№ 290
гр. Монтана, 15.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИСКРЕН БОРИСОВ
при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА
като разгледа докладваното от ИСКРЕН БОРИСОВ Гражданско дело №
20251630100178 по описа за 2025 година
Образувано е по предявени от Н. Д. С. срещу „*********" ООД,
установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски
кредит № *********, на основание чл. 26 ЗЗД, ал.1 предл, първо от ЗЗД вр. чл.
22 вр. чл. 11, ал. 1, и т. 10 вр. чл. 19 ЗПК поради противоречие със закона и
иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД) срещу „*********" ООД за заплащане на сумата 1137,78
лв.– недължимо платена от ищеца сума, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 24.01.2025 г., до окончателното плащане
Ищецът твърди, че е получил заемна сума от ответника срещу
насрещното му задължение да ги върне. Излага аргументи, че договорът за
заем и договорът за поръчителство са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1
ЗЗД като противоречащи на императивни норми на Закона за потребителския
кредит, тъй като ГПР бил над законоустановения максимум в чл. 19, ал. 4 ЗПК
от 50%, както и не съответствал на действиялния размер. Процесната сума по
такса бързо разглеждане на кредита следвало да се включи към ГПР, но не е
направено от кредитодателя, като по този начин била нарушена разпоредбата
ма чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посочва, че е заплатил сума в размер на 50
лева по договора за кредит, която следва да му бъде върната, като платена без
1
основание.
Ответникът „*********" ООД е подал отговор на исковата молба, като е
изложил доводи за неоснователност на претенцията. Не оспорва сключването
на процесния договор. Определеният ГПР е съобразен с чл. 19, ал. 4 ЗПК и не
е следвало да се включва в него разходите по договора за
поръчителство.Оспорва наведените доводи на ищеца за недействителност на
договора.
Съдът, като прецени и анализира в тяхната цялост събраните по
делото писмени доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се
установява, че на 09.02.2024 г. между ищцата, в качеството на
кредитополучател, и ********* ООД, в качеството на кредитодател, е сключен
Договор за кредит от 09.02.2024, по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата от **** лв., срещу поето от последния
задължение за връщането,при следните условия по кредита: ГПР – 44,48%,
лихвен процент за срока на кредита – 39,03%, дължима такса за бързо
разглеждане – 718,08 лв и такса за динамично разглеждане в размер на 1077,21
лева.
Не се спори и от заключението на приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обосновано
изготвено, се установява, че кредитът е бил усвоен изцяло от ищеца. От
експертното заключение се установява също, че ищецът е заплатил в полза на
ответника обща сума в размер от 2437,78 лв.. Съгласно констатациите на
вещото лице с включване на таксата за бързо разглеждане и динамчно при
изчисляване на ГПР по договора същият би бил в размер от 431,81%
Спорът между страните се концентрира върху валидността на процесния
договор и съдържащата се в него клауза, предвиждаща заплащане на такса за
бързо разглеждане и динамично разглеждане на искането за кредит.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният
кредит да е предназначен и използван във връзка с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, поради което съдът приема, че
ищецът е страна по така сключения договор като потребител на финансовата
2
услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена му от кредитодателя –
небанкова финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С
оглед качеството на страните по него и естеството на престациите договорът е
по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9
ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния закон.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в
писмена форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени
изисквания по ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно
съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече
нищожност на същия. Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от
потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за
които съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
От съдържанието на процесния договор се установи, че наред с главното
задължение по него в тежест на ищеца кредитополучател е възникнало и
задължение за заплащане на такса за бързо и динамично разглеждане на
искането за кредит. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на
цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга за предоставяне на
заемни средства. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче установява забрана за
кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. В случая уговорената такса за бързо
разглеждане не би могла да се подведе под дефиницията за допълнителни
3
услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, за която дейност е предвидена
законова възможност кредитодателят да събира допълнителни
възнаграждения. Тази такса е свързана с предоставянето на кредита, т. е. с
усвояването му, поради което попада в приложното поле на установената в чл.
10а, ал. 2 ЗПК забрана. Съгласно предвиденото в Общите условия на
процесния договор таксата се дължи само при одобряване на кредита като
зависи от размера на заетата сума и срока на договора, т. е. размерът на
таксата се преценява във всеки конкретен случай спрямо параметрите на
договора за кредит и в този смисъл се явява пряко свързана с предоставянето
на самия кредит. Липсват данни, че при разглеждане на документите за
отпускане на кредит кредитодателят прави допълнителни и неприсъщи
разходи, за които да събира отделна такса. Бързото разглеждане на искането за
отпускане на кредит само по себе си не представлява допълнителна услуга,
която да следва да се заплаща от потребителя отделно.
Отделно от горното, съдът намира, че е налице и нарушаване на
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
4
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн. ДВ бр. 35/2014 г.) повелява
императивно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и във
валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България. В процесния случай уговорената такса за бързо разглеждане по
съществото си представлява разход по кредита, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите. В сключения договор
за кредит е посочен размер на ГПР 49, 20%, с което формално са изпълнени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче
не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно таксата за бързо разглеждане, която се включва в общите
разходи по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и с която би се формирал ГПР,
надхвърлящ максималния допустим размер от 50%.
Изложеното налага извод, че макар формално процесният договор за
кредит да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират реално на необходимото съдържание по т. 10, тъй
като в него не е посочен реалния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува
буквално, а именно, че при посочен, макар и неправилно определен ГПР, се
явява изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Затова и
неяснотата или подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето –
чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора
за кредит при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, кредитодателят е нарушил императивното изискване на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК влече като последица недействителност
на договора.
Следователно, доколкото исковата сума за такса за бързо разглеждане е
5
заплатена по нищожен договор, включително по нищожна на собствено
основание уговорка в него, предвиждаща необходимост от заплащането й,
като не съставлява част от чистата стойност на кредита, тя подлежи на
връщане като платена при начална липса на основание.
Въз основа на изложеното съдът намира, че предявените искове са
основателни и следва да бъдат уважени, а като законна последица от
уважаване на осъдителния иск на ищеца се следва и законна лихва върху
главницата считано от датата на подаване на исковата молба – 24.01.2025 г. до
окончателното плащане.
При този изход на спора, разноските се разпределят по правилата на
чл.78, ал.1 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение.
Цената на установителния иск е в размер на 3483,20 лева и 1137,78 лева, а
съгласно чл. 7, ал. 2, и т. 2 НМРАВ минималното възнаграждение в размер на
648,32 лева по ю установителния иск, 423,34 лева и 400 лева по осъдителния
иск.
След постановяването на Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища на
основание чл. 633 ГПК, съдът има възможността да не приложи предвидените
в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения, а да определи
възнаграждение под тези предели, като условие за това е насрещната страна
да е повдигнала въпроса за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
При определяне на справедливо адвокатско възнаграждение, настоящата
инстанция, счита че следва да вземат предвид следните критерии:
фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, вида
и обема на извършените процесуалните действия, както и продължителността
на производството. По делото е назначавана експертиза и е проведено едно
съдебно заседание, на което и двете страни не са се явили и не са изпратили
процесуален представител.
Съобразно горното, съдът намира, че производството не е било с правна
и фактическа сложност. Същото е решено на базата на представените с
исковата молба и отговора към нея доказателства, като в първото съдебно
6
заседание процесуалните представители на страните не са се явили. В него
съдът е приел проектодоклада за окончателен и е счел делото за изяснено, като
е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. Отчитайки тези факти,
настоящата инстанция намира, че справедливото адвокатско възнаграждение
по иска за обявяване недействителност на договора и осъдителния иск следва
е в размер на 300 лева от пълното възнаграждение от 648,32 лева и 200 лева по
осъдителния иск от пълното възнаграждение от 400 лева, които следва да
бъдат платени от ответника. /в този смисъл Решение № 116 от 18.04.2024 г. по
в.гр.д.97/2024 г. на МОС/.
След като ищецът е била освободен от разноски в производството по
реда на чл.83, ал.2 ГПК, то дължимата държавна такса и възнаграждение за
вещо лице следва да се присъди в тежест на ответника.
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Д. С., ЕГН **********, срещу
„*********" ООД, ЕИК 2015****4, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, нищожността на Договор за
потребителски кредит от 09.02.2025 г. на основание вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД, „*********" ООД, ЕИК 2015****4, да
заплати на Н. Д. С., ЕГН **********, сумата от суми 1137,78 лева, ведно със законната
лихва от 24.01.2025 г. до заплащане на задължението.
ОСЪЖДА „*********" ООД, ЕИК 2015****4, да заплати на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.
38, ал. 2 ЗАдв, на ЕАД Е. И., Булстат *********, адвокатско възнаграждение в размер 500
лева по гр.д.№ 178/2025 г. на РСМ.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, „*********" ООД, ЕИК 2015****4, да заплати на
Районен съд - Монтана сумата 689,32 лева – държавна такса и разноски по гр.д.№ 178/2025
г. на РСМ
Решението може да бъде обжалвано пред ОС - Монтана в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
7