№ 59
гр. София, 21.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Г.
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Въззивно гражданско дело №
20231800500580 по описа за 2023 година
С Решение № 75/10.07.2023г. по гр.д. 311/2022г. по описа на Районен съд –
гр. Етрополе е признато за установено, че С. Д. И. с ЕГН ********** дължи на
„Т.Б.А.Б.” ЕАД с ЕИК ***, по договор за потребителски кредит № ********** от
03.04.2020г., следните суми: 5756,13 лева - главница, 522,64 лева - договорна
лихва за периода 05.12.2020г. - 24.02.2021г., 112,40 лв.- обезщетение за забава за
периода 05.12.2020г. до 12.05.2021г., както и законната лихва върху
претендираната главница, считано от 21.05.2021г. до изплащане на вземането.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на С. И. срещу горното
решение в частта му за сумите над 3969,96 лв. В жалбата са изложени твърдения
за неговата неправилност, незаконосъобразност и необоснованост.
Жалбоподателят счита за недоказани съществуването и изискуемостта на
процесното вземане. Поддържа, че процесният договор между страните съдържа
неравноправни клаузи, както и че бил сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК. Оспорва мотивите на районния съд. Твърди, че в тях не е взето
отношение по клаузата на т. 9.1 от договора, касаеща годишния лихвен процент,
която счита за неравноправна. Оспорва изводите на ЕРС относно годишния
процент на разходите, като изтъква, че не била доказана ясна методика за
формирането му. Поставя под съмнение действителността на кредитното
правоотношение. Позовава се и на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Моли съда да
отмени обжалваното решение и да обяви за недействителен договора за
потребителски кредит, както и да приеме, че задължението му възлиза на 3969,96
лв., а в останалата част до 6391,17 лв. – да отхвърли претенциите на ищеца.
Претендира разноски.
В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемото дружество „Т.Б.А.Б.”
ЕАД, което излага твърдения за неоснователност на жалбата. Счита за доказан
1
процесния договор за потребителски кредит, който не страдал от пороци и
валидно обвързвал страните по него. Същият отговарял на изискванията на ЗЗП и
ЗПК. Заявява, че не бил претендирал вземания на основание чл. 22 от този
договор, поради което евентуална неравноправност на тази клауза била
ирелевантна. В табличен вид сочи съответствията между клаузи от договора и
изискванията на разпоредби от ЗПК. Позовава се на заключението по съдебно-
счетоводната експертиза. Моли съда да отхвърли жалбата. Претендира разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
явява и не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба,
с която поддържа въззивната жалба и изложените в нея доводи. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият не се
представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба, с която моли
съда да отхвърли жалбата и да потвърди обжалваното решение. Претендира
разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна, ако то надхвърля минималния размер.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред районния съд доказателства, е вярно и изчерпателно
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се
е произнесъл по действително предявените искове.
III. По същество
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В тежест на ищеца по тези искове е било да докаже съществуването на
облигационно правоотношение между страните и собственото си изпълнение на
възникналите от него задължения. Ответникът е следвало да докаже своите
правоизключващи, правоунищожаващи, правопрекратяващи или
правопогасяващи възражения.
Всички наведени във въззивната жалба доводи се свеждат до наличие на
неравноправни клаузи в сключения договор, с което се релевира неговата
недействителност, както и неправилност на атакуваното решение.
2
По този въпрос съдът намира, че предмет на настоящото производство са
правата и задълженията на страните, възникнали от сключения между тях
Договор за потребителски кредит № ********** от 03.04.2020г.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че договорът не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Видно от приетото по делото заверено
копие от този договор, както и от оригинала му на л. 42 – 46 от
първоинстанционното дело, той съдържа информация за всички обстоятелства по
този нормативен текст, а именно - условията за издължаване на кредита,
включително инкорпориран в т. 11.2 от самия него погасителен план, който
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и разпределение по вноски на дължимите суми за
лихва и главница.
Също така неоснователно жалбоподателят счита, че районният съд не бил
зачел възражението му за сключване на договора при общи условия и
предварително определени клаузи, без той да има възможност да окаже влияние
върху неговото съдържание. Видно от текста на договора, в него не се препраща
към общи условия, а всички права и задължения на страните са уговорени в самия
договор. Видно е също така, че нито една от ищцовите претенции не се основава
на клауза от общи условия. Поради това възражението на жалбоподателя не
намира опора в обективната действителност.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че клаузата на т. 9.1 от договора
била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Липсата на конкретика на това
оспорване не позволява задълбоченото му изследване, но, ако се предположи, че
негов предмет е размерът на уговорения лихвен процент на възнаградителната
лихва, то е неоснователно поради следните съображения. Наистина, в миналото е
съществувала съдебна практика, която приема за нищожна договорна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Тази практика, обаче, е
загубила релевантност с влизането в сила на чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския кредит на 23.07.2014 г., с който нормативно е определен
максималният годишен размер на всички разходи по кредита, вкл. лихвата. В
конкретния случай годишният процент на разходите по процесния договор е в
размер на 49,62% и не надвишава императивно установената граница от 50% (с
оглед размера на законната лихва към момента на сключване на договора -
03.04.2020г.). От друга страна, безпротиворечиво се приема в практиката, че
високият процент на възнаградителната лихва (в случая – 45,75%, съгласно т. 9.1
от договора) е оправдан в хипотези на необезпечен заем с невисока стойност, но
със сравнително дълъг период на погасяване, който е високорисков за кредитора.
Настоящият случай е именно такъв - предоставен е необезпечен кредит за сумата
7234,16 лв., който е разсрочен на 49 анюитетни вноски, дължими за период от
четири години. Поради това съдът намира, че в случая лихвеният процент не е
прекомерно завишен, а договорната клауза, в която е уговорен, не е неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Тя не е неравноправна и по смисъла на т.
19 от същия нормативен текст, тъй като е ясно и изрично формулирана, като е
посочен точният размер на лихвения процент, а в т. 10 от договора е посочена
общата дължима сума от потребителя.
Във връзка с горното, съдът не споделя и довода на жалбоподателя, че
липсвала и не била доказана ясно разписана методика за формиране на годишния
процент на разходите, тъй като действащото законодателство не съдържа такова
изискване към съдържанието на договора, а формулата за изчислението му е
нормативно определена (чл. 19, ал. 2 от ЗПК). От значение е фактът, че ГПР е
изрично посочен в договора (чл. 10) и не надвишава размера по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, както и че така посоченият процент е действително прилаганият такъв (по
който въпрос няма възражения). Ако този довод има предвид липсата на
3
посочване на допусканията по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът намира, че в
случая такова не е било необходимо, тъй като, с оглед вида на кредита, начина на
усвояването му и срока на договора, въпросните допускания следват
непосредствено от т. 3 на Приложение № 1 към ЗПК.
С оглед гореизложеното и липсата на други доводи, съдът намира за
неоснователно възражението срещу действителността на процесното кредитно
правоотношение. Съответно, няма основание и за прилагане на разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК, в която хипотеза потребителят би дължал връщане на кредитора
само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи.
По тези съображения и като се има предвид, че приетото от
първоинстанционния съд заключение по ССЕ потвърждава дължимостта на
претендираните от ищеца парични суми, съдът намира, че исковете са
основателни, а първоинстанционното решение, с което тези искове се уважават, е
правилно и следва да бъде потвърдено.
IV. По разноските
С оглед на изхода на спора и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски. Такива се претендират
единствено за юрисконсултско възнаграждение, което, на основание чл. 78, ал. 8
от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25 от НЗПП и предвид фактическата и правна
сложност на делото и защитавания материален интерес, съдът определя в размер
на 100 лв. за процесуално представителство пред въззивния съд.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75/10.07.2023г. по гр.д. 311/2022г. по описа
на Районен съд – гр. Етрополе в обжалваните му части.
ОСЪЖДА С. Д. И. с ЕГН ********** да заплати на „Т.Б.А.Б.” ЕАД с ЕИК
***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата 100 лв., представляваща разноски в
производството пред въззивния съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4