№ 12490
гр. София, 13.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д.Б.А.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20221110167298
по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано, въз основа на искова молба, подадена
от Ц. СтИ. С. против /фирма/, с която са предявени обективно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр.19, ал. 4 от ЗПК при условията на чл.143
от ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за поръчителство № 4005778, сключен
между ищеца и ответника, и частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника, да заплати на ищеца за сумата в размер на 50,00 лева,
представляваща недължимо платена сума по процесния договор, ведно със законната
лихва от 09.12.2022 г. до окончателното плащане.
Ищцата Ц. И. С. твърди, че е страна по договор за паричен заем № 4290190 от
19.10.2021 г., сключен с /фирма/, по който следвало да върне сума по кредита в общ
размер от 1080 лева, при получена от нея сума в размер на 800 лева. Задължението
следвало да бъде погасено с 12 погасителни вноски. Сочи, че във връзка с чл. 4 от
договора за паричен заем сключила с ответника - /фирма/ договор за предоставяне на
поръчителство № 4368946, по силата на който следвала да заплати на дружеството
сумата от 239,40 лева, платими разсрочено, на вноски, всяка от които в размер на 19,95
лева. По сключените договор за заем и договор за поръчителство твърди да е заплатила
сумата от 800 лева главница, 40,60 лева лихва и сумата от 50 лева възнаграждение за
поръчителство. Счита, че сключеният договор за поръчителство е нищожен. Договорът
бил неравноправен по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП като противоречал на чл. 143, ал.
2, т. 19 ЗЗП. Не се спазвала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която била заобиколена.
Били накърнени добрите нрави. Намира, че поради накърняването на принципа на
„добри нрави" с регламентираното възнаграждение за поръчител по процесния договор
се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел изгода на кредитора.
Счита, че неправилно предвидените суми по договора за поръчителство не са включени
1
в предвидения ГПР. Сочи и за наличие на свързаност между дружествата /фирма/ и
ответника /фирма/, като печалбата на ответника на ответника се разпределяла в полза
на едноличния собственик на капитала му, а именно - /фирма/. На следващо място
твърди, че поради нищожния характер на атакувания договор, ищцата не е следвало да
заплаща възнаграждението за поръчителя. Общо платената сума по този договор била
в размер от 50 лева, за която претендира ответникът да бъде осъден да й заплати, тъй
като е получена без правно основание. Претендира разноски по делото.
Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че за
ищеца не е налице правен интерес от водене на настоящия иск. Твърденията на ищеца
за недействителност на договора и предоставяне на поръчителство са неоснователни.
Поддържа, че искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за
предоставяне на поръчителство е напълно неотносимо към процесния договор, поради
факта, че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й са относими
единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор
не е. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски.
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени обстоятелствата,
че на 19.10.2021 г. страните са сключили във връзка с договор за паричен заем №
4290190 от 19.10.2021 г., сключен с /фирма/, договор за предоставяне на поръчителство
договор за предоставяне на поръчителство № 4368946 с поръчител /фирма/.
Съгласно чл. 4 от договора страните са уговорили договорът да бъде обезпечен с
гарант/и, отговарящ/и на определени условия, както и с още едно обезпечение –
ипотека или особен залог върху движимо имущество или банкова гаранция или ценна
книга.
По делото се установи по безспорен начин, че между страните има сключен
договор за паричен заем, по който ищецът като кредитополучател е усвоил
предоставената му от ответното дружество сума и е погасил кредита с посоченото
плащане. Не се спори, че ищецът не е осигурил някое от предвидените по договора
обезпечения, както и че е начислена неустойка по чл. 4 от договора, която е била
заплатена изцяло от кредитополучателя.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки,
всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат
осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения
стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко договора, които
са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и връзките в
отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от
друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения
да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната
защита на потребителя, при проверката от страна на съда за спазване на императивните
2
правила на закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на
неравноправни клаузи. Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена
служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23,
ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя /фирма/, е
кредитодателят /фирма/, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им
дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете дружества упражняват
дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно
търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 4 от договора за
предоставяне на поръчителство, е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът
сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете
съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за
гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице -
гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор
за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от
договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4
от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
обезпечение.
От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е
предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение, при условия обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно
информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.
Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране.
Тъй като са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне
на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем,
следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за
предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за
заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, поради което има характер на допълнително възнаграждение за ползване на
заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като
разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва
да заплати. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит
е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да
надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за паричен заем № 4290190 от
19.10.2021 г., сключен с /фирма/ е в размер на 800.00 лева, а възнаграждението по
договора за гаранция, което е в размер на 239,40 лева. Така уговореното
възнаграждение има значението на скрита възнаградителна лихва, която не е включена
в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4, поради което процесния договор се явява нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Доколкото в настоящият случай с предявените искове се претендират различни
форми на нищожност, всъщност се съединяват обективно различни искове, като
съединяването е винаги евентуално, поради което не следва да се разглеждат
останалите предявени основания за нищожност.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който
е получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването
на ответната страна и обедняването на ищцовата страна, поради получаването на нещо
без основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на
3
ищцата.
С протоколно определение от 28.06.2023 г. съдът е допуснал увеличение на
размера на предявения иск, като е посочил, че същият следва да се счита предявен за
сумата от 239,40 лева. Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че
ответникът е получил сума в размер на 239,40 лева, представляваща неустойка по
договора. При установяването недействителността на клаузата за неустойка по
договора ответникът дължи връщане на тази сума като недължимо получена. С
размера на тази сума ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, като е налице
причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца.
Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на основание да получи
посочената сума. Предвид изложеното исковата претенция следва да се уважи като
доказана и основателна.
При установяването недействителността на клаузата за неустойка по договора
ответникът дължи връщане на тази сума като недължимо получена. С размера на тази
сума ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, като е налице причинна връзка
между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца. Предвид изложеното
исковата претенция следва да се уважи като доказана и основателна.
По отговорността за разноски:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза
на която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора, на осн. чл. 78, ал. 1
ГПК, в полза на ищцата следва да се присъди сумата от 100 лв. – разноски за държавна
такса.
Предвид обстоятелството, че пълномощникът на ищцата – адв. Д. М. е оказал на
ищцата безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА (видно от
представения по делото Договор за правна помощ и съдействие), съдът намира, че в
случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, като
ответникът следва да бъде осъден да заплати на представителя на ищцата адвокатски
хонорар в размер на 480 лева за оказана правна помощ.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от Ц. СтИ. С. , ЕГН
********** с адрес в *************, срещу /фирма/, ЕИК ************, със съдебен
адрес /адрес/, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за
предоставяне на поръчителство № № 4368946 от 19.10.2021 г., сключен между /фирма/
и Ц. СтИ. С..
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ************, със съдебен адрес /адрес/, да заплати на
Ц. СтИ. С., ЕГН ********** с адрес в ************* на основание чл.55, ал.1 ЗЗД
сумата от 239,40 лева, представляваща платена без основание сума по договор за
предоставяне на поръчителство № № 4368946 от 19.10.2021 г., сключен между /фирма/
и Ц. СтИ. С. , ведно със законната лихва от 09.12.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ************, със съдебен адрес /адрес/, да заплати на
Ц. СтИ. С. , ЕГН ********** с адрес в *************, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата в размер на 100,00 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ************, със съдебен адрес /адрес/ да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, с адрес: /адрес/ сумата 480 лв. за
адвокатско възнаграждение
4
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5