Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……………/.…...11.2020 г., гр. София,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
септември през 2020 година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА
ГЮРОВА
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното от
съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10621 по
описа
за 2019 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
чл.258-273 от ГПК и чл.278, вр. чл.248, ал.3 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от „Ю.И.“ ЕООД /с правноорганизационна
форма ЕООД само в периода 07.02-31.12.2019 г., в която
е подадена въззивната жалба/ срещу решение № 102884 от 23.04.2019
г. по гр.д.№ 21156/2015 г. на СРС, 75 състав, в частите, в които
са били уважени предявените от А.С.А. срещу това
дружество искове
с правно основание чл.344, ал.1, т.1, и т.3 от КТ, като е признато за незаконно и отменено прекратяването
на трудовото правоотношение с А.С.А. на основание
чл.330, ал.2, т.6 от КТ поради наложено дисциплинарно наказание
„уволнение”, извършено със със Заповед №
1032/31.03.2015 г. на Управителя на „Ю.И.“ ООД считано от 31.03.2015 г., и е осъдено това дружество на основание чл.
344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на
ищеца А.С.А. сумата от 2224,80 лева обезщетение за оставане без работа за
периода 31.03.2015 год.-31.09.2015 год., както и на основание чл. 55,ал.1, предл.З от ЗЗД сумата от 741,60 лева представляваща
обезщетение по чл. 221, ал.2 от КТ, като горните
суми ведно със законатта лихва за забава от
20.04.2015 г. до окончателното им плащане съгласно допълнителното решение по
чл.250 от ГПК № 145442 от 19.06.2019 г., и обусловената от това отговорност за
разноски.
С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението в обжалваните части
поради нарушение на процесуалните правила, необоснованост и неправилно
приложение на материалния закон. Конкретно по иска за отмяна на незаконното
уволнение оплакванията са за недопустимост, тъй като е отменена констативната
заповед за прекратяване на трудовия договор, а не самата заповед за налагане на
дисциплинарното наказание, като последната се доказало да е получена лично от
ищеца също на 31.03.2015 г., а по правилността, че първоинстанционният
съд неправилно е интерпретирал събраните по делото доказателства и е приел, че
от ищеца не са искани обяснения, макар такива да са били поискани устно от него
на 31.03.2015 г., когато се е явил на работното място и е дал писмени
обяснения, макар и само за една от датите, на които е отсъствал от работа, но е
по преценка на работника дали ще даде обяснения са всички сочени от
работодателя нарушения. Наред с това сочи, че първоинстанционният съд не е указал на ответника, че не сочи доказателство за спазване изискването
на чл.193 от КТ, напротив, с доклада по чл.146 от ГПК изрично е отразил, че
такива доказателства се сочат от ответника, което процесулавто
нарушение се е отразило и върху необосноваността на извода за неспазване на чл.193
от КТ . По отношение на другите два уважени иска, предмет на въззивното обжалване, жалбата не съдържа конкретни оплаквания,
освен общото съображение, че доколкото ответникът счита иска по чл.344, ал.1,
т.1 от КТ са неоснователен, неоснователни се явяват и тези два обусловени от първия
искове, и трите подлежат на отхвърляне. Моли
решението да се обезсили като недопустимо, евентуално да се отмени като
неправилно в обжалваните части и трите иска да се отхвърлят, и предявените
искове да се отхвърлят. Претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна-ищец А.С.А. оспорва жалбата с писмен отговор с възражението, че решението в обжалваните части е правилно, че
от работника на 31.03.2015 г. не е искано устно да даде
обяснения за отсъствие от работа
за други дни, различни от
30.03.2015 г. Моли решението в обжалваните
части да се потвърди, претендират
се и разноски по списък по чл.80 от ГПК.
В останалите части на първоинстанционното решение, същото
не е обжалвано и не е предмет на въззивна
проверка за допустимост и правилност.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията
в жалбата съгласно чл.269
от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно,
а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
Налице
е последователно застъпвана теза в решения на ВКС, според която непосредствена
цел на въззивното производство е повторното
разрешаване на материалноправния спор, при което
дейността на първата и на въззивната инстанция е
свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез
събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране
на установените факти под приложимата материалноправна
норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно
правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази
дейност, като същата преценка е ограничена от посочените във въззивната жалба и отговора й, доводи на страните и
оплаквания относно фактите и правилното приложение на материалния закон.
Оплакванията с въззивната жалба очертават обхвата на въззивната проверка за правилност в обжалваните части.
При
извършената въззивна проверка не се установи
нарушение на императивни материалноправни норми,
приложими по предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ, и по чл.55 ЗЗД, вр. чл.221 от КТ, ал.2 от КТ.
По
иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ:
В мотивите на
обжалвания съдебен акт са изложени правни изводи, формирани въз основа на изложените
в исковата молба оплаквания за незаконност на дисциплинарното уволнение на
ищеца, и след преценка на събраните по делото писмени доказателства е прието,
че ответникът не е доказал да е спазил императивните норми на КТ да поиска от
работника обяснения за всички нарушенията, поради които е наложил
дисциплинарното наказанието „уволнение“, а само за неявяване на работа на
30.03.2015 г., което налага на формално основание процесната
заповед да бъде отменена, без спорът да бъде разглеждан по същество, които фактически констатации и правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В
допълнение, по повод оплакванията с въззивната жалба,
се отбелязва и следното:
С
исковата молба ищецът твърди, че прекратяването на трудовото правоотношение е
станало със заповед със Заповед № 1032/31.03.2015 г. на Управителя на „Ю.И.“
ООД, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, считано от 31.03.2015 год., без
да му е връчена заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ № КR
419/31.03.2015 г., посочена в първата заповед, поради което в прекратителната заповед не било посочено нарушението на
трудовата дисциплина, което да е извършил, както и били нарушени и останалите
императивни разпоредби по процедурата на чл.186 и сл. от КТ. В хода на делото
се установява, че работодателят е издал и заповед № КR 419/31.03.2015 г., с
която е наложил на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“ за отсъствието му
от работа на 15.03.2015 год., 16.03.2015 год., 17.03.2015 год. до 30.03.2015
год. , която друга заповед е била връчена на ищеца лично, също на 31.03.2015
г., удостоверено с негов подпис, което съдът прие за доказано въз основа на
приетата пред СРС съдебно-почеркова експертиза. Двете заповеди за издадени
едновременно и са връчени на ищеца едновременно. Както е изяснено с решение № 43/10.02.2014 г. по гр. дело № 4082/2013 г. на ВКС , IV-то гр. отд.: „липсва изрично законово изискване за издаване на две
заповеди - една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора - за
прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това, издаването само на една
заповед, с която се налага дисциплинарното наказание "уволнение" е
напълно достатъчна, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено
по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед
за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6
от КТ. Това обаче не означава, че той е задължен да извърши това. Характерът на
тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" ще
произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато обаче
работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред
именно с тази заповед. Тази заповед обаче трябва да съдържа също реквизитите,
визирани в чл. 195, ал. 1 от КТ“ . В
случая работодателят е издал и двете заповеди, връчил ги е на ищеца
едновременно, като заповед № 1032/31.03.2015 г. по чл.330, ал.2, т.6 от КТ
препраща към заповед № КR 419/31.03.2015 г., с която е наложил на ищеца
дисциплинарно наказание „уволнение“ . Съдебната практика е изяснила въпроса, че
мотивирането на прекратителната заповед спрямо
трудово правната връзка, може да не съдържа сама необходимите мотиви, стига да
препраща към друг документ, който да е връчен на работника, и който да отговаря
на изискванията за мотивиране. В случая това е така: прекратителната
заповед по чл.330, ал.2, т.6 от КТ препраща към заповедта по чл.195 от КТ,
поради което не е налице недопустимост на решението в частта по иска по чл.344,
ал.1, т.1 от КТ с което е отменена именно заповедта, посочена от ищеца като
обжалвана от него с този иск, а именно тази
№ 1032/31.03.2015 г. по чл.330, ал.2, т.6 от КТ, доколкото и с нея е
настъпило прекратяването на трудово правната връзка.Оплакването за
недопустимост е неоснователно, а и предмет на иска е самата Заповед №
1032/31.03.2015 г. по чл.330, ал.2, т.6 от КТ.
Неоснователно
е и оплакването на въззивника-ответник за спазване от
работодателя на изискването на чл.193 от КТ. Няма спор между страните, че на 31.03.2015 г.
ищецът-работни се е явил на работното място и е дал писмени обяснения за
неявяването си на работа на 30.03.2015 г., но от това не следва извод, че при
явяването ме на работа на 31.03.2015 г. от него е било поискано да даде
обяснения за неявяване на работа и за други дни освен за 30.03.2015 г. Такива
доказателства ответникът, който носи доказателствената
тежест за това, не е ангажирал в процеса. Работодателят е отправил писмено искане
за обяснения за неявяване на работа за всички посочени в заповедта за
дисциплинарно уволнение дни, но то е връчено едва на 01.04.2015 г, когато вече
е настъпил прекратителния ефект на връчените предния
ден две заповеди. Не е допуснато соченото от въззивника
процесуално нарушение от първоинстанционния съд,
доколкото правилно е разпределена доказателствената
тежест с доклада по чл.146 от ГПК, като е отразено в него, че ответникът сочи
доказателства за този факт. Съдът няма задължение да указна на страната дали
представените от нея с отговора на исковата молба доказателства- писмени
обяснения от работника от 31.03.2015 г. и покана по чл.193 от КТ с разписка за
връчване, са достатъчни и годни да установят
факта на спазване задължението на работодателя чл.193 от ГПК. Ето зашо и въззивният съд приема, че
работодателят не е доказал да е поискал от работника обяснения за всички
вменени му нарушения на трудовата дисциплина по уволнителната заповед, към
която препраща прекратителната заповед, и последната,
предмет на иска, подлежи на отмяна като незаконосъобразна.
По
исковете по чл.344, ал.1, т.3 от КТ и по чл.55, ал.1, пред.3 от ЗЗД :
Тези
два иска са обусловени от изхода на спора по иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, и
след като съдът приема, че уволнението е незаконосъобразно и отменя
прекратяването на трудовия договор по тази причина, то на ищеца се дължи и
обезщетение за оставане без работа за исковия период, също и връщане на
даденото от него на работодателя обезщетение по чл.221 от КТ. Поради липсата на
оплаквания във въззивната жалба по тези два уважени
иска, въззивният съд е ограничен в проверката си за
правилност относно фактите, и като не установи нарушение на императивни материално
правни норми по тези искове, приема, че същите са основателни и доказани, и
следва да се уважат в размерите, определени от обжалваното решение.
Поради съвпадане изводите на двете
съдебни инстанции, решението
в обжалваните части следва
да се потвърди, вкл. и относно
разноските, определени според изхода на спора.
По разноските за въззивната
инстанция: Съобразно изхода на
спора, направените от въззивника-ответник
разноски остават в негова тежест. Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата
страна-ищец има право на
разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в
размер на 400лв., който разход
е доказал да е направил за защита от адв. Ю.С., изготвила отговор на въззивната жалба и участвала в откритото съдебно заседание пред въззивния съд.
Воден от горните мотиви, СГС
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 102884 от
23.04.2019 г. по гр.д.№ 21156/2015 г. на СРС, 75 състав, допълнено с решение по
чл.250 от ГПК № 145442 от 19.06.2019 г., в обжалваните
части, в които са уважени предявените от А.С.А. срещу „Ю.И.“
ООД искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, и т.3 от КТ, и чл. 55,
ал.1, пред.3 от ЗЗД, ведно със
законната лихва за забава от 20.04.2015 г. до окончателното плащане на сумите по исковете по чл.344,
ал.1, т.3 от КТ и чл.55, ал.1, пред.3 от ЗЗД, и в частта
за разноските.
ОСЪЖДА „Ю.И.“
ООД, ЕИК ******** седалище *** *******, да заплати на А.С.А., с ЕГН ********** ***,
на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 400 лева
разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването
му на страните само в частта по исковете по чл.344,
ал.1, т.1 и т.3 от КТ.
В частта
по иска по чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД решението е окончателно съгласно чл.280,
ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.