РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 27.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, IV-„В“ състав в
откритото съдебно заседание на 15.12.2020 г. в състав:
Председател: Елена Иванова
Членове: Димитър Ковачев
Йоана
Генжова
При секретар Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия
Ковачев в.гр. дело N. 7020 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Oбразувано е по въззивна жалба от М.А.К., чрез адв. А.Т.,
САК, срещу решение № 276865 от 18.11.2019г., постановено по гр.д. № 37818/2019г.
по описа на СРС, 43-ти състав, с което са отхвърлени предявените от М.К. срещу
„Н.И.“ ЕООД искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, за сумата в размер на 2849,91 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 01.06.2014г. до 29.07.2016г. върху главница за неизплатено
трудово възнаграждение в размер на 12960,94 лева; сумата в размер на 2478,33
лева, представляваща законна лихва за периода от 29.07.2016г. до 15.06.2018г. върху
главницата за неизплатено трудово възнаграждение в размер на 12960,94 лева и
сумата в размер на 200 лева, представляваща неустойка, съгласно сключеното
между страните споразумение от 10.11.2016г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №39890/2018г., по описа на СРС, 43-ти
състав.
В жалбата се прави оплакване, че първоинстанционното
решение е неправилно и необосновано. Жалбоподателката твърди, че погрешно в
мотивите на съда е прието, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на
фактите, предпоставящи уважаване на заявените искови претенции. В тази насока
счита, че от платежните нареждания, приети като доказателство по делото се
установява, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението си
за заплащане на главница, за което е било подписано процесното споразумение,
както и че същият не е ангажирал доказателства за погасяване на дълга на
падежа. С оглед на изложеното, моли решението на първоинстанционния съд да бъде
отменено като неправилно и незаконосъобразно и да бъде постановено ново, с
което да бъдат изцяло уважени претенциите на ищцата. Претендира разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл.263, ал.1 ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна „Н.И.“ ЕООД. В отговора се излагат
съображения в насока неоснователност на въззивната жалба. Поддържа, че
своевременно с отговора на исковата молба, е релевирал възражение за плащане,
подкрепено с писмени доказателства. Посочва, че сумите по четирите броя
платежни нареждания са преведени преди датата на подаване на възражението по
ч.гр.д. № 39890/2016г. на СРС - 17.10.2018г. С оглед на това намира, че изводът
на първоинстанционния съд, че ищецът по делото не е доказал наличието на главен
дълг и изпадане на ответника в забава, е правилен. Противопоставя се и на
претенцията за неустойка, при твърдения, че не са изложени конкретни факти
неизпълнението на кое задължение обезпечава същата. По горните аргументи, моли
атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС констатира, че решението е валидно и допустимо. По отношение
на неговата правилност въззивния съд е обвързан от оплакванията в жалбата и от
императивните материални норми.
От
фактическа страна не се спори между
страните, че са били в трудово правоотношение до 14.03.2016г. Това се
установява и от неоспорените писмени доказателства (Трудов договор и заповед за
прекратяване на ТПО на л. 5,6 и 9 от делото на СРС).
От представените с исковата молба и с отговора на
същата споразумения се установява, че на 10.11.2016г. между страните са
подписани две споразумения. Едното (представено от ищеца- л. 7-8 от
делото) се отнася до сумата 12960,94 лева
–доплащане на трудово възнаграждение, начислено към работната заплата на ищцата
за м. 04.2014г., представляващо преизчисляване на заплатата според изменения в
размера на МРЗ за страната, както и за дължима лихва върху нея от 2849,91 лева
за периода 01.06.2014г. до 29.07.2016г.
Другото споразумение (представено от ответника – л.31-32)
се отнася за конкретно определени суми за неплатени възнаграждения и лихви дължими
за месеците Юни, Юли и Август от 2015г.
И в двете споразумения е посочено, че са свързани с подадено
заявление по чл. 410 ГПК от работника и образувано ч.гр.д 43304/2016г. на СРС и
че заявлението е от 29.07.2016г. Текста на споразуменията е почти идентичен.
От приетите по делото Изпълнителен лист от
11.04.2017г. (л.36 от делото) и Покана за доброволно изпълнение (л.37) и
Удостоверение на ЧСИ Р.М.на л. 47 се установява, че предмет на ч.гр.д. 43304/2016г.
на СРС са били само сумите по споразумението представено от ответника с
отговора на ИМ (за Юни, Юли и Август от 2015г. и лихви върху тях).
По делото няма данни за сумите, за които е било
образувано настоящото заповедно и исково дело да е имало подадено заявление по
чл. 410 ГПК преди 15.06.2018г.
Няма спор за действителността на някое от
споразуменията.
От приложеното към настоящото дело ч.гр.д. 39890/2018
г. се установява, че въз основа на представеното с исковата молба от ищеца
споразумение е образувано заповедното производство. Установява се, че заповедта
е връчена на длъжника-ответник, който е депозирал възражение, като е представил
с него и три броя платежни нареждания от 08.10.2018г; 07.08.2018г. и
25.09.2018г. на обща стойност 12960,00 лева.
Във възражението изрично е посочил, че с тях погасява
главницата по заповедта, като възразява само за размера на лихвите-липсва
оспорване на принципната им дължимост.
От ищеца е депозирано в заповедното производство
становище във връзка с възражението, в което е заявил, че главницата е погасена
с така представените плащания на ответника и е поискал заповедта за главница да
се обезсили, което е и сторено от заповедния съд.
С отговора на исковата молба ответника е представил,
както вече представените пред заповедния съд платежни, така и още едно от
14.09.2018г. за сумата от 3000,00 лева.
Възразил е за плащане на дължимите лихви- предмет на
исковата молба, като е посочил, че според него още с предишните плащания на
основание чл. 76, ал. 2 от ЗЗД е погасил лихвите, а не главницата и исковете за
лихви са неоснователни.
За да отхвърли исковете СРС е счел, за недоказано
наличие на главен дълг и изпадане в забава, като се позовал на наличието на
повече от едно споразумение и приел, че представеното от ищеца споразумение
касае друго дело (явно е счел, че това е ч.гр.д. 43304/2016г), като не се
касаело за техническа грешка, защото и лихвата уговорена в него била определена
до 29.07.2016г. и като датата на заявлението било посочено 29.07.2016г., а
настоящото заповедно 39890/18 било по заявление от 15.06.2018г. Счел е също, че
приложените платежни касаят плащане по ч.гр.д. 43304/16г. и освен това в
приложеното от ищеца споразумение нямало задължение да се плаща законна лихва
от 29.07.2016г. до 15.06.2018г.
Тези изводи
на СРС не се споделят от въззивния съд.
Същите са резултат от повърхностно изследване на писмените доказателства по
делото и несъобразяване с направените от страните твърдения по делото
включително в заповедното производство.
Както се посочи
по-горе не се спори, че споразуменията са две и имат различен предмет. При
съобразяване на приетите изпълнителен лист, ПДИ и Удостоверение на ЧСИ се
налага извод, че ч.гр.д. 43304/2016г. касае само суми по представеното от
ответника споразумение (относно три месеца от 2015г.) и това дело няма за
предмет задълженията по представеното от ищеца споразумение, при което изводът
на СРС, че последното касаело ч.гр.д. 43304/2016г. е несъстоятелен.
Във възражението по чл. 414 ГПК (в заповедното дело по
което е образуван настоящия процес) има твърдение за плащане на главницата по
заповедта с прилагане на платежни, с което всъщност ответника прави изрично
признание за съществуването на задължението от 12960,00 лева по представеното и
в заповедното производство от ищеца споразумение към датата на заповедта.
Следователно извода на СРС за липса на доказване, че е съществувал главен дълг
също не почива на съвкупна преценка на твърденията на страните с приложените
доказателства.
При съобразяване на посочените доказателства и
текстовете на споразуменията и с оглед на конкретната фактическа обстановка
(подписване на една и съща дата и във връзка със задължения произтичащи от едно
и също ТПО) се налага извод, че за изготвяне на представеното от ищеца
споразумение е ползвано като бланка представеното от ответника споразумение
(отнасящо се до други възнаграждения по ТПО между страните) при което част от
текстовете не са били премахнати макар да нямат връзка с неговия предмет, а с
другото споразумение (за сумите от 2015г.).
От факта, че лихвата е уговорена до 29.07.2016г.
(датата на депозирано заявление по чл. гр. д. 43304/2016) не следва извод, че
предмет на това дело са били и сумите предмет на представеното от ищеца
споразумение и е налице хипотетичност на неизпълнението или повторно претендиране.
Уговарянето на лихвата в чл. 1, т. 2 от процесното споразумение (представеното
от ищеца с исковата молба) следва да се тълкува във връзка с чл. 3, т. 5 от
същото и чл. 5 (1) и се налага извод, че съставлява отстъпка по смисъла на чл.
365 ЗЗД- страната се отказва от част от дължимата ѝ лихва за забава
(забавата изрично е констатирана до датата на споразумението в чл. 3, т. 5).
Абсолютно contra legem
е извода за неоснователност на претенцията за законна лихва за периода от
29.07.2016г. до 15.06.2018г, поради това, че такава лихва не била уговорена в
споразумението. Законна лихва се дължи по силата на чл. 86 ЗЗД и без да е
уговорена щом длъжника изпада в забава, а изпадането си в забава към депозиране
на заявлението по приложеното заповедно дело ответника не е оспорил- във
възражението е оспорен само размер, а в отговора на исковата молба се оспорва
дължимост поради плащане и липса на забава само до 20.11.2017г. (крайния срок
според споразумението).
Не отговаря на доказателствата и извода, че с
приложените платежни нареждания е плащано по ч.гр.д. 43304/2016г. Към датите на
платежните нареждания (всички след 15.06.2018г.) задълженията по ч.гр.д.
43304/16 са били погасени, което се установява от посоченото по-горе
удостоверение от ЧСИ на л. 47 от делото на СРС, според което погасяването е
настъпило към 18.05.2018г., при което и предвид на изричното твърдение във
възражението по чл. 414 от ГПК следва извод, че плащанията са по процесното
споразумение, касаещо главница от 12960,94 лева.
Независимо
от гореизложеното решението е само частично неправилно по своя резултат.
Според СГС с доказаните четири плащания са погасени
главницата, неустойката от 200,00 лева 9която СГС намира за дължима) и част в
размер на 2800,00 лева от лихвата по чл. 1, т. 1 от споразумението (цялата от 2849,91
лева) за период 01.06.2014г. до 29.07.2016г.,
Както се изясни
по-горе в заповедното производство са представени от длъжника платежните
(представени и с отговора на исковата молба) от 08.10.2018г.; 25.09.2018г. и
07.08.2018г, като е заявено че се плаща главницата. Кредитора видно от
изричното му становище е приел това частично плащане именно в погашение на
главницата. При това положение е неоснователно възражението на ответника
свързано с прилагането на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Както е изяснено и т. 1, абз. 9 от
ТР 3/2017г. на ОСГТК на ВКС: „…При
предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение,
което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи
кой елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора.
Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме
изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да извърши
погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД“.
Тоест когато има само един главен лихвоносен дълг
(както е в случая предвид погасяването на другите задължения към 18.05.2018г.,
удостоверено от ЧСИ) кредитора не обвързан от изявленията на длъжника какво
погасява, но може и да се съгласи с това изявление.
В случая такива изявления се съдържат във възражението
по чл. 414 ГПК и в становището на ищеца пред заповедния съд, при което следва
извод, че с плащанията посочени в заповедното дело е погасена главница, а не
лихви, каквото е възражението на ответника.
В хода на исковото дело е представено още едно
платежно от 14.09.2018г. за 3000,00 лева, което макар да е с отбелязване, че е
по ч.гр.д. 43304/2016г. СГС счита, че е по процесното споразумение, защото
както е посочено и в описаното удостоверение на ЧСИ задълженията по ч.гр.д.
43304/16 са били погасени към 18.05.2018г. Липсват данни за други изпълнителни
дела освен тези посочени в удостоверението на ЧСИ (всички погасени към
18.05.2018г.). Поради това следва да се приеме, че с това платежно е погасена
сумата от 200,00 лева за неустойка Тази неустойка е за неизпълнение на
задълженията по споразумението, а те са парични и следователно неизпълнението
им може да е само под формата на забавено такова. Неоснователно е възражението,
че не може едновременно да се претендира и лихва за забава щом като вредите
надхвърлят размера на неустойката, като по иска по чл. 86 ЗЗД в тези случаи
следва да се присъди само разликата между неустойката и по-големия размер на
законната лихва (Решение № 68 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 450/2011 г., I
т. о., ТК и др.)
Остатъка от сумата в размер на 2800,00 лева погасява
частично вземането за лихва за периода 01.06.2014г. до 29.07.2016г., като
остават дължими 49,91 лева.
Дължи се и лихва след 29.07.2016г, но СГС приема за
основателно възражението на ответника, че лихва се дължи само след 20.11.2017г.
Тълкуването на клаузите на чл. 5(1) вр. с чл. 4, т. 1 и т. 2 налага извод, че
волята на страните е да се даде срок на длъжника до 20.11.2017г. за погасяване
на всички суми без да дължи лихва до тази дата.
Изчислена от съда лихвата върху главницата от 12960,00
лева за периода от 21.11.2017г. до датата на заявлението по ч.гр.д.
39890/2018г. е в размер на 748,85 лева от която сума следва да се уважи само
размерът от 548,85 лева, защото както се посочи по-горе при едновременна
претенция за неустойка и лихва за забава искът по чл. 86 ЗЗД е основателен само
за разликата между неустойката и по-големия размер на законната лихва.
Или общо дължимите лихви са в размер на 598, 76 лева
(548,85 + 49,91), до който размер искът е основателен.
Поради несъвпадане на крайните изводи на въззивния съд
с тези на СРС решението следва да бъде частично отменено.
По разноските:
При този изход на делото и двете страни имат право на сторени
разноски съобразно изхода на делото.
Ищецът има право на разноски за заповедното и двете
инстанции на исковото производство.
За заповедното дело разноските му следва да се
изчисляват след като се вземе предвид, че има плащане на главницата в хипотезата
на т. 10“в“ от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС (плащане след заявлението) и ищецът
в срока за предявяване на иска не е направил искане да му бъде издаден
изпълнителен лист за част от разноските по заповедното дело, съответни на
платената главница, а такова искане не може да се направи пред исковия съд и
заповедта подлежи на обезсилване и за такава част от разноските, която
съответства на платената главница. Тя съставлява 71% от всички предявени суми в
заповедното дело и следователно за 71% от разноските заповедта следва да се
обезсили от заповедния съд след настоящото дело. Размера на разноските е
1650,00 лева за адвокатски хонорар по заповедното дело, като 71 % от него са
1171,50 лева. Остатъка е в размер на 478,50 лева, от които съобразно изхода на
делото следва да се присъдят 52,63 лева при уважени 11% от исковете предмет на
делото.
За исковото производство на ищецът се дължат разноски
съобразно изхода на спора и при уважени 11 % от исковете се дължат разноски за
адвокатски хонорар в размер на 110,00 лева при претендиран 1000,00 лева.
За въззивното дело се дължи адвокатски хонорар в
размер на 55,00 лева при претендиран 500,00. По отношение хонорара за
въззивното дело възражението на въззиваемия за прекомерност е неоснователно.
Претендирания от ищеца хонорар за въззивното дело е 500,00 лева и той е под
минимума по наредба 1/2004г. на ВАдС при интерес 5528,24 лева.
Възраженията на въззиваемото дружество по чл. 78, ал.
5 ГПК за заповедното и първоинстанционното дело са недопустими- просрочени са.
Същите е следвало да се направят до края на устните състезания пред СРС.
Ответника претендира и има право на разноски за
въззивната инстанция. Въпросът с неговите разноски за първа инстанция е решен с
влязло в сила определение по чл. 248 ГПК на СРС.
За въззивното дело претендира 600,00 лева, платени в
брой видно от договора за правна помощ, от които му се дължат 534 лева при
отхвърлени 89 % от жалбата, като възражението по чл. 78, ал. 5 направено от
пълномощника на въззивника е неоснователно –претендирания хонорар от 600,00
лева е съвсем малко под минимума по наредбата.
Въззиваемия-ответник следва да бъде осъден да заплати
по сметка на СГС за държавни такси сумата от 24,32 лева държавна такса за първа
инстанция върху уважения размер на исковете и сумата от 12,16 лева държавна
такса за въззивното дело.
С оглед цената на иска за лихва от 5328,24 лева решението
подлежи на обжалване пред ВКС
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 276865 от 18.11.2019г., постановено по
гр.д. № 37818/2019г. по описа на СРС, 43-ти състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от М.А.К. срещу „Н.И.“
ЕООД искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 и чл. 365 ЗЗД,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата до размер
на 598,76 лева, представляваща
законна лихва за периода от 21.11.2017г. до 15.06.2018г. върху главница от
12960,00 лева по споразумение от 10.11.2016г., подписано във връзка с дължимо
доплащане на трудово възнаграждение за период 01.01.2013г. 01.04.2014г. по
трудов договор от 01.01.1999г. за която сума е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №39890/2018г., по описа на СРС, 43-ти състав. КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО че „Н.И.“ ЕООД с ЕИК *****ДЪЛЖИ НА М.А.К. с ЕГН ********** сумата от 598,76 лева, представляваща законна лихва за периода от
21.11.2017г. до 15.06.2018г. върху главница
от 12960,00 лева по споразумение от 10.11.2016г., подписано във връзка с
дължимо доплащане на трудово възнаграждение за период 01.01.2013г. -
01.04.2014г. по трудов договор от 01.01.1999г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №39890/2018г., по описа на СРС,
43-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Осъжда „Н.И.“ ЕООД с ЕИК *****да заплати на М.А.К. с ЕГН **********
разноски за адвокат по ч.гр.д.
39890/2018г. на СРС в размер на 52,63,
както и разноски за адвокат по гр.д. 37818/2019г. в размер на 110,00 лева, както и за разноски за
адвокат за настоящото производство в размер на 55,00 лева.
Осъжда М.А.К. с ЕГН ********** да заплати на „Н.И.“ ЕООД с
ЕИК *****разноски за адвокат за настоящото въззивно производство в размер на 534,00 лева.
Осъжда „Н.И.“ ЕООД с ЕИК *****да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметката за държавни такси на софийски градски съд 24,32 лева държавна такса за първа
инстанция върху уважения размер на исковете и сумата от 12,16 лева държавна такса за въззивното дело.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател : Членове : 1. 2.