№ 1371
гр. Варна, 21.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на осми
ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20233100501745 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „А1 България“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление в гр.София срещу решение № 1645/15.05.2023 год., постановено по гр.д. №
10302/202 год. по описа на ВРС – 35 състав, с което е прогласена нищожността на т. 22.1 от
Общи условия към Договор за далекосъобщителни услуги № *********/ 27.08.2019 г.,
поради противоречие със закона, по иска на С. А. К., ЕГН: **********, с адрес ******
срещу „А1 България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Кукуш“ № 1, на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД, като ответникът е
осъден за разноски.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно, като се претендира неговата
отмяна. Конкретните оплаквания са свързани с извода на съда за нищожност на клаузата т.
22.1 от Общи условия към Договор за далекосъобщителни услуги № *********/ 27.08.2019
г. На първо място се твърди, че неправилно съдът е приел, че се касае за неустойка, тъй като
от представената с отговора на исковата молба сметка става ясно, че се касае за обезщетение
за обработка на просрочени задължения. На следващо място, неправилно първостепенният
съд е приел, че се касае за скрита такса, като се поддържа, че се касае за обезщетение за
забава по смисъла на чл.86 ЗЗД, което се начислява само при наличие на просрочие от
1
страна на клиента. Твърди се, че дори и да се приеме, че се касае за неустойка, то клаузата,
въз основа на която тя е начислена, не е нищожна. Излага се също така, че съдът нито е
обсъдил твърденията на страната за естеството на начиленото задължение, нито е съобразил
представените и приети доказателства. Настоява за отмяна на решението и отхвърляне на
предявения иск.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна оспорва жалбата. Излага, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че посочената клауза е неравноправна, като се
оспорват твърденията, че същата регламентира начисляване на обезщетение за забава.
Излага се и че клаузата е предварително изготвена и потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й, поради което не е индивидуално договорена. Същата цели да
прикрие скрита такса, не е обусловена от нанасянето на действителни вреди и прехвърля
икономическия риск върху потребителя. Настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
В с.з. по същество, въззивникът не се явява и не изразява становище по същество на
спора.
В с.з. по същество, въззиваемата страна, чрез представителя си, оспорва жалба.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. С оглед постъпилата молба вх.№
22723/20.09.2023 год. и направените уточнения, изискани от съда съобразно т.4 от ТР №
1/2001 год. на ОСГК на ВКС, приложимо съгласно т.5 от ТР 1/2013 год., въззивният съд
приема, че произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.
Видно от сезиралата първоинстанционния съд искова молба, уточнена пред
настоящата инстанция, предмет на предявения иск е валидността на т. 22.1 от Общи условия
към Договор за далекосъобщителни услуги № *********/ 27.08.2019 г., която ищецът, в
качеството му на потребител, твърди да е неравноправна.
2
При така въведените твърдения за факти, предявеният иск черпи правното си
основание в чл.124, ал. ГПК вр. чл.146, ал.2 ЗЗП, с който ищецът оспорва основанието, въз
основа на което му е начислено задължение в размер на 2 лева, обективирано в документ за
плащане № *********/30.04.2021 год. Твърдейки неоснователност на предявения иск,
ответникът твъррди, че процесната сума не съставлява неустойка, така както се сочи от
ищеца, а обезщетение за обработка на просрочени задължения, начислено поради
неизпълнение в срок на задължение на ищеца и което обхваща дейностите по
администриране на просрочени плащания, оспорвайки неравноправността на договарянето.
Тези доводи по същество се поддържат и под формата на оплаквания на въззивника срещу
постановеното първоинстанционно решение. Тоест, наведените възражения срещу
твърдението за неравноправността и поради това за недължимостта на сумата са свързани с
възникване на основанието за претендирането й.
Същите обаче, с оглед предходно воденото между същите страни производство по
гр.д. № 47310/2021 год. на СРС, съдът намира за недопустими като обхванати от
преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, формирана по посоченото дело.
Видно от представените с отговора на въззивната жалба писмени доказателства, между
страните с влязло в сила решение № 2867/01.04.2022 год., постановено по гр.д. №
47310/2021 год. на СРС, е прието за установено по предявения от С. К. срещу „А1 България“
ЕАД иск с правно основание чл.415 от ГПК вр. с чл.55, ал.1 т.3 ЗЗД, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 2 лева, ведно със законната лихва от 10.06.2021 год. до изплащането й,
представляваща заплатена без правно основание сума като неустойка за просрочени
задължения по договор за мобилни услуги № *********/ 27.08.2019 г., начислена с фактура
№ *********/01.04.2020 год., за която сума е издадена заповед за изпълнение по заповедно
дело № 33336/2021 год. По така предявения иск, по същество отричащ основанието за
начисляване на процесната сума, ответникът /сега въззивник/ навежда твърдение за
дължимостта й именно въз основа на процесната клауза по чл.22.1 от Общите условия към
договор за мобилни услуги № *********/ 27.08.2019 г. С така постановеното решение е
призната дължимостта на сумата като заплатена при липса на основание поради
неравноправността на клаузата на чл.22.1 от ОУ. Независимо, че посоченото решение касае
начислената от „А1 България“ ЕАД за друг период сума от 2 лева, след като задължението за
плащането им произтича от същия договор за мобилни услуги, респективно същата клауза
на ОУ към него, съдът намира за преклудиран всеки факт, въз основа на който ответника би
могъл да предяви като възражение срещу иска, независимо дали той действува по право или
е източник на потестативно правомощие. И при установена със сила на пресъдено нещо
неравноправност на правопораждащия начисляването на сумата от 2 лева факт, е
недопустимо разрешаването на същия въпрос. Касае се за проявено с посоченото решение
преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, която се отнася до фактите, които
са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно
признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която
пораждат изгодни правни последици. Константна в този смисъл е и съдебната практика,
която приема, че „всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към
3
деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в
полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира“ … „преклудирани са
фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на
вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се
основава съдебно признатото вземане“ /виж напр. решение № 115/10.01.2012 год. по т.д. №
883/2010 год., на ВКС, I т. о., както и т. 2 от ТР 3/ 2016 год. по тълк. дело № 3 по описа за
2016 год. на ОСГТК на ВКС/.
И след като не се установи нарушение на императивна материалноправна разпоредба,
за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд следи дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване, първоинстанционното решение
следва да се потвърди.
С оглед изхода от спора и направеното искане, в полза на въззиваемия следва да
бъдат присъдени сторените разноски, възлизащи в размер на 480 лева – заплатено
адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1645/15.05.2023 год., постановено по гр.д. №
10302/202 год. по описа на ВРС – 35 състав, с което е прогласена нищожността на т. 22.1 от
Общи условия към Договор за далекосъобщителни услуги № *********/ 27.08.2019 г. по
иска на С. А. К., ЕГН: **********, с адрес ****** срещу „А1 България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.143, ал.2 ЗЗП.
ОСЪЖДА „А1 България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Кукуш“ № 1 ДА ЗАПЛАТИ на С. А. К., ЕГН: **********, с адрес ******
сумата от 480 лева – разноски за въззивното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4