Решение по дело №1015/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.156 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), вр. чл.4 и чл.9б от Закона за местните данъци и такси ЗМДТ).

Образувано е по жалба на Н.Д.Л. *** против Акт за установяване на задължение на декларации № АУ000233/16.01.2023г., издаден от орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности“, отдел „Приходи“ в Община Димитровград, потвърден с Решение № ОК-01-69/28.06.2023г. на Началник отдел „Приходи“ в Община Димитровград.

В жалбата се сочи, че с оспорения акт са установени задължения за имот, представляващ къща с двор, находящ се в гр.Димитровград на ул.„Иванка Ботева“ №1А. Твърди се, че определената с акта сума не е дължима от жалбоподателя, като в тази връзка се посочва, че съгласно разпоредбата на чл.11, ал.3 от ЗМДТ, при учредено право на ползване данъчно задължен бил ползвателят и същият, съгласно разпоредбата на чл.57, ал.1 от Закона за собствеността, бил длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси. Цитира се разпоредбата на чл.11, ал.3 от Наредба № 12 за определяне размера на местните данъци на територията на Община Димитровград, според която при учредено вещно право на ползване данъчно задължен бил ползвателят. В случая върху имота от 1994г. имало учредено право на ползване с Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане със запазване правото на ползване № 56, том II, дело 389/94г., като прехвърлителите Д. Д.Л. и А.Д.Л. си запазили правото на ползване върху целия имот до тяхната смърт. По силата на този нотариален акт ползватели на имота били Д. Д.Л. и А.Д.Л., като те били и данъчно задължените лица. Лицето Д. Д.Л. починало на 27.02.2018г., но правото на ползване не било отпаднало и неясно било защо това обстоятелство се игнорирало от Община Димитровград. Незаплащането на данъци за имота от страна на ползвателите не обосновавало дължимостта им от собствениците, независимо от Наредба №12, която общината приела и служебно прехвърляла партиди данъци на собствениците на имоти. Жалбоподателят сочи, че е направил отказ от наследство, видно от Удостоверение №1012/08.03.2018г. на Районен съд – Димитровград, поради което не наследил неплатените приживе от Д. Л. данъци и такси. В подадените за визирания имот декларации били записани имената на ползвателите. На жалбоподателя било отговорено писмено от Община Димитровград, че след смъртта на Д. Л. неплатените задължения за ДНИ и ТБО следвало да са в тежест на А.Д.Л., т.е. общината първо уведомила жалбоподателя, че не дължи данъци, а след това издала процесния акт.

По изложените съображения се претендира отмяна акта за установяване на задължение по декларации и на потвърждаващото го решение. Моли се за присъждане на разноски по делото, включително адвокатски хонорар.

Жалбата се поддържа в съдебно заседание от пълномощник. Подробни съображения се излагат в писмени бележки.

Ответникът, Началник отдел „Приходи“ при Община Димитровград, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата, като излага подробни съображения в тази насока.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

От Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане със запазване на правото на ползване № 56, том II, дело №389/1994г. по описа на нотариус при Районен съд – Димитровград, се установява, че Д. Д.Л. и А.Д.Л. са прехвърлили на сина си Н.Д.Л. следния свой собствен недвижим имот: ½ идеална част от дворно място, находящо се в гр.Димитровград, цялото от 710 кв.м., съставляващо урегулиран парцел V, планоснимачен № 681 в кв. 107 по плана на Димитровград, ведно с построените в посочената част от имота жилищна сграда с площ от 73 кв.м. и навес, срещу задължението да поеме цялостната им издръжка и гледане при условие, че прехвърлителите си запазват правото на ползване върху целия имот до тяхната смърт.

Видно от Договор за доброволна делба, акт № 8, том 3, дело № 379/2010г., на 17.12.2010г., по силата на договора, на Н.Д.Л. и М. П. Л. е поставен в дял поземлен имот с идентификатор 21052.1014.25 с площ от 360 кв.м., находящ се в ***

От Удостоверение за наследници изх.№ 233/01.03.2018г., издадено от Община Димитровград става ясно, че ползвателят Д. Д.Л. е починал на 27.02.2018г. и оставил за свои законни наследници съпругата си А.Д.Л. и децата си Д.Д.Л., П.Д.Т.и Н.Д.Л..

Видно от Удостоверение №1012/08.03.2018г. на Районен съд – Димитровград, жалбоподателят се е отказал наследството на покойния си наследодател Д. Д.Л..

В качеството си на съсобственик лицето М. П.а Л. (не е спорен фактът и се установява от данните по делото – л.11, че същата е съпруга на жалбоподателя) е подала в Данъчна служба към Община Димитровград Декларация по чл.14 от ЗМДТ вх.№ДК14001248/05.05.2016г. по отношение на процесния имот, находящ се в ***, ведно с навес, павилион, склад за компоти и два навеса, като е декларирала учреденото върху имота право на ползване на Д. Д.Л. и А.Д.Л..

На 16.01.2023г. е издаден оспореният Акт за установяване на задължения по декларации № АУ000233/16.01.2023г. от служителя О.Б. С.– старши инспектор – орган по приходи в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности“, отдел „Приходи“, Община Димитровград, с който спрямо жалбоподателя Н.Д.Л. са установени вземания в общ размер от 112.20 лв. и лихви за просрочия към тях в размер на 26.17 лв. за имот, находящ се в ***. Задълженията са описани в акта, както следва: данък недвижими имоти (ДНИ) – главница, общо за 2018-2022г. – 31.61 лв., лихва за същия период – общо 7.65 лв.; такса битови отпадъци (ТБО) – главница, общо за 2018-2022г. – 80.59 лв., лихва за същия период – общо 18.52 лв. В АУЗД изрично е посочено, че същият се издава за задължения на лицето за периода от 01.01.2018г. до 31.12.2022г. и оставащите непогасени такива в законовите срокове, по подадени данъчни декларации с вх.№ ДКС 14012/04.01.2023г. След като се е позовал на разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.19, ал.1, чл.62 от ЗМДТ, както и на Наредба №12 и Наредба №10, двете на Общински съвет – Димитровград, издателят на АУЗД е посочил, че задълженията за ДНИ и ТБО са изискуеми и не са платени в законоустановените срокове съгласно ЗМДТ и Наредба №10, поради което било налице основание за издаване на АУЗД по реда на чл.107, ал.3 от ДОПК.

Екземпляр от издадения АУЗД № АУ000232/16.01.2023г. е бил получен лично от жалбоподателя на 22.03.2023г.

На 03.04.2023г. чрез Община Димитровград Н.Д.Л. е подал жалба срещу Акт за установяване на задължения по декларации №АУ000233/16.01.2023г. до Административен съд – Хасково, която впоследствие е препратена по компетентност на ръководителя на звеното за местни приходи при Община Димитровград, респ. отдел „Приходи“.

С Решение № ОК-01-69/28.06.2023г. Началник отдел „Приходи“ на Община Димитровград е отхвърлил жалбата като неоснователна. В решението са цитирани разпоредбите на чл.10, ал.1 от ЗМДТ и на чл.62 от ЗМДТ, като е посочено, че данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци са задължения, установени със закон и се дължат от лицата, предвидени в ЗМДТ.

Решението е получено лично от жалбоподателя на 25.08.2023г., видно от приложеното по делото Известие за доставяне (л.8), а жалбата е подадена на 04.09.2023г. чрез Община Димитровград и заведена с регистрационен индекс: ОК-01-69 #2/04.09.2023г.

По делото е представено Удостоверение изх.№1012 от 08.03.2018г., издадено от Районен съд – Димитровград, от което е видно, че Н.Д.Л. се е отказал от наследството на покойния си наследодател Д. Д.Л., починал на 27.02.2018г., който отказ е бил допуснат с Определение на районен съдия от 08.03.2018г. и вписан в специалната книга за откази от наследство под №18/08.03.2018г. при РС – Димитровград.

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Същата е подадена от лице с правен интерес, адресат на акта, при спазване на срока по чл.156, ал.1 от ДОПК, след извършване на процедурата по Глава ХVІІІ, във връзка с чл.156, ал.2 от ДОПК, и е насочена срещу подлежащ на оспорване административен акт, съгласно разпоредбата на чл.9б, във връзка с чл.4 от ЗМДТ, във вр. чл.144, ал.1 и чл.156 и сл. от ДОПК.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Задълженията за местни данъци и такси представляват публични общински вземания, съгласно чл.162, ал.1, т.1 и т.3 от ДОПК, във вр. чл.1, ал.1, т.1 и чл.62 от ЗМДТ, в относимата редакция.

Съгласно чл.166, ал.1 от ДОПК, установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен със съответния закон. Относно вземанията за процесните данъци този ред е определен в чл.4, ал.1 от ЗМДТ, според който, в редакцията му към момента на издаване на оспорения АУЗД, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. На основание чл.4, ал.3 от ЗМДТ, в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на орган по приходите, а с ал.4 е регламентирано, че тези служители се определят със заповед на кмета на съответната община. Последният, съгласно чл.4, ал.5 от ЗМДТ, упражнява правомощията на решаващ орган по чл.152, ал.2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи – на териториален директор на НАП.

Предвид така изложеното, оспореният АУЗД е издаден от компетентен орган, съгласно чл.4, ал.1-5 и чл.9б от ЗМДТ. Издател на акта е служител на общинската администрация, който е изрично овластен с правата и задълженията на орган по приходите с нарочна заповед, цитирана в самия АУЗД. Решение № ОК-01-69/28.06.2023г., с което актът е потвърден, също е издадено от компетентен орган, в пределите на неговата компетентност, съгласно чл.107, ал.4 от ДОПК, във връзка с чл.4,ал.5, предл. второ от ЗМДТ и е в изискуемата писмена форма.

В глава четиринадесета от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл.107, ал.3 от ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл.108 от ДОПК. В случая оспорените задължения са установени именно с Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК, поради което относими към разрешаването на казуса са разпоредбите относно оспорването на тази категория актове, при съобразяване на нормата на чл.144, ал.1 от ДОПК, съобразно която редът за обжалване на ревизионен акт е приложим и за другите актове, издавани от органите по приходите, доколкото в този кодекс не е предвидено друго. Нормата на чл.159, ал.2, във връзка с чл.144 от ДОПК регламентира, че страни в съдебното производството по обжалване са жалбоподателят и решаващият орган. В процесния случай и съобразно правилото на чл.107, ал.4 от ДОПК решаващ орган е Началникът на отдел „Приходи“ на Община Димитровград.

Оспореният АУЗД съдържа формално нормативно изискуемите реквизити – мотиви и разпоредителна част, основания за издаването му, необходимите индивидуализиращи белези на издателя и задължения субект, подпис на издателя и указания за обжалването му. В табличен вид са отразени установените размери на задълженията по вид, година и лихва за просрочие към тях. Съдържащите се фактически и правни основания в АУЗД са достатъчно ясно описани по начин, даващ възможност на неговия адресат да установи размера на установените задължения по вид и години.

Не се установява в хода на административното производство да са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Производството е протекло в съответствие с изискванията на чл.107 от ДОПК, чл.152 и сл., във връзка с чл.144 от ДОПК. В АУЗД е отразено, че предмет на акта е установяването на задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци, на задълженото лице за периода 01.01.2018г. – 31.12.2022г. и оставащите непогасени такива в законоустановените срокове, по подадена декларация с вх.№ДКС14012/04.01.2023г.

По приложението на материалния закон съдът намира следното:

Съгласно чл.10, ал.1 от ЗМДТ, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8, т.1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Според чл.11, ал. 1 ЗМДТ, данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Съгласно чл.11, ал.3 от ЗМДТ, при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. Съгласно чл.64, във вр. чл.11, ал.1 от ЗМДТ, такса за битови отпадъци се заплаща от данъчно задължените лица – собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Следователно по аргумент на противното, ако едно лице независимо, че е собственик на недвижим имот, за който данъка върху недвижимите имот се дължи от друго лице, то не дължи и такса за битови отпадъци. Задълженията за ДНИ и за ТБО имат своето основание и следват от факта на принадлежността на правото на собственост върху съответния недвижим имот, респективно учредено право на ползване – задълженията възникват и съществуват за лицето титуляр на правото на собственост върху имота или на правото на ползване. Ето защо възникването и съществуването на качеството субект на задълженията по чл.10 и чл.62 от ЗМДТ, е обусловено от придобиването и принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот или учредено право на ползване върху същия.

В настоящия случай е безспорно установено, че върху процесния недвижим имот, чиято собственост е прехвърлена чрез сключване на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, е запазено пожизнено правото на ползване от страна на прехвърлителите Д. Д.Л. и А.Д.Л.. В тази връзка и с оглед горецитираните законови разпоредби следва да бъде отбелязано, че принципно, прехвърляйки правото на собственост на трето лице, се прехвърля и вещното право на ползване на съответния имот, като елемент от правото на собственост. В конкретния случай обаче прехвърлителите са запазили за себе си пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху прехвърления недвижим имот, като това обстоятелство изрично е вписано в нотариалния акт, поради което именно последните са данъчно задължените лица за данъка върху недвижимия имот и таксата за битови отпадъци.

Вещното право на ползване, съгласно чл.59 от ЗС, се прекратява с изтичане на срока, за който е учредено, със смъртта на ползвателя, ако не се упражнява в продължение на пет години, с погиване на вещта, както и въз основа на съдебно решение. То се учредява с оглед личността на ползвателя и затова е ненаследимо, прекратява се с неговата смърт и не преминава върху неговите наследници. В тази връзка, макар и от материалите по административната преписка да бе установен факта на смъртта на Д. Д.Л., доколкото в представения нотариален акт липсват уговорени идеални части за всеки от ползвателите, следва извода, че А.Д.Л. – съпруга на Д. Д.Л., остава задълженото лице за данъка и таксата за целия имот, тъй като запазеното вещно право на ползване е върху целия имот. С други думи, поради договорената неделимост, правото на ползване запазва този характер и след прекратяване на брака със смъртта на Д. Л.. Следователно А.Д.Л. е задължено лице по чл.11, ал.3 от ЗМДТ за данъка и ТБО за целия имот.

По отношение на начислените, но неплатени от ползвателя (починалия Д. Л.) данъци и такси до датата на неговата смърт, следва да се има предвид, че правото на ползване е непрехвърлимо и ненаследимо, но в случая в наследственото имущество на починалия не се включва правото на ползване, а задълженията му за имота, който е ползвал преди смъртта. Задълженията за данъци, съответно такси, имат не вещноправен, а финансовоправен характер и преминават по наследство. Поради тази причина за непогасените задължения на починал ползвател следва да отговарят наследниците му, приели наследството, съобразно наследствения си дял. В случая обаче макар и Н.Д.Л. да е наследник на Д. Л., задълженията на последния за данъци и такси не преминават в наследство на жалбоподателя, тъй като е налице отказ от наследство, направен от страна на жалбоподателя, за който е издаден съответния документ – Удостоверение на Районен съд – Димитровград.

На следващо място, доколкото са налице данни за начислени данъци и такси не само върху прехвърления недвижим имот със запазено право на ползване, но и върху декларирани други постройки в имота, следва да бъде отбелязано, че в процесния АУЗД липсва ясно разграничение на отделните суми по отношение на отделните обекти, като не е изяснено имат ли тези постройки самостоятелно функционално предназначение, за да се квалифицират като самостоятелен облагаем обект по смисъла на чл.10 от ЗМДТ.

Предвид гореизложеното, съдът намира за неправилен и незаконосъобразен извода на органа по приходите, че публичните задължения за ДНИ и ТБО за процесния период са дължими от жалбоподателя. Поради това, оспореният Акт за установяване на задължение на декларации № АУ000233/16.01.2023г., издаден от орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности“, отдел „Приходи“ в Община Димитровград, потвърден с Решение № ОК-01-69/28.06.2023г. на Началник отдел „Приходи“ при Община Димитровград, следва да бъде отменен изцяло.

При този изход на спора и на основание чл.161, ал 1 от ДОПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на оспорващия разноски по делото, представляващи адвокатски хонорар в размер на 400 лева, заплатен по силата на Договор за правна защита и съдействие от 07.11.2023г., и внесена държавна такса за образуване на делото и разглеждане на жалбата в размер на 10 лв., общо 410 лв.

Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Акт за установяване на задължение на декларации №У000233/16.01.2023г., издаден от орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности“, отдел „Приходи“ в Община Димитровград, потвърден с Решение №ОК-01-69/28.06.2023г. на Началник отдел „Приходи“ в Община Димитровград.

ВРЪЩА преписката на органа по приходите при Община Димитровград за ново произнасяне, при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Община Димитровград да заплати на Н.Д.Л. ***, ЕГН **********, разноски по делото в размер на 410 (четиристотин и десет) лева.

Решението, на основание чл.160, ал.7 от ДОПК, е окончателно и не подлежи на обжалване.

Съдия: