Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./ ….07.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети юни през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражданско
дело номер 8330 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 330308 от 05.02.2018 г. по гр.д.№ 48490/2016 г. на СРС, 49 състав,
са отхвърлени предявените от А.И.М., срещу „Т.С.”
ЕАД, искове с правно основание чл.49 от ЗЗД за сумата
от 3549.32 лева, представляващи имуществени
вреди, изразяващи се в неправомерно удържаните от нея суми в размер на 3 349, 32 лева по изпълнително
дело №20108380406466 по описа на ЧСИ М.Б., и разноски
в размер на 200 лева, както .и за сумата
от 2000 лева-неимуществени вреди, изразяващи
се в притеснения, психологически тормоз и тревоги, отчаяние,потиснатост,
безнадежност, тревожност поради оставяне без доходи
вследствие на проведено принудително изпълнение. Със същото решение е осъдено дружеството „Т.С.”ЕАД
да заплати на А.И.М., на основание чл.55, ал.1, пр.З
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 1768, 34 лева,
с която „Т.С.”ЕАД се е обогатила на отпаднало основание- влязло в
сила решение от 20.06.2016г. по гр.дело №21591/2014,
СРС, 45 състав, и сумата от
911, 01 лева- лихва за забава за периода от 10.08.2011г. до 25.08.2016 г., кат
оса отхвърлени иска с правно
основание чл.55, ал.1, пр.З от ЗЗД за горницата над 1768,34 лева до пълния
предявен размер от 3 349, 32 лева, представляваща сума с която „Т.С.”ЕАД
се е обогатила на отпаднало основание- влязло в сила решение от 20.06.2016г. по гр.дело №21591/2014, СРС, 45 състав,
както и за горницата над
911, 01 лева до пълния предявен
размер от 1588, 85 лева
за лихва за забава за периода от
25.02.2011 до 9.08.2011. С решението първоинстанциононият съд се е произнесъл и относно разноските като е осъдил „Т.С.”ЕАД да заплати на адв.
Е.Г. (пълномощник на ищцата), на свнование чл.38 ЗАдв сумата от 261.40 лева адвокатско възнаграждение.
С решение по чл.250 от ГПК с № 446242 от 07.07.2018 г., поправено с решение по чл.247 от ГПК от 22.11.2018 г., двете постановени по същото първоинстанционно дело, съдът е допълнил решение №330308
от 05.02.2018г., като е осъдил
„Т.С.“ЕАД да заплати на А.И.М. и законната лихва върху сумата от 1768.34 лева, с която „Т.С.“ЕАД се е обогатила на отпаднало
основание- влязло в сила решение от 20.06.2016г. по гр.дело №21591/2014, СРС, 45 състав,
от 26.08.2016 г. до окончателното изплащане,
като е оставил без уважение молбата
по чл.250 от ГПК в останалата й част.
С определение № 446240 от 07.07.2018 г. по същото дело, постановено по
чл.248 от ГПК, е оставено без разглеждане искането на ищцата за изменение на
решението по същество в частта за разноските.
Решението по същество
е обжалвано от ищцата А.И.М. чрез
пълномощник адв. Е.Г., в частите, в които исковете й
са били отхвърлени, с искане за отмяната му и уважаване изцяло на предявените
искове. Излагат се доводи, че доводи за
неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и на
процесуалните правила при оценка на събраните по делото доказателства. По иска
с основание чл.49 от ЗЗД оспорва извода на съда, че не е налице противоправно поведение на ответника-взискател
в изпълнението. Излага доводи, че ответното дружество противоправно
след изтичане на срока за доброволно изпълнение е продължило с принудителното
изпълнение, като от сметката на ищцата въз основа на наложен запор и също така
преди изтичане на срока за доброволно изпълнение, от банката е удържана и
преведена по сметка на ЧСИ цялата заплата на ищцата за м. януари, 2011 год., и
тя е оставена без каквито и да е доходи и й е отнет дори несеквестируем
доход, и в последствие от трудовото й възнаграждение са удържани и превеждани
по изпълнението суми до 23.08.2012 год., включително - в период от 21 месеца -
повече от година и половина, през който период на ищцата се е налагало да се
издържа и изхранва единствено с остатъка от заплатата й, който не е надвишавал
сумата от 200 лева, от което е претърпяла вреди, като оспорва извода в
обжалваното решение, че тя сама е заплатила част от сумите. Противоправността
на ответника-взискател в изпълнението извежда и от
факта, че изпълнителният процес е иницииран без наличие на безспорно
изпълнително право, а въз основа на несъдебно изпълнително основание, което е
било оспорено от длъжника и отречено в рамките на протеклия исков процес, като
на взискателя позоваването от нея на погасителна
давност е било известно и не е предприел действия по спиране на изпълнението, а
съдът е пренебрегнал този факт, като е счел, че след като към образеване наделото позоваване на
погасителна давност не е имало, то изпълнението е образувано законосъобразно.
Твърди, че предприемането на принудително изпълнение за погасени по давност
суми е противоправно и като такова - за причинените
от него вреди се дължи обезщетение в размер на пълната събрана сума от длъжника
в изпълнението, ведно с мораторната лихва за забава.
По отношение на евентуалния иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД оспорва отхвърлянето му
над уважения размер 1786,34 лв. до предявения размер 3349,32 лв., както счита,
че взискателя
дължи всички неоснователно събрани от ищцата и преведени на ответното дружество
суми, в това число и тези, които са за разноски на ЧСИ, в който смисъл има и
съдебна практика- сочи решение № 26 от 18.04.2012 г, по търг. Д. № 150/2011г. на
ВКС. Оплакванията по отхвърлителната част по иска за
лихва за забава върху главницата по чл.55, ал.1 от ГПК са свързани със
становище за дължимост на лихвата за забава от момента на извършеното
неправомерно засягане на чуждата правна сфера - в случая на датите на удръжките
на сумите от трудовото възнаграждение на ищцата, и независимо от покана от ответника-взискател, евентуално от датата на събиране на
сумите по изпълнителното дело, която е датата на постъпването им по изп. дело, според посочена съдебна практика на ВКС.
Решението по чл.250
от ГПК, поправено с решението по чл.247 от ГПК, е обжалвано от ищцата А.И.М.
чрез пълномощник адв. Е.Г., в частта, в която другото
й искане за допълване е оставело без уважение- това за произнасяне по искането
за законната лихва върху иска по чл.49 от ЗЗДД от подаване на исковата молба до
плащането, с оплакването, че независимо дали искът е уважен или отхвърлен,
съдът дължи произнасяне по всички искания на страните, които са направени
своевременно, а в случая искането е направено още с исковата молба.
Самото решение по
чл.247 от ГПК не е обжалвано самостоятелно, но допуснатата с него поправка
става част решението по чл.250 от ГПК в необжалваната му част.
От
страна на ищцата А.И.М. чрез пълномощник
адв. Е.Г. е подадена и частна жалба срещу
определението по чл.248 от ГПК, с искане
то да бъде отменено и делото
върнато на първоинстанционноия
съд за произнасяне по същество на молбата им. Сочат, че
списъкът на разноските е
изложен устно и е инкорпориран в съдебния
протокол от открито съдебно заседание.
Въззиваемата страна – ответник
„Т.С.”ЕАД не е взела становище по нито
една от жалбите или частната жалба.
Софийски градски съд, действащ
като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията
в жалбата съгласно чл.269
от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство :
Първоинстанционното решение
№ 330308 от 05.02.2018 г. е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй
като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно
предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части обжалваното, съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд
е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени доказателства, относно липсата
на противоправност при образуване на изпълнителното
производство от кредитора-ответник, при което е отхвърлил исковете за
имуществени и неимуществени вреди по чл.49 от ЗЗД изцяло. Приел е, че
евентуалния иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД е неоснователен за сумата над
1768,34 лв.-която сума само е преведена по изпълнението на взискателя,
тъй като няма имуществено разместване над нея. По отношение иска за лихви за
забава върху главницата, подлежаща на връщане по чл.55, ал.1 от ЗЗД е приел, че
ответникът изпада в забава от поканата, т.е. след подаване на исковата молба по
чл.124 от ГПК за недължимост на сумите, и е счел, че
началния момент на лихвата за забава е от датата на отговора на исковата молба
09.08.2011 г. и е отхвърли иска за предходния предявен период 25.02.2011 г.
-09.08.2011 г.и съответно размер за този период над уважения такъв до
предявения. Тези изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение в тези части,
без да е нужно да ги преповтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Първоинстанционният съд
не е допуснал нарушение нито на материалния, нито на процесуалния закон. Не се
установи нарушение на императивни материално правни норми.
Не се установява по делото противоправно поведение на дължностни
лица на ответника-взискател по изпълнението, по
образуването или воденето на изпълнителното производство. Обстоятелството, че в
срока за доброволно изпълнение длъжникът по изпълнението А.М. е предявила иск
по чл.124 от ГПК за установяване недължимост на
сумите по изп.лист поради погасяване на вземанията по
давност, не променя този извод. Това е така, защото извънсъдебното изпълнително
основание по чл.237 от ГПК(отм.) не установява вземането по
изпълнителния лист със сила на пресъдено нещо, и длъжникът по него има два способа за защита.
Първият, уреден в чл. 250 - 252 ГПК (отм.) в 1-седмичен срок от получената
покана за доброволно изпълнение да поиска съдът да спре изпълнението, като
представи убедителни писмени доказателства, че вземането по изпълнителния лист
не съществува или не е настъпила неговата изискуемост или като длъжникът
извърши надлежно обезпечение по чл. 180 и 181 ЗЗД, а после в 1-месечен срок от
влизане в сила на определението за спиране на изпълнението, кредиторът бе
длъжен да предяви установителен иск за съществуването
на вземането по изпълнителния лист, иначе изпълнителният лист се обезсилва от
съда, също и когато установителният иск на кредитора
е отхвърлен. Бездействието на кредитора в срока по чл. 252, изр. 1 ГПК (отм.)
или влязлото в сила решение за отхвърляне на неговия иск, отричаше правото на
принудително изпълнение за вземането по изпълнителния лист. Вторият способ е този
по чл. 254 ГПК (отм.) - когато длъжникът пропусне 1-седмичния срок по чл. 250 ГПК
(отм.) или когато искането му за спиране на изпълнението е било отхвърлено от
съда, да предяви отрицателен установителен иск, че
вземането по изпълнителният лист не съществува или не е настъпила неговата
изискуемост, в т.ч. да се позове на погасителна давност. Тогава спирането на
изпълнението бе възможна последица от наложена обезпечителна мярка, ако такава
се поиска от длъжника в производството по установителния
иск. След отмяната на ГПК от 1952 г. възможността длъжникът да предяви
отрицателен установителен иск за несъществуване,
неизискуемостта или погасяването по давност на вземането по изпълнителния лист,
издаден на извънсъдебно основание при действието на чл. 237, б. "в" -
"м" ГПК (отм.), произтича от чл. 124, ал. 1 ГПК. Доколкото и двата
способа на защита съпътстват изпълнителния процес, до успешното им провеждане,
което предоставя защитата на длъжника (до обезсилването на изпълнителния лист
като последица от непредявения от кредитора положителен установителен
иск или от неоснователността на предявения положителен установителен
иск или до влязлото в сила решение по чл. 254 ГПК (отм.) - чл. 330, ал. 1, б.
"е" ГПК (отм.)) е възможно съдебният изпълнител принудително да осребри
имуществото на длъжника, респ. да отнеме от него вещите и да предаде сумите или
вещите на взискателя. В изложения смисъл са мотивите
на решение № 93 от 24.09.2019 г. по ч. гр. д. № 3221/2018 г., Г. К., ІІІ г. о.
на ВКС. Изводът е, че след като в процесния случай А.М.
не е поискала спиране на изпълнението поради предявен от нея иск по чл.124 от ГПК за установяване недължимост на вземането по
изпълнителния лист поради погасителна давност, предявен след започване на
изпълнението, то не е налице противоправно поведение
от страна на взискателя/негови длъжностни лица по
водене на изпълнителното производство. Законосъобразността или
незаконосъобразността на действията на ЧСИ по изпълнението не могат да се
преценяват в настоящия процес, доколкото ГПК предвижда специален ред, основания и срокове в чл.435 и сл. от ГПК за
обжалване действия на съдебния изпълнител, при което наведените от въззивницата- ищец доводи за изпълнение върху несеквестируемо имущество и в срока за доброволно
изпълнение не следва да се обсъждат. Така исковете за обезщетение за
имуществени и неимуществени вреди по чл.49 от ЗЗД се явяват неоснователни,
поради липсата на един от кумулативните елементи на непозволеното увреждане- противоправност, което прави ненужно изследването на другите
предпоставки за това.
Поради отхвърляне на главния
иск по чл.49 от ЗЗД съдът не дължи произнасяне изрично по искането с исковата
молба за законната лихва върху сумата по иска от датата на предявяване на
исковата молба до плащането, тъй като това искане не е самостоятелен иск, а правоувеличаваща последица от предявяване на иск, и само
когато искът се уважава, възниква задължението за съда да се произнесе по това
искане . Такова задължение за съда няма, когато искът се отхвърля. Ето защо
молбата по чл.250 от ГПК за допълване на основното решение в този смисъл е
неоснователна.
Приетата от съда
неоснователност на главните искове по чл.49 от ЗЗД налага обсъждане и на
евентуалния иск за обезщетение по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД в отхвърлителната му част за сумата над 1768,34 лв. до
предявения размер от 3349,32 лв. Събраните по делото доказателства сочат, че в
изпълнението е събрана принудително сума общо 3349,32 лв. въз основа на наложен
запор на банкова сметка *** А.М. и удръжки от трудовото й възнаграждение. От
тази сума само общ размер 1768,34 лв. е преведена от ЧСИ на взискателя
с 4 бр. банкови платежни документи , което не
е спорно пред въззивния съд. Разликата над 1768,34
лв. до предявения размер от 3349,32 лв. не се установява по делото да е
преведена на взискателя, при което взискателят-ответник в настоящето производство не се е
обогатил с нея и не носи отговорност да я възстанови на ищцата. Ищцата за първи
път навежда с въззивната
си жалба нови обстоятелства- че тази разлика също се дължи от взискателя защото представлявала разноски по изпълнението,
платени от длъжника, но подлежащи на връщане от взискателя.
Тези нови обстоятелства не могат да се разглеждат то въззивния
съд като преклудирани, незаявени в срока по чл.214 от ГПК. Отделно от това, цитираната с въззивната жалба
съдебна практика се отнася до случай на издаване на обратен изпълнителен лист
по чл.245, ал.3 от ГПК, който е неприложим в настоящата хипотеза, доколкото изп.лист е бил издаден 1999 г. на несъдебно изпълнително
основание, а не въз основа на съдебно решение. В този смисъл се сочи и с
определение № 137 от 17.07.2018 г. по ч. гр. д. № 3985/2015 г., Г. К., І Г. О.
на ВКС, че изпълнителен лист по реда на чл. 245, ал. 3 ГПК /т.нар. обратен изпълнителен лист/ се
издава само за връщане на суми или вещи, които са отнети от молителя с помощта
на държавната принуда, без да е необходимо успешно провеждане на осъдителния
иск по чл.
55, ал. 1, пр.3 ЗЗД, т.е. само когато изпълнителното основание е съдебно решение за
предаване на вещи или за плащане на сума пари, и това съдебно решение е било
отменено, като с влязло в сила решение осъдителният иск за притезанието,
за което е бил издаден първоначалният изпълнителен лист, е отменено. Ето защо в
случая на ищцата-длъжник в изпълнението, не се дължи връщане от ответника-взискател в изпълнението, на сумите, събрани от
длъжника по изпълнението за разноски, които суми са преведени на самия ЧСИ,
доколкото те не са получени от взискателя. Искът по
чл.55, ал.1, пр.3 от ГПк за обжалваната разлика над над
1768,34 лв. до предявения размер от 3349,32 лв. е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
На ищцата не се дължи лихва
за забава върху подлежащата на връщане сума по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД нито от
момента на събиране на сумите по изпълнението, нито от момента на превеждането
на такива суми на взискателя, а от момента на поискането им. Съгласно ТР № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г., ОСТК на ВКС, при връщане на дадено
при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ззд, длъжникът дължи
обезщетение за забава от поканата да изпълни. Това решение и приложимо и при
хипотезата на връщане на отпаднало основание, както е в случая, тъй като при
него с обратна сила се заличават последиците от основанието за имущественото
разместване, макар то да е съществувало. Ето защо едва с подаване на и сковата си молба по чл.124 от ГПК за установяване недължимост на вземането по изп.лист,
А.М. може да постави ответниказ-взискател по
изпълнението в забава за връщане на сумите, получени от него в изпълнението.
При липсата на данни кога тази искова молба е била получена от ответника по
този иск, който е и ответник в настоящия процес, съдът следва да приеме, че
това е станало най-късно с подаване на отговора на исковата молба по иска по чл.124
от ГПК на 19.08.2011 г. С решението по настоящето първоинстанционно
гр.д.№ 48490/2016 г. на СРС искът за лихви за забава е уважен за период от
09.08.2011 г., а не от 19.08.2011 г. , т.е. за по-дълъг период, но при липса на
жалба от ответната страна и забраната за влошаване положението на
жалбоподателя, въззивният съд не може да отмени
решението в необжалваната му уважителна част за периода 09.08.-18.08.2011г. и
съответния размер определяем по чл.162 от ГПК. Ето защо този иск за лихви за
период 25.02.2011г.-09.08.2011 г. и размер над над 911, 01 лева до пълния
предявен размер от 1588, 85 лева, е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане изводите на
двете инстанции относно неоснователността на предявения искове в частите, в
които са били отхвърлени, и неоснователност на молбата на ищцата по чл.250 от ГПК
за допълване на основното решение с постановяване изрично на диспозитив и за отхвърляне искането за лихви за забава
върху сумата по иска по чл.49 от ЗЗД, решението по същество на спора и това по
чл.250 от ГПК в обжалваните части следва да се потвърдят.
По частната жалба срещу
определението по чл.248 от ГПК :
Частната жалба е
неоснователна. Правилно първоинстанционният съд е оставил
молбата по чл.248 от ГПК на ищцата без разглеждане поради липсата на представен
списък по чл.80 от ГПК от ищцата до приключване на устните прения. Изискването
на чл.80 от ГПК е да се представи списък- т.е. писмена форма на документа по
смисъла на чл.102 от ГПК, в който смисъл е и т.2 от ТР № 6/6.11.2013 . по т.д.№
682012 г. ОСГКТК на ВКС. Ето защо не е налице основание да се приеме, че
направеното изявление устно в открито съдебно заседание изпълнява това
изискване, тъй като за списъка по чл.80 от ГПК изрично е предвидена писмена
форма, и не може да се приложи чл.100 от ГПК.
Обжалваното определение
подлежи на потвърждаване.
По разноските за въззивната инстанция:
Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ищец разноски за въззивното
производство остават в негова тежест. Аналогично
адв.Е.Г. няма право на адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна защита на ищцата-въззивник
по чл.38 от ЗАдв, тъй като не са налице
предпоставките по чл.78, ал.1 от ГПК те да се възложат на ответника. Въззиваемата страна-ответник няма искане за разноски.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 330308 от 05.02.2018 г. по гр.д.№
48490/2016 г. на СРС, 49 състав в обжалваните
части, в които са отхвърлени предявените искове.
ПОТВЪРЖДАВА решение по
чл.250 от ГПК с № 446242 от 07.07.2018 г., поправено
с решение по чл.247 от ГПК от 22.11.2018 г., двете постановени по гр.д.№ 48490/2016 г. на СРС, 49 състав,
в обжалваната част, в която
е оставена без уважение молбата
по чл.250 от ГПК в останалата й част.
ПОТВЪРЖДАВА определение
по чл.248 от ГПК с № 446240 от 07.07.2018 г. по гр.д.№ 48490/2016 г. на СРС, 49
състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането
по чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника-ищец А.М.
за разноски за въззивната инстанция и това на адв.Е.Г. за адвокатско възнагарждение
във вр. и с чл.38 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО, включително
и в частта по определението
по чл.248 от ГПК, не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1,
пр.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.