Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева в.гр.д. № 7431 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 188 954 от 09.08.2019 г., постановено по гр.д. № 596/2019 г. по
описа на СРС, I ГО, 159 състав, Столична
община е осъдена да заплати на „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******по иск с правно
основание чл.411 КЗ във вр. с чл.49 ЗЗД, сума в размер на 162,33 лв.,
представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско“ за лек автомобил „Рено Меган“, peг. № *******за вреди от
ПТП, настъпило в гр. София на 06.08.2018 г., ведно със законната лихва, считано
от 04.01.2019 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД
сумата от 3,65 лв. мораторна лихва за забава за периода от 16.10.2018 г. до
03.01.2019 г., като е ОТХВЪРЛЕН иска за главница до пълния предявен размер от
322,00 лв. и иска за мораторна лихва до пълния предявен размер от 7,26 лв.,
като неоснователни. С решението ответникът Столична община е осъден да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски в размер на 292,37 лева, а
ищецът З. „Б.В.И.Г.“ АД *** община на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
49,58 лева – разноски по делото.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба в законоустановения
срок от З. „Б.В.И.Г.“ АД /ищец в
първоинстанционното производство/, в която се обжалва решението като неправилно
и противоречащо на приложимия материален закон. В жалбата се навеждат доводи,
че от страна на ищцовото дружество „Б.В.И.Г.“ АД по делото са доказани всички
предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл. 410, ал. 1 КЗ, като
ответникът Столична община не е доказал твърдението си за съпричиняване и
недължимост на обезщетението. Излага се, че по делото е доказано по категоричен
начин наличието на валидно застрахователно правоотношение между ищцовото
дружество и собственика на увредения автомобил по сключен договор за
застраховка „Каско“. Сочи се, че при този вид сделки, установените отнапред ОУ
на застрахователя обвързват застрахования, ако са му били предадени при
сключването на договора и е заявил изрично, че ги приема, поради което са
неразделна част от договора и следователно клаузите от ОУ са задължителни за
страните по него. Поддържа се, че видно от представената застрахователна
полица, в частта декларации на застрахования, застрахованото лице е
информирано, че „застрахователният договор представлява комплект от документи, включващ
застрахователна полица, ОУ и др., като в следващото изречение изрично е
посочено, че застрахованото лице е запознато със съдържанието на всички
изброени документи, получило е екземпляр от тях и ги приема. В тази връзка
жалбоподателят излага, че след като ОУ са приети от застрахованото лице,
първоинстанционният съд е следвало да съобрази техните разпоредби, поради което
неправилно е достигнал до извод за липса на покрит застрахователен риск, като е
приел, че не са представени доказателства за сключено допълнително покритие
относно гумите на МПС-то. В тази връзка се твърди, че съдът неправилно е приел,
че обезщетение за повредени автомобилни гуми се изплаща само, в случаите на
сключено допълнително покритие. Поддържа, че по време на действието на
застрахователния договор се е реализирал покрит застрахователен риск и този
риск е претърпяното ПТП. Посочва се, че смисълът на застраховката КАСКО е да
покрие всички вреди, които не са резултат от злоумишлено поведение на водача. В
тази връзка излага, че неравност на пътя е стандартна хипотеза на
застрахователно събитие, а допълнителното покритие „Гуми“ има за цел да обезщети
всички вреди по гумите на застраховано МПС, които на са пряка и непосредствена
последица от претърпяно ПТП.
Моли
се, първоинстанционното решение да бъде изменено и бъде постановено друго
решение, с което да бъде уважен изцяло предявения иск. Претендира направените
пред двете инстанции съдебни разноски.
В
срока за отговор на въззивната жалба е депозирана по чл. 263, ал. 2 от ГПК и
насрещна въззивна жалба от Столична община /ответник в първоинстанционното
производство/ срещу решението, в частта, с която е осъдена да заплати сумата от
162,33 лв. и разноски по
делото. Отпрява се искане до съда, решението да бъде отменено в тази част като
неправилно, издадено в противоречие с материалния закон, при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и процесуални норми и необоснованост. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно,
в противоречие с материалния закон е приел за доказано по
делото възникването на валидно застрахователно правоотношение, тъй като представената
застрахователна полица е без положени подписи от страна на застрахован и на
застраховащ. Поддържа се, че липсата на подписи означава липса на сключена
валидна застрахователна полица по см. на чл. 344 КЗ, поради което следва да се
приеме, че не е доказано сключването на договор за застраховка. Сочи се, че в
случая не е приложима разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, тъй като тази
забрана в нея се отнася само до страните по сделката, но не и до трети за самия
застрахователен договор лица, какъвто се явява ответникът Столична община. В
тази връзка счита, че изложените от съда мотиви, че в случая следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ са изцяло погрешни, поради това, че в
производството по чл. 402 ТЗ /отм./, ответникът като трето лице по отношение на
застрахователното правоотношение може да противопостави на застрахователя
всички свои възражения, които има срещу застрахования.
Оспорват се като неправилни и изводите
на първоинстанционния съд досежно механизма на ПТП, причинените вреди и причинно-следствената
връзка. Твърди се, че застрахованото лице в процесния случай е
действало, проявявайки груба небрежност. Счита, че неправилно и
незаконосъобразно съдът е кредитирал протокола за ПТП от КАТ, тъй като същият е
бил съставен часове след твърдяното ПТП, след като са изминати поне 15-16 км.
от процесния автомобил.
Моли се първоинстанционното
решение да бъде отменено в осъдителната част и да бъде потвърдено в останалата
част, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без уважение.
Претендира разноски пред двете инстанции.
По делото е депозиран и
отговор по подадената насрещна въззивна жалба от З. „Б.В.И.Г.“ АД, чрез
процесуалния представител адв. Р.И., в който се поддържа становище за
неоснователност на същата.
Моли се, да бъде отменено
първоинстанционното решение в отхвърлителната част, въз основа на изложените
доводи във въззивната жалба и да бъде потвърдено в останалата част, а насрещната
въззивна жалба да бъде оставена без уважение.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени от надлежни страни, в законните срокове по чл. 259, ал. 1 ГПК
и чл. 263, ал. 2 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Настоящият
съдебен състав приема, че поради обсъждане на едни и същи обстоятелства,
разглеждането на въззивните жалби на ищеца и на ответника следва да е
едновременно.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е и правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272
от ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Ответникът
Столична община е релевирал в насрещната въззивна жалба възражение, че
представената по делото застрахователна полица не отговаря на изискването на
чл. 344 КЗ за писмена форма за действителност на договора. В този смисъл
възражението е, че ищецът не се е суброгирал в правата на увредения срещу
ответника, тъй като застрахователната полица не е подписана от страните, поради
което не е възникнало валидно застрахователно правоотношение по застраховка
Булстрад „Каско Стандарт“, по което ищецът е заплатил застрахователното
обезщетение. По така направеното възражение, въззивният съд намира следното:
По
делото е представена застрахователна полица № 5С082515517218/18.09.2017г. за
сключен между Г.А.Д.и З. „Б.В.И.Г.“ договор за имуществена застраховка „Каско
Стандарт“ на лек автомобил „Рено Меган“, peг. № *******със срок на покритие от
18.09.2017 г. - 18.09.2018 г.
Следва
да се посочи, че в хипотезата на суброгация по чл. 411 КЗ ответникът –
причинител на вредата може да противопостави не само възражения по основанието
и размера на иска, които би могъл да противопостави на самия застрахован по
имуществената застраховка, но и такива свързани с вътрешните отношения между
застрахования и застрахователя по повод сключения застрахователен договор. Той
разполага с възможността да направи възражения, които се основават на
застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден застрахователен
договор.
Договорът
за застраховка е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ -
"абсолютни търговски сделки", чиито търговски характер произтича от
изричната норма на чл. 286, ал. 2 ТЗ, а не е обусловен от търговското качество
на лицето, което я сключва и от връзката с упражняваното от него занятие.
Поради това, че е търговска сделка, по отношение на договора за застраховка намира
приложение разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ТЗ, според която за действителността
на търговската сделка е необходима писмена или друга форма само в случаите,
предвидени в закон. Такава специална правна регламентация относно формата на
застрахователния договор се съдържа в Част Четвърта на КЗ. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 344, ал. 1 от КЗ застрахователният договор се
сключва писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт. В
чл. 345 от КЗ е посочено и задължителното съдържание на застрахователния
договор. Анализът на посочените разпоредби налага извод, че предвидената в
закона писмена форма е условие за действителността на този договор, а не за
неговото доказване.
Застрахователната
полица, в която е обективиран договор за застраховка „Каско на МПС“ за
процесния автомобил, не е подписана от страните, но те са изпълнили
задължението си по него – по делото не се спори дали застрахователна премия е
платена, а след настъпването на процесното ПТП застрахования е предявил уведомление
за щета, като е получил изплатеното му от застрахователя обезщетение. В тази
връзка, съдът намира, че договорът не е нищожен поради липса на форма, а е
породил желаните от страните правни последици по смисъла на чл. 293 от ТЗ, тъй
като от поведението на страните може да се направи извод, че не са оспорвали
действителността на изявлението по сключването на застрахователния договор по
смисъла на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, поради което е санирана липсващата форма за
действителност на договора.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че след като процесната застраховка съставлява
търговска сделка, приложими са правилата на ТЗ и в частност на чл. 293 ТЗ.
Неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската
сделка не води автоматично до нищожност на същата и това е едно от различията
между търговското и гражданското право, където нищожността настъпва независимо
от поведението на страните. В търговското право, неспазването на формата, за да
доведе до нищожност на сделката изисква по арг. от чл. 293, ал. 3 от ТЗ
оспорване на действителността на сделката и то от страна по същата, а не от
трето лице. Или нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката
в търговското право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал.
3 от ТЗ, съгласно която страната не може да се позовава на нищожността, ако от
поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на
изявлението. В случая, застраховката не е нищожна в отношенията между ищеца и
собственика на застрахования автомобил, макар и полицата да не е подписана, тъй
като от поведението и позициите на страните, въз основа на доказателствата по
делото, следва, че страните не са оспорвали действителността й. Съгласно
разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, забраната за позоваване на нищожността на
договора е по отношение на страната, която с поведението си е демонстрирала
зачитане на действието на изявленията по сделката. Поведение, от което може да
се заключи, че липсва оспорване, е приемането на изпълнението на насрещната страна
по договора.
Случаите,
в които трети лица, могат да се позоват на относителна недействителност на един
договор, са изрично и изчерпателно посочени в закона – чл. 135 ЗЗД, чл. 646 и
647 ТЗ, като посочената хипотеза не е между тях. След като действието на
договора е санирано с конклудентни действия от страните по него по смисъла на
чл. 293, ал. 3 от ТЗ, счита се по отношение на всички трети лица, че същият е
валидно възникнал и породил желаните от страните правни последици. Последващо
позоваване на изначална висяща недействителност, която е вече санирана, е
правно ирелевантно предвид наличието на изрично предвидената в чл. 293, ал. 3 ТЗ оборима презумция. По тези съображения се налага извод за неоснователност на
релевираното от жалбоподателя Столична община възражение, че последиците на чл.
293, ал. 3 от ТЗ не се разпростират спрямо трети на оспореното облигационно
правоотношение лица, каквото в случая се явява ответната община.
С
оглед изложеното, въззивният съд приема, че е налице валиден договор за
застраховка "Каско на МПС" по отношение на увреденото МПС със срок на
валидност, включващ датата на настъпване на застрахователното събитие, както и
че същото е настъпило в срока на действие на застрахователния договор.
Във
въззивното производство не се оспорва, че в ищцовото дружество е била
образувана претенция по щета № 50-01300-10472/18/07.08.2018 г., по която от застрахователя
е одобрено и изплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди в
размер на 322 лв. с преводно нареждане от 24.08.2018 г.
Спорен
по делото е въпросът налице ли са доказателства, от които да се приеме за
доказана и третата изискуема от закона кумулативна предпоставка, за да бъде
уважен предявеният иск – механизмът на ПТП, както и причинно-следствената
връзка между настъпилите вреди за автомобила и процесното ПТП, а също така
спорен остава и въпросът за наличието на съпричиняване на процесното ПТП от
водача на автомобила.
Въззивният
съд намира за неоснователни изложените доводи в насрещната въззивна жалба за
недоказаност на механизма на увреждане на автомобила, както и за липсата на
причинно –следствена връзка между механизма на ПТП и настъпването на
материалните щети по лекия автомобил.
Настоящият
съдебен състав намира, че механизмът на ПТП се доказва посредством приетото
заключение на САТЕ, което възприема като достоверно,
обективно и компетентно дадено и съгласно което вредите, които е получил лекият
автомобил, отговарят на механизма на настъпване на ПТП. На следващо място, по
делото е представен и Протокол за ПТП № 1718864 от 06.08.2018 г., съставен от
компетентните за това органи на МВР, в който също са отразени обстоятелства
относно механизма на ПТП и причиняване на вреди по МПС-то, вследствие на
попадане в необозначена дупка на пътното платно. Действително, в частта относно
механизма на ПТП, протоколът за ПТП не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила, но следва да бъде взето предвид, че отразените в него
факти съответстват на приетото по делото заключение на САТЕ. Въззивният съд
намира за неоснователни и възраженията, че съдът неправилно и незаконосъобразно
е кредитирал Протокола за ПТП, тъй като същият е бил съставен часове след
твърдяното ПТП, след като са изминати поне 15-16 км. от процесния автомобил.
Във връзка с така направеното възражение следва да се има предвид, че според
чл. 125, ал. 1, т. 8 от ЗДвП, службите за контрол на МВР посещават мястото на
ПТП, само когато произшествието е с един участник и МПС-то не е в състояние да
се придвижи на собствен ход поради причинените му вреди, за което липсват данни
по делото. На следващо място следва да се посочи, че с оглед нормата на чл. 123
от ЗДвП, в случая водачът е нямал изобщо задължение да извика органите на
полицията. В тази връзка, съгласно чл. 6, т. 4 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009
г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за
финансов надзор и Гаранционния фонд не е задължително при повреди на МПС, които
не са причинени от друго МПС да се съставя протокол от органите на МВР, поради
което посочените възражения са неоснователни.
Въззивната
инстанция намира за неоснователни и доводите в насрещната въззивна жалба за
съпричиняване на вредоносния резултат от водача на процесното МПС. На първо
място, по делото не са събрани доказателства и в този смисъл не се доказа, че
водачът на застрахованото МПС не е спазил установеното в чл. 20, ал. 2 ЗДвП
изискване за съобразяване на поведението му като водач с пътните и метрологични
условия. Не се доказаха и твърденията, че в процесния случай водачът на
застрахованото МПС е действал, проявявайки груба небрежност, тъй като
произтичащото от закона и договора задължение е да вземе мерки за предпазване
на застрахованото имущество от вреди, поради което неговото поведение е
налагало да спре МПС, да изчака насрещно идващите автомобили и да заобиколи
препятствието, а не да преминава през неравния участък, макар и бавно и
внимателно. На първо място, от страна на ответника по делото не са доказани по
никакъв начин твърденията, че водачът на процесното МПС е имал възможност да
спре, да изчака насрещно идващите автомобили и да заобиколи препятствието. На
следващо място, следва да се вземе предвид, че дори и да се приеме, че дупката
би могла да бъде заобиколена, водачът на МПС, движейки се по пътното платно има
право да предполага, че се движи по нормално поддържан път, независимо от
общоизвестните факти за състоянието на пътната мрежа, тъй като се изхожда от
това, че ако пътният участък не е затворен, т.е. по него може да се минава, той
или е изряден, или проблемните по него места са обозначени съобразно
изискванията на чл. 167, ал. 1 ЗДвП. В случая, за да бъде освободена ответната
страна от отговорност за неизправност на пътя, то следва същата да бъде
маркирана със съответните пътни знаци, което, обаче по делото не е доказано от
ответника по надлежен ред. Неоснователни са и възраженията на ответната община,
че съдът е приел за доказан механизма на ПТП, така, както е бил заявен от
неговия свидетел – виновния за ПТП водач, както и че по делото липсват, каквито
и да било други доказателства, които да не изхождат от заинтересована страна,
относно механизма на ПТП. В тази връзка следва да се посочи, че механизмът на
ПТП бе установен посредством заключението на приетата САТЕ, като вещото лице е
потвърдило, че щетите се намират в пряка причинно-следствена връзка с
настъпилото произшествие, а също така се потвърждава и от приложения Протокол
за ПТП, а не само от свидетелските показания на водача на застрахованото МПС.
На следващо място, въззивният съд не споделя доводите за заинтересоваността на
свидетеля от изхода на делото, доколкото, в случая се касае не до пряк негов
иск, а до претенция на суброгиралия се в правата на увреденото лице кредитор, още
повече предвид предхождащото го и в този смисъл вече извършено спрямо
застрахованото лице плащане. Наред с това обстоятелството, следва да бъде взето
предвид, че непосредствено след настъпване на произшествието, водачът е
сигнализирал органите на реда и при липса на установени обстоятелства, сочещи
към причиняване на вредите чрез умишлени действия от страна на водача, правилно
е било прието от решаващия съд, че не може да се приеме друг механизъм на
настъпване на ПТП, тъй като няма каквито и да е индиции за това. В тази връзка,
въззивният съд намира, че по делото не е доказано съпричиняване от страна на
водача на вредоносния резултат, поради което не е налице и основание за
намаляване отговорността на деликвента, съответно на лицето, което отговаря по
чл. 49 ЗЗД, с оглед съпричиняване.
Във
връзка с изложените правни изводи, настоящият съдебен състав намира, че по делото
са установени елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по
чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, поради което ответникът дължи репариране на
действително причинените вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането.
Размерът
на дължимото регресно обезщетение е обусловен от стойността на увредените части
по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им, което
обстоятелство е доказано с приетото и неоспорено от страните заключение на
САТЕ. Съгласно заключението, необходимата сума за ремонт на повредата по МПС е
в размер на 322 лв., като по сметката на застрахованото лице е била преведена
същата сума, поради което първоинстанционният съд е приел, че предявената
искова претенция е основателна, но частично поради това, че повредата,
причинена на автомобилната гума не представлява покрит застрахователен риск.
Спорен
във въззивното производство остава въпросът дали повредата, причинена на гумата
на автомобила представлява покрит застрахователен риск, доколкото, в случая
доводът на ответника СО е, че застраховката „Автокаско на МПС“ е сключена без
допълнително покритие „Гуми“ и последното не е допълнително уговорено и
съответно налице ли е основание за заплащане на обезщетение за повредата по
гумата.
В
тази връзка следва да се посочи, че дупката представлява препятствие на пътя.
Безспорно е, че попадането в нея и настъпването на щети по МПС е ПТП съгласно
пар. 6, т. 30 от ЗДвП. В случая, следва, обаче да бъде взето предвид обстоятелството,
че в приетите от застрахователя Общи условия е предвидено ясно разграничение
между „щети по гумите, вследствие на ПТП“ и „щети по гумите, вследствие на
спукване от дупки или предмети на пътя“. Видно от клаузите на ОУ, в глава II
„Покрити рискове и изключения“, в т. 7.2. се предвижда, че „Гуми“ е
допълнително покритие към клауза „Пълно каско“, което се предоставя в изрично
предвидените в ОУ случаи при заплащане на допълнителна премия. В този смисъл,
съгласно т. 8, Глава Втора на раздел „Каско“ от Общите условия, покритието
"Гуми" се предоставя в изрично предвидените случаи при заплащане на
допълнителна премия. Видно от процесния застрахователен договор, в
застрахователната полица липсва отбелязване, че сключената застраховка обхваща
и допълнително покритие „Гуми“ и съответно заплащане на допълнително покритие
към „Пълно каско“ - „Гуми“. От изложеното следва, че дупката представлява
препятствие на пътя, за което в Общите условия застрахователят е предвидил
специален ред, а именно сключването на допълнителна клауза и плащане на
допълнителна премия, за да обезвреди щети върху гуми, настъпили в резултат на
попадане в дупка. В т. IV „Покритие“, т. 1 и т. 1.1 застрахователят е
предвидил, че срещу допълнително платена застрахователна премия застрахователят
ще обезщети застрахования за щети по гуми на МПС, причинени от: 1.1. Внезапна
повреда, деформации, спукване или пробиване на гумата от дупки или предмети на пътя.“ Следователно се налага извод, че
застрахователят безспорно разграничава причините за настъпване на щета върху
гумите - от ПТП и от дупки или предмети
на пътя, като за обезщетяване на щетите по гумите, в резултат от дупки по
пътя, застрахованият следва да е сключил допълнителната клауза „Гуми“ и да е
заплатил съответната допълнителна премия. В подкрепа на този извод е и
обстоятелството, че застрахователят е предвидил допълнителното покритие „Гуми“
едновременно с клаузата „Пълно каско“. Съгласно приетото в практиката на ВКС, застрахователят
по имуществена застраховка не дължи на застрахования застрахователно
обезщетение за непокрит с договора застрахователен риск, както и когато в
Общите условия е уговорено, че застрахователят покрива риск само ако при
сключване на застрахователния договор са изпълнени определени условия - напр.
заплащане на допълнителна премия и издаден добавък /в този смисъл решение №
224/20.07.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, I т.о./.
Във
връзка с изложеното и като се вземат предвид клаузите от Общите условия на
застраховка "Каско Стандарт" следва, че застрахователни събития,
свързани с гумите на застрахованите автомобили, се обезщетяват при допълнително
заплатено покритие на застраховката. В случая, по делото няма данни да е
заплатено такова допълнително покритие към застраховката, поради което
настоящият състав споделя напълно изводите на първоинстанционния съд, че това
покритие е изключено от застрахователните рискове по сключената застраховка. В
тази връзка и правилно е било прието от районния съд, че повредата, причинена
на гумата на автомобила, не представлява покрит застрахователен риск и същата
не е следвало да бъде обезщетявана, съответно изплащането й от застрахователя е
било по негова преценка, поради което и отговорност за това не следва да носи
ответникът. При определянето на цената на гумата, съдът е съобразил
заключението на вещото лице по изготвената по делото експертиза, което е било
правилно кредитирано от първоинстанционния съд, поради което е определил
размера на тази повреда на 133,06 лв. без ДДС (159,67 лв. с ДДС).
Във
връзка с изложеното, въззивната инстанция намира, че правилно е било прието от
първоинстанционния съд, че предявеният иск с правно основание чл. 411 КЗ във
вр. с чл. 49 от ЗЗД е основателен, но до размера на сумата от 162,33 лв. ведно
със законна лихва върху от датата на завеждане на исковата молба в съда -
04.01.2019 г. до окончателното й плащане, а в останалата част, за разликата до
пълния претендиран размер от 322 лв. е неоснователен, поради изложените по-горе
съображения за непокрит с договора застрахователен риск и като такъв подлежи на
отхвърляне.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло, а подадените
срещу него въззивна жалба и насрещна въззивна жалба следва да се оставят без
уважение като неоснователни.
По
разноските:
При
този изход на спора, разноски за въззивното производство не следва да се
присъждат и на двете страни, като направените разноски остават в тяхна тежест.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 188 954 от
09.08.2019 г., постановено по гр.д. № 596/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 159 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.