
от 1 536 лв. не била получена на отпаднало основание, а сумата от 150 лв.
не била постъпила в партимониума на ответника, поради
което не била налице хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответницата по жалбата И.Х.Г. счита, че обжалваното
решение следва да бъде потвърдено. Поддържа, че твърденията на жалбоподателя се
отнасят до предходно правоотношение между страните, което не било предмет на
спора. Ответникът трябвало да докаже, че е получил даденото от ищцата на
валидно правно основание. Без значение бил фактът, че ищцата била заемополучател по договор за заем, защото ищцата не твърдяла
да е заплатила доброволно процесните суми, а сочела,
че те били събрани принудително на отпаднало основание /поради обезсилването на
изпълнителния лист, въз основа на който било образувано процесното
изпълнително дело по описа на частен съдебен изпълнител Неделчо Митев, както и
на заповедта за изпълнение/. В случая не било установено, че вземането на
ответника подлежи на събиране по реда на принудителното изпълнение. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира
за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. За наличието на процесуалните предпоставки за съществуването или
надлежното упражняване на правото на иск съдът е длъжен да следи служебно,
независимо от това дали ответникът е навел довод за недопустимост на
производството /т.е. ответникът може и след срока за писмен отговор по чл. 131 ГПК да релевира подобен довод/. Както вече бе посочено по-горе въззивният съд трябва служебно за извърши преценка за
допустимостта на първоинстанционното решение /дори и
изрично да не е бил сезиран с такъв порок/ като необходим етап, предхождащ
проверката на правилността на решението. Тази преценка е условие за
безпорочност на собствения му акт. При осъществената в частност проверка въззивният съд констатира, че решението на СРС е
недопустимо, поради следните съображения:
Издаването на обратен изпълнителен лист е изключение от
правилото на чл. 404 ГПК, регламентиращо хипотезите, при които се издава
изпълнителен лист и следователно е допустимо само в изрично предвидените случаи,
които следва да се считат за изчерпателно изброени. Действащият процесуален
закон е предвидил следните хипотези, при които е възможно издаването на обратен
изпълнителен лист: 1/ чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК – когато взискателят
е бил удовлетворен въз основа на решение, по което е допуснато предварително
изпълнение и това решение е отменено; 2/ чл. 282, ал. 6 ГПК – когато взискателят е удовлетворен въз основа на въззивно решение, което е отменено от касационната
инстанция и новото решение е различно от предишното; 3/ чл. 309, ал. 2 ГПК –
когато взискателят е бил удовлетворен въз основа на
влязло в сила решение, което впоследствие и било отменено в производство по
реда на глава 24 ГПК /отмяна на влезли в сила решения/ и 4/ чл. 422, ал. 3 ГПК
– когато установителният иск за съществуване на
вземането, предявен от взискателя с оглед подадено от
длъжника възражение по чл. 414 ГПК, бъде отхвърлен с влязло в сила решение.
В т. 13 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, са дадени задължителни за
съдилищата разяснения относно хипотезите, при които се издава обратен
изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК. Прието е, че такъв се издава
за връщане на сумите, получени въз основа на допусната предварително изпълнение,
в случая – получени въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение по чл.
418 ГПК. За издаването на обратния изпълнителен лист е от значение дали в
изпълнителното производство са събрани суми от длъжника, от които да е
постъпило плащане на взискателя, както и дали тези
суми подлежат на връщане, предвид влязлото в сила решение за отхвърляне на установителния иск или на определението за прекратяване на
производството по делото /последиците при прекратяване на производството по
делото са аналогични на предвидените в чл. 415, ал. 2 ГПК, ако искът не беше
предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК/.
Следователно въззивният съд
приема, че горепосочените разяснения намират приложение и в случаите, при които
издадена заповед за незабавно изпълнение е обезсилена на основание чл. 415, ал.
2 ГПК /какъвто именно е и настоящият/.
Същевременно съгласно т. 6 от Тълкувателно решение № 4 от
11.03.2019 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2017 год., ОСГТК,
ищецът по неоснователния осъдителен иск ще дължи връщане на недължимо
полученото, както и обезщетение за вредите от неоснователното принудително
изпълнение. По този начин е улеснена защитата срещу кредитор, който в
действителност няма вземане. Длъжникът е освободен от необходимостта да води
искове. За всички вземания на длъжника, които могат да бъдат несъмнено
удостоверени от съдебния изпълнител, защото за тях има данни в изпълнителното
дело, се издава обратен изпълнителен лист. Така длъжникът трябва да води иск
само за останалите настъпили вреди, които трябва да докаже. При отмяна на
решение, по което е постановено предварително изпълнение и отхвърляне на иска,
в полза на длъжника следва да се издаде обратен изпълнителен лист както за
връщане на сумите и вещите, получени въз основа на допуснатото предварително
изпълнение на отмененото решение, така и за събрани разноски в полза на взискателя в рамките на проведеното до момента изпълнително
производство. В противен случай длъжникът би се поставил в по-неблагоприятно
положение от това преди започване на принудителното изпълнение, въпреки че
изпълнителният титул, въз основа на който е проведено това изпълнение, е
отпаднал с обратна сила. Взискателят отделно би
получил разноски, които не му се полагат, именно поради отпадане на
основанието, въз основа на което е било постановено предварително изпълнение. В
случая защитата на длъжника би била в отделно производство, което противоречи
на идеята на разпоредбата на чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК, а имено: че на същия
следва да се възстанови всичко, което е дадено от него в изпълнителното
производство.
В този смисъл и доколкото в исковата молба са изложени
твърдения, че издадената срещу ищцата заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист са били обезсилени поради непредявяването в срок на искове за
съществуване на вземанията по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК – с разпореждане от
12.04.2018 год. по ч.гр.дело №28672/2015 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в,
което е влязло в сила на 29.05.2018 год., а същевременно същата е претърпяла
принудително изпълнение, при което чрез наложен запор върху трудовото й
възнаграждение е била събрана сумата от 1 686 лв., от която 1 536 лв.
– изплатена на взискателя и 150 лв. – такса по т. 26
ТТРЗЧСИ – виж удостоверение на частния съдебен изпълнител на л. 11 от първоинстанционното дело, то въззивният
съд приема, че за ищцата е налице друг по-облекчен /и икономичен/ път за защита
– издаване на обратен изпълнителен лист, което съответно изключва правния й
интерес от предявяването на осъдителни искове.
Ето защо предявените и разгледани от СРС искове се явяват
процесуално недопустими. На основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК обжалваното
решение следва да бъде изцяло обезсилено, а производството по делото –
прекратено.
По отношение на
разноските:
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищцата следва да бъде
осъдена да заплати на жалбоподателя /ответника/ сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 55.72 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от
12.03.2019 год., постановено по гр.дело №60465/2018 год. по описа на СРС, ГО,
125 с-в и ПРЕКРАТЯВА производството по делото по предявените от И.Х.Г.
срещу „БНП П.П.Ф.“ СА /Франция/ – чуждестранно
търговско дружество, чрез „БНП П.П.Ф.“ СА – клон
България, искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА И.Х.Г. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „БНП П.П.Ф.“ СА /Франция/
– чуждестранно търговско дружество, чрез „БНП П.П.Ф.“
СА – клон България, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“*******“,
Бизнес парк София, сграда 14, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 55.72 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/