Решение по дело №545/2019 на Окръжен съд - Хасково

Номер на акта: 410
Дата: 30 октомври 2019 г. (в сила от 30 октомври 2019 г.)
Съдия: Анна Петкова
Дело: 20195600500545
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 август 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

410                            30.10.2019 година                гр. Хасково

 

В    ИМЕТО     НА      НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН  СЪД  ХАСКОВО      гражданско отделение,  трети въззивен състав

на ..………втори октомври……..………..  две хиляди и деветнадесета година                                           в публично съдебно  заседание   в следния   състав :

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА

                                                          ЧЛЕНОВЕ :    АННА ПЕТКОВА

                                                                                    ЙОНКО Г.  

 

С участието на секретаря……Д***Х***……………………………….

И прокурора ……………………………….……………...…………………………

като разгледа докладваното  от съдия Петкова……....……..……………………..

Въззивно гражданско дело ………….№  545…. по описа за 2019 година………,

За да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.

С Решение № 183/09.05.2019 година, постановено по гр.д. № 1736/2018 година, РС-Димитровград е признал за установено по отношение на Г.Ж.Г., ЕГН ********** ***, че дължи на Етажна собственост - Димитровград, бул.“Б*“ бл.* вх.* сумата 244.95 лева, представляваща  неплатени 15 бр. дължими месечни вноски за фонд “Ремонт и обновяване“, за периода от месец юли 2017 година до месец септември 2018 година, ведно със законната лихва от подаване на заявлението 18.10.2018 година до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 881/19.10.2018 година за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д. 1629/2018г. по описа на РС-Димитровград.

 Със същото решение РС-Димитровград е отхвърлил предявения от Етажната собственост иск за приемане за установено, че ответникът дължи на етажната собственост сумата от 10 лева, представляващи дължими две месечни вноски по 5 лева за наем на етажна стаичка за месеците февруари и март 2018 година. С оглед изхода на делото, районният съд е осъдил Г.Ж.Г. да заплати на Етажната собственост сумата 504 лева – разноски за исково производство в първата му инстанция и сумата от 312 лева – деловодни разноски  за заповедното производство по ч.гр.д. 1629/2018 година на ДРС.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Г.Ж.Г., който подава въззивна жалба срещу решението в осъдителната му част. Въвежда оплаквания за неправилност на съдебния акт поради неговата необоснованост. Настоява, че районният съд е постановил решението си при неизяснена фактическа обстановка и при непълнота на представените от ищеца доказателства. Твърди, че е вложил собствени средства за ремонт на покрива над неговото жилище и счита, че това го освобождава от правене на вноски за ремонта, плануван от Етажната собственост. Освен това, ищецът не бил доказал нуждата от такъв ремонт, а от там – и основанието за дължимостта на процесните вноски. Прави искане за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение и моли за отмяна на решението както в частта на присъдения на ищеца хонорар, така и в частта, в която той (ответникът) е осъден да заплати разноските за заповедното производство. 

В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемият Етажна собственост – Д*, бул.“Б*“ бл.*, вх.* подава отговор на въззивната жалба. Оспорва същата с доводи за неоснователност. Изразява становище за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакуваното решение и моли същото да бъде потвърдено.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.

Хасковският окръжен съд, като прецени изложените от страните доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и оплакванията на страните, приема следното:

      Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

       Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

       По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

       По оплакванията на въззивника съдът намира следното:

                 Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415 ал. 1 ГПК специален установителен иск по чл. 38 ЗУЕС във връзка с чл. 48 ал. 4 и ал. 8 вр. чл. 50 ЗУЕС. Ищецът – Етажната собственост е претендирал, че на общо събрание на ЕС било взето решение на ремонт на покрива и в тази връзка – да се събират ежемесечни парични вноски във Фонд „Ремонт и обновяване“ в размер, определен според площта на всеки самостоятелен обект в сградата. Ответникът бил собственик на апартамент № 32 и за неговия имот била определена месечна вноска 16,33 лева. Той, обаче, отказвал да внася сумите и така за процесния период задлъжнял за вноските в общ размер 244,95 лева. С отговора на исковата молба ответникът Г.Ж.Г. е оспорил иска с твърдения, аналогични на тези по въззивната жалба. Едновременно с това, в срок е въвел възражение за прихващане, като е затвърдил, че той и още две лица със свои средства закупили материали, заплатили труд на майстора и така извършили частичен ремонт на покрива. С тези фактически твърдения е поискал претендираната от Етажната собственост сума за вноските да бъде прихваната срещу дължимите му за възстановяване от ЕС: 178 лева за материали и 900 лева за труд. Районният съд е уважил предявения иск, съответно – оставил е без уважение искането на ответника за прихващане, като е приел за установено, че ответникът не е внесъл приетите с решение на ОС на ЕС вноски, че те са били дължими доколкото действително е имало нужда от ремонт на покрива, както и че ответникът не е доказал твърдението си за извършване на ремонт с лични средства. Именно това е частта, в която се обжалва решението на ДРС. Вторият, предявен от Етажната собственост, иск е отхвърлен, но решението не е обжалвано и не следва да се обсъжда повече.

                При разглеждането на спора  районният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Въззивният съд изцяло споделя възприетата от РС фактическа обстановка, без да се налага същата да се преповтаря.

          Районният съд е дал отговори на всички поставени от страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се представиха нови доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд. Поради което и на основание чл. 272 ГПК ХОС препраща към тях.

         Както вече бе посочено по-горе, относно правилността на обжалваното решение, въззивният съд се произнася само в рамките на своевременно въведените оплаквания, освен ако не се касае за неправилно приложение на императивна правна норма. Липсва основание да се приеме нарушение на закона с императивен характер, поради което съдът следва да се ограничи само в рамките на направените от въззивника доводи. Те са два – за влагане от негова страна на средства именно за отстраняване на теч от покрива и за недоказаност на твърдението на ищеца ЕС, че е имало нужда от ремонт, за който е било взето решение на ОС на ЕС.

          Възраженията на въззивника са неоснователни. Няма спор по делото относно това, че въззивникът се явява собственик на самостоятелен обект, попадащ в процесната Етажна собственост. В качеството си на такъв той има задължение по чл. 6 ал. 1 ЗУЕС да изпълнява решенията на органите на управление на ЕС, каквото е Общото събрание, както и да заплаща разходите за ремонт на общите части на сградата, какъвто е покривът. По делото се представя протокол № 2/17.03.2017 година от проведено общо събрание на собствениците/ползвателите на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост с адрес: град Димитровград, бул.“България“ бл.7, вх.Б. Видно от протокола, общото събрание е приело решение „да се започне събиране на пари за фонд „Ремонт и обновяване“ за ремонт на покрива по 0,25 лева на кв.м. жилищна площ, ежемесечно и според площта на всеки самостоятелен обект“. Съдържанието му позволява да се приеме, че ОС е проведено при кворум по чл. 15 ЗУЕС, по правилата на чл. 16 ЗУЕС, както и че решението е прието в съответствие с чл. 17 ЗУЕС и в съответствие с правомощията на общото събрание по чл. 50 ЗУЕС. Няма твърдения, нито доказателства за това – решението да е било оспорено и отменено по установения в чл. 40 от ЗУЕС ред. От тук следва, че решението е влязло в законна сила и е произвело целения ефект – създало е за собствениците на обекти в ЕС задължение за внасяне на процесните вноски. От тук нататък спорът – дали ремонтът, за който е било решено да се събират парични средства, е бил необходим, се явява ирелевантен спрямо предмета на предявения иск. Щом като въззивникът е бил несъгласен с решението на ОС на ЕС за необходимост на ремонта и за набиране на средства от него, то е имал правото да го обжалва в предвидения от закона срок и ред. След като не го е сторил, то решението е такова каквото е прието и обвързва съда. Поради това възраженията на въззивника за това, че ищецът в първоинстанционното производство не е провел нужното доказване относно необходимостта на ремонта на покрива, се явява ирелевантно и не следва да се обсъжда.

         Не се спори по делото, че Г.Ж.Г. не е изпълнил процесното решение на ОС на ЕС за претендирания период и в претендирания размер. Възражението му за това, че доколкото със свои средства е направил частичен ремонт, то не дължи плащането на вноски, на първо място се явява неоснователно. Разпоредбата на чл. 48 ал. 6 и 7 ЗУЕС разписва реда и начина на действие в случаите, когато собственикът по своя воля, без решение на общото събрание на етажната собственост, извърши необходим ремонт на общи части на сградата, а именно: Разходите за извършването на ремонта, направени от собственик за негова сметка, с решение на Общото събрание се възстановяват или се прихващат от дължимите от него вноски па чл. 50 ЗУЕС след представяне на документи, удостоверяващи плащания. А ако разходите не му бъдат възстановени, той има право да предяви иск срещу останалите собственици. Въззивникът нито твърди, нито доказва – да е спазил този ред. Следователно, той не е бил освободен от заплащането на вноските по установения в ЗУЕС ред. На следващо място, ХОС се солидаризира с извода на първоинстанционния съд за това, че ответникът в първоинстанционното производство не е провел пълно и главно доказване на правото си на прихващане на търсените от него вноски в процесен размер срещу заплатеното от него за ремонт на покрива. Представени са три броя стокови разписки и писмен документ, наименован „протокол“, който е по-скоро с характера на разписка. От последния се установява заплащане на сумата 900 лева от лице с имена А.Н.С.за извършен ремонт на покрива върху апартамент № 33 и общите части на сградата. Така, разгледани в съвкупност, стоковите разписки и протоколът дават основание за извода, че частичен ремонт на покрива над Етажната собственост-ищец действително е бил извършен, но не над апартамента на ответника (№32) и не с негови средства. Погрешно е разбирането на въззивника за това, че в тежест на етажната собственост е било да докаже, че той не е извършил ремонта или не го е извършил със собствени средства. Касае се за положителен факт (твърдението, че ремонтът е извършен със средствата на Г.) и по общо правило, тежестта за доказване на това обстоятелство е била на ответника Г.. Поради това, както твърдението на въззивника, че не е дължал внасяне на вноски поради съществуващо негово вземане срещу ЕС, както и въведеното в исковото производство възражение за прихващане, се явяват неоснователни и недоказани.

        С оглед извода за съществуване на главното вземане на ищеца по издадената заповед по чл. 410 ГПК, правилно са възложени в негова тежест и разноските за заповедното производство в размер на 312 лева.

        Поради гореизложеното, атакуваното решение се явява правилно – законосъобразно и обосновано и следва да бъде потвърдено.

        Що касае оплакването на въззивника за прекомерност на адвокатския хонорар, заплатен за първоинстанционното производство и присъден с атакуваното решение, то Г.Г. е упражнил правото си по чл. 248 ГПК и е поискал изменение на решението в частта за разноските. Постановено е определение от 19.06.2019 година по гр.д. № 1736/2018 година на РС-Димитровград, с което искането му по чл. 78 ал. 5 ГПК е оставено без уважение. Ответникът Г., сега въззиваем, не е атакувал определението за разноските в законоустановения срок, поради което ХОС няма процесуалната възможност да се произнесе по направеното от Г.Г. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за производството пред РС.

         Предизвикано е въззивно обжалване на първоинстанционния съдебен акт, поради което следва да се реши въпросът за разноските. С оглед изхода на делото и извода за неоснователност на въззивната жалба, на основание чл.  78 ал. 2 ГПК въззивникът дължи да възстанови на въззиваемия сторените разноски. По делото се представя договор за правна помощ, сключен между адвокат Д.Д. и „Професионален домоуправител“ ЕООД – Димитровград – дружество, на което е възложено управлението на етажната собственост-ищец. Видно от договора, страните са уговорили адвокатско възнаграждение за представителството по делото пред въззивния съд ХОС в размер на 500 лева, което е заплатено изцяло и в брой. В тази част договорът има характера на разписка и се явява годно доказателства за понесените от страната разноски. Поради това тези разноски следва да бъдат възложени в тежест на въззивника Г.. В същото време, основателно се явява направеното от него възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар. Делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност и уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение се явява явно завишено. Поради това то следва да бъде намалено до минималния размер, установен в чл.  7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1 за размера на адвокатските възнаграждения – 300 лева.

Водим от горното, съдът

 

                                      Р е ш и :

 

          ПОТВЪРЖДАВА Решение № 183/9.05.2019 година, постановено по гражданско дело № 1736/2018 година по описа на РС-Димитровград.

ОСЪЖДА Г.Ж.Г., ЕГН ********** ***, да заплати на Етажна собственост- Димитровград, бул.“Б*“ бл.* вх*, представлявана от „Професионален домоуправител“ ЕООД, с ЕИК204277858 с управител К* Д.К., деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 300 лева.

          Решението не подлежи на касационно обжалване.

  

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                       ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

                               

                                                           2.