Определение по дело №79/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 78/15.06.2012 г., постановено по Г.д. № 11 по описа за 2012 г., М.ският районен съд е отхвърлил предявения от Ц. за С. М. П. – Г.К., Б.”Б. № 53, представляван от Директора А.М.Т., против С. И. М. от с.Р. О.Д., с ЕГН *, иск за обявяване недействителността на трудов договор № 223/11.05.2009 г., с който С. И. М. е назначен на длъжността “шофьор” във ФСМП към ЦСМП – Г.К., поради противоречие със закона, на основание чл.74, ал.1 от КТ, като неоснователен и недоказан. Със същото решение от Ц. за С. М. П. – Г.К. е осъден да заплати на С. И. М. деловодни разноски в размер на 350 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Ц. за С. М. П. – Г.К., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва като незаконосъобразно, неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, необосновано и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В жалбата се излагат съображения, че ответникът не е отговарял на изискванията на чл.6 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползува специален режим на движение от моторните превозни средства, тъй като е бил лишаван от право да управлява МПС за нарушение на ЗДвП и му било наложено наказание за управление на МПС след употреба на алкохол. От представеното удостоверение изх. № 1918/23.04.2009 г., било видно, че С. М. бил наказван за управление на МПС след употреба на алкохол, а този документ се ползувал с материална доказателствена сила, която не била зачетена от съда и това представлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че институтът на реабилитацията бил неприложим в административнонаказателното право, тъй като това бил институт на наказателното право. Нормата на чл.11 от ЗАНН не препращала към института на реабилитацията, който бил регламентиран в НК и не намирал субсидиарно приложение по отношение на административното наказване. Ответникът, като наказван по реда на ЗАНН, не бил поставен в по-тежко положение от лицата, извършили престъпление, тъй като не се водел осъждан. Обстоятелството, че към момента на сключване на трудовия договор ответникът бил е бил лишаван от право да управлява МПС обосновавало противоречие на трудовия договор със закона и оттам претендираната недействителност на същия. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на М.ския районен съд и да постанови друго, с което да признае трудовия договор за недействителен. Претендира разноски. В съдебно заседание въззивникът, представляван от своя процесуален представител, поддържа жалбата по изложените в същата съображения.

Въззиваемият С. И. М. не е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. В съдебно заседание, представляван от процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение на М.ския районен съд. В представено писмено становище се излагат съображения за приложимостта на института на реабилитацията в административнонаказателния процес. Твърди се също, че при подаване на молбата за заемане на вакантната длъжност “шофьор”, въззиваемият представил необходимите документи, вкл. и удостоверение от което било видно, че е бил лишаван от право да управлява МПС, което обстоятелство било известно на работодателя.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е основателна.

Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск с правно основание чл.74, ал.1 за обявяване недействителността на трудов договор. Ищецът сочи в исковата молба, че ответникът бил лишаван от правото да управлява МПС, поради което не е могъл да заема длъжността “шофьор на линейка” предвид разпоредбата на чл.6 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползува специален режим на движение от моторните превозни средства, поради което трудовият договор противоречал на закона и бил недействителен. Ответникът оспорва иска, като твърди, че отговарял на изискванията за заемане на длъжността. Не оспорва обстоятелството, че е бил лишаван от право да управлява МПС, но твърди, че е реабилитиран по право и е бил добросъвестен при сключването на трудовия договор.

С трудов договор № 223/11.05.2009 г., въззиваемият С. И. М. бил назначен на длъжността “шофьор” в ФСМП – Д.. За сключването на трудовия договор С. М. подал молба и представил документи – автобиография, диплома, карта за медицински преглед, свидетелство за съдимост, копия от лична карта и свидетелство за съдимост. Представено било също така и удостоверение рег. № 2057/07.05.2009 г., изд. от Началника на “Пътна полиция” при ОД на МВР – К., видно от което С. И. М. не е наказван с лишаване от правоуправление за виновно причиняване на пътнотранспортно произшествие.

Във връзка с писмо изх. № 174/23.02.2010 г. на Директора на ЦСМП - К., от ОД на МВР – К., сектор “Пътна полиция” било изпратено писмо рег. № 1113/ 24.02.2010 г., от което се установява, че на С. И. М. е било издадено на 23.04.2009 г. удостоверение за дисциплината му като водач на МПС, което да му послужи прид ЦСМП – К.. Видно от приложеното към писмото удостоверение изх. № 1918/23.04.2009 г., изд. от Началника на Сектор КАТ при ОДП – К., С. И. М. не е наказван за виновно причиняване на ПТП, но същият е наказван за управление на МПС след употреба на алкохол, за което му е издадено Наказателно постановление № 204/04.05.2004 г.

От представеното като доказателство по делото наказателно постановление № 204/04 от 04.05.2004 г., изд. от Началника на РПУ – М., се установява, че на 14.04.2004 г. в Г.Д., С. М. управлявал лек автомобил “Фолксваген”, след употреба на алкохол – 1.04 на хиляда, за което му е наложено наказание “глоба” в размер на 120 лв. и “лишаване от право да управлява МПС” за срок от 4 месеца. Наказателното постановление е връчено на 13.05.2005 г., като в същото е отбелязано, че е влязло в сила на 21.05.2004 г.

Със заповед № 48/11.03.2011 г. на Директора на ЦСМП – К. е прекратен трудовият договор на С. И. М. на основание чл.328, ал.1, т.6 от КТ, във връзка с чл.326, ал.2 от КТ и чл.6 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползува специален режим на движение от моторните превозни средства, поради това, че служителят не притежава необходимата професионална квалификация за изпълняваната работа съгласно чл.6 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползува специален режим на движение от моторните превозни средства. Това уволнение е признато за незаконно и отменено с решение № 125/15.09.2011 г., постановено от М.ския районен съд по Г.д. № 11 по описа за 2011 г. на същия съд. Против решението на М.ския районен съд е постъпила въззивна жалба от Ц. за С. М. П. – Г.К., видно от определение № 1030/27.12.2011 г., постановено от Кърджалийския окръжен съд по В.Г.д. № 423 по описа за 2011 г. на същия съд.

При тези данни съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.74, ал.1 от КТ е основателен и доказани, а решението на М.ския районен съд е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Установява се, че между страните е бил сключен трудов договор № 223/11.05.2009 г., по силата на който въззиваемият С. И. М. бил назначен на длъжността “шофьор” в ФСМП – Д. с код по НКПД 83222002 – “шофьор на линейка”. Не е спорно обстоятелството, че на С. М. са били издадени две удостоверения от Сектор “Пътна полиция” при ОД на МВР – К., в първото от които е посочено, че същият е лишаван от право да управлява МПС поради управление на МПС след употреба на алкохол, а във второто е посочено, че същият не е наказван с лишаване от правоуправление за виновно причиняване на ПТП. Съгласно разпоредбата на чл.6 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползува специален режим на движение от моторните превозни средства (в редакцията от ДВ бр. 30/2009 г. в сила от 21.04.2009 г.), моторно превозно средство със специален режим на движение може да се управлява от водач, който не е лишаван от право да управлява моторно превозно средство за нарушение на ЗДвП. Тълкувайки посочения текст, се налага извода, че водач на МПС със специален режим на движение може да бъде само лице, което въобще не е лишавано от право за управлява МПС, независимо дали последиците от това наказание са заличени или не. Това специфично изискване към водачите на МПС със специален режим на движение е обусловено от правата, които им се дават за неспазване на правилата за движение, респ. и отговорността на тези водачи при управление на МПС със специален режим на движение. Така, в чл.5 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползува специален режим на движение от моторните превозни средства, е предвидено, че водачът на моторно превозно средство със специален режим на движение може: да преминава при забраняващ сигнал на светофара или да преминава, без да спира, при наличието на пътен знак, който изисква това, но само след като намали скоростта достатъчно, за да извърши това безопасно; да надвишава разрешената максимална скорост на движение дотолкова, доколкото няма да застраши нечий живот или имущество; да не се съобразява с организацията на движението, въведена с пътни светофари, пътни знаци, пътни маркировки и други средства, когато това се отнася до посоката на движението и завиването в определени направления; да паркира или да престоява независимо от разпоредбите на ЗДвП, като през това време той може да подава само син или червен светлинен сигнал. Именно поради голямата отговорност и изключително широките правомощия, в наредбата е предвидено това специфично изискване за заемане на длъжността водач на МПС със специален режим на движение. Тези специфични условия са задължителни, както за автомобилите на С. П., така и на Държавна агенция "Национална сигурност", главните и областните дирекции на Министерството на вътрешните работи, Народно събрание, Национална служба за охрана, Главна дирекция "Охрана" и Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" на Министерството на правосъдието, служба "Военна полиция" към министъра на отбраната и други служби на Министерството на вътрешните работи, определени от министъра на вътрешните работи, съгласно чл.91, ал.3 от ЗМВР. Впрочем, този подход не е непознат на нашето право, като редица нормативни актове предвиждат специфични предпоставки за заемане на съответната длъжност или за упражняване на съответната дейност, напр. чл.53, ал.1, т.4 и 7 от ЗДАНС, чл.179, ал.1, т.2 от ЗМВР, чл.8, ал.1, т.4 от ЗННД и др. Ето защо сключеният трудов договор противоречи на закона – в случая на цитираната наредба, тъй като на длъжността водач на МПС със специален режим на движение е назначено лице, което не отговаря на специфичните изисквания за заемане на тази длъжност.

На следващо място, следва да се посочи, че в случая е неприложим институтът на реабилитацията, каквито неоснователни доводи се излагат от процесуалния представител на въззиваемия. Съгласно разпоредбата на чл.11 от ЗАНН по въпросите на вината, вменяемостта, обстоятелствата, изключващи отговорността, формите на съучастие, приготовлението и опита се прилагат разпоредбите на общата част на НК, доколкото в този закон не се предвижда друго. Този текст посочва изрично и изчерпателно кои от институтите на наказателното право се прилагат и в административнонаказателния процес, като реабилитацията не е между тях. Нормата е императивна и урежда изключение, поради което не би могла да се тълкува разширително. В тази връзка, следва да се посочи, че реабилитацията не е сред обстоятелствата, изключващи отговорността, тъй като този институт е приложим единствено при вече реализирана отговорност. Не може да бъде споделен и изложеният довод, че ако не се приложи реабилитацията, то лицата, на които е наложено административно наказание биха били в по-неблагоприятно положение от осъдените. Както бе посочено, в случая се касае за специфични условия за заемане на определена длъжност, което обаче не лишава водача от правото въобще на управлява МПС или да заема друга длъжност, изискваща управление на МПС. Що се отнася до приложените към писмената защита на въззиваемата страна решения на административни съдилища, то същите не са задължителни за общите съдилища. Освен това посочените актове касаят приложение института на давността, а не на реабилитацията и като такива са и неотносими. Що се отнася до изложения довод, че при постъпване на работа въззиваемият е уведомил работодателя си, че е лишаван от право да управлява МПС, то това обстоятелство, освен, че е недоказано, не може да валидира недействителността на договора. В тази връзка съдът не приема показанията на разпитания пред първоинстанционния съд свидетеля А.М. – брат на въззиваемия, като са нелогични и противоречиви. Така, свидетелят сочи, че директорът на Центърът за С. М. П. – д-р М., след като видял първото удостоверение казал, че въззивникът бил реабилитиран по право и, че “няма проблем за това”, а после поискал издаването на ново удостоверение, което твърдение е нелогично и житейски неоправдано. Впрочем, фактът, че С. М. се е снабдил с две удостоверения с различно съдържание показва, че същият е знаел, че за заемане на длъжността се изисква да не е лишаван от право да управлява МПС. В противен случай, същият не би се снабдил с второ удостоверение, в което е отразено, че не е наказван за виновно причиняване на ПТП, а би представил първоначално издаденото удостоверение, в което е отразено, че е лишаван от право да управлява МПС.

От изложеното дотук следва извода, че към момента на сключване на трудовия договор въззиваемият С. И. М. не е отговарял на изискванията на чл.6 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползува специален режим на движение от моторните превозни средства (в редакцията от ДВ бр. 30/2009 г. в сила от 21.04.2009 г.), поради което сключеният трудов договор е недействителен поради противоречие със закона. Като е приел противното, М.ският районен съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено като такова, а трудовият договор обявен за недействителен. При този изход на делото в полза на въззивника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 285 лв.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.74, ал.1 от КТ, въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 78/15.06.2012 г., постановено от М.ския районен съд по Г.д. № 11 по описа за 2012 г. на същия съд, вместо което постановява:

ОБЯВЯВА недействителността на трудов договор № 223/11.05.2009 г., сключен между Ц. за С. М. П. – Г.К. като работодател и С. И. М. от с.Р. О.Д., с ЕГН *, като служител, за изпълняване на длъжността “шофьор” във ФСМП – Г.Д. към ЦСМП – Г.К. с код по НКПД 83222002, поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА С. И. М. от с.Р. О.Д., с ЕГН * да заплати на Ц. за С. М. П. – Г.К., Б.”Б. № 53, с ЕИК *, направените по делото разноски в размер на 285 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове:1. 2.