Р Е Ш Е Н И Е № ..........
гр. София, …..07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Г
въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми март две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 9818 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 13568, постановено на 25.08.2016 г. по гр. дело № 42409/2013 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), II-ро ГО, 58-ми състав, „С.К.“ ЕООД е осъдено, на
основание чл. 200 КТ, да заплати на Г.К.М. сумата от 60000,00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, които са
в пряка причинна връзка с претърпяна от ищеца трудова злополука, настъпила на
25.01.2013 г. в гр. София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 25.01.2013 г. до окончателното ѝ заплащане, както и сумата от 4548,58
лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатени разходи във
връзка с лечение, които са в причинна връзка със същата трудова злополука,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2013 г. до
окончателното ѝ заплащане, като така предявените от ищеца осъдителни
искове са отхвърлени за разликата над присъдените суми до пълните предявени
размери съответно от 200000,00 лева и 4655,58 лева.
Със същия съдебен акт „А.К.“ ЕООД е осъдено да заплати на „С.К.“ ЕООД, на
основание чл. 49 ЗЗД, сумата от 998,00 лева, представляваща част от вземане в
размер на 60000,00 лева, за което на основание чл. 200 КТ „С.К.“ ЕООД е осъдено
да заплати на Г.К.М., при условие, че „С.К.“ ЕООД е платило на Г.К.М. сумата,
която е присъдена на последния по настоящото дело като обезщетение за
неимуществени вреди.
Първоинстанционното
решение е постановено при участието на трети лица-помагачи – „А.К.“ ЕООД и „ДЗИ
– О.З.“ АД.
Ищецът по делото – Г.К.М. – е обжалвал като неправилен първоинстанционния съдебен
акт в частта, с която предявеният иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 60000,00 лева до
сумата от 120000,00 лева. Според жалбоподателя, присъденото обезщетение не било
съответно на действително претърпените от ищеца болки и страдания и било
определено в противоречие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за определяне на
обезщетение за неимуществени вреди по справедливост. Посочва се, че районният
съд не е съобразил в пълнота тежестта на причинените на ищеца увреждания,
наличието на които се установявало по безспорен начин от събраните по делото
доказателства. Въз основа на тези доводи е отправено искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 120000,00 лева.
Срещу първоинстанционния съдебен акт е подадена въззивна жалба от „А.К.“
ЕООД, в качеството му на трето лице-помагач на страната на ответника „С.К.“
ЕООД. Решението на районния съд е обжалвано като недопустимо и неправилно в
частта, с която въззивникът е осъден да заплати обезщетение в полза на „С.К.“
ЕООД, при условие че последното заплати на ищеца Г.М. присъденото обезщетение
по чл. 200 КТ. Жалбоподателят твърди, че не била налице хипотеза, допускаща
изключването или намаляването на отговорността на работодателя по смисъла на
чл. 201 КТ. Посочва се, че отговорността на работодател не следвало да бъде
намалявана поради виновно поведение на трети лица, включително по реда на
общите правила на ЗЗД. Според въззивното дружество, липсвали и доказателства за
осъществено виновно поведение на негови работници, което да е довело до
настъпването на процесния инцидент, поради което ангажирането на отговорността му
по реда на чл. 49 ЗЗД било неправилно. В условията на евентуалност въззивникът
твърди, че присъденото в полза на ищеца обезщетение било прекомерно. Изложени
са доводи за действия на ищеца Г.М. в условията на груба небрежност, с които
той сам причинил вредоносния резултат, както и че липсвала необходимата
функционална връзка между неговото поведение и възложената му работа. Въз
основа на изложеното е отправено искане за отхвърляне в цялост на предявения
срещу жалбоподателя обратен иск, евентуално – за намаляване на присъденото по
същия обезщетение.
По подадените въззивни жалби не са постъпили отговори от насрещните страни
в производството.
В частта, с която С.К.“ ЕООД е осъдено да заплати на Г.К.М. сумата от
4548,58 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2013 г. до окончателното
ѝ заплащане, първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в
сила.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално легитимирани страни, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралите производството жалби. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като относно релевираните в подадените жалби
доводи за неправилност, въззивният съд намира следното:
По въззивната
жалба на ищеца Г.К.М.:
Не е спорно между страните в производството обстоятелството, че между ищеца
Г.К.М. и ответника „С.К.“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, по силата
на което на 25.01.2013 г. ищецът е извършвал строителни работи в обект
„Парадайз Център“, находящ се в гр. София, както и че на същата дата е
претърпял трудова злополука на работното си място. Безспорно
установени по делото са и причинените на М. в резултат на процесния инцидент травматични
увреждания: разкъсване на далака (наложило отстраняването на същия), наличие на
кръв и въздух в лявата гръдна половина извън белия дроб; счупване на ляво бедро
в долна трета с дислокация; многофрагментно счупване на дясна подбедрица;
счупване на костите на таза в ляво (срамна кост, хълбочна кост, опашна кост);
счупване на ребра – от 5-то до 11-то – на лява гръдна половина; контузия на
главата; контузия в областта на кръста със задкоремен кръвоизлив; навяхване на
лява раменна става; навяхване на лява гривнена става. В периода от датата на
настъпване на инцидента (25.01.2013 г.) до 27.01.2013 г. ищецът е бил поставен
на апаратно дишане, като след извършени по спешност манипулации непосредствено
след злополуката, Г.М. е претърпял още три операции с цел наместване на
счупените кости на дясна подбедрица, ляво бедро и таз, при две от които е
извършено фиксиране с пирон, плака и винтове. През м. февруари и март 2014 г.
ищецът е опериран отново за отстраняване на поставените остеосинтезни материали
от ляво бедро и дясна подбедрица. По силата на Експертно решение № 0109 от 04.02.2014
г. на НЕЛК, на ищеца е определена трайно намалена работоспособност от 73 % за
срок от една година при водеща диагноза „Множество счупвания на лумбосакралната
част на гръбначния стълб и таза“, а като противопоказни условия на труд са
посочени физическият труд и пренатоварването на опорно-двигателния апарат.
Съгласно заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза,
изготвена по делото, сроковете за възстановяване на претърпените от ищеца
травми са следните: за лечение на счупване на няколко ребра при усложнение с
хемопневмоторакс – от 2 до 4 месеца; за лечение на счупване на кости на таза и
приложено оперативно лечение – от 10 до 12 месеца, като при ищеца счупването на
таза е зараснало с деформация на таза и лявата главулечна ямка (тазовата част
на тазобедрената става), довела до затрудняване на движенията; за лечение на
счупване на лява бедрена кост и проведено оперативно лечение – от 10 до 12
месеца, при нормално протичане на лечебния процес, но при ищеца се е развила
артроза на лявата тазобедрена става, довела до ограничен обем на движенията в
ставата и функционален дефицит; относно многофрагментното счупване на дясната
подбедрица, зараснало с изкривяване на подбедрицата и наложило повторно
оперативно лечение (на 24.10.2014 г.), вещото лице е посочило, че към датата на
изготвяне на експертизата (м. януари 2015 г.) лечебният процес не е завършен,
като при нормалното му протичане следва да е от 10 до 12 месеца; за лечение при
отстраняване на далак – около 2 месеца; относно останалите увреждания на М.
експертът е посочил, че са отзвучали за около 1 месец след инцидента, без да създадат
остатъчен функционален, неврологичен и ортопедичен дефицит. В хода на
първоинстанционното производство като свидетел е разпитана майката на
пострадалия, която заявява, че в първите три – четири месеца след злополуката М.
е бил на легло, без възможност за придвижване и не е бил в състояние да се
обслужва самостоятелно, нито да извършва каквито и да е било физически
действия, което наложило да бъде обгрижван постоянно от майка си. Според
свидетеля, след инцидента ищецът е променил обичайното си поведение, станал
изнервен и избухлив, като въпреки че вече не ползвал помощни средства при
придвижването си, се изморявал бързо и не можел да работи, както преди злополуката.
За да възникне имуществената
отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на причинените на
работника вреди от влошаването на неговото здраве в резултат на трудова
злополука, трябва да бъдат установени следните материални предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение между пострадалия
ищец и ответника работодател; 2/ трудова
злополука, претърпяна от работника или
служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила му временна
неработоспособност, трайна намалена работоспособност или смърт; 3/ наличие на вреди
– имуществени и/или неимуществени; 4/ причинна връзка между трудовата злополука
и вредите.
Съгласно чл. 55,
ал. 1 КСО, трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало
през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка
работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна
неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт. Както бе
посочено по-горе, не е спорно между страните по делото, че процесният инцидент
има характера на трудова злополука, установена по надлежния ред по смисъла на
чл. 60 КСО, в резултат на която на ищеца са причинени множество травматични
увреждания, установени по категоричен начин от събраните по делото писмени
доказателства, както и от изслушаните заключения на изготвените
съдебно-медицински експертизи, които въззивният съд кредитира изцяло като
изчерпателни, обосновани и компетентно изготвени. Следва да бъдат кредитирани и
показанията на майката на пострадалия, преценени по реда на чл. 172 ГПК,
въпреки близката родствена връзка между лицата, доколкото показанията са
съответни на останалия доказателствен материал по делото, относим към
претърпените от Г.М. увреждания, както и предвид факта, че свидетелката е
придобила непосредствени и преки впечатления от състоянието на М. след
злополуката.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД,
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост" по смисъла на посочената разпоредба не е
абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне размера
на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причинени телесни
увреждания са обемът, характерът и тежестта на травмите, обстоятелствата, при
които са настъпили, интензитетът и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за пострадалия, преценени в
тяхната съвкупност, последващо влошаване състоянието на здравето на лицето и
други. Отчитането на тези обективни фактори от различно естество е необходимо,
тъй като неимуществените вреди включват всички телесни и психически увреждания
на пострадалото лице, включително претърпените от него болки и страдания,
формиращи негативните му физически и емоционални изживявания, и създали на лицето
физически и социален дискомфорт за определен период от време.
При анализ на
доказателствения материал, събран в хода на производството и установяващ
изложените в предходния абзац обективни параметри на претърпените от Г.М.
неимуществени вреди, настоящият съдебен състав намира, че определеното от
районния съд обезщетение не се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Животозастрашаващото
състояние на ищеца след злополуката, наложило поставянето му на апаратно
дишане, множеството травматични увреждания, за възстановяването от които е била
необходима близо година, операциите, претърпени от М., както непосредствено
след инцидента, така и впоследствие с цел отстраняване на поставените фиксиращи
елементи, наличието на артроза на лявата тазобедрена става в резултат на
фрактурата на тазовите кости, изкривяването на дясната подбедрица в хода на
лечението, наложило повторна оперативна намеса, са обстоятелства, водещи до
извод, че пострадалият е изпитвал значителни болки и страдания в рамките на
продължителен период от време. Наличието на множество сериозни по своя характер
увреждания, довели до опасност за живота на ищеца, само по себе си представлява
фактор, който трябва да бъде взет предвид при преценката за обема на
претърпените неимуществени вреди. Следва да бъде отчетен още фактът, че в
рамките на първите няколко месеца след инцидента М. е бил на легло, лишен от
възможност за самостоятелно придвижване, поради което грижи за него е полагала
майка му, което безспорно е довело както до сериозни битови неудобства за
ищеца, свързани с ежедневните му физиологични потребности, така и до негативни
емоционални преживявания, породени от състоянието му. От значение при
определяне на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е и
активната възрастта на ищеца към датата на инцидента (39 г.), след настъпването
на който, обаче, М. не е могъл да полага труд за дългосрочен период. Всички
тези факти, преценени в съвкупност, ведно с преживените психологически травми
от претърпяната злополука, обуславят значително по-висок размер на дължимото
обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди.
Заместващото обезщетение по чл. 52 ЗЗД представлява
парично право, насочено към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде
морално удовлетворен пострадалият, като бъдат потиснати изживените
неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. Предвид
посоченото, като съобрази безспорно установените по делото обстоятелства за
претърпените от ищеца болки и страдания и обществено-икономическите условия в
страната към момента на настъпване на процесната злополука (2013 г.), както и
съдебната практика при подобни увреждания, настоящият съдебен състав намира, че
справедливото заместващо обезщетение за причинените на Г.М. неимуществени вреди
възлиза на сумата от 120000,00 лева. Поради тази причина въззивната жалба на
ищеца следва да бъде уважена, а първоинстанционното решение – отменено в
частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от
60000,00 лева до сумата от 120000,00 лева.
По въззивната
жалба на третото лице-помагач „А.К.“ ЕООД:
Настоящият
въззивен състав намира за правилни формираните от първоинстанционния съд
изводи, че процесната трудова злополука е настъпила в резултат на падане на
ищеца от необезопасен отвор (дупка) в междуетажна плоча при липса на електрическо
осветление, както и че към момента на падането си ищецът се е придвижвал в
строителния обект с цел облекчаване на физиологични нужди. Посочените
фактически обстоятелства се установяват от приложените по делото собственоръчно
написани обяснения на ищеца (от 19.03.2013 г.) и на други работници от обекта
(на Г. Н.Г.– от 28.01.2013 г.; на О.Б.О.– от 26.01.2013 г.), както и от
показанията на М.С.К., К.П. А. и Г. Н.Г..
От събраните по
делото доказателства (а именно – протокол от 26.01.2013 г. за извършени
проверки след процесния инцидент, съставен от комисия с членове началникът на
обект „Парадайз Център“, координаторът по безопасност и здраве на обекта,
техническите ръководители в дружеството – главен изпълнител на обекта
(„Комфорт“ ООД) и бригадирът „общи работници“ в обекта; заповед от 31.01.2013
г. на управителя на „Комфорт“ ООД за отстраняване на допуснати от „А.К.“ ЕООД и
техните подизпълнители нарушения на обекта; показанията на М. К. и К.А.), се
установява, че отворът, през който е паднал ищецът, е направен от работници на
„А.К.“ ЕООД и е следвало да бъде обезопасен от същите.
Основният
довод за неправилност на постановеното от районния съд решение, релевиран от дружеството-въззивник
в подадената жалба, е за липса на основание за ангажиране на регресната му
отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД от страна на работодателя
на ищеца, осъден да заплати обезщетение на основание чл. 200 КТ. Настоящият
съдебен състав намира възражението на въззивното дружество за основателно, тъй
като приема, че
когато е ангажирана обективната гаранционно-обезпечителна
отговорност на работодателя на пострадало лице по чл. 200 КТ, осъденият работодател
има право на регрес на основание чл. 202 КТ, но единствено
срещу виновните служители, които се намират в трудово правоотношение с него. Работодателят, осъден да заплати обезщетение
по чл.
200 КТ,
има право на регрес срещу делинквента по общия ред по чл.
54 ЗЗД.
Той, обаче, не може да търси платената като обезщетение сума на регресно
основание от възложителя на работата на деликвента, каквато именно е настоящата
хипотеза, тъй като правото на регрес на работодателя може да бъде насочено само
срещу прекия причинител на вредата. В този смисъл са Решение № 189 от 31.05.2011
г. на ВКС по гр. д. № 1177/2010 г. на ІІІ-то г. о., Определение № 1425 от 14.12.2012
г. на ВКС по гр. д. № 960/2012 г. на ІІІ-то г. о., Определение № 346 от
16.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2281/2018 г., ІV-то г. о.
В посочените съдебни актове се приема, че работодателят отговаря по чл. 200 КТ за увреждания на негови работници или служители, като задължението му за обезвреда не е санкционна последица от виновно противоправно неизпълнение на правни задължения, а представлява законно прехвърляне на професионалния риск от увреждането на работника или служителя.
Съгласно общото правило на чл. 54 ЗЗД, лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против последното за това, което е платило.
Когато вредите са причинени от работници или служители на осъдения работодател, следва да се приложи чл. 202 КТ относно тяхната регресна отговорност спрямо същия работодател. Възложителят на работата на деликвента, обаче, няма регресна отговорност спрямо работодателя на пострадалия, който е заплатил обезщетение по чл. 200 КТ.
Възложителят на работата на делинквента е солидарно отговорен с извършителя на работата, но само по отношение на увредения и при условията на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, т. е. не като причинител на вредата за лични свои виновни действия или бездействия, а за такива на извършителя на работата, при или по повод на която са причинени вредите. В този случай неговата отговорност също ще е гаранционно-обезпечителна, но по общите правила и по силата на закона.
Не
съществува, обаче, основание в закона за работодателя,
заплатил обезщетение по чл. 200 КТ, да
претендира на регресно основание сумите, платени като обезщетение, от
възложителя на работата на виновното лице. Работодателят,
за разлика от увредения работник или служител, не може да избира дали да търси
сумата на заплатеното от него обезщетение от деликвента или от възложителя на
работата.
Предвид
така изложените съображения настоящият въззивен състав намира, че искът на
осъдения по чл. 200 КТ работодател срещу възложителя на работата
на третите лица-делинквенти е неоснователен и следва да се отхвърли. Горното
налага въззивната жалба на „А.К.“ ЕООД да бъде уважена изцяло,
първоинстанционното решение в атакуваната с нея част – да бъде отменено като
неправилно, а предявеният от „С.К.“ ЕООД срещу „А.К.“ ЕООД обратен иск – да
бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед
частичната отмяна на първоинстанционното решение, същото следва да бъде
ревизирано и в частта по разноските, като в полза на процесуалния представител
на ищеца в първоинстанционното производство (адв. Я.П.Я.) бъде присъдено
възнаграждение от още 1463,54 лева, съобразно уважената част от исковите
претенции, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Доколкото с постановеното от
районния съд решение ответникът не е осъден да заплати на основание чл. 78, ал.
6 ГПК дължимата държавна такса, определена въз основа на уважената част от
исковите претенции, настоящият съдебен състав намира, че не са налице пречки
същата, възлизаща на сумата от 4981,94 лева, да бъде присъдена с въззивния
съдебен акт.
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени в полза на
ищцовата страна. С оглед изрично направеното във въззивната жалба на ищеца
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
ЗАдв., такова следва да бъде присъдено в размер на 3930,00 лева, съобразно
уважената част от исковите претенции, в полза на процесуалния представител на
въззивника-ищец. Посочената сума е дължима от страна на ответника „С.К.“ ЕООД, като дружество
следва да заплати и държавна такса за въззивното производство, на основание
чл.78, ал. 6 ГПК, по сметка на Софийски градски съд, в размер на 1200,00 лева.
Така
постановеното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Предвид изложените
съображения, Софийски градски съд, ІV-Г въззивен състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 13568,
постановено на 25.08.2016 г. по гр. дело № 42409/2013 г. по описа на Софийски
районен съд, II-ро ГО, 58-ми състав, в частта, с
която предявеният от Г.К.М. иск срещу „С.К.“ ЕООД с правно основание чл.
200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 60000,00 лева до сумата от 120000,00 лева, както и в частта, с която третото
лице-помагач „А.К.“ ЕООД е осъдено да
заплати на „С.К.“ ЕООД, на основание чл. 49 ЗЗД, сумата от 998,00 лева,
представляваща част от вземане в размер на 60000,00 лева, за което на основание
чл. 200 КТ „С.К.“ ЕООД е осъдено да заплати на Г.К.М., при условие, че „С.К.“
ЕООД е платило на Г.К.М. сумата, която е присъдена на последния по настоящото
дело като обезщетение за неимуществени вреди, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „С.К.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Г.К.М., ЕГН: **********, с
адрес ***, на основание чл. 200 КТ, сумата
от 60000,00 лева (шестдесет хиляди лева), представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – болки и страдания, които са в пряка причинна връзка с
претърпяна от ищеца трудова злополука, настъпила на 25.01.2013 г. в гр. София, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 25.01.2013 г. до окончателното ѝ заплащане.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „С.К.“
ЕООД, ЕИК: ********, срещу „А.К.“
ЕООД, ЕИК: ********, иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 998,00 лева, представляваща
част от вземане в размер на 60000,00 лева, което на основание чл. 200 КТ „С.К.“
ЕООД е осъдено да заплати на Г.К.М., при условие, че „С.К.“ ЕООД е платило на Г.К.М.
сумата, която е присъдена на последния по настоящото дело като обезщетение за
неимуществени вреди.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13568, постановено на 25.08.2016 г. по гр. дело № 42409/2013 г.
по описа на Софийски районен съд, II-ро ГО, 58-ми състав, в останалата му обжалвана част.
В частта, с която С.К.“ ЕООД е осъдено да заплати на Г.К.М. сумата от 4548,58 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2013 г. до
окончателното ѝ заплащане, първоинстанционното решение, като необжалвано,
е влязло в сила.
ОСЪЖДА „С.К.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на адв. Я.П.Я., с адрес ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 1463,54 лева (хиляда
четиристотин шестдесет и три лева и петдесет и четири стотинки), представляващи
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца пред СРС,
съобразно уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА „С.К.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка на Софийски районен съд
сумата от 4981,94 лева (четири хиляди деветстотин осемдесет и един лева и
деветдесет и четири стотинки), представляваща дължимата държавна такса за
първоинстанционното производство, съобразно уважената част от исковите
претенции.
ОСЪЖДА „С.К.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на адв. Я.П.Я., с адрес ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 3930,00 лева (три хиляди
деветстотин и тридесет лева), представляващи адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца във въззивното производство, съобразно
уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА „С.К.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка на
Софийски градски съд сумата от 1200,00 лева (хиляда и
двеста лева), представляваща дължимата държавна такса за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трети лица-помагачи – „А.К.“ ЕООД и „ДЗИ – О.З.“ АД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба
в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Препис от
решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.