№ 3452
гр. София, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20231100508496 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 6714 от 01.05.2023 г. по гр.д.№ 45138 п описа за 2021 г. на
СРС, 88 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска предявен от Ц.
А. М. /участваща в производството и като наследник на починалия в хода на
процеса Сл. Н. М./, Д. С. М., Н. С. М., Р. С. И. /като Д. С. М., Н. С. М., Р. С. И.
- конституирани с определение от 03.04.2023 г. по реда на чл. 227 ГПК на
мястото на починалия в хода на процеса Сл. Н. М. /, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Столична
община не е собственик на следния недвижим имот - поземлен имот с
идентификатор 57011.5982.93 по КККР, одобрени със заповед РД-18-
9/16.01.2012 г. на изпълнителен директор на АГКК, находящ се в с.Подгумер,
м. Пресвета., с площ от 967 кв. м, с трайно предназначение на територията
урбанизирана и начин на трайно ползване ниско застрояване и с номер по
предходен план 93 и стар идентификатор 57011.5982.1.
В тежест на ответника са възложени разноските в процеса.
1
Подадена е въззивна жалба от Столична община – ответник пред
СРС.
Излагат се доводи за нищожност и неправилност на така постановеното
от СРС, решение. Сочи се, че решението било постановено в разрез с
материалния и процесуален закон. По делото не било изяснено в каква
територия попада процесния имот, тъй като не била изискана съдебно-
техническа експертиза, която да установи идентичност на имота. Твърди се,
че същият попадал в терен п пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за който имало
изработен и влязъл в сила ПНИ и били предназначени за възстановяване, за
придобиване право на собственост върху новообразувани имоти. За такива
имоти давност не била текла и затова ищците не били го придобили. Затова
неправилен бил извода на СРС, че за имота може да се приложи
придобивната давност. Отделно от това не било изискано удостоверение от
ОСЗ Северна за наличие на реституционни претенции, с което да бъде видно,
че имота не е предявен за възстановяване. С оглед неприетата от съда заповед
за признаване на ищците за ползватели, същите се легитимирали пред СО
като ползватели. Като не бил взел предвид тази заповед, съда бил допуснал
процесуално нарушение. В случая до 2017 г. ищците били поддържали тезата,
че са ползватели на имота. Наред с това не се установило явно, непрекъснато
и демонстрирано владение върху имота по отношение на СО. Като ползватели
ищците били държатели, а не владелци на имота; липсвал субективния
елемент. Ползвателите, на които са предоставени земи по ПМС № 21/1963 г.
държали имотите на правно основание, което ги правело годни да
трансформират държането във владение. Фактът, че ищците били изградили
незаконно сграда в имота, ги правело държател на имота, а не владелец.
Отделно от това, със съставянето на АОС владението вече не се считало
необезпокоявано. Ако СРС бил изследвал характера на имота, щял да
достигне до извода, че същия има земеделски характер, че няма
реституционни претенции или подадена молба от ползвател, както и, че не е
държавна собственост, следователно имотът бил общинска собственост по
силата на закона.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и
вместо това да отхвърли иска. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищците пред СРС- Ц. А.
2
М., Д. С. М., Н. С. М. и Р. С. И., в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и за правилност и обоснованост на така
постановеното от СРС, решение. Обжалваното решение не било нищожно.
Счита, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника процесуални
нарушения. С доклада си по чл.140 ГПК съдът бил разпределил
доказателствената тежест между страните. В тежест на ответника било
възложено да установи, че са били налице предпоставките за актуване на
процесния имот като общински като съдът изрично бил посочил, че ответника
не сочи такива обстоятелства. Съдът бил дал равни възможности на страните
да докажат доводите и възраженията си. При прилагане на последиците от
недоказването, изводите на съда били правилни. Следвало да се вземе
предвид, че се касае до предявен отрицателен установителен иск. При този
иск ищците доказвали само правния си интерес, а не правото си на
собственост. Наред с това АОС били констативни, а не конститутивни. Много
ясно в мотивите си СРС бил посочил, че по отношение на процесния имот от
страна на СО не били доказани предпоставките за неговото актуване. Съдът
нямал право, а и задължение да изследва останалите предпоставки за
придобиване на имота. Наред с това, независимо, че не бил приел
представените от ответника писмени доказателства, в мотивите си СРС
посочил, че от тях се установява, че ищците за подали молба като ползватели,
което водело до основателност на предявените от тях искове. Намират за
неоснователни доводи, че след съставянето на АОС владението не се считало
необезпокоявано, тъй като съставянето на АОС не можело да прекъсне
давността. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 10.05.2023 г.,
Въззивната жалба е подадена на 22.05. 2023 г., следователно същата е в
срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
3
Кое решение е нищожно:
Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012
г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение,
което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно
неразбираемо или неподписаното решение. В същия смисъл са и решение №
355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 123 от
04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г.о., и решение № 437/11 от
10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о., ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 145
ОТ 27.03.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2882/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
При служебно извършена проверка въззивната инстанция намира, че
процесното решение не страда от нито един от горепосочените пороци
поради което не е нищожно.
По допустимостта на решението:
При съобразяване с указанията дадени в т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по
т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК въззивната инстанция намира, че за ищците е
налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск
/ОУИ/.
Правото на собственост се отрича от ответника, който е съставил АОС
за същия.
Ето защо въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес.
По съществото на спора:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е констатирал, че
от страна на ищците е представен по делото нотариален акт за собственост на
недвижим имот придобит на основание давностно владение № 153, том II,
рег. № 12811, дело № 290/2012 г. от 21.05.2012 г., с който Сл. Н. М. и Ц. А. М.
са признати за собственици на основание давностно владение в режим на
СИО на имот, находящ се в с. Подгумер, местност „Пресвета“, а именно
едноетажна жилищна сграда, със застроена площ от 40 кв. м, заедно със
съответното право на строеж върху мястото, в което е построена,
съставляващо новообразуван имот № 5982.93 от кадастрален район 5982 по
ПНИ, одобрен със заповед № РД-15-013/25.01.2011 г. на ОУ на Област София,
4
с площ от 966.84 кв. м
Не било спорно по делото, а и от посочения се установявало, че ПНИ е
влязъл в сила.
Представено било по делото наказателно постановление № 26 от
26.06.1982 г., с което била наложена глоба на Сл. Н. М. за извършването на
незаконно строителство на масивна вила в местността „Яреви лозя“,
с.Подгумер.
Показанията на разпитаните по делото свидетели са приети от СРС за
логични и непротиворечиви и затова са били кредитирани. От разпита на
свидетеля Пл. Ге. се установило, че същият познава Цв.Ми. и Сл. Ми., тъй
като са комшии. В местност "Пресвета" твърдял, че имат имот, знаел мястото,
което било на около 2 км. от селото и около 1 декар. Мястото било заградено,
боядисали го, имало порта, работели го до последно. Мястото знае, че е на Цв.
и Сл. от 80-те години. Цв. и Сл. го обработвали, имали трактор, садели
картофи, имало овощна градина, отпред имало градинка, в която садели
цветя. Мястото било оградено, а портата винаги била заключена. Не знаел
други хора да са ползвали мястото. Цв. и Сл. били собственици на имота, те
го работили. Свидетелят помагал за строежа на къщата вътре в имота.
От разпита на свидетеля Ни. Це. се установявало, че свидетелят познава
Цв. и Сл. от с.Подгумер. Знаел, че имат имот в местността "Пресвета".
Свидетелят също имал имот там и всеки ден минавал. Неговият имот бил през
2-3 имота от този на Цв. и Сл... Имотът бил около 800 декар, с мрежа
заграден, имал масивна порта, обработвали го мястото. Цв. и Сл. поддържали
имота, орали го, копали го. Знае, че Цв. и Сл. били собственици на имота.
Имотът се заключвал, държали го заключен. Когато бил дете, те живеели в
имота. Свидетелят не знаел други собственици на имота, нито знаел някой
друг да е имал претенции за него. Свидетелят от 10 годишна възраст минавал
покрай имота и виждал Цв. и Сл. в него.
При така извършената преценка на доказателствата, СРС е достигнал до
извода, че по делото се установява упражняване от ищците на фактическа
власт върху имота от 1982 г., което обстоятелство не било оспорено в
процеса. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот била придобита
при липса на правно основание /завладяване/, то според презумпцията на чл.
69 ЗС се предполагало, че упражняващият фактическа власт държи вещта за
5
себе си, т. е. има качеството владелец. В такъв случай за придобиване на
имота по давност не било необходимо да бъде демонстрирана промяна в
намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на
установяване на фактическата власт тя имала характер на владение, а не на
държане. Достатъчно било упражняваното владение в предвидения от закона
срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато като СРС се е позовал на
приетото в решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 3643/2018 г. на II г. о.
на ВКС, решение № 122/28.03.2012 г. по гр. д. № 955/2011 г. на II г. о. на
ВКС, решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на II г. о. на ВКС,
решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на II г. о. на ВКС.
По делото не се установило нито ответникът, нито друго трето лице да е
прекъснало владението или да е имало претенции към процесния имот.
С оглед настъпилото приемство в хода на процеса било представено по
делото и удостоверение за наследници на починалия на 12.03.2023 г. Сл. Н.
М., от което се установявало, че негови наследници по закон са Цв. А.
М./съпруга/, Ди. Сл.в Ми. /син/, Ни.й Сл. Ми./син/ и Ру. С. М. /дъщеря/.
По делото бил представен акт № 4086 от 31.03.2017 г. за частна
общинска собственост съставен на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС и чл. 25, ал.
1 ЗСПЗЗ за поземлен имот с идентификатор 57011.5982.93, с площ от 967 кв.
м, находящ се в в с.Подгумер, м. „Пресвета“, попадащ в земи по § 4
ППЗСПЗЗ. В акта за общинска собственост не бил посочен номер на по-рано
съставен акт, а за имота бил отразен стар идентификатор 57011.5982.1. Актът
за държавна/общинска собственост представлявал официален свидетелстващ
документ, който удостоверявал, че извършените в него записвания
действително са извършени въз основа на посочените в него предхождащи го
актове и на посоченото в него основание. Актът имал доказателствена сила за
правото на собственост само доколкото в него било посочено конкретно
годно придобивно основание, по силата на което имотът е преминал в
патримониума на държавата.
Според чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежала
на граждани, юридически лица или държавата била общинска собственост.
Общинска собственост съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ ставали земите, които
подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но били останали незаявени в
законните срокове. Тази правна последица настъпвала след влизане в сила на
6
плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими
стари реални граници / в случая след влизане в сила на ПНИ/. В приложното
поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включвали само онези земеделски земи, които
подлежали на възстановяване /земи по чл. 10 ЗСПЗЗ/, но не били заявени за
реституция в предвидените срокове, както и земи, които не били изкупени от
ползватели по реда и при условията на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Частна
хипотеза на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ била разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, съгласно
последната, когато било поискано възстановяване на собствеността, тогава
имотът не влизал във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, но докато траела
процедурата по възстановяването, той не можел да бъде предмет на
придобивна давност, защото не се знаело отнапред дали собствеността върху
него ще бъде възстановена или ще последва отказ. В случай, че имотът бъде
върнат, нямало пречка да бъде придобит по давност след постановяване на
решение по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ и ако периодът на
владение е след 21.11.1997 г. – в този смисъл било решение № 203 от
18.10.2016 г. по гр. д. № 1703/2016 г. на I г. о. на ВКС.
Ответникът в производството не бил подал отговор на исковата молба.
В случаите, когато на ответника редовно били връчени преписи от исковата
молба и приложенията й, но ответникът не бил подал в едномесечния срок по
чл. 131 ГПК отговор на исковата молба и не бил навел насрещни твърдения за
факти и правни възражения, не бил посочил и представил доказателства за
тях, тези негови процесуални права се преклудирали съгласно разпоредбите
на чл. 133,. 146, ал. 3, чл. 147 ГПК. Възраженията на ответника срещу
предявения иск поначало се преклудирали с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл. 131 ГПК. Този извод следвал от нормата на чл. 133
ГПК, съгласно която с изтичането на срока за отговор се преклудирала
възможността ответникът да противопоставя възражения, които се основават
на съществуващи и известни му към този момент факти в този смисъл били
решение №252/04.09.2012 г. по гр. д. № 629/2011 г. на IV г. о. на ВКС,
решение № 60/10.04.2013 г. по гр. д. № 896/2012 г. на III г. о. на ВКС,
решение № 29/30.03.2016 г. по гр. д. № 3441/2015 г. на IV г. о. на ВКС. Това
означавало, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да
изчерпа и всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът бил
длъжен да посочи обстоятелствата, от които претендираните права
произтичат и съответните въведени от страните възражения. По силата на
7
концентрационното начало страната не можела да поправи пропуските, които
е допуснала поради собствената си небрежност, освен в хипотезата на
нарушаване съдопроизводствените правила или на особени непредвидени
обстоятелства, поставили заинтересованата страна в невъзможност
своевременно да упражни процесуалните си права, така било прието в
решение № 281 от 24.01.2019 г. по т. д. № 675/2018 г. на II т. о. на ВКС,
решение № 56 от 28.06.2016 г., по т. д. № 3591/2014 г. на І т. о. на ВКС,
решение № 172/31.05.2014 г., по гр. д. № 6229/2014 г. на ІV г. о. на ВКС и
решение № 382 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ІV г. о. на ВКС.
При отрицателния установителен иск ищецът носел тежестта да докаже,
макар и не пълно и главно, наличието на собствени права или фактическо
състояние, които брани с предявяването на иска. Това обаче касаело правният
му интерес, а не установяването на собствено право, каквато доказателствена
тежест, той ще носи, но при предявяването на положителен установителен
иск. При отрицателният установителен иск, тежестта да се докаже
придобивно основание била за ответника. При отрицателният установителен
иск ответникът трябвало да изчерпи основанията, на които твърди да е
собственик. Извън тях, съдът нямал правомощие и задължение да изследва
всички останали възможни придобивни способи. Изложеното следвало от
обстоятелството, че предмет на делото е правото на ответника и позоваването
от ответника на придобивен способ извън срока по чл. 133 ГПК щяло да бъде
преклудирано, така било прието в решение № 72 от 03.07.2018 г. по гр. д. №
3005/2017 г. на II г. о. на ВКС.
Освен липсата на отговор на исковата молба, то и в първото по делото
съдебно заседание на 13.02.2023 г. не били ангажирани никакви доказателства
от ответника с оглед посоченото основание в акта за общинска собственост.
Процесуалният представител на ответника и в съдебно заседание на
13.02.2023 г. не бил изложил твърдения и не се позовал на придобивен способ
относно процесния недвижим имот. Представените по делото документи на
03.04.2023 г. - във второто по делото открито съдебно заседание не били
приети от съда, тъй като не се касаело нито за новоузнати доказателства, нито
за нововъзникнали такива. Искането за приемане на тези доказателства се
явявало преклудирано на основание чл. 146, ал. 3 ГПК.
Обстоятелството, че ответникът в срок не се позовал на придобивен
8
способ и не ангажирал доказателства за установяване, че процесният имот е
собственост на Столична община на посоченото в АОС основание,
обуславяло основателност на предявения отрицателен установителен иск.
Преди всичко следвало да бъде отбелязано, че доколкото акта за
общинска собственост нямал правопораждащо действие, то цитираната в него
като основание законова разпоредба не установявала фактическия състав на
придобито право на собственост. В приложното поле на разпоредбата по чл.
25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включвали само онези земеделски земи, които подлежали
на възстановяване, но не били заявени в предвидените в закона срокове, респ.
не били изкупени от ползватели по см. на § 4 ЗСПЗЗ. Придобиването правото
на собственост върху земите по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ от общината ставало по
силата на закона, следователно общината следвало да установи, че
процесният имот има земеделски характер, не е реституиран, изкупен от
ползватели по някои от предвидените по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ способи, както
и че не е държавен. По делото не били ангажирани никакви доказателства от
ответника за земеделския характер на имота, че не е реституиран, изкупен от
ползватели по някои от предвидените по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ способи, респ. че е
приключила процедурата по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и на коя дата, както и, че
имотът не е държавен. Ответникът издал акт за частна общинска собственост
едва на 31.03.2017 г. За периода преди 31.03.2017 г. липсвали каквито и да
било доказателства за собствеността върху процесния имот.
СРС е приел, че само за пълнота на изложението, следва да посочи и, че
с представените, но неприети доказателства във второто открито съдебно
заседание на 03.04.2023 г. ответникът се позовавал на заповед от 10.11.2017 г.,
с която било признато правото на Сл. Н. М. да придобие собственост на част
от процесния поземлен имот, като липсвали твърдения и доказателства
процедурата по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ да е приключила с влязъл в сила
административен акт, респ. да са налице основания за актуване на имота като
общински по реда на чл. 25 ЗСПЗЗ/чл. 19 ЗСПЗЗ.
Неблагоприятните последици от непроведеното доказване по
предявения отрицателен установителен иск били за ответника. Предвид
пасивното поведение на ответника в производството и неангажирането на
доказателства, то посоченото в АОС основание за придобиване на имота като
общински не било установено по делото и се е приело от
9
първоинстанционния съд за неосъществено, поради което не била налице
хипотеза на чл. 25 ЗСПЗЗ и имотът не бил станал общинска собственост.
След като не се устаноило, процесният имот да е бил общински, то за
него не действала забраната за придобиване по давност, установена с нормата
на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилагал § 1 от ЗД на ЗС.
Предвид обстоятелство, че имотът бил актуван едва 2017 г., не се
установявало по делото за периода до 2017 г. да не е текла придобивна
давност. Следвало да се посочи и, че давността се прекъсва с предявяване на
иска, само ако той е насочен от собственика към лице, което се позовава на
придобивна давност. В обратната хипотеза, на иск, предявен от владелеца,
разпоредбата не намирала приложение, тъй като ищецът не можел сам да
прекъсне собствената си придобивна давност. В този случай давността
продължавала да тече и по време на процеса и следвало да се съобрази от
съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК – така било прието в решение №
177/09.11.2015 г., по гр. д. № 2803/2015 г. на I г. о. на ВКС, решение №
47/20.07.2016 г., по гр. д. № 5642/2015 г. на II г. о. на ВКС и др. Още повече, с
решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г. била обявена
разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС за противоконституционна, т. е. за периода
от влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г.
нямало пречки за придобиване по давност на имоти частна държавна или
общинска собственост.
С оглед на тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че предявеният
отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Отрицателният установителен иск за собственост и други вещни
права се характеризира с това, че с уважаването му не се установява чия е
собствеността върху спорната вещ, т.е. на кого принадлежи правото, за
разлика от установителното действие при ревандикационния и положителния
установителен иск.
Формираната сила на пресъдено нещо по този иск се разпростира върху
това дали една от страните по делото е носител на спорното право и по-точно
върху това дали твърдяното или отричано право произтича от твърдяния или
отричан правопораждащ факт /в случаите на спорове за собственост -
10
придобивен способ/.
Уважаването на предявения отрицателен установителен иск ще
установи със СПН единствено обстоятелството, че ответникът не е
собственик на процесния недвижим имот.
В случая от ищците се отрича правото на собственост на ответника
/СО/, че последния е станал собственик на имот с идентификатор
57011.5982.93 на посоченото в АОС № 4086 от 31.03.2017 г. основание –
чл.2, ал.1,т.7 и чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ.
Съгласно съдебната практика на ВКС при спор между две страни за
това дали е възникнало за една от тях субективно право, независимо от това
дали е възникнал чрез предявяване на положителен или отрицателен
установителен иск, разпределението на доказателствената тежест не зависи от
процесуалното положение ищец или ответник, а от това кой твърди, че е
носител на правото, което се включва в предмета на спора. Затова при
отрицателните установителни искове ответникът носи тежестта да
докаже правопораждащите факти на правото, което се оспорва.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определението от 09.
12.2022 г. СРС правилно е разпределил доказателствената тежест между
страните по спора /виж л.52 по делото пред СРС/.
Действително, в АЧОС № 4086 от 31.03.2017 г. като основание за
актуване на имота като общински е посочено – чл.2, ал.1,т.7 и чл.25, ал.1
ЗСПЗЗ, а именно:
Т.7-имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по
давност или по друг начин, определен в закон.
Съгласно чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на
граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост.
Актовете за общинска собственост имат констативно, но не и
конститутивно действие, т.е. със съставянето им, Общината не става
собственик. Тези „действия“ на общинската администрация не могат да бъда
противопоставени на действителния собственик на имота.
Следва да отбележим и, че видно от процесния АЧОС липсва
конкретизация на способа на придобиване /доколкото в т.7 са визирани
11
няколко/. Не е посочен и предходен АОС.
Ако приемем, че „основанието“ е разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, то
правилни са изводите на СРС, че ответника не е доказал, че процесния имот
има земеделски характер, че не е реституиран, изкупен от ползватели по
някои от предвидените по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ способи, респ. че е приключила
процедурата по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и на коя дата, както и, че имотът не е
държавен, т.е. Столична община не е доказала, че процесния имот „не
принадлежи на граждани, юридически лица или държавата“, за да възникне в
нейния патримониум право на собственост по силата на закона – чл.25, ал.1
ЗСПЗЗ.
От друга страна, при успешно доказване от страна на ищците на
придобивното им основание – изтекла давност чрез установено владение още
през 1982 г., което владение е постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и
спокойно, то не е реализирана хипотезата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, която както
вече посочихме изисква имотът да не принадлежи на граждани.
Въззивната инстанция споделя изводите на СРС относно придобивното
основание – давност, на което ищците се позовават да са станали
собственици на процесния имот поради което по арг. от чл.272 ГПК,
мотивите на СРС се считат и за мотиви на настоящето решение. Изводите на
СРС почиват на извършен обстоен анализ на събраните по делото писмени и
гласни доказателства, както и са в съответствие с трайно установената
съдебна практика на ВКС, която съдът е цитирал.
От страна на ищците е доказано, че фактическо господство, което
упражняват се изразява в действия, които съответстват на вещните
правомощия на собственика, както и с намерение за своене, да се държи
вещта като собствена, чрез извършване на фактически и правни действия,
които съответстват на вещните правомощия, част от предметното съдържание
на сложното вещно право на собственост /субективният признак на
владението/.
Противно на соченото от въззивника, доказателство за това „своене“ е
именно изграждането на къщата, за което е съставено наказателното
постановление от 26.06.1982 г. за незаконно й осъществяване, виж л.7 от
делото пред СРС.
Всъщност доводите на въззивника, включително и несвоевременно
12
представените от него писмени доказателства, потвърждават тезата на
ищците.
При положение, че ответникът комуто е доказателствената тежест не е
установил при условията на пълно и главно /несъмнено/ придобивното си
основание, съдът по същество, който установи, че ответника не е собственик
на недвижимия имот, не следва да дава отговор на въпроса кой е собственик
на имота, виж в този смисъл решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 1560
по описа за 2009 г. на ВКС, ГК, І ГО.
Следва да отбележим и, че в срока по чл.131 ГПК от страна на
ответника не е бил подаден отговор по исковата молба, поради което
възраженията му по арг. от чл.133 ГПК са преклудирани, така и в РЕШЕНИЕ
№ 50191 ОТ 26.04.2023 Г. ПО ГР. Д. № 2624/2021 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Приложението на пар.1 от ЗДЗСобств., обн.ДВ, бр.107/2014 г. е
ирелевантно по спора, тъй като спирането на давността касае само имоти,
които към момента на влизане в сила на § 1 ЗИД ЗС продължават да бъдат
държавна или общинска собственост. /РЕШЕНИЕ № 7 ОТ 24.02.2014 Г. ПО
ГР. Д. № 4147/2013 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС/, каквото в случая не се установи
да е така- имотът е бил актуван като общински едва 2017 г. Следователно
липсват законови пречки за периода до 2017 г. да тече придобивна давност.
Правилно СРС е констатирал, че с решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС
по к. д. № 16/2021 г. е обявена разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС за
противоконституционна.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение в частта за разноски е
правилно.
Пред въззивната инстанция:
Разноски на въззивника не се следват и затова не се присъждат.
На въззиваемите се следват разноски в общ размер на 1500 лв.-
адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
По касационното обжалване:
13
По отношение на решенията по искове за собственост и други вещни
права върху недвижими имоти ограничението на достъпа до касационно
обжалване отпадна с изменението на разпоредбата през 2015 г. - ДВ, бр. 50 от
03.07.2015 г., в сила от 7 юли 2015 г.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6714 от 01.05.2023 г. по гр.д.№ 45138 п
описа за 2021 г. на СРС, 88 състав, изцяло.
ОСЪЖДА Столична община-район „Люлин“, гр.София,
ул.“Московска“ № 33 , да заплати на Ц. А. М., ЕГН **********, Д. С. М.,
ЕГН **********, Н. С. М., ЕГН ********** и тримата с адрес: с.Подгумер,
ул.“****, на Р. С. И., ЕГН **********, гр.София, ж.к.“Връбница“ 2 част,
бл.****, всички с адрес: гр.София, ул.“****, офис 3- адв.С. Ц., сумата в
размер на 1500 лв.- разноски за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14