РЕШЕНИЕ
гр. София, 29.09.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на първи април две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
дело № 5676 по описа за 2021 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 01.02.2021
г., постановено по гр. дело № 36317/2018 г. по описа на СРС, 40 състав, са
признати за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по предявения иск от Г.Д.Д.
срещу „Ю.Б.“ АД, клаузите на чл. 1, ал. 1 (в частта „кредитен лимит в
швейцарски франкове, в размер на равностойност на швейцарски франкове на“); чл.
3, ал. 5; чл. 6, ал. 2 и 3; чл. 13 (в частта, касаеща правото на банката
едностранно да променя приложимите лихви по договора) и чл. 23, ал. 1 и 2 от
сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот№ HL32849
от 31.01.2008 г.
Със същото решение
са уважени предявените от Г.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД осъдителни искове за заплащане
на суми, както следва:
- на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 6302,04 лв., представляваща недължимо платени
суми от курсови разлики за периода 20.05.2013 г. - 20.05.2018 г. по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL32849 от 31.01.2008 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба - 04.06.2018 г. до окончателното плащане;
- на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 1553,43 швейцарски франка, представляваща
недължимо платени суми за периода 20.05.2013 г. - 20.05.2018 г. в резултат от
едностранното изменение на лихвения процент на възнаградителната лихва по договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL32849 от 31.01.2008 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба - 04.06.2018 г. до окончателното плащане.
Със същото решение
е отхвърлен предявеният от Г.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сумата от
1786,63 швейцарски франка, представляваща получени без основание суми за възнаградителна
лихва за периода 20.08.2008 г. - 20.04.2013 г. по договор за кредит за покупка
на недвижим имот № HL32849 от 31.01.2008 г., поради извършено прихващане с
насрещното вземане на ответното дружество за главница.
Отхвърлен е и предявеният от Г.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване
недължимост на сумата от 3000 лв., предявена като частична претенция от 3623,95
лв., представляваща получена без основание сума от курсови разлики за периода
20.03.2008 г. - 20.04.2013 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот
№ HL32849 от 31.01.2008 г., поради извършено прихващане с насрещното вземане на
ответното дружество за главница.
Съобразно
основателността на претенциите банката е осъдена да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни разноски в общ размер на 2271,05 лв.
Срещу така
постановеното решение, в частта, в която са отхвърлени предявените отрицателни
установителни искове, е подадена въззивна жалба от ищеца Г.Д.Д. с оплаквания за
неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на
изводите. Поддържа, че при формиране на правните си изводи относно обстоятелството
дали българската правна уредба относно давността е съвместима с член 6,
параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи и дали изпълнява изискванията на принципа на ефективността да не прави
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняване на правото на
потребителя да иска връщане на даденото въз основа на неравноправните договорни
клаузи суми, първоинстанционният съд е ценил изцяло неотносимото обстоятелство,
че в българското законодателство ограничена с давностен срок е възможността да реализира
по принудителен ред материалното си право. Счита, че първоинстанционният съд се
е отклонил от задължителната практика на Съда на ЕС, обективирана в решение от
16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 г. и С-259/19 г. и в т. 61 от решение
от 09.07.2020, SC Raiffeisen Bank SA срещу JB и BRD Groupe Societe Generale SA
по съединени дела C-698/18 и C-699/18, в които били изведени по задължителен
начин за националните съдилища критериите за преценка дали един давностен срок
изпълнява изискванията на принципа на ефективността. Според СЕС съответен на
правото на ЕС е такъв давностен срок, който е разумен. За преценка на
„разумността“ на предвидения в национално законодателство давностен срок въззивникът
сочи следните критерии, установени в практиката на СЕС, а именно:
На първо място, разумен
бил такъв давностен срок, който е достатъчен. Такъв е срокът, който не поражда
значителен риск потребителят да бъде разубеден да защити надлежно правата си пред
сезирания от продавача или доставчика съд. т.е. който позволява на потребителя
да подготви и упражни правото на ефективна защита пред съд. СЕС се е произнесъл,
че изпълняват изискването да бъдат достатъчни за потребителите тригодишни
давностни срокове (решение от 15 април 2010 г., Barth, С-542/08, т. 28),
двегодишни давностни срокове (решение от 15 декември 2011 г., Вапса Antoniana
Popoiare Veneta, С-427/10, т. 25) или петгодишни давностни срокове (решение от
16 юли 2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19г., т. 87), приложими към
иска относно реституционните последици от установяването на нищожност на
неравноправна клауза.
На второ място, СЕС
приемал, че разумният характер на даден срок, а следователно и съответствието
му с принципа на ефективност, не може да се установи само с оглед на неговата
продължителност. Важно е да се вземат предвид всички условия, свързани с този
срок, и по-специално събитието, което поставя началото му. Според СЕС, при
преценка за съответствието на националната правна норма, регламентираща
началото на давностният срок следва да се отчете обстоятелството, че е възможно
потребителите да не знаят, че клауза в договора, сключен с продавач или
доставчик, е неравноправна или да не осъзнават обема на правата си, произтичащи
от Директива 93/13. Предвид това обстоятелство и предвид положението на
по-слаба страна, в което се намира потребителят, има опасност давностният срок
да е изтекъл преди дори потребителят да е могъл да узнае за неравноправния
характер на съдържаща се в този договор клауза. Ето защо такъв давностен срок
прави прекомерно трудно упражняването на правата, които Директива 93/13 предоставя
на този потребител (т. 90 91, 92 от съобразителната част и т. 4 от решение по
съединени дела С-224/19 и С-259/19г. и т. 65 , 67 и диспозитива на по съединени
дела С-698/18 и С-699/18).
Ищецът сочи, че по
въпроса за съвместимостта с правото на ЕС на национално законодателство,
регламентиращо, че началото на давностния срок е момента на неоснователното
извършване на престация, е поставен и по дело С-485/19 LH срещу PROFI CREDIT
Slovakia s.r.o. на СЕС, по което предстояло постановяване на решение.
Счита, че в
настоящия случай разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД противоречи на принципа на
ефективност на правото на ЕС и на чл. 6, пap. 1 и чл. 7, ал. 1 от Директива
93/13, тъй като не се отчита специалното качество на потребителя на по-слаба
страна в степента му на информираност относно неравноправния характер на
договорната клауза и обема на правата си. Поставяйки началото на давността за
предявяване на реституционни претенции от момента на извършване на престацията,
тази норма правела на практика невъзможно упражняването на правата на
потребителя по Директива 93/13 и не съответства на целта й да бъде осигурена
ефективна им защита чрез отстраняване на всички последици на неравноправността й
до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би
се намирал при липсата на тази клауза (решение от 21 декември 2016 г., G.N.и
др., по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, т. 61 и 62, решение от 9
юли 2020, SC Raiffeisen Bank SA срещу JB и BRD Groupe Societe Generale SA по
съединени дела C-698/18 и C-699/18, т. 54).
Отделно от горното,
поддържа, че макар активното вземане на ищеца да не е ликвидно, то ще придобие
качеството на безспорност с влизане в сила на съдебното решение и в този момент
като установено по основание и по размер ще настъпи погасителният ефект на
прихващането. С настъпването на погасителния ефект ще бъде изпълнено
изискването на чл. 6, пap. 1 и на чл. 7, пap. 1 от Директива 93/13 да бъде възстановено
реалното равновесие в правоотношението потребител - доставчик на финансов
ресурс.
C оглед на
изложеното, неправилно първостепенният съд бил отхвърлил установителните искове,
поради което моли решението в тази част да бъде отменено и исковете уважени в
пълен размер.
Ответникът „Ю.Б.”
АД е депозирал отговор, с който оспорва подадената от ищеца въззивна жалба.
Счита за правилни изводите в обжалваното решение, че цитираната в него практика
на СЕС се отнася до въпрос, свързан с давностен срок за предявяването на искове
за връщане на даденото, каквото ограничение не е предвидено в българското
законодателство, тъй като то поставя срок единствено относно възможността да
реализира материалното си право по принудителен ред и то само при изрично възражение
от страна на насрещната страна за това. Счита, че не са настъпили последиците
на материално-правните изявления за прихващане на погасени по давност вземания
на ищеца за курсови разлики и лихви за периода от 20.08.2008 г. до 20.04.2013
г. с главницата по договора за кредит, тъй като насрещните вземания не са
изискуеми и ликвидни, за да се приложи чл. 103, ал. 1 ЗЗД.
От своя страна,
ответникът „Ю.Б.” АД, чрез пълномощника адв. С. Ц., с надлежно учредена
представителна власт по делото, също е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение в частта, в която СРС е уважил установителните искове за нищожност на
клаузи от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL32849 от 31.01.2008г.
и осъдителните искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на банката да
върне на ищеца сумата 6302,04 лв., надвзета от курсови разлики за периода от
20.05.2013 г. до 20.05.2018 г., както и сумата 1553,43 швейцарски франка,
недължимо платено в резултат от увеличение на вноските вследствие на изменение
в лихвения процент на договорната лихва за периода от 20.05.2013 г. до
20.05.2018 г., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване
на исковата молба до окончателното плащане.
Въззивникът навежда
доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради родова подсъдност на делото
пред окръжен съд като първа инстанция, доколкото атакуваните договорни клаузи
на чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2, изр. първо от договора са съществени за
кредита, като определящ го такъв в чуждестранна валута и без тях такъв договор
изобщо не би бил сключен. Счита, че тези клаузи определят като оценяеми
предявените искове, а цената се равнява на стойността на договора за кредит,
който е над 25 000 лв.
В жалбата се сочи,
че в нарушение на чл. 145, ал. 1 ЗЗП при преценката дали оспорените клаузи са
неравноправни, съдът не е съобразил, че правните му изводи трябва да се
основават на конкретните обстоятелства, които са съществували към момента на
сключване на договора, а настъпилите след това обстоятелства, т. е. в хода на изпълнение
на договора, могат само косвено да обосновават доводи относно сключването му.
Неправилен бил и изводът
на съда, че основният предмет на договора е кредит в евро, а не в швейцарски франкове,
приемайки погрешно, че процесният договор е сходен с анализирания от Съда на ЕС
по дело С-26/13, при който е отпуснат кредит като сума в унгарски форинти, за
която е предвидено само връщане в чуждестранна за тази държава - членка
(Унгария) валута - швейцарски франкове. Сочи, че по делото на СЕС договор за
кредит, изразен в чуждестранна валута, е следвало да се връща не в чуждата, а в
националната валута по прилагания от банковата институция курс продава на
чуждестранната валута. Излага съображения, че съществената характеристика на
договорите, по повод на които са образувани дело С-186/16 и дело С-119/17 на
СЕС, е валутата на погасителните вноски, а не валутата, в която сумата по
кредита е уговорено да се ползва от кредитополучателите. Основният предмет на
настоящия договор за кредит, също бил валутен кредит и валутата на
погасителните вноски е чуждестранната валута на швейцарския франк. Поради това
ищецът не бил обвързан от промените във валутните курсове на банката. Използването
на кредита от кредитополучателя в резервната валута за страната - евро е от второстепенно
значение и не поставя кредитополучателя в неравностойно положение спрямо банката,
тъй като е получил сумата по кредита, за да извърши разплащания в евро, към
чийто курс е фиксиран курсът на националната валута, и това обстоятелство нито
променя валутния характер на кредита, чиято валута е с променлив курс, нито
поставя кредитополучателя в неравностойно положение.
Поддържа, че оспорените
клаузи на чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2, изр. 1 от Договора са част от основния
предмет на договора и не подлежат на преценка за неравноправност, а и били ясни
и разбираеми. Валутата на погасителните вноски също била ясно уговорена в договора
– дължите вноски били във валутата на швейцарския франк, а разходите за
закупуване на валутата на кредита неизбежно са се увеличили след сключването на
договора поради настъпването на глобалната финансова криза. Без значение било,
че ищецът е закупувал валута от ответника или от друга банка, защото обезценяването
на националната валута, както и на резервната валута за страната - евро, е
обективен факт след настъпването на глобалната финансова криза. От друга
страна, безспорно било, че към датата на сключване на договора, а и
понастоящем, курсът на националната валута не е фиксиран спрямо курса на
валутата на швейцарския франк, за разлика от курса на еврото, и този факт също
е безспорен и ясен за ищеца към датата на сключване на договора.
С обжалваното
решение съдът бил нарушил разпоредбата на чл. 145, ал. 1 ЗЗП, която изисква при
преценката на неравноправния характер на клаузите от договор с потребител съдът
да съобрази всички релевантни факти, включително вида на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към
датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи. Неравноправността на конкретни договорни клаузи следвало
да се преценява към момента на сключването на договора, а не към някакъв
следващ момент (напр. момента на оспорване, т.е. подаване на исковата молба),
към който едната страна е вече недоволна от договореното. Не били обсъдени
констатациите на вещото лице Емилия Бонева по въпрос №2.2 и №2.3 от СИЕ, че
сумата първоначално е отпусната в швейцарски франкове. Не било обсъдено, че искане
за усвояване на суми по кредит, е попълнено и подадено от ищеца и в бордерото
към него е посочена точната сума в швейцарски франкове, както и сметката на
името на ищеца в швейцарски франкове, а в първоначалния погасителен план от
20.02.2008 г., подписан от ищеца, точно и ясно е определен размерът на
месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове.
Неправилен бил и
изводът на съда относно неравноправността на клаузите на чл. 23, ал. 1 и ал. 2
от договора, които не съдържат сложни или неразбираеми уговорки, и с тях ищецът
бил уведомен за валутния риск, свързан с обезценяването на националната валута,
респективно резервната валута на еврото спрямо валутата на кредита и така е
изпълнила изискванията, посочени от СЕС, в решението по дело С-186/16 и в определението
по дело С- 119/17. Клаузите имали декларативен характер, не създават задължение
за ищеца, а го предупреждават за икономическите последици от сключване на
валутен банков кредит в чуждестранна валута, като било несъмнено ясно за всеки
средно информиран потребител, че промяна би могла да се случи и в посока на намаляване
на курса на швейцарския франк и съответно - намаляване на размера на дължимите
погасителни вноски изразени в лева/евро, в какъвто случай рискът ще се носи от
Банката.
Счита, че от
заключението на СИЕ е изводимо, че световната финансова криза е причинила
резките промени на курса на швейцарския франк, настъпили след сключването на договора,
тя е непредвидено събитие, поради което и банката не е могла да бъде запозната
с последващото движение на швейцарския франк. Поддържа, че събраните по делото
доказателства сочат, че банката е разяснила на кредитополучателя валутния риск
от сключването на договор за валутен кредит, включително и икономическите
последици от този риск, както и му е предоставила цялата информация, с която е
разполагала към момента на сключването на договора.
Неправилен и
необоснован бил и изводът на съда, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора е
неравноправна, тъй като тя не съдържа сложни или неразбираеми уговорки, а допълва
и пояснява клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора. Клаузата на чл. 3, ал. 5
посочва, че базовият лихвен процент (БЛП) е референтна стойност, която се
установявало от представените по делото доказателства, и се определя съобразно
приета за това методология. Освен това, клаузата предвижда всяко изменение на
приложимия БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове да се оповестява и така
всеки кредитополучател да е наясно какво е съответното изменение на лихвата по
неговия кредит, като отговаряла на изискванията на чл. 58, ал. 4 от ЗКИ.
Приемането и
промяната на БЛП на банката са свързани с упражняваната от нея банкова дейност
и отразяват редица обективни фактори, върху които банката не може да влияе.
Нито приемането на БЛП, нито неговата промяна, са свързани с конкретен договор
за кредит и затова не представляват промяна от страна на банката на условията
на конкретния договор, който е предмет на настоящото дело. Следвало да се има,
че разпоредбата на чл. 143, т. 12 от ЗЗП е приложима, когато „окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключване на договора“, а по делото не се установявало значително завишена
окончателно определена цена, каквато се явява лихвата по кредита, спрямо
първоначално договорената.
Необоснован се
явявал и изводът на съда, че разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от договора е
неравноправна. Тази клауза не съдържала самостоятелни уговорки между страните,
поради което нейното индивидуално уговаряне е по определение изключено и неотносимо
към настоящия спор. С посочената клауза банката си запазва правото да променя тарифата,
прилагана при всички банкови операции, които неизбежно извършва по повод и в
изпълнение на плащания, произтичащи от договори за банков кредит. Съдът не бил
обсъдил доводите на ответника, че Тарифата е приета от банката в съответствие
със законовите изисквания, които е длъжна да прилага при операциите си. Съдът
не е взел предвид и обстоятелството, че Тарифата би била приложена по отношение
на договора при евентуално превалутиране на кредита, т.е. ще следва да е налице
и допълнителното условие по чл. 21 от договора, когато ще следва да се премине
към БЛП в евро, което не би представлявало несправедливо едностранно изменение
на договора, защото би се случило само при искане от страна на кредитополучателя
за превалутиране на кредита.
Поддържа, че спрямо
договора приложими били изключенията, визирани в чл. 144, ал. 2, чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП.
Оспорват се и
изводите на СРС, че банката дължи връщане на суми по договора, тъй като
неоснователни били установителните искове за прогласяване за нищожни на
оспорените клаузи.
Осъдителните
претенции били неоснователни по размер и поради липсата на уговорка в договор,
която да сочи, че при дължими от банката обратно като платени без основание във
връзка с договора за кредит суми, ответникът като длъжник може да изпълни по отношение
на който и да е от кредитополучателите, като с последното ще погаси дълга си и
по отношение на другия кредитополучател. Процесният договор е сключен от ищеца и
съкредитополучателката К.Т.Д.при уговорена пасивна солидарност относно
задълженията на кредитополучателите по договора, и не е източник на активна
солидарност за вземанията за претендираните като дадени без основание суми.
Осъдителните искове били предявени при условие на активна солидарност, защото ищецът
претендира заплащане на пълния размер на недължимите суми по осъдителните
искове. Съдът е задължен, когато е сезиран с нещо в повече, в случая претенция
на ищеца да има вземане за цялата сума, да се произнесе при липса на
солидарност по по-малкото - отделното вземане на кредитора в рамките на
заявената сума, с акта си по съществото на спора.
Въззиваемият - ищец
Г.Д.Д., е подал в законоустановения срок отговор на жалбата, с който оспорва
същата по подробно изложените съображения и моли решението обжалваната от
ответника част да бъде потвърдено като правилно, както и да му бъдат присъдени
сторените разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно. Доводите на ответната банка за неговата
недопустимост поради родова подсъдност на спора пред окръжен съд като първа инстанция
са неоснователни. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в
определение № 647 от 15.11.2019 г. по т. д. № 263/2019 Г., ІІ т.о. и посочените
в него решение № 76/15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, І
т.о. и решение № 72/02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на ВКС, ТК,
ІІ т.о., установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от
договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на
банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем. В
тази връзка делото е родово подсъдно на СРС като първа инстанция, доколкото се
касае за неоценяеми обективно съединени установителни искове, кумулативно съединени
с осъдителни искове за парични вземания, всеки един с цена по-ниска от
25 000 лв., поради което и доводите на въззивника за недопустимост на
цялото решение се явяват неоснователни.
Разгледана по същество настоящият състав намира подадената въззивна жалба
от „Ю.Б.“ АД за частично основателна. Съображенията за това са следните:
Страните не спорят по отношение на обстоятелството, че „Ю.И Е.Д.Б.“ АД
(с актуално наименование „Ю.Б.“ АД) като кредитор и Г.Д.Д. и К.Т.Д.като кредитополучатели,
са сключили Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL32849 от 31.01.2008
г., като банката е предоставила на кредитополучателя сума от 15 330 евро,
представляваща равностойността на кредитен лимит в швейцарски франкове,
изчислен по курс „купува“ на франка към еврото в деня на усвояването (чл. 1,
ал. 1 от договора). Видно от приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза (задача
2.2, лист 413, том 2 от делото на СРС) разрешеният кредит е бил първоначално преведен
по блокирана банкова сметка *** в размер на 25 260 шв. франка (чл. 2, ал. 1 от
договора) и в същия ден чрез превалутиране на сумата служебно от банката в евро,
по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на
усвояването, е била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателя,
с равностойността на 15 330 евро (чл. 2, ал. 3 от договора).
Според чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита се извършва
във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в
случай че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата
кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по
сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по свои сметки в
банката, погасяването на кредита се извършва освен във валутата на кредита и в
лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски
франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към евро, за което
кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и
безусловно съгласие и оправомощава банката.
В чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е
запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс
„купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към българския лев, както и
превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в
случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска
от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително
и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит. С ал. 2 на същия член
кредитополучателят е декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия
смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от
договора, както и че е съгласен с настъпването им.
Освен горепосочените клаузи на чл. 1, ал. 1 (в частта „кредитен
лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойност на швейцарски франкове
на“); чл. 6, ал. 2; чл. 22, ал. 1 и
чл. 22, ал. 2 от договора, като нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла
на чл. 143 ЗЗП ищецът е оспорил и следните договорни клаузи - чл. 3, ал.
5; чл. 6, ал. 3 и чл. 13 (в частта, касаеща правото на банката едностранно да
променя приложимите лихви по договора).
Не е спорно между страните и обстоятелството, че предоставеният на
ищеца ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответната банка се явява
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
За да се приеме за неравноправна договорна клауза, съдържаща се в
договор, сключен с потребител, следва да са налице следните кумулативни
предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП и по
аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1/ клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
От събраните по делото доказателства настоящият състав намира, че
процесните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото
са изготвени предварително от банката и не се установява ищецът да е имал
възможност да влияе върху тяхното съдържание. Презумпцията на чл. 146, ал.4 ЗЗП
не е оборена, а твърденията на въззивника, че кредитополучателя е имал
възможност да изрази становище по съдържанието на договора и да повлияе върху
тях, остава недоказано. Извод за индивидуално договаряне не може да се изведе и
от факта, че страните са определили чрез преговори размера на кредита, срока,
валутата и лихвата, тъй като подобни действия са абсолютно наложителни и
типични при всеки един кредит по отношение на всеки кредитоискател и не
изключва презумпцията, че подготвените от банковата институция договорни
условия относно всички останали уговорки извън горепосочените, са били едностранно
наложени от нея.
Според чл. 1, ал. 1 от договора на кредитополучателя се предоставя
кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски
франкове на 15 330 евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на
банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се задължава да
върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и условията на
договора. Съдържанието на клаузата не покрива критериите на чл. 143 ЗЗП, тъй
като уговорката на страните касае основният предмет на договора, изразена е по
ясен и разбираем начин и въз основа на нея ищецът, както сам твърди, е получил
уговорената сума от 15 330 евро. Обстоятелството, че е уговорено, че сумата в
евро се равнява на определена стойност на валута швейцарски франкове не води до
нищожност, още повече че, както се посочи по-горе, според ССЕ, чрез счетоводни
операции по превалутиране от франкове в евро, банката действително е
предоставила евро, съгласно уговореното. В хипотеза като настоящата, при която
банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение
на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в
чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор,
кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е
посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен
в резервната валута на страната (евро) и връщането на кредита се дължи в
чуждестранната валута (швейцарски франкове). В този смисъл е и константната
съдебна практика, обективирана в решение №314 от 29.07.2019 г., по т.д.
№1766/2016 г., II т.о на ВКС, решение №136 от
20.01.2021 г., по т. д. №1467/2019 г., II ТО и решение № 168 от 29.01.2021 г.
по т. д. №2184/2019 г., II ТО).
Необходимо е да се отбележи, че уговорките за предоставяне на кредитен
лимит в швейцарски франкове с равностойност в евро и превалутирането на
процесния кредит, сами по себе си са действителни, доколкото волята на страните
е ясно изразена и е резултат от свободата на договаряне между частноправни
субекти, а последващата промяна на валутния курс на франка към лева/евро в
негативен за потребителя аспект чрез драстичното му поскъпване има отношение
единствено към преценката за възложения от банката и понесен от потребителя
валутен риск, но не и към уговорката в каква валута ще се погасява кредита.
По отношение валидността на клаузата на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от
договора, с която практически кредитополучателят се е съгласил да поеме за своя
сметка всички вреди от валутните промени и валутния риск е формирана трайна и
безпротиворечива практика на ВКС по идентични казуси (решение № 314 от
29.07.2019 г., по т.д. №1766/2016 г., II т.о на ВКС, решение № 155 ОТ
24.01.2020 Г. ПО Т. Д. № 2561/2018 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 294 от
27.03.2019 г., по т.д. № 1599/2017, на ІІ т.о. на ВКС), според която неиндивидуално
договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от
която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е
съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на
договора, и когато при проверката ѝ за неравноправния характер бъде
констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда
на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики
положение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП.
При преценка неравноправността на процесната клауза водещи са и разясненията,
дадени по аналогичен казус в решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело
С-186/16. Според т. 2 от диспозитива на решението, чл. 4, § 2 от Директива
93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде
изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит
финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна
информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие. Посоченото изискване означава, че клауза,
съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута,
в която е бил договорен, трябва да се разбира от потребителя едновременно от
формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ
обхват, в смисъл че среден потребител, относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното
поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил
договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от
подобна клауза върху финансовите му задължения. Потребителят трябва да е добре
осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се
излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си. От друга страна, банковата институция трябва да представи
възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател
не получава доходите си в тази валута. За да установи дали в разрез с принципа
на добросъвестност дадена клауза води до значителна неравнопоставеност в ущърб
на потребителя, националният съд трябва да провери дали продавачът или
доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна
клауза след индивидуално договаряне (т. 57 от решението по С-186/16).
В т. 55 от разяснителната част на решението по дело С-186/16 на СЕС е
пояснено, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна
валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват
в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица
спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя.
В определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 на Съда на Европейския
съюз, е пояснено още и че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13 следва да бъдат
тълкувани в смисъл, че може да бъде преценена като неравноправна клауза от
кредитен договор, последиците на която са цялостно прехвърляне на валутния риск
върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии
икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за
неравноправния ѝ характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Посочено е, че в
тази връзка националният съд трябва да направи преценка, като вземе предвид
всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство и отчитайки
по-специално експертната компетентност и познанията на търговеца или доставчика
относно възможните промени на обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута, най-напред евентуалното неспазване на
изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна
неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13.
В настоящия случай ищецът е физическо лице – потребител и е сключил
договор за кредит за покупка на недвижим имот – апартамент в швейцарски
франкове с равностойност в евро. Както се посочи, приетата пред СРС счетоводна
експертиза установява, че банката е извършила счетоводни операции, с които
последователно е кредитирала и дебитирала сметката на ищеца със швейцарски
франкове и след което е трансферирала сумата в евровата му сметка по курса на
банката, и от която еврова сметка кредитополучателят реално е усвоявал кредита
във валута евро. От друга страна, чл. 2, ал. 1 от договора предвижда блокиране
на сметката в швейцарски франкове, възпрепятстваща реалното предоставяне на
потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове. Ноторно
известно е, че в периода на сключването на договора за кредит банката е предлагала
и рекламирала кредита във валута швейцарски франкове като такъв с по-нисък
лихвен процент в сравнение с обичайно отпусканите на физически лица кредити във
валута лева и евро, което съпоставено с горепосочените обстоятелства води до
обоснован извод, че потребителят е взел решението си да сключи договор за
кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността им за
определена сума в евро, като по-изгоден с оглед именно по-нисък лихвен процент,
а не поради реалната му нужда от ползването на франкове.
Настоящият състав намира, че сама по себе си уговорката кредитът да се
погасява във валута, различна от тази, в която ищецът получава дохода си и
която има плаващ, нефиксиран курс, носи за всяка от страните по сделката валутен
риск, без значение дали кредитополучателят попада под защитата на ЗЗП. Когато
обаче кредитополучателят е потребител, той се явява икономически по-слабата
страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо
банката, както с оглед възможностите си да преговаря, така и на степента си на
информираност. Именно поради това и практиката на СЕС, както и тази на ВКС,
извеждат засилени задължения на търговеца - банкова институция за предоставяне
на информация относно съдържанието на договорните клаузи, когато преговаря и
сключва сделки с потребител, в сравнение със случите, когато страната -
кредитополучател, се явява лице, нямащо качеството на потребител.
Според настоящия състав, в конкретния случай не може да се очаква
банката да разполага със точна и сигурна информация за движението на курса на
швейцарския франк към валутата, в която ищецът получава доходите си – лева или
към тази, в която е усвоил кредита – евро, за дългосрочен период от време, а
още по-малко за целия срок на кредита, предвид неговата значителна
продължителност от 25 години. С оглед извършваната дейност и притежавания
значителен финансов и човешки ресурс, позволяващ му задълбочен анализ на
валутните пазари, ответникът би следвало да разполага с прогнозна информация за
движението на курса на франка в краткосрочен и дори средносрочен план, поради
което обосновано може да се предположи, че същият е запознат с възможното
поскъпване на швейцарския франк, каквото в действителност се е наблюдавало след
усвояване на кредита. Поради това и с оглед експертната си компетентност
относно потенциалните промени в обменния курс на швейцарския франк,
добросъвестността изисква от търговеца ясно и разбираемо да информира
потребителя за евентуално значимо
поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
включително чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност
към периода на договарянето на кредита, в сравнение с разходите при
евентуалното ѝ поскъпване. От гореизложените разяснения от практика на
Съда на ЕС, добросъвестността е изисквала дори и банката да не може да
представи конкретна информация, поне да осведоми и разясни детайлно на
кредитополучателя за възможните промени (включително
рязко повишаване) в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, особено в случай като настоящия, при който
потребителят не получава доходите си в тази валута, а целта на кредита по
никакъв начин не изисква за нуждите му да ползва именно швейцарски франкове. В
тази насока банката е следвало да разясни подробно валутния риск, поеман от кредитополучателя,
което не може да се приеме за извършено, единствено чрез формално направеното в
тази връзка изявление на ищеца в чл. 23 от договора. Не са ангажирани
доказателства, че банката е представила на кредитополучателя подобна информация
и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането
на кредита в швейцарски франкове. За ищеца е липсвала ясна и конкретна
информация, от която да може да изведе, респективно да съпостави, позитивите и
рисковете от сключената сделка, в сравнение с тези от вземането на кредит във
валута, в която получава доходите си - лева или фиксираната към нея резервна
валута – евро. Липсвала е яснота за потребителя до каква стойност потенциалното
повишаване на франка би могло да заличи позитивите от по-ниската лихва, в
сравнение с отпуснат кредит във валута лева/евро, а оттук е бил лишен и от
възможността да направи разумен избор между по-ниската лихва при поет валутен
риск и по-високата такава, но при отсъствието на валутен риск. Действително,
според смисловото и граматическо съдържание на клаузите от договора в интелектуалните
възможности на ищеца е да установи възможното поскъпване или обезценяване на
чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен (и което следва от
самото естество на престацията), но предвид липсата му на експертни финансови
познания, подобно предвиждане е силно абстрактно и не може обосновано да се
очаква от него да прецени „потенциално значимите икономически последици от
подобна клауза върху финансовите му задължения“ по смисъла на горепосоченото
решение на СЕС.
Горният извод не се променя и от събраните пред СРС гласни
доказателства чрез съдебна поръчка (л. 858 – 860) посредством разпит на
служителя на ответника А.Д.А.. Освен че показанията й се преценяват по реда на
чл. 172 ГПК, отчитайки известната й заинтересованост като лицето, което е
участвало пряко в договарянето на кредита и което и понастоящем работи в същата
банката, нейните показания единствено сочат, че е предоставил погасителни
планове в трите валути – лева, евро и швейцарски франкове, но при курсове
близки по-време към момента на преговорите, без да е доказано, че на
потребителя е предоставяна информация за размера на задължението му при
значително поскъпване на франка и съпоставката му с кредити в националната или
резервна валута. Както самият свидетел заявява, при сключване на договора
обменният курс е варирал в диапазон от няколко стотинки и през 2008 г. един шв.
франк се е равнявал на 1,23 – 1,27 лева, а към момента е 1,83 лева.
Гореизложеното ясно показва, че ищецът не е могъл да съобрази евентуалните
икономически последици от валутния риск върху задълженията си, които поема със
сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с
установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на
съдържанието им. С непредоставянето на необходимата информация на потребителя
банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на
добросъвестност, а след сключване на договора, в хода на неговото изпълнение, процесната
договорна клауза на чл. 23, ал. 1 е довела до значителна неравнопоставеност
между страните. Механизъм, по който потребителят да бъде защитен от валутния
риск не е предвиден, включително и чрез клаузата на чл. 21, ал. 1 от договора,
тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от
съгласието на банката и при заплащането на комисион (и то в неупоменат в
договора и определян от ответника размер), а лихвеният процент в новата валута
се определя едностранно от банката, предвид препращането в чл. 21, ал. 2 към
чл. 12, ал. 2 от договора. Налице е значителна неравнопоставеност в ущърб на
потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако
банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло
да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се
съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна
валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне.
Поради това че с клаузата на чл. 22, ал. 1 във вреда на потребителя
върху него се прехвърля изцяло валутния риск, то се създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора и същата
следва да бъде обявена за нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Макар и декларативна, клаузата на чл. 23, ал. 2 също е проявна форма на поетия
от кредитополучателя валутен риск, поради което се явява неравноправна.
Аналогични са и съображенията, въз основа на които неравноправна се явява
и клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, предоставяща възможност на банката при
липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката по чл. 2, ал. 1
на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата и
наличие на средства на кредитополучателя в евро по сметките му в банката,
погасяването на кредита да се извърши от банката освен във валутата на кредита,
и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски
франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към евро. Клаузата е
проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл. 22, ал. 1 от
договора валутен риск и всички вреди от промяната на обявения от банката курс
купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които
могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро, и по изложените по-горе съображения, се явява
неравноправна.
При правилно приложение на материалния закон (чл. 143, ал. 2, т. 11
ЗЗП) районният съд е приел в обжалваното решение, че клаузата на чл. 3, ал. 5
от договора е неравноправна. Същата предвижда действащият БЛП на банката за
жилищни кредити, явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като
банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която
той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони.
Съдържането на визираната клауза осъществява фактическия състав на чл. 143 ЗЗП,
тъй като промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена
изцяло в дискрецията на банката. Липсва каквато и да било яснота относно методика
за изменението на лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по
смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за
приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Процесният договор не попада и в
соченото от въззивника изключение на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП, тъй като не
представлява такъв за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове
или международни парични преводи в чужда валута. Отсъствието на посочени в
договора обективни фактори, водещи до изменението на лихвения процент, при
запазена за ответника суверенната преценка за това, създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните и противоречи на
изискването за добросъвестност.
По същите
съображения неравноправна е и клаузата на чл. 13 от договора в оспорената част,
касаеща правото на банката едностранно да променя приложимите лихви по договора
за кредит, включително и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или
друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21 от договора.
Тази уговорка също предоставя на банката едностранно да променя приложимите към
договора лихви, такси и комисиони, без яснота в начина (методологията) на
определянето им и техния размер (така и Определение № 305 от 15.05.2018 г., по
т.д. № 2604/2017 г.).
Следва да се
отбележи, че визираната клаузата е неравноправна, не защото предвижда принципната
възможност банката едностранно да изменя лихвата по кредита, а тъй като
съдържанието на чл. 13, ал. 1 от договора е лишено от каквито и да било
критерии при такава промяна, като действието им настъпва с тяхното приемане от
компетентните банкови органи и става задължително.
Доколкото
оспорената клауза на чл. 6, ал. 3, предвиждаща автоматично промяна размера на
вноската при промяна на БЛП, тя се явява проявна форма на правото на банката по
чл. 3, ал. 5 и чл. 13 едностранно да изменя лихвата, поради което и
разпоредбата чл. 6, ал. 3 от договора също се явява неравноправна.
Приложението на
чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП в настоящия случай не се дерогира от сочената от
банката уговорка в чл. 8, ал. 1 от договора, потребителят да се откаже от него.
От една страна, тази клауза касае хипотеза на предсрочно погасяване на кредита,
а не на отказ от договора поради промяна на лихвения процент, а от друга
страна, предсрочното издължаване води до заплащането на такса в размер на 4% от
предсрочно погасената сума (чл. 8, ал. 2 от договора), което ограничава правото
на потребителя да прекрати договора.
Предвид неравноправния характер на посочените
клаузи по чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от
договора за кредит, същите се явяват нищожни на основание чл.143, т. 19 вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП, поради което искът по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване
на нищожността им е основателен, а решението на СРС в тази част се явява
правилно.
По вече
изложените съображения, клаузата на чл.
1, ал. 1 не е неравноправна, респективно не е нищожна, и по отношение на нея
депозираната от банката въззивна жалба следва да бъде уважена, а решението
отменено. В тази връзка следва да се посочи съгласно разпоредбата на чл. 430 ТЗ
заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката, поради което и
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от договора е основополагаща за съществуването на
договора за кредит, тъй като касае размера и валутата на кредита.
Въззивникът - ответник е обосновал неправилността на изводите на СРС за
уважаване на исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 6302,04
лв., представляваща недължимо платени суми от курсови разлики за периода
20.05.2013 г. - 20.05.2018 г. по договор за кредит и за сумата от 1553,43
швейцарски франка, представляваща недължимо платени суми за периода 20.05.2013
г. - 20.05.2018 г. в резултат от едностранното изменение на лихвения процент на
възнаградителната лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL32849 от 31.01.2008 г., с аргументи, изведени от неправилно уважените
установителни искове за нищожност на процесните договорни клаузи. Въпреки че в
настоящото производство една от тях въззивният съд прие за действителна (чл. 1,
ал. 1), същата няма пряко отношение към твърдяното от ответника съществуващо
основание да задържи процесните суми, тъй като такова липсва поради
констатираната нищожност на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и 3, чл. 13 и чл. 23,
ал. 1 и ал. 2 от договора, касаещи именно надплащането на проявилите се валутни
разлики и увеличения лихвен процент. Предвид изложеното и доколкото липсват
конкретни оплаквания относно присъдения от СРС размер по отношение уважените
осъдителни искове, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено в тази
му част.
Следва да се
отбележи, че доводите във въззивната жалба за неоснователност на осъдителните искове,
тъй като липсвала уговорка в договора за кредит, според която банката може да
се освободи от задължението си за връщане на неправомерно надвзети суми, като
изпълни на който и да било кредитополучател, не са своевременно въведени като
възражение с отговора на исковата молба, че претендираните суми са платени
изцяло или частично не от ищеца, а от другия кредитополучател К.Д.. Извън това,
не се и установява последната да е погасявала суми по кредита, а ССчЕ сочи, че
вноските по кредита за заплащани по откритата на името на Г.Д. банкова сметка, ***ане
на недължимо платеното.
По въззивната
жалба, депозирана от ищеца Г.Д.Д.:
Подадената от ищеца
въззивна жалба е насочена срещу решението на СРС в частта, с което са
отхвърлени предявените отрицателни установителни искове за установяване спрямо
банката недължимостта на главница по договора за кредит, в размер на 1786,63
швейцарски франка, поради извършено от потребителя прихващане със свое вземане
към банката за получени без основание суми за възнаградителна лихва за периода
20.08.2008 г. - 20.04.2013 г., както и е отхвърлен предявен отрицателен установителен
иск за установяване недължимост на главница по договор за кредит, в размер на
3000 лв., предявена като частична претенция от 3623,95 лв., поради извършено
прихващане от потребителя с вземането му срещу банката за получени без основание
суми, представляваща курсови разлики за периода 20.03.2008 г. - 20.04.2013 г.
Съгласно приетото в
т. 1 от ТР №2/18.03.2022 г., по тълк. дело №2/2020 г., на ОСГТК на ВКС, при
уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат
погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се
осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне
изпълняемо. Прието е, че обстоятелството кога е настъпила ликвидността е без
значение.
В случая при
предявените отрицателни установителни искове за недължимост на определена сума
банката – кредитор и ответник по иска трябва да докаже факта, от който
вземането произтича, а длъжникът - ищец по иска следва да установи възраженията
си срещу вземането. В съдебната практика се приема, че един и същи спор може да
бъде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск, и по двата
иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също. Уважаването на
отрицателен установителен иск по своя правен ефект е равнозначно на отхвърляне
на положителен такъв (в този смисъл решение № 240 от 15.12.2012 г. по гр. д. №
1438/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС). Ето защо, както за ответника по положителен
установителен (или осъдителен) иск за парично вземане, така и за ищеца по
предявен от него отрицателен установителен иск, който и в двата случая е в
положението на длъжник в спорното материално правоотношение, съществува
правната възможност да въведе в процеса като защитно възражение срещу
твърдението на кредитора за съществуващо в негова полза вземане, възражение за
прихващане на длъжника със свое вземане срещу кредитора.
Предвид така
приетото в тълкувателното решение относно предпоставките, при които настъпва погасителния
ефект на изявлението на длъжника за прихващане, неправилен се явява изводът на
СРС, че ищецът не може да прихване задължението си към ответника със своето
спорно вземане към ответника, тъй като вземането му не било ликвидно
(безспорно).
От приетата пред
СРС, без възражения от страните, съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че погасената в периода 20.03.2008 г. - 20.04.2013 г. възнаградителна лихва е в
размер на 9333,48 шв. франка (задача 3.2, лист 24 от ССчЕ), а размерът на възнаградителната
лихва за същия период, при начална главница от 25 260 шв. франка и
непроменлив ГЛП в размер от 6,15 %, се равнява на 6997,51 шв. франка (л. 22 от
ССчЕ), т.е. разликата между двете суми от 2335,97 шв. франка, се явява
недължимо платена възнаградителна лихва в резултат от неправомерно увеличеният
лихвен процент по кредита.
Следва да се
отбележи, че независимо от приетата за неравноправна клауза на чл. 13 от
договора в частта, касаеща увеличаването на лихвения процент, клаузата на чл.
3, ал. 1 от договора е валидна, тъй като определя ясно размера на възнаградителната
лихва при подписване на кредита чрез цифровото изражение на двата му компонента
– договорна надбавка от 1,65 пункта и БЛП от 4,50 %, т.е. лихвеният процент от
6,15 % е известен на потребителя при поемане на задължението да върне усвоената
сума и именно този процент следва да бъде приложен за целия период на кредита.
Ищецът е заявил, че
извършва прихващане на горепосоченото по вид вземане за размера му от 1786,63
шв. франка със задължението му към банка за главница по договора за кредит.
Съгласно чл. 103, ал. 2 от ЗЗД прихващането се допуска и след като вземането е
погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на
давността. За целта е необходимо пасивното вземане (задължението на
прихващащия, в случая това е потребителят) да е възникнало и да е изпълняемо,
без да е изискуемо (така и мотивите на т. 1 от ТР №2 от 18.03.2022 г., по тълк.
дело №2/2022 г. на ОСГТК на ВКС). От таблицата на лист 24 от ССчЕ се
установява, че за периода от 20.03.2008 г. до 20.05.2018 г. кредитополучателя е
погасил главница в общ размер на 5345,51 шв. франка (сбор от 2182,43 шв. фр. и
3163,08 шв. фр.). Погасената част, съотнесена към главницата от общо 25 260 шв. франка, сочи, че до изтичане на
установена в чл. 110 ЗЗД петгодишна погасителна давност за най-късно
възникналото вземане от 20.04.2013 г., е било възникнало и е съществувало
пасивно вземане на банката за главница, поради което е възможно извършването на
прихващане. Този правен извод прави безпредметно произнасянето по доводите на
ищеца, съдържащи се във въззивната му жалба, относно началния момент, от който
започва да тече погасителната давност за вземания на потребител, произтичащи от
приложение на неравноправни клаузи, тъй като правото на прихващане в случая не
е обусловено от обстоятелството дали вземането му е погасено по давност
(въпросът би бил релевантен при предявен от ищеца осъдителен иск по чл. 55, ал.
1 ЗЗД). Следователно, отрицателният установителен иск за недължимост на
главница от 1786,63 швейцарски франка е основателен и в тази си част
обжалваното решение следва да бъде изяло отменено.
От таблица втора на лист 26 от ССчЕ е видно, че за периода 20.03.2008 г. -
20.04.2013 г. разликата във валута лева, получена от превалутираните суми по
курсовете към 20.02.2008 г. и курсовете към датата на всяко погасяване е
2912,52 лева. По аналогични на горните съображения, с тази сума може да се
извърши прихващане със задължението на потребителя за главницата по договора за
кредит, като отново ирелевантен е началният момент на погасителната давност за
активното вземане и дали такава е настъпила, тъй като вземането на банката за
главницата е съществувало и е било изпълняемо (потребителят винаги може да
изпълни и преди падежът на задължението), а чл. 103, ал. 2 ЗЗД допуска
прихващане с погасено по давност. Ето защо и отрицателният установителен иск за
сумата от 3000 лв., частичен иск от 3623,95 лв., представляваща недължима
главница по договора за кредит, следва да се уважи до размера на 2912,52 лв.,
който размер представлява вземане на ищеца за получени от банката без основание
курсови разлики и с който е извършено прихващане с вземането на ответника за главница.
Решението на СРС в тази обжалвана част следва да се отмени за сумата от 2912,52
лв., а за разликата до 3000 лв. да се потвърди. За яснота, а и предвид приетото
от настоящия състав, че договорът не
се счита сключен в резервната валута на страната (евро) и връщането на кредита
се дължи в чуждестранната валута (швейцарски франкове), то и в диспозитива
на въззивното решение сумата от 2912,52 лв. следва да бъде посочена и в
равностойността във валута швейцарски франкове - 2353,17 шв. фр, която се изчислява
при съобразяване равностойността на лева по курс „продава“ за швейцарския франк
и лева към 20.02.2008 г., която е посочена на л. 25 от ССчЕ със стойност 1,2377
(2912,52 лв./1,2377 = 2353,17 шв. фр.).
По разноски в
първоинстанционното производство:
При този изход на спора
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273, ГПК в полза на въззивника-ответник
следва да бъдат присъдени реално направените по представения списък съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение. Същото е претендирано пред СРС в общ
размер от 4693,99 лв., като в списъка по чл. 80 ГПК (л. 847 от делото на СРС)
не е направено разграничение относно размера на възнаграждението, уговорено по
всеки един от единайсетте иска (седем неоценяеми и четири оценяеми иска), поради
което следва да се приеме, че хонорарът трябва да се разпредели поравно за всеки
от исковете, т.е. по 426,73 лв. Тъй като е отхвърлен изцяло само един иск (този
за нищожност на чл. 1, ал. 1 от договора) на ответника следва да се присъдят
разноски от 426,73 лв.. Частично е отхвърлен и отрицателния установителен иск
за разликата над 2912,52 лв. до 3000 лв., поради което от заплатеното на
ответника възнаграждение от 426,73 лв. по този иск, следва съразмерно неговата
неоснователност да му бъдат присъдени 12,39 лв., както и сумата 8,71 лв. -
депозит за ССчЕ, т.е. общо дължимите се на ответника разноски за
първоинстанционното производството са в размер на 447,83 лв. Заплатеният депозит
за свидетел не следва да бъде присъждан в полза на банката, тъй като се касае
за доказване твърденията му, че договорните клаузи са били индивидуално
уговорени и че потребителят е бил запознат с носения от него валутен риск, и които
твърдения по вече изложените съображения са приети за неоснователни.
Поради уважаването
на отрицателните установителни искове на ищеца следва да се присъдят
допълнително разноски за производството пред СРС. От заплатената държавна такса
за предявените искове и за подадената частна жалба, в общ размер на 698,66 лв. не
следва да се присъжда сумата от 30 лв. поради неоснователност на единия
неоценяем иск, и 3,50 лв. по частично отхвърления отрицателен установителен
иск, т.е. дължима е държавна такса от 665,16 лв.
Заплатеният
адвокатски хонорар от 3323,16 лв., тъй като не е разграничен по размер относно
всеки от исковете, следва да се приеме, че се дължи поравно за всеки от тях,
т.е. по 302,10 лв. От тези разноски не следва да се присъжда сумата от 302,10
лв. поради неоснователност на единия неоценяем иск, както и сумата от 8,82 лв.
поради частичната неоснователност на единия отрицателен установителен иск, т.е.
на ищеца се дължат общо разноски за адвокатско в размер на 3012,24 лв., както и
291,25 лв. за заплатен депозит за ССчЕ. Следователно, общо дължимите се на
ищеца разноски за първоинстанционното производство са в размер на 3968,65 лв.,
а са присъдени 2271,05 лв., поради което следва да се присъдят допълнително още
1697,60 лв.
По разноските във
въззивното производство:
Съобразно уважената
част от въззивната жалба, подадена от ищеца, следва да му се присъдят общо
2856,75 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса, от общо
претендирани 2942,55 лв.
Ответникът също е
претендирал разноски за подадената от него въззивна жалба. В списъка по чл. 80 ГПК не е извършено разграничение на платения хонорар от 4693,98 лв., като са се
обжалвали девет уважени от СРС искове, и по аналогични на горните съображения,
съдът определя възнаграждение по всеки от тях поравно, т.е. по 521,53 лв. Тази
сума следва да бъде присъдена на ответника предвид основателността на
въззивната му жалба само по отношение на единия от исковете за нищожност на
договорна клауза. Последното обстоятелство води и до извод, че от държавната
такса от 220,85 лв. следва да се присъдят 15 лв. (половината от дължимите 30
лв. държавна такса пред първата инстанция). Следователно общо дължимите се на ответника
разноски са в размер на 536,53 лв.
Настоящият
съдебен състав не споделя застъпеното от процесуалния представител на ищеца
становище за недължимост на разноски на ответника при неоснователност на
предявени от потребителя искове, обосновано с приетото в решение от 16.07.2020
г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, на СЕС. Според т. 5 от диспозитива
член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът
на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба,
която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя
в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати
вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния ѝ характер, като се
има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да
възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни
клаузи.
Решението
на СЕС касае анализ на националната правна уредба на Испания, а не на тази в
Република Б.. Отделно от това, липсва нормативно установено правило в европейското
законодателство, което да разпределя отговорността за съдебните разноски,
поради което по този въпрос съответната държава притежава процесуална автономия
да определи по законодателен път вътрешните правила за осигуряване на ефективна
защита на правата на страните. В случая чл. 214, ал. 1 ГПК предоставя възможност
на ищеца да измени иска си по размер, включително да го увеличи, поради което
може да го заяви в по-нисък размер, ако при предявяването му не е наясно с
точния размер на претенцията си и така да избегне заплащането на допълнителни
разноски. В този смисъл българската национална правна уредба не може да се
приеме, че създава съществена пречка
за потребителя да упражни правото си на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, а посредством уредените
в чл. 78 ГПК правила единствено се цели да се възмездят сторените от страните
разноски.
Предвид правилата,
установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, цената на осъдителните исковете
и връзката между тях, и доколкото се касае за спор със страна потребител,
поради което делото е гражданско (арг. от чл. 113, изр. 2 ГПК), то и въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 01.02.2021 г., постановено по
гр. дело № 36317/2018 г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, в която е призната за нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД по предявения иск от Г.Д.Д. с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***
срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, клаузата
на чл. 1, ал. 1 (в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер
на равностойност на швейцарски франкове на“) от сключения между страните
договор за кредит за покупка на недвижим имот№ HL32849 от 31.01.2008 г. и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявеният
от Г.Д.Д. с ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** иск с правно основание
чл. 26, ал. 1 от 33Д, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 1, ал. 1
(в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойност на
швейцарски франкове на“) от сключения между страните договор за кредит за
покупка на недвижим имот№ HL32849 от 31.01.2008 г.
ОТМЕНЯ решение от 01.02.2021 г., постановено по
гр. дело № 36317/2018 г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Г.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване
недължимост на сумата от 1786,63 швейцарски франка, представляваща получени без
основание суми за възнаградителна лихва за периода 20.08.2008 г. - 20.04.2013
г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL32849 от 31.01.2008 г.,
поради извършено прихващане с насрещното вземане на ответното дружество за
главница, както и в частта, в която
е отхвърлен предявеният от Г.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сума, представляваща
получена без основание от банката сума от курсови разлики за периода 20.03.2008
г. - 20.04.2013 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL32849
от 31.01.2008 г. поради извършено прихващане с насрещното вземане на ответното
дружество за главница – за разликата над сумата от 2912,52 лв. до 3000 лв.,
предявена като частична претенция от 3623,95 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.
124, ал. 1 ГПК, че Г.Д.Д. с ЕГН ********** не дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
суми, както следва:
- сумата от 1786,63
швейцарски франка, представляваща вземане на банката за главница по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL32849 от 31.01.2008 г., поради извършено
прихващане на ищеца с насрещното си вземане към ответното дружество със същата
сума, представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода
20.08.2008 г. - 20.04.2013 г.;
- сумата от 2912,52
лв., заявена като частичен иск от пълния размер от 3623,95 лв., с равностойност
от 2353,17 швейцарски франка (изчислена по курс „продава“ за швейцарския франк
и лева към 20.02.2008 г. в размер на 1,2377), представляваща вземане на банката
за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL32849 от
31.01.2008 г., поради извършено прихващане на ищеца с насрещното си вземане към
ответното дружество със същата сума, представляваща платени без основание на банката
курсови разлики за периода 20.03.2008 г. - 20.04.2013 г.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в останалите
му обжалвани части.
ОСЪЖДА Г.Д.Д. с ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.“
АД с ЕИК ********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК и чл. 273 ГПК разноски от 447,83
лв. за производството пред СРС и 536,53 лв. за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК ******** да заплати на Г.Д.Д. с ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 273 ГПК, допълнителни
разноски от 1697,60 лв. за първоинстанционното производство, както и 2856,75 лв. – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: