№ 316
гр. Русе, 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20224500500400 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Е. Ф. Е., ЕГН: **********, с адрес
*******, и Е. З. И., ЕГН: **********, с адрес *******, чрез адв. П. И. и адв.
С. Ц. от ***, със съдебен адрес гр. Русе, ул. „Хан Аспарух“ № 31, ет. 2, против
Решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г. на РС – Русе, с което е
признато за установено в отношенията между жалбоподателите и ищците Б.
Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН: **********, че сключеният на
24.06.2015 г. договор за аренда между Е. Ф. Е. и Е. З. И., с предмет: имот №
050017, с площ 12 дка, находящ се в землището на *****, в *****, е
недействителен по отношение на новообразувания имот № 050037, с площ 6
дка, в землището на *****, в *****, с идентификатор № 67444.50.37, в частта,
с която жалбоподателят Е. З. И. е осъден да предаде на ищците владението на
поземлен имот № 050037, с площ 6 дка, в землището на *****, в *****, с
идентификатор № 67444.50.37, и в частта, с която жалбоподателят Е. Ф. Е. да
заплати на ищците сумата от 180 лв., представляваща арендна цена по
договор за аренда от 24.06.2015 г. за стопанска 2019/2020 г.
1
Жалбоподателят счита първоинстанционното решение за неправилно, а
в частта по отношение на осъдителния паричен иск – и за недопустимо.
Районният съд допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.
Направената от съда аналогия с чл. 40 ЗЗД била недопустима, тъй като
сделката не обвързвала останалите съсобственици и сключващият сделката
съсобственик не действал като представител на останалите такива. Съгласно
чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участвал в ползите и тежестите на общата
вещ съразмерно с частта си, а ответниците редовно изплащали припадащата
се част от арендата цена на другия съсобственик съобразно правата му на
собственост, но той неоснователно отказвал да приеме плащанията.
Районният съд игнорирал голяма част от доказателствата и възприел
погрешна фактическа обстановка. Според жалбоподателите от събраните по
делото доказателства се установявало, че всяка от страните предприемала
правни и фактически действия, според разбиранията си, целящи да охранят
личните им имуществени интереси. Считат, че при преценката дали
процесният договор накърнявал добрите нрави следвало да се съобразят не
само съдържащите се в него уговорки, а и цялостните отношения между
страните по делото по време на неговото сключване. Районният съд
необосновано отказал да обсъди възраженията на жалбоподателите за
цялостното поведение и отношение на ищците преди, по време на
преговорите и след тях. При обсъждането на възраженията и изложената от
ответниците фактическа обстановка, районният съд щял да достигне до
извода, че било налице цялостно недобросъвестно поведение от страна на
ищеца и неговото семейство, докато целта на ответниците била справедливо
да бъде поделени бизнесът и имуществото между двете семейства при равни
права, каквато била първоначалната уговорка. Поради това исковете се
явявали неоснователни. Неоснователни били твърденията на ищеца за
нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави. Не били
кредитирани и обсъдени възраженията на ответника против обстоятелствата
за нищожност, изложени от ищците. Цялостното им поведение било
недобросъвестно, като същите отказвали доброволно уреждане на спора и
поделяне на имуществото при равни права. Не било отчетено
обстоятелството, че жалбоподателите редовно заплащали припадащата се
част от арендната цена на ищците, поради което нямало как целта им да бъде
да ощетят ищците. Не било отчетено обстоятелството, че ищците
2
неоправдано отказали да получат припадащата им се част от арендната цена
по договора, а в същото време предявили настоящия иск за нейното
заплащане. За разлика от чл. 229 ЗЗД, където бил предвиден максимален срок
на договора за наем, в ЗАЗ нямало аналогична разпоредба, а дори напротив –
чл. 28, ал. 2 ЗАЗ говорела за пожизнен договор за аренда, като се
регламентирало съдебен ред развалянето на договор, сключен за срок по-
дълъг от 10 години или пожизнено. Законът предвиждал минимален срок от 5
години, но не и максимален такъв. Ответниците предприели действия по
сключване на процесния договор, които към него момент били позволени от
закона и това не следвало да се приеме, че договорът бил нищожен поради
накърняване на добрите нрави. Щом договорът можело да бъде сключен
пожизнено и от собственик, притежаващ повече от 50% от собствеността,
това означава, че положението било прието за законосъобразно от
законодателя. По отношение твърденията за ниска арендна цена и във връзка
с изслушаната експертиза, не можело да се приеме, че престацията била
незначителна или се равнявала на нулева цена. ЗАЗ регламентирала
отношенията между съсобствениците, като препращала към чл. 30, ал. 3 ЗС.
Ответниците изплащали редовно дължимата част от арендната цена на
ищците, но те демонстративно отказвали, което поведение следвало също да
се определи като накърняване на добрите нрави. Освен това ЗАЗ предвиждал
възможност всяка от страните да иска изменение в договора в частта, относно
цената, подобно на уредената в чл. 307 ТЗ стопанска непоносимост.
Нищожността се явявала явно несъответствие със закона към момента на
сключването на договора, каквото в процесния случай не било налице.
Настъпилата промяна в арендните цени не била основание за нищожност, а
основание за изменение на договора по съдебен ред. Недоказани били
твърденията, че ответниците целели да ощетят ищците. Напротив, установило
се, че целта на ответниците била да се постигне доброволна делба при равни
права. Безспорно било установено, че през 2013 г. страните влошили
отношенията си. Всеки искал да обработва земеделска земя, тъй като това бил
техният семеен доход. Невъзможността да се реши този спор с разум не
означавало, че има проява на нарушение на добрите нрави, която да доведе до
нищожност на договора. Моли за отмяната на обжалваното решение и за
постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Въззиваемите страни Б. Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН:
3
**********, и двамата с адрес *****, ***** чрез адв. Г. Ч. от ***, със съдебен
адрес гр. Русе, ул. „Александровска“ № 26, ет. 2, в законоустановения
двуседмичен срок са депозирали отговор на жалбата, с който считат същата за
неоснователна, а обжалваното решение – за правилно. Неоснователни били
твърденията, че договорът е действителен, защото не противоречал на
добрите нрави. Въпреки в ясното съзнание на единия ответник, че е
собственик само на ½ ид.ч. от процесния имот и предстои същият да бъде
поделен, той осигурил възможността да си извлича дългосрочно – за години,
ползите от него, като запазил възможността негови близки да обработват и да
лишат ищците от тази възможност. Затова договорът изначално е имал за цел
да доведе до неоснователно разместване на блага, както и да осуети
възможността ищците да ползват част от имота в техен ущърб. Визираната от
жалбоподателите възможност за съдебно изменение на договора съгласно чл.
16 ЗАЗ била само по отношение на страните по него, а ищците не са страни по
договора. По отношение доводите за нееквивалентност на престациите счита,
че цитираната от жалбоподателите практика е в смисъл, че следва да се
съобрази не само формалното съдържание на договора, а дали последиците
като краен резултат са съвместими с общоприетите житейски норми за
справедливост и добросъвестност. Всички обстоятелства във връзка със
сделката следвало да се преценяват комплексно дали водят до неоправдано
разместване на имуществени права, при което едно лице да търпи значителна
загуба, каквато то не е желало и очаквало. Моли за потвърждаване на
обжалваното решение, като претендира и разноски.
Постъпила е и частна жалба от Е. Ф. Е., ЕГН: **********, с адрес
*******, чрез адв. П. И. и адв. С. Ц. от ***, със съдебен адрес гр. Русе, ул.
„Хан Аспарух“ № 31, ет. 2, против Определение № 1775/05.05.2022 г. по гр.д.
№ 1949/2021 г. на РС – Русе, с което е отхвърлена молбата на Е. Е. за
изменение на Решение № 194/18.02.2022 г. в частта за разноските. Ищците
претендирали общо 1 833 лв. за производството, от които 1 200 лв. адвокатско
възнаграждение. Ответникът Е. Е. претендирал 900 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение. Искът за предаване на владението спрямо Е. Е. бил
отхвърлен. Отхвърлен бил и част от паричния иск. По отношение на
последния не бил взет предвид отказа на ищците да получат паричното
плащане, т.е. че те не станали повод за предявяването на иска, защото отказът
ищците да получат плащане представлява забава на кредитора. Освен това
4
ищците направили отказ от този иск, поради което разноски за това се дължат
не на тях, а на въззивниците. Не ставало ясно какво възнаграждение било
заплатено за всеки предявен иск, поради което заплатеното от ищците
адвокатско възнаграждение следвало да се раздели на три – т.е. по 400 лв. за
всеки иск. Искът за нищожност на договора бил уважен изцяло и следвало да
се присъдят 400 лв. за адвокатско възнаграждение, 216 лв. заплатена
държавна такса и 312 лв. депозит за вещо лице. Искът по чл. 108 ЗС бил
уважен само по отношение на ответника Е. И. и отхвърлен по отношение на Е.
Е., поради което се дължали 200 лв. адвокатско възнаграждение и 25 лв.
разноски за държавна такса. По отношение на ответника Е. Е. следвало да се
присъдят разноски в размер на 300 лв. за отхвърления паричен иск. Моли за
отмяната на обжалваното определение и за постановяване на ново, с което
първоинстанционното решение да бъде изменено в частта за разноските
съобразно обстоятелствената част на частната жалба.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
Частната жалба срещу определението по чл. 248 е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което също се явява
процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно.
Съдът обаче намира, че решението се явява недопустимо в частта, с
която районният съд се е произнесъл по предявения от ищците Е.и иск с
правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС против Е. Е. за заплащане на сумата от 540
лв., представляваща неплатена арендна цена за стопанските 2017/2018 г.,
2018/2019 г. и 2019/2020 г. В настоящия случай искът на ищците е уважен до
размера на 180 лв. и отхвърлен за разликата от 360 лв. до горницата от 540 лв.
Произнасянето на първоинстанционния съд, както в осъдителната, така и в
отхвърлителната част обаче е недопустимо, защото с протоколно определение
от 18.01.2022 г. по 1949/2021 г. на РС – Русе (находящо се на гърба на л. 110
от делото на РРС) съдът се е произнесъл по направения от ищеца отказ от
5
този иск, като производството по отношение на него е прекратено. Това
определение не е обжалвано и е влязло в сила, поради което районният съд е
бил десезиран във връзка с тази част от предмета на делото, но въпреки това
се е произнесъл по непредявен иск, следователно първоинстанционното
решение в тази част следва бъде обезсилено.
Разгледана по същество, въззивната жалба срещу първоинстанционното
решение се явява НЕОСНОВАТЕЛНА.
По делото е установено, а и няма спор, че Е. Е. и С. Е. са придобили при
равни права правото на собственост върху поземлен имот № 050017,
ЕКАТТЕ67444 по плана за земеразделяне на ***, с площ 12 дка, находящ се в
землището на *****, в *****. Страните били в преговори да поделят както
този имот, така и други, които също придобили в съсобственост, тъй като
имали общ бизнес. На 24.06.2015 г. Е. Е., в качеството си на ***, сключил със
зет си Е. И., в качеството си на ***, договор за аренда, по отношение на
гореописания поземлен имот, като било уговорено, че същият се сключва за
срок от 30 години, началото на неговото изпълнение било от стопанската
2016/2017 г. Уговорената арендна цена била 30 лв./дка. На 01.08.2016 г. С. Е.
предявил иск за делба против Е. Е. за процесния недвижим имот, като било
образувано гр.д. № 4416/2016 г. на РС – Русе и тъй като имотът бил реално
поделяем, делбеното производство приключило с решение, по силата на което
от поземлен имот № 050017, находящ се в землището на *****, в ***** били
образувани други два имота – нива с площ 6 дка, находяща се в землището на
*****, в *****, представляваща имот № 050037, и нива с площ 6 дка,
находяща се в землището на *****, в *****, представляваща имот № 050038.
Така 6 дка от поземлен имот № 050017 били получени в реален дял от
ищците Б. и С. Е.и съгласно протокол от съдебно заседание от 12.12.2017 г. по
гр.д. № 4416/2016 г. на РС – Русе.
Назначената в първата инстанция съдебна агро-икономическа
експертиза е дала заключение, че средните рентни плащания за сходни имоти
в периода 2015-2020 г. за *** били в размера от 58 лв./дка за стопанската
2015/2016 г. до 67 лв./дка за стопанската 2020/2021 г.
Разпитаните свидетели по делото излагат обстоятелства във връзка с
предходните работни отношения между страните, както и последвалото
влошаване на отношенията между тях, започвайки да водят съдебни
6
производства във връзка с неуредените си отношения.
По отношение на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД въззивният съд намира
решението за правилно. Законодателят не дефинира понятието "добри нрави",
но е придал правно значение на нарушаването им, приравнявайки го по
последици с нарушение на закона. В мотивите на ТР № 1 от 15.06.2010 г по
т.д.№ 1/2009 ОСТК на ВКС понятието „добри нрави“ е дефинирано като
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес.
Съдебната практика последователно приема, че в категорията „добри
нрави“ попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят
правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни
субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като
цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. Когато се
извършва преценка дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът
освен формално съдържание на сделката изследва и дали последиците,
крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски
норми за справедливост и добросъвестност. Тогава, когато сделката и
съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до
неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице
очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има
основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и
накърнява добрите нрави.
В случая безспорно при преценка дали процесният договор е накърнил
добрите нрави следва да се съобразят не само съдържащите се в него
7
уговорки, а и цялостните отношения между страните по делото по време на
неговото сключване. По делото е установено, че страните и техните семейства
са се намирали в процес на преговори за прекратяване на съсобственост, че са
имали разногласия и спорове, които са довели до изостряне и влошаване на
отношенията им до степен, че всеки от тях да предприеме действия, каквито
намира за подходящи спрямо собствените си разбирания и с които да защити
в максимална степен правата си в съсобствеността, дори и това да е във вреда
на другия съсобственик. Действителността на една сделка не би могла да бъде
предопределена от действителността и въобще естеството на друга сделка.
Ако едната от страните е извършила сделка със съсобственост, с цел
несправедливо да се облагодетелства за сметка на другия съсобственик, това
не дава основание на последния да сключва сделки с аналогична увреждаща
цел, черпейки „морално оправдание“ от предхождащото поведение на другия.
В този смисъл възраженията на жалбоподателите поддържани и във
въззивната жалба и в производството по делото в първата инстанция са
неоснователни. Поради това настоящият съдебен състав намира за
неотносимо да обсъжда в настоящото производство законосъобразността или
моралната укоримост на действия и сделки извършвани от някой от ищците,
още по-малко на техни роднини. В случай, че същите накърняват правата на
ответниците те следва да се защитят с предвидените от закона способи.
Недопустимо е да се приеме, че е възможна своеобразна „реторсия“ за
сключването на нищожни договори.
Съвкупната преценка на обстоятелствата, свързани със срок на договора
за аренда, арендната цена, взаимоотношенията на страните, роднинската
връзка между ответниците, преценени комплексно, дава основание да се
приеме, че договорът е сключен с единствена цел да осигури неоправдано
разместване на имуществени права, при което Е.и очевидно търпят
значителна загуба, която не са желали, а въззивниците и ответници по иска Е.
Е. и Е. И. – очевидна полза, т.е. налице е нарушение на добрите нрава.
Въпреки ясното съзнание у Е. Е. , че е собственик само на ½ ид.част от
процесните имоти и предстои тяхното поделяне, той е осигурила
възможността си да извлича дългосрочно (30 години) ползите от всички тях,
като запазва възможността нейни близки да ги обработват и лишава от тази
възможност Б. и С. Е.и, за които остава единствената възможност да
получават припадащата се част от арендното плащане, което е значително
8
занижено още при сключване на договора. И двете страни професионално се
занимават с обработката на земеделска земя и сключването на такъв
дългосрочен аренден договор при цена значително под пазарната и без
уговорен механизъм за нейното актуализиране е допълнително основание да
се приеме, че договорът изначално е имал за цел да доведе да неоснователно
разместване на блага, както и да осуети възможността на ищеца да ползва
част от имотите след разделянето им независимо от правото си на
собственост. Сключването от страна на Е. Е. на договора с близък роднина –
своя зет Е. И., в ущърб на Е.и и по време, когато са били във влошени
отношение и в процес на поделяне на съсобствеността, сочи по ясен и
категоричен начин за преследваната с него цел и дава основание да се приеме,
че накърнява добрите нрави и са налице предпоставките за прогласяване на
неговата нищожност по отношение на новообразувания имот, чиито
собственици се явяват ищците. За пълнота на изложението следва да се
отбележи, че е основателно твърдението на въззиваемите касателно
неприложимостта на чл. 16 ЗАЗ, доколкото ищците по делото не са страни по
договора за аренда въобще.
По отношение ревандикационния иск, макар в жалбата да е посочено,
че първоинстанционното решение се обжалва изцяло, не са изложени отделни
съображения за неговата неправилност досежно иска по чл. 108 ЗС, различни
от доводите за неоснователност на иска за нищожност на процесния договор.
За пълнота на изложението следва да се отбележи обаче, че искът по чл. 108
ЗС е правилно уважен спрямо Е. З. И. да предаде владението на спорния
недвижим имот на ищците. С оглед уважаването на иска за нищожност на
арендния договор между Е. И. и Е. Е. е налице липса на правно основание
имотът да остане във фактическата власт на някой от двамата ответници.
Предпоставките за уважаване на ревандикационния иск са ищецът да докаже,
че е собственик, както и да докаже, че спорният имот се владее от ответника.
В настоящия случай ищците успешно са провели пълно и главно доказване
касателно тези обстоятелства. След извършената по гр.д. № 4416/2016 г. на
РС – Русе съдебна делба, имот № 050037, с идентификатор № 67444.50.37, с
площ 6 дка, в землището на *****, в *****, е бил поставен в техен дял и те са
придобили собствеността върху него, т.е. придобили са самостоятелни права
върху поземлена площ, която е била част от съсобствения с първия ответник
нива, представляваща имот № 050017, с площ 12 дка, находящ се в
9
землището на *****, в *****. Искът е насочен спрямо тази новообособена
вследствие на извършената делба част от по-големия имот. По отношение на
това дали ответникът И. владее имота, следва да се обсъди и приложения по
делото „Договор за пренаемане“ от 25.12.2019 г., сключен между Е. И. и
„АЕМ АГРО“ ЕООД с управител А. С. Е. – съпруга на ответника Е. Е. и тъща
на втория ответник Е. И.. Съгласно клаузите на договора обаче същият е
сключен със срок една година, като основание за неговото прекратяване е
изтичането на срока. Предвид обстоятелството, че няма данни този договор да
е трансформиран в безсрочен или да е сключен нов, а от друга страна
ответниците не оспорват, че Е. И. държи имота. Предвид обявяването на
договора за аренда за нищожен, то спрямо ответника И. е налице липса на
основание същият да упражнява фактическа власт върху спорния имот №
050037 и затова районният съд правилно е уважил иска против него.
Предвид гореизложеното обжалваното решение следва да бъде
потвърдено по отношение на всички искове, с изключение на паричния иск с
правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, където е направен отказ от иска в
последното заседание по делото. В тази част решението следва да се обезсили.
Частната жалба против Определение № 1775/05.05.2022 г. по гр.д. №
1949/2021 г. на РС – Русе, с което е отхвърлена молбата на Е. Е. за изменение
на Решение № 194/18.02.2022 г. в частта за разноските, е ОСНОВАТЕЛНА.
Ищците са заплатили 1 200 лв. адвокатско възнаграждение за първата
инстанция, 316 лв. държавна такса, 312 лв. възнаграждение за вещо лице и 5
лв. такса за удостоверение. Правилно е становището на ответника, че
дължимите разноски са неправилно определени от районния съд, още повече
че ревандикационният иск е уважен само спрямо един от ответниците, а не
спрямо двамата, т.е. неосъденият да предаде владението ответник не следва
да дължи същия размер разноски за производство, както осъдения за това
такъв. В диспозитива на своето произнасяне за разноските районният съд е
осъдил двамата ответници да заплатят една сума на ищците, поради което
определението се явява неправилно. Определението е неправилно и поради
друго съображение – районният съд е извършил компенсация на разноските и
макар да е налице практика, която да приема такова действие за допустимо,
то в настоящия случай същата е неправилно приложена, доколкото в
мотивите на решението районният съд е приел, че и двамата ответници са
10
направили разноски по делото, но доказателства за направени такива са
представени само от Е. Е., но не и от Е. И., поради което е недопустимо да се
извършва компенсация с несъществуващо вземане за разноски в полза на
другия ответник. Освен това, с оглед произнасянето на районния съд по иск,
от който ищецът се е отказал, направеното искане за присъждане на разноски
в полза на ответниците по прекратената част от производството следва да се
уважи. Съдът не споделя обаче становището на частния жалбоподател
изразяващо се в това, че уговореното адвокатско възнаграждение следва да се
дължи по равно за всеки иск, ако не е посочено поотделно за конкретен иск
какво възнаграждение е било уговорено. Когато не е посочено кои разноски
за какъв иск са направени, то същите се дължат съразмерно уважената част от
исковете. В настоящия случай всички искове са оценяеми. Всеки от ищците е
заплатил адвокатско възнаграждение от по 600 лв. Предвид обстоятелството,
че искът по чл. 108 ЗС е уважен само спрямо ответника Е. И., то ответникът
Е. Е. не следва да носи отговорност за разноски по този иск, поради което, с
оглед прецизността, настоящата въззивна инстанция намира, че в
произнасянето си за разноските по първоинстанционното производство
следва да определи сумите за разноски на ищците, които всеки ответник
следва да заплати, поотделно, а не заедно, както е сторил районният съд. Така
съразмерно уваженият иск за нищожност на арендния договор всеки от
двамата ответници дължи разноски за адвокатско възнаграждение на ищците
в размер на 410,13 лв. По отношение на иска за нищожност всеки от двамата
ответници дължи поотделно разноски за държавна такса 108 лв., експертиза
156 лв. и съдебно удостоверение 2,50 лв. Разноски по ревандикационния иск
дължи само Е. И., като в тях се включват 94,93 лв. адвокатско възнаграждение
и 25 лв. държавна такса. Така като краен резултат по отношение разноските за
първа инстанция ответникът Е. Е. дължи общо 676,63 лв., а Е. И. – 796,56 лв.
От своя страна, съобразно представения договор за правна защита и
съдействие на Е. Е. и с оглед направения отказ от иска пред първата
инстанция и предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, ищците следва да
заплатят на този ответник сумата от 300 лв. – разноски за първа инстанция.
По отношение втората инстанция въззиваемите са направили разноски в
размер на 1 200 лв. за един адвокат. Жалбоподателите са направили
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което
въззивният съд намира за основателно, доколкото в производството пред
11
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, делото е със средна
фактическа и правна сложност, а производството е приключило в едно
заседание, в което процесуалният представител на ищците не се е явил.
Поради тези съображения разноските за адвокатско възнаграждение на
въззиваемите следва да се редуцира до 704,73 лв. Крайният изход на делото
пред въззивната инстанция е, че първоинстанционното решение следва да се
потвърди по отношение ревандикационния иск и иска за нищожност, а следва
да се обезсили в частта относно паричния иск. За последния ищците не са
ставали повод за произнасянето на съда, доколкото същият е бил десезиран
по отношение този предмет на делото, затова не следва да носят отговорност
за направените от ответниците разноски по отношение на паричния иск.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г.
на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която е признато за установено в отношенията
между Б. Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН: **********, и двамата с
адрес *****, ***** и Е. Ф. Е., ЕГН: **********, с адрес *******, и Е. З. И.,
ЕГН: **********, с адрес *******, че сключеният на 24.06.2015 г. договор за
аренда между Е. Ф. Е. и Е. З. И., с предмет: имот № 050017, с площ 12 дка,
находящ се в землището на *****, в *****, е недействителен по отношение
на новообразувания имот № 050037, с площ 6 дка, в землището на *****, в
*****, с идентификатор № 67444.50.37, както и В ЧАСТТА, с която Е. З. И.,
ЕГН: **********, е осъден да предаде на Б. Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л.
Е., ЕГН: **********, владението на поземлен имот № 050037, с площ 6 дка,
в землището на *****, в *****, с идентификатор № 67444.50.37.
ОТМЕНЯ Определение № 1775/05.05.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г. на
РС – Русе, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г. на РС –
Русе, В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ както следва:
ОСЪЖДА Е. Ф. Е., ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на Б. Б. Е., ЕГН:
**********, и С. Л. Е., ЕГН: **********, сумата от 676,63 лв. – разноски за
първа инстанция.
12
ОСЪЖДА Е. З. И., ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на Б. Б. Е., ЕГН:
**********, и С. Л. Е., ЕГН: **********, сумата от 796,56 лв. – разноски за
първа инстанция.
ОСЪЖДА Б. Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН: **********, ДА
ЗАПЛАТЯТ на Е. Ф. Е., ЕГН: **********, сумата от 300 лв. – разноски за
първа инстанция.
ОСЪЖДА Е. Ф. Е., ЕГН: **********, с адрес *******, и Е. З. И., ЕГН:
**********, ДА ЗАПЛАТЯТ на Б. Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН:
**********, сумата от 704,73 лв. – разноски за въззивното производство.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г. на
РС – Русе, В ЧАСТТА, с която Е. Ф. Е., ЕГН: **********, е осъден ДА
ЗАПЛАТИ на Б. Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН: **********, сумата
от 180 лв., представляваща арендна цена по договор за аренда от 24.06.2015 г.
за стопанската 2019/2020 г., и с която искът е отхвърлен за размера от 360 лв.
– арендна цена за стопанските 2017/2018 и 2018/2019 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
В частта, с която е отменено Определение № 1775/05.05.2022 г. по гр.д.
№ 1949/2021 г. на РС – Русе, а Решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. №
1949/2021 г. на РС – Русе, е ИЗМЕНЕНО по отношение на разноските
РЕШЕНИЕТО има характер на определение и подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в ЕДНОСЕДМИЧЕН срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13