Р Е Ш Е Н И Е
№ 60
гр.
Русе, 17.04.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в публично
заседание на втори април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ЧЕРКЕЗОВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Маня
Пейнова, като разгледа докладваното
от мл. съдия ТОДОРОВА в.т.д. № 79 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „П. К.
Б.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. , ***, чрез юрисконсулт И., против
Решение № 2097 от 27.12.2018 г., постановено по гр.д. № 5352/2018 г., по описа
на Русенски районен съд, ХІІІ с.в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „П. к. Б.“ ЕООД, с ЕИК ***,
против Ф.Б.Д., с ЕГН **********,
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца горницата над 1878,08 лева до пълния
размер от 5144,52 лева, включваща главница и възнаградителна лихва по договора
за потребителски кредит и възнаграждение по споразумението от 12.06.2017 г. за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. В жалбата се излагат
съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че след прекратяването на
Договор за потребителски кредит № **********, настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането не е изрично обявена на длъжника Ф.Б.Д.. Сочи се, че
разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е неотносима за небанковите финансови
институции, каквато е въззивното дружество, поради което приложими са Общите
условия към договора за кредит, в които е уговорено настъпването на автоматична
предсрочна изискуемост при просрочие на една месечна вноска с повече от 30 дни,
без да е необходимо уведомяването на длъжника. По отношение на констатираната
от първостепенния съд нищожност на клаузата, уговаряща пакет от допълнителни
услуги се излагат съображения, че възнаграждението за закупуването на процесния
пакет не е цената на услугите и не са пряко свързани с договора за кредит, а са
по повод на същия.
С въззивната жалба се иска решението
в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да
се уважат изцяло предявените искове.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна, с който се изразява становище за неоснователност на същата
и се излагат съображения относно правилността на обжалваното решение. По-конкретно
се излагат твърдения, че постановките на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са
важими и за небанковите финансови институции, поради което за настъпването на
предсрочна изискуемост на кредита, следва кредиторът да е уведомил за това
длъжника. Сочи се, че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги е нищожно.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
С обжалваното решение е признато за установено по отношение на Ф.Б.Д., с ЕГН **********,***, местн.“Кариерата“ № 20, че
дължи на „П. к. Б.“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.С.,
, представлявано винаги заедно от двама от управителите С. Н. Н., И. Х. Г., О.
Л. и Я. Я. Ч., сумата от общо 1878,08 лева, включваща 1153,50 лева – неплатена
главница по договор за потребителски кредит № **********/12.06.2017 г. и 724,58
лева - възнаградителна лихва по същия договор по погасителните вноски с падежи
от 08.10.2017 г. до 08.12.2018 г. включително, ведно със законната лихва,
считано от 10.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за което вземане по
ч.гр.д. № 2278 по описа за 2018 г. на Русенския районен съд е издадена заповед
№ 1264/11.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Със
същото решение е отхвърлен предявеният от „П. к. Б.“ ЕООД, с ЕИК ***, против
Ф.Б.Д., с ЕГН **********, иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца горницата над 1878,08 лева до пълния размер от
5144,52 лева, включваща главница и възнаградителна лихва по договора за
потребителски кредит и възнаграждение по споразумението от 12.06.2017 г. за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
Съгласно нормата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част.
По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Настоящата въззивна инстанция като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. В този смисъл не са инвокирани възражения
от страните.
Въз основа на така установените правнорелевантни за
спора факти от първоинстанционния и въззивния съд по
възраженията на страните, съдът приема следното от правна страна:
По
отношение на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
настоящата въззивна инстанция изцяло споделя изводите на първостепенния съд
относно нищожността на това споразумение поради заобикаляне на закона.
Анализирайки всяка една от допълнителните услуги във връзка с отпуснатия
кредит, които биха могли да бъдат предоставени на кредитополучателя в корелация
с общите условия, които се отнасят и до този допълнителен пакет, е видно, че
всяка една от тях е свързана с усвояването и управлението на договора да
кредит. Така например, първата от
допълнителните услуги - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
съгласно чл. 15.1. от Общите условия дава право на кредитополучателя да получи
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит и
изплащане на отпусната сума пред сключването на договора за потребителски
кредит. Възнаграждението за тази услуга по съществото си представлява такса за
разглеждане и усвояване на кредита – подобна такса е изрично забранено да се
събира с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Казаното до тук се отнася и до
допълнителната услуга – улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Освен това, в чл. 15.5 от Общите условия, която касае тази
услуга, не е посочено конкретно в какво се състои улеснената процедура по
отпускането на допълнителни средства, което прави клаузата неясна и неразбираема
за потребителя.
Допълнителни услуги за
предоставяне на възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, за
намаляване на определен брой погасителни вноски и за смяна на датата на падежа по
своето естество представляват действие по управление на кредита, възнаграждение
за което е недопустимо да се събира отново на основание чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Освен
това и доколкото допълнителните услуги касаят сключения договор за кредит, не
може да се подмине и фактът, че предоставените за тази цена услуги не са
изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит каквото е изискването
на императивните разпоредби на закона, а наред с това не е формирана цена за
всяка от услугите по отделно. В тази
връзка в чл.10а, ал.4 от ЗПК е предвидено, че видът, размерът
и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. Следователно, в противоречие на императивното правило на цитираната
разпоредба, в процесното споразумение за различните видове допълнителни услуги
е определено общо възнаграждение за плащане в размер на 2400.96 лв. Наред с
това заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то
е дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените по-горе
услуги, както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните Договор, като изискуемостта на задължението за заплащане на
възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги настъпва от датата на
сключване на самото Споразумение. В този смисъл, правилни са изводите на
проверяваната инстанция, че така уговорени клаузите поставят изпълнението на
задължението на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи
единствено от неговата воля и поради това са неравноправни по арг. от чл. 143,
т. 3 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Въз
основа на изложеното по-горе, обжалваното решение в тази му част следва да бъде
потвърдено.
По отношение на
възражението на въззивника, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично
поради забава в плащането на една погасителна вноска с повече от 30 дни,
съгласно общите условия по договора за кредит, настоящият съд намира същото за
неоснователно и в тази връзка споделя напълно изводите на проверяваната
инстанция относно фактическия състав на предсрочната изискуемост. Предсрочната
изискуемост следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика
от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната
от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 от
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР №4/18.06.2014г. по тълк.
дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК). Трайна и последователна е съдебната практика по
въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване
на предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска издаване на
заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите,
когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от
обстоятелството, че въззивното дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС
разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на
длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е
принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се
прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит (който по същността си е договор за заем), но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била
изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от
небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Няма
основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1
от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде
освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение
спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя
сметка и на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на
кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
По тези
съображения настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит,
сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ,
съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой
вноски, предсрочната изискуемост на вземанията по този договор не
настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението
кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, и това волеизявление да е достигнало до длъжника. Срокът
за изпълнение на задължението е съществен елемент от съдържанието на договора
за кредит, поради което за промяната му е необходимо не само наличие на
договорна клауза, но и изявление на правоимащия (кредитора), че се възползва от
това право и обявява задълженията за предсрочно изискуеми. Постигнатата в
договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или
при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и кредиторът може да
събере вземането си без да уведомява длъжника, не поражда действие, ако
банката, съответно финансовата институция, изрично не е заявила, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е
достигнало до длъжника - кредитополучател.
Въз основа на
изложеното по-горе и доколкото по делото не са събрани доказателства за
достигане на волеизявлението за предсрочната изискуемост на кредита до
длъжника, то правилни са изводите на първостепенния съд, че кредитът не е станал
предсрочно изискуем.
При тези
обстоятелства, първостепенният съд е уважил исковата претенция на ищцовото
дружество за падежиралите, съгласно приложения погасителен план вноски към
момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Този подход
на първостепенния съд е изцяло съобразен с приетите постановки с Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно т. 1
на което е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Същевременно, с
цитираното тълкувателно решение е прието, че предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК,
респективно за вноските, чийто падеж е настъпил в хода на въззивното
производство. Ето защо, настоящата инстанция на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са
от значение за спорното право. Съдебното дирене във въззивната инстанция е
приключило на 02.04.2019 г., към която дата са падежирали още три погасителни
вноски, съгласно приложения по делото погасителен план – 18- та вноска, с падеж
08.01.2019 г., 19-та вноска, с падеж 08.02.2019 г. и 20-та вноска, с падеж
08.03.2019 г. В цената на иска по предявената искова молба са включени и
възнаградителните лихви, поради което искът следва да бъде уважен за още три
погасителни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, или за още
370.92 лева.
Въз
основа на изложеното, въззивната жалба се явява частично основателна, поради
което обжалваното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната му част за
сумата над 1878.08 лева до 2249 лева, а искът в тази част уважен. В останалата
част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на
делото право на разноски имат и двете страни. Въззивното дружество и ищец в
първоинстанционното производство е направил следните разноски във всяка една от
инстанциите: в заповедното производство 203.82 лева (103.82 лева за държавна
такса и 100 лева възнаграждение за юрисконсулт), в исковото производство 651.96
лева (101.96 лева за държавна такса, 200 лева възнаграждение за юрисконсулт и
350 лева възнаграждение за особения представител на ответника) и във въззивното
производство 65.32 лева за държавна такса. Въззивникът е направил своевременно
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал.
8 от ГПК. В тази връзка въззивният съд следва да присъди възнаграждение за
юрисконсулт, като размерът му, съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащате на правната помощ следва да бъде 100 лева. Така общият размер на деловодните разноски на
въззивното дружество за всички инстанции е 1021.10 лева. На основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК от тях, съразмерно с уважената част от исковете, на въззиваемото
дружество следва да бъде присъдена сума от 446.39 лева.
Във въззивното
производство въззиваемият е представляван от особения представител, назначен в
хода на първоинстанционното производство при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК,
поради което на същия следва да се определи възнаграждение. Предвид изложеното
и след като съобрази фактическата и правна сложност на делото, фазата в която
се намира производство, а така също и разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК и
чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя възнаграждение на адв. Л.М. в размер на 293.50
лева за осъществено представителство на въззиваемия в това производство, което
на основание чл. 29, ал. 3 от ГПК следва да се възложи в тежест на въззивната
страна - „Профи
Кредит България“ ЕООД.
Воден от горните
мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 2097 от 27.12.2018 г., постановено по гр.д. №
5352/2018 г., по описа на Русенски районен съд, ХІІІ с.в, в частта, с която е
отхвърлен предявения от „П. к. Б.“
ЕООД, с ЕИК ***, против Ф.Б.Д.,
с ЕГН **********, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца горницата над 1878,08
лева до 2249,00 лева, включваща главница и възнаградителна лихва по договора за
потребителски кредит и възнаграждение по споразумението от 12.06.2017 г. за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, както и в частта за разноските, и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Ф.Б.Д., с ЕГН **********,***, местн.“К.“ № 20, че дължи на „П. к.
Б.“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.С., район ***
представлявано винаги заедно от двама от управителите С. Н. Н., И. Х. Г., О.Л.
и Я. Я. Ч., сумата от още 370.92 лева, включваща 303,06 лева – неплатена
главница по договор за потребителски кредит № **********/12.06.2017 г. и 67,86
лева - възнаградителна лихва по същия договор по погасителните вноски с падежи
от 08.01.2019 г. до 08.03.2019 г. включително, ведно със законната лихва,
считано от 10.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за което вземане по
ч.гр.д. № 2278 по описа за 2018 г. на Русенския районен съд е издадена заповед
№ 1264/11.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2097 от 27.12.2018 г., постановено по гр.д. №
5352/2018 г., по описа на Русенски районен съд, ХІІІ с.в, в частта, с която е
отхвърлен предявеният от „П. к. Б.“
ЕООД, с ЕИК ***, против Ф.Б.Д.,
с ЕГН **********, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца горницата над 2249,00 лева
до пълния предявен размер от 5144.52 лв., включваща главница и възнаградителна
лихва по договора за потребителски кредит и възнаграждение по споразумението от
12.06.2017 г. за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Ф.Б.Д.,
с ЕГН **********,***, местн.***, да заплати на „П. к. Б.“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр..С., ,
представлявано винаги заедно от двама от управителите С. Н. Н., И. Х. Г., О. Л.
и Я. Я. Ч., сумата от 446.39 лева–
разноски в заповедното, исковото и въззивното производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 47, ал.6 от ГПК „П. к. Б.“
ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.С., ***,
представлявано винаги заедно от двама от управителите С. Н. Н., И. Х. Г., О. Л.
и Я. Я. Ч., да заплати на адв. Л.А.М. ***, със съдебен адрес:***, офис 15,
сумата от 293,50 лева – възнаграждение за особен представител.
В
останалата си част решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.