РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПАЗАРДЖИК
РЕШЕНИЕ
№ 312 / 18.6.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПАЗАРДЖИК, II състав в открито съдебно заседание на
двадесет и първи май през две хиляди и двадесетата година в състав:
СЪДИЯ :
ГЕОРГИ ПЕТРОВ
СЕКРЕТАР
: АНТОАНЕТА МЕТАНОВА
като
разгледа докладваното от съдия Петров адм. дело
№228 по описа на съда за 2020 год., за да се произнесе взе предвид
следното:
I. За характера на производството, исковете
и становищата на страните:
1. Производството е по реда на Глава Единадесета от
Административно процесуалния кодекс, във връзка с чл. 1, ал.2 от Закон за отговорността на
държавата и общините за вреди.
2.
Образувано е по искови претенции, заявени от П.П.Б., ЕГН **********,***, чрез
пълномощника адв. А.И., с посочен адрес ***, да бъде осъдена Областна дирекция на
МВР, гр. Пазарджик, да заплати на ищеца сумата от 300,00лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на извършени разноски
по заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по н.а.дело № 1741 по описа на Районен съд Пазарджик за
2019г., в производството по които е отменен Електронен фиш за налагане на глоба
серия К № 1302157 от 26.06.2019г., издадено от ОД на МВР, Пазарджик, както и обезщетение за забавено плащане на
същата парична сума съразмерно на законната лихва за периода от влизане в сила
на отменителното решение на районен съд, тоест от 19. 21.2019г., до
окончателното ѝ изплащане.
Сочи
се, че съобразно представения по делото договор за правна защита и съдействие
от 07.10.2019г., въпросната сума от 300,00лв., е фактически заплатено възнаграждение за адвокатска
защита, поради което са налице реално претърпени щети от ищеца, в резултат на
противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо се в издаването на
несъответния на закона Електронен фиш за налагане а глоба серия К № 1302157 от
26.06.2019г. Поддържа се, че независимо от обстоятелството, че електронният фиш
не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и въпреки, че поражда наказателноправни последици, е правен
резултат от санкционираща административна дейност.
Сочи
се, че в случая производството по обжалване на наложената с фиша санкция се е
развило по правилата на ЗАНН и НПК, в чиито разпоредби според ищеца, изрично е
предвидено, че разноски в производството по обжалване на наказателни
постановления не се присъждат. При това положение се счита, че представянето на
договора за правна защита и съдействие в производството пред съда, пред който
се обжалва наказателното постановление не е законово изискуема предпоставка.
Иска се
претенциите да бъдат уважени изцяло, като се присъдят сторените разноски в
настоящото производство.
3.
Ответната Областна дирекция на МВР, Пазарджик, пл. „Съединение“, №3, чрез
процесуалния представител юрк. П. е на становище, че исковите претенции са
неоснователни и недоказани в предявения размер.
Възразява
се, че по приложеното АНД № 1741 по описа на Районен съд Пазарджик за 2019 г.,
не се съдържа договор за правна защита и съдействие, а същият е представен едва
с исковата молба. Според ответника, това налага извода, че този частен документ
не е съставен за производството за което е следвало, а е съставен за настоящето
производство по чл. 1 от ЗОДОВ. Счита се в тази насока, че договорът за правна
защита и съдействие съгласно тълкувателно Решение № 6/2013 г. на ВАС, има
обвързваща доказателствена сила и играе ролята на разписка. Според ответника,
представения договор за правна защита и съдействие е частен диспозитивен
документ, като има данни за авторство, дата на съставяне, но тъй като е
представен за производство извън това за което е бил съставен, не обвързва съда
със своята доказателствена сила. В този контекст се поддържа, че не е доказана
претенцията за реално заплатено адвокатско възнаграждение по производството за
което се претендира.
Желанието
на страната е исковите претенции да бъдат отхвърлени, като се присъдят разноски
по осъществената юрисконсултска защита.
4.
Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура Пазарджик
дава заключение, че исковите претенции са неоснователни. Развиват се
съображения в насока, че частният документ може да бъде ценен, ако е представен
навреме, а процесния договор е представен едва по настоящето дело.
II. За фактите :
5.
Производството по адм. н. дело № 1741 по описа на Районен съд Пазарджик за 2019г. е
било сложено в ход по жалба на П.П.Б., заявена чрез процесуалният му
представител адв. А.И., срещу Електронен фиш
за налагане на глоба за нарушение установено с автоматизирано техническо
средство или система, серия К №1302157 от 26.06.2019г., издаден от ОД на МВР,
Пазарджик, с който за нарушение по чл. 21, ал. 1 от Закона за движението по
пътищата, на основание чл. 189, ал. 2, т. 3 от ЗДвП, на Б. е наложена глоба в
размер на 100,00лв.
6. За защита на правата и законно
установените си интереси в това производство, Б. писмено е упълномощил свой
процесуален представител по делото, като защита е била фактически осъществена в хода на
производството от адвокат А.И. ***. Освен въпросното пълномощно(л. 23
по а.н.дело № 1741/2019г.), в хода на административно наказателното
производство, не е бил представен друг документ, във връзка с мандатните
правоотношения, установени между Б. и процесуалният му представител.
В хода
на производството по а.н.дело № 1741 по описа на Районен съд Пазарджик за
2019г., адв. И. очевидно е изготвила и депозирала жалбата против електронния фиш
и извършвала е съответните процесуални действия в защита на своя клиент.
7. С
Решение № 665 от 20.11.2019г., постановено по н.а.д. № 1741 по описа за 2019
г., Районен съд Пазарджик е отменил
изцяло Електронен фиш, серия К №1302157 от 26.06.2019г., издаден от ОД на МВР,
Пазарджик.
Решението
не е обжалвано и съответно е влезнало в законна сила на 14.11.2019г.
8. В
хода на настоящото производство се представи писмен Договор за правна защита и
съдействие, серия А, бл. № 681687 от 07.10.2019г., сключен между П.П.Б., като клиент и адв. А.И., като негов
представител. Установения между страните предмет на договора е „…изготвяне и подаване на жалба с/у ЕФНГ сер.
К № 1302157 на ОДМВР Пазарджик и представителство пред районен съд….“. Уговореното
възнаграждение е в размер на 300,00лв., като е вписано, че сумата е платена
изцяло и в брой на 07.10.2019г. Договора е подписан от клиента и от адвоката.
III. За
правото:
9.
Несъмнено е, че задължението за заплащане на разноски извършени в хода на
конкретно съдебно, исково или административно производство, представлява по
правната си същност елемент от съдържанието на облигационно отношение между
страните в процеса, по силата на което едната от тях, чиято поддържана в
процеса позиция е била призната от съда за основателна, има правото да иска от
противната страна, да ѝ
заплати направените деловодни разноски. Правоотношението съдържа всички белези
на облигационното отношение, доколкото има имуществен характер, а в
съдържанието му влизат правото да се иска от насрещната страна определено
поведение - заплащането на разноските по делото и корелативното на това право,
задължение на противната страна да плати въпросните разноски. Тези права и
задължения са релативни. Правоотношението има едностранен характер. Негов обект
е парична сума, която включва само направените по делото разноски – държавните
такси, разноските по производството (възнаграждение за вещо лице, разноски по
призоваване на свидетели и пр.) и възнаграждението за един адвокат, ако
страната е имала такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако такова е
осъществено. Правоотношението възниква, като последица от влязлото
в сила съдебно решение, в което съдът е присъдил в полза на съответната
страна, сторените от нея разноски.
10. В
част от доктрината и съдебната практика се счита, че тази материалноправна
отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички
вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по
делото.
Това
становище не може да бъде споделено. Упражняването на право на иск, респективно
на правото на жалба срещу административен акт и съответно, осъществяването на
право на участие и защита в процеса на ответната по иска или по жалбата страна,
явно не могат да бъдат квалифицирани като противоправно поведение, включително
когато се окаже че иска, жалбата или пък респективно, осъществената процесуална
защита срещу тях са неоснователни. Използваната в доктрината квалификация
„неоснователно предизвикан правен спор“, като описание на елемент от
фактическия състав с проявлението на който се свързва пораждането на
задължението за заплащане на разноски, не превръща воденето на съдебен процес
или защитата на ответника в съдебния процес в противоправна дейност, нито пък
облигаторното задължение за поемане на разноските по съдебното уреждане на
спорния между правните субекти въпрос, в осъществяване на юридическа
отговорност за извършен деликт в резултат на който за една от страните са
причинени подлежащи на обезщетяване вреди.
11. В този
смисъл, би могло да се каже, че разноските по разрешаването на спорен между
правните субекти въпрос са подобни на разноските по сключването или
изпълнението на договор (примерно по чл. 186 от ЗЗД) или пък на разноските по
сключване на извънсъдебна или съдебна спогодба (чл. 78, ал. 9 от ГПК, чл. 20 и
чл. 178 от АПК). Поради тази причина, не е възможно да се приеме, че
възлагането от съда на задължение за заплащане на разноски, съставлява
осъществяване на юридическа, деликтна отговорност.
В този
контекст на разсъждения, трябва да се съобрази правилото на чл.3, изр. първо от ГПК, според което участващите в съдебните производства лица и техните
представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави,
както и правилото на чл. 91, изр. първо, предл. първо от ГПК, съобразно което
страна, която неоснователно причини отлагане на делото, понася независимо от
изхода му разноските за новото заседание. Тук вече може да се каже - Ето това
именно са случаите в които осъждането за заплащане на разноски, съставлява
осъществяване на деликтна отговорност за виновно (вкл. при условията на
небрежност във втората хипотеза) предприето поведение от страната в съдебния
процес.
12. С
оглед изложеното до тук, трябва да се посочи, че искането за присъждане на
разноски в съдебния процес и искането за присъждане на обезщетение за
претърпени имуществени вреди имат различно основание. Това ще рече, че искането
за присъждане на разноски, извършени в съдебно производство по обжалване на
наказателно постановление, не могат да се търсят под формата на претърпени
вреди в друго, отделно исково производство по реда на ЗОДОВ. Такъв иск, би
следвало да се определи като недоказан, защото макар и фактически извършени от
лицето и довели до намаляване на неговата имуществена сфера, тези разноски не
са вреди от осъществено противоправно поведение на другото лице от което се
искат и присъждането им не може да бъде форма на осъществяване на неговата
юридическа, гражданска отговорност.
Поради
тази причина, разноските следва да бъдат присъдени именно в съдебното
производство в хода на което те са извършени.
13.
Пречки това да бъде сторено не се откриват, нито в ЗАНН, нито пък НПК.
Действително в ЗАНН, липсваха (до допълването на чл. 63 от ЗАНН, с нови
ал. 3, ал. 4 и ал. 5, обн. ДВ, бр. 94 от 2019 г.) нарочни правила относно
присъждането на разноски, което в никакъв случай не трябва да бъде приемано,
като забрана това да бъде сторено. При положение, че законодателя е считал, че
такава рестриктивна мярка трябва да бъде приложена, тоест разноски в
производството по чл. 63 от ЗАНН да не бъдат присъждани, разбира се, той
несъмнено би възвел в правна норма това разрешение, което в твърде съществена
степен засяга правата и защитимите интереси на страната, чиято позиция в
процеса е призната за основателна от съда с постановения от него краен съдебен
акт.
Такава
забрана обаче няма установена, нито в ЗАНН, нито пък НПК, към който препраща
чл. 84 от ЗАНН. Според чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат
за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела
от общ характер остават за сметка на държавата, а разноските по дела,
образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител.
Цитираният текст, повече от очевидно не съдържа каквото и да е ограничение или
забрана, на признатият за невинен, да не бъдат присъдени разноските, които той
е заплатил в хода на съдебното производство (а не държавата, т.е. съда или
прокуратурата са извършили).
Достатъчно
в тази насока е да се съобрази, нормата на чл. 190, ал. 2 от НПК според която,
за присъдените разноски се издава изпълнителен лист от първоинстанционния съд.
Очевидно
е че законодателят е уредил възможността за присъждане на разноски в хода на
наказателното съдебно производство и не я е ограничил единствено до разноските,
които се възлагат в тяжест на частният тъжител. Както се посочи, обратното
разрешение е твърде рестриктивно и в съществена степен засяга правата на
страните в съдебния процес, поради което без съмнение би било изрично
установено в процесуалния закон.
14.
Впрочем, разбирането, че не е допустимо прилагане по аналогия на правилата
установени в чл. 143 от АПК, поради което разноски не може да бъдат присъждани
в съдебното производство по обжалване на наказателно постановление (до
допълването на чл. 63 от ЗАНН, с нови ал. 3, ал. 4 и ал. 5, обн. ДВ, бр. 94 от
2019 г.),
има за последица пораждането на необходимостта от водене на подобно на
настоящото, ново исково производство по реда на ЗОДОВ (като единствена друга
възможност за защита на правата), което след отмяната на наказателното
постановление е с отнапред известе́н резултат, но в хода на което отново се
извършват деловодни разноски и те отново се възлагат в тяжест на административно
наказващият орган. Прилагането на закона по този начин е в явно и нетърпимо
противоречие с функциите които би трябвало да осъществява правното регулиране
на обществените отношения.
15.
Независимо от изложеното до тук обаче, необходимо е да се съобрази и следната,
установена с тълкувателни актове съдебна практика :
Съобразно
разясненията в Тълкувателно постановление №2/2014 от 19 май 2015 год., по
тълкувателно дело №2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, дейността по административно
наказване по естеството си е правораздавателна дейност на администрацията,
насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно
сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на независимост
и самостоятелност на решаването.
Тя е
свързана със защитата на реда в областта на държавното управление по аргумент
от чл. 6 от Закона за административните нарушения и наказания и представлява
управленска дейност по осъществяване на административно наказателна
отговорност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност -
правотворческа, правоприлагаща и договорно - правна, класифицирани според
предметното им съдържание и цел, тя представлява форма на административна /изпълнителна/
дейност, извършва се по административен ред, чрез метода на субординация, въз
основа на законово предоставена административно наказателна компетентност.
Наказателното постановление (респективно електронния фиш за налагане на глоба
за нарушение, установено с автоматично техническо средство или система), като
резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява
по естеството си волеизявление на орган на изпълнителната власт, макар и да не
се издава по реда на АПК и съответно, да не носи белезите на индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21 от АПК. Въпреки това, основният вид на
дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия
или бездействия във връзка с административното наказване, не дава основание
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да се
тълкува ограничително, като приложното й поле се свежда до административните
актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления,
с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния
обхват на закона.
За
квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, определяща е не
правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа,
негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, определящо за
квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, е обстоятелството, че
актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и
въпреки че поражда наказателно правни последици, е правен резултат от
административна дейност по осъществяване на една от формите на юридическа
отговорност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно
възложени задължения, упражнена административно наказателна компетентност,
законово предоставена на органите в рамките на административната им
правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на
административна дейност.
Законодателят
не предвижда ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото
искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие
незаконосъобразно наказателно постановление, действия или бездействия в рамките
на административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени
разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.
16. При
това положение и с оглед обезателния характер на тълкувателните постановления,
които съобразно нормата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни
за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното
самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове,
се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за
обезщетение за вреди от категорията на процесните, с правно основание чл. 1,
ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК, отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление, следва да се преценява като
отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от административен
орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност.
Както е
прието в прежде посоченото Тълкувателно постановление, макар електронния фиш за
налагане на глоба, да не е индивидуален административен акт по смисъла на чл.
21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща
административна дейност.
17.
Според Тълкувателно решение № 2 от 03.06.2009 г. на Върховния административен
съд, Общо събрание на съдиите от I и II колегия, постановено по тълкувателно
дело № 7 по описа за 2008 г., административните съдилища не присъждат разноски
в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по
административно наказателни дела.
Съответно,
съобразно Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г., постановено по тълк. д. №
2 по описа за 2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от същия закон.
18. При
това положение, трябва да се съобрази, че според чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (във
връзка с чл. 203, ал. 1 АПК), държавата и общините отговарят за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административно
процесуалния кодекс.
Следователно,
иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, обема следния фактически състав
: причинена вреда - имуществена или неимуществена ; незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината
; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод
изпълнението на административна дейност ; пряка и непосредствена причинна
връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и
настъпилата вреда.
19. С
оглед изложените до тук фактически и правни съображения, ще следва да се
приеме, че този фактически състав е осъществен в конкретния случай.
В
процеса по оспорване на електронния фиш за налагане на глоба, Б. е фактически
заплатил сумата от 300,00лв. за да си осигури необходимата, квалифицирана
правна помощ. Упълномощената от него адв. И. е изготвила жалбата срещу
електронния фиш и е извършвала други процесуални действия в защита на
доверителя си. Обжалваният електронен фиш е бил отменен с влязло в сила съдебно
решение. В резултат на издаването на незаконосъобразното наказателно постановление
(отменено по съответния ред), за ищеца са настъпили претендираните имуществени
вреди.
Казано
с други думи, иска за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на
300,00лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството
по а.н.дело № 1741 по описа на Районен съд Пазарджик за 2019г. е доказан по основание и размер и като такъв
ще следва да бъде уважен.
20. С
оглед възраженията на ответника, ще следва да се отговори на въпроса, дали
представянето на договора за правна защита и съдействие от 07.10.2019г., едва в
хода на настоящото исково производство, променя по някакъв начин възприетия
вече извод за основателност и доказаност на главната искова претенция.
Както
се посочи в т. 17 от настоящото решение, според Тълкувателно решение № 2 от
03.06.2009 г. на Върховния административен съд, административните съдилища не
присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на
районните съдилища по административно наказателни дела. Това ще рече, че
облигаторната претенция за заплащане на деловодните разноски е недопустима за
разглеждане в хода на административно наказателното производство, поради което,
както заявяването ѝ по
този ред, така и представянето на доказателства
за
нейната основателност са изключени. Явно поради тази причина, в производството
по а.н.дело №1741 по описа на Районен съд Панагюрище за 2019г. е представено
единствено писмено пълномощно(л. 23 по а.н.дело № 1741/2019г.), с
което Б. е овластил своя процесуален представител, да извършва от негово име и
за негова сметка необходимите процесуални действия.
Както
се посочи в предходното изложение, според тълкувателните актове на Върховния
съд, компенсирането на разноските, сторени в административно наказателното производство
е допустимо да стане в хода на последващо исково производство на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203,
ал. 1 АПК. Изцяло логично и последователно от процесуално правна гледна точка е
при това положение, доказателствата които съдържат необходимите данни относно
основателността и размера на исковата претенция, да бъдат представени, не
някъде другаде, а именно в производството, в хода на което, тази точно
претенция ще се разгледа и разреши по същество. Казано с други думи, обсъждания
договор за правна защита и съдействие няма каквато и да е релация с
административно наказателното производство, но е пряко доказателство за
основателността на исковата претенция за обезвреда по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Не може
да бъде споделено разбирането на част от съдебната практика, че непредставянето
на договора за правна помощ (с обективирани в него данни за извършено плащане
на паричната сума) в рамките на съдебното административно наказателно
производство, налага извода, че този частен документ, представен едва в хода на
исковото обезщетително производство, не доказва плащане на адвокатско
възнаграждение по конкретно дело и за конкретното процесуално представителство.
Действително,
договора за правна защита и съдействие е частен документ и има формална
доказателствена сила, относно обективираните в него волеизявления на страните.
Тази доказателствена сила разбира се, по никакъв начин не се повлиява от
обстоятелството, дали този документ за извършен паричен разход се представя в
хода на административно наказателното или едва в хода на исковото съдебно
производство. Няма процесуално правна норма, която да придава различна
доказателствена тежест относно един и същ писмен документ, в зависимост от
това, дали той е бил представен в хода на едно или на друго съдебно
производство. Казано с други думи, представянето на Договор за правна защита и съдействие, серия
А, бл. № 681687 от 07.10.2019г., сключен между
П.П.Б., като клиент и адв. А.И., едва в хода на настоящото исково
производство, не го прави по-малко доказателство и не елиминира само по себе си
неговата доказателствена сила в сравнение със хипотезата, ако този договор бе
представен в хода на административно наказателното производство.
Това
следва от естеството на настоящият правен спор. Не трябва да се забравя, че той
има за предмет претенция за обезщетяване на претърпени вреди, а не претенция за
заплащане на съдебни разноски, направени в хода на друго съдебно производство
21. На
следващо място, както се посочи в т. 8 от настоящото решение, установения между
страните предмет на договора е „…изготвяне
и подаване на жалба с/у ЕФНГ сер. К № 1302157 на ОДМВР Пазарджик и
представителство пред районен съд….“. Това несъмнено и еднозначно сочи, че
поетите от адв. И. задължения и извършения от ищеца разход са именно във връзка
с обжалване на въпросния електронен фиш сер. К № 1302157 на ОДМВР Пазарджик,
което пък несъмнено е предмет на правния спор по а.н.дело №1741 по описа на
Районен съд Панагюрище за 2019г.
Скрепени
с подписите на страните по договора са волеизявленията, че уговореното
възнаграждение в размер на 300,00лв. е
платено изцяло и в брой на 07.10.2019г. Данни, които да подлагат на съмнение
факта на плащане, не се заявиха и не се установиха по делото.
Следва
за пълнота на изложението да се добави, че обсъждания договор за правна защита
и съдействие е съставен върху образец от кочан, серия А, с пореден бланков
номер 681687, което е основателна индиция за това, че същият не е антидатиран.
Впрочем, в хода на настоящото производство,
автентичността на писмения документ не бе оспорена и не бе поискано откриване
на производство в тази насока.
22.
Като доказана и основателна по изложените до тук съображения се явява и
акцесорната претенция на ищеца, да се присъди обезщетение за забавено плащане
на паричното задължение от 300,00лв. в размер на законната лихва, съответно
считано 19.12.2019г., тоест от датата на влизане в сила на отменителното
решение на районния съд.
В този
смисъл Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г., постановено по гр.д. № 3 по
описа за 2004 г. на ВКС, ОСГК сочи, че при незаконни актове на администрацията
началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва
върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната
давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на
решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при
нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или
бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им.
Тук, за
пълнота на изложението трябва да се поясни, че в случая искането да се присъди “законната лихва”, несъмнено
следва да бъде разбирано като претенция за осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за забавено плащане на парична сума, за периода от изпадане в забава на
длъжника до окончателното й изплащане, намираща правното си основание в
чл.86 ал.1 изр. първо от Закона за
задълженията и договорите. Това е изрично посочено в исковата молба.
Несъмнено
е, че в случая става реч именно за обезщетение, защото - първо, това е
легалният термин и второ, естеството на търсената защита е да се обезщети
кредитора за вредите които търпи от незаплащането на падежа на определена
парична сума за която се твърди, че е дължима от ответника.
Отделен
е въпроса, че конкретния размер на това обезщетение, който не подлежи на
доказване в съдебното производство, се
съизмерва с нормативно определен лихвен процент.
Разбира
се, обсъжданото обезщетение се дължи за период от момента на изпадане в забава
на длъжника до окончателно му издължаване спрямо кредитора. В този смисъл,
трябва да се посочи, че действително, влизането в сила на съдебното решение с
което е отменено наказателното постановление е денят в който възниква
задължението за заплащане на присъдената парична сума, по смисъла на чл. 84,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
23. В
тази насока е необходимо за пълнота да се добави още следното : Несъмнено е, че
забавеното плащане на конкретна парична сума, причинява вреда на кредитора,
поради невъзможността да се ползва от нея в определен период от време.
Най-малкото, което кредиторът е възможно да предприеме, ако сумата му бе
издължена в срок е да я вложи в банка и да получи съответната лихва по влога.
Именно поради тази причина, по аргумент от чл. 86, ал. 1 изр. второ от ЗЗД този
размер (равностойността на законната лихва) не се доказва, като ефективно
претърпяна вреда. Разбира се, ако се търси обезщетяване на някакви по-големи по
размер вреди, които са настъпили от забавата, то те следва да бъдат доказани по
общия ред.
Действително
в процесуалните закони, не е предвидена изрична възможност за присъждане на
обезщетения за забавено плащане на съответно присъдени разноски по делото. Това
законодателно разрешение обаче е логично обяснимо. Обезщетението по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД е мислимо от момента, когато главното парично задължение е станало
ликвидно и изискуемо. Ясно е че към момента на присъждане на съдебните разноски
със съответния съдебен акт (включително и когато той е постановен от касационна
инстанция) не е възможно да се знае, дали и кога, същият ще влезе в законна
сила и съответно ще подлежи на изпълнение. След като момента в който длъжникът
по престацията за заплащане на разноски ще изпадне в забава, не е възможно да
бъде известен към момента на постановяване на
съдебния акт, то повече от ясно е че не е възможно съдът да присъди и
обезщетение за забавено плащане по чл.86 от ЗЗД.
Няма
пречка, обаче това обезщетение да бъде претендирано от кредитора по исков ред,
при положение, че неговия длъжник забави изплащането на главницата. Прочее,
както подробно се посочи в предходното изложение, по идентичен начин стои
въпроса и във връзка с процесното искане за присъждане на главницата от
300,00лв. Именно защото в процесуалния закон липсваше изрична разпоредба за
присъждането на разноски в съдебното административно наказателно производство,
те следва да се търсят по общия ред, в случая установен в ЗОДОВ. Ето защо, на
същото основание и по същия ред, ще следва да се иска и обезщетението по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД.
IV. За
разноските :
24. На
основани чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва да бъдат присъдени
сторените в производството разноски. Те, съобразно представения по делото
списък, се констатираха в размер на 410,00лв. от които 10,00 лв., заплатената държавна
такса и 400,00лв., заплатено адвокатско възнаграждение.
Ето
защо, Съдът
Р
Е Ш И
:
ОСЪЖДА Областна дирекция на
МВР, Пазарджик, пл. „Съединение“, №3, да заплати на П.П.Б., ЕГН **********,***,
сумата от 300,00лв.(триста лева), обезщетение за имуществени вреди,
представляващи извършени разноски за адвокатско възнаграждение по н.а.дело №
1741 по описа на Районен съд Пазарджик за 2019 г., както и обезщетение за
забавено плащане на същата парична сума съразмерно на законната лихва, считано
от 19.12.2019г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на
МВР, Пазарджик, пл. „Съединение“, №3, да заплати на П.П.Б., ЕГН **********,***
сумата от 410,00лв. (четиристотин и десет лева), представляващи разноски по
заплащане на държавна такса и възнаграждение за един адвокат.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
Административен
съдия : /п/
РЕШЕНИЕ
№7731/29.06.2021 Г. АД№8829/2020 Г. НА ВАС
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 312/18.06.2020 г. по адм.
дело № 228/2020 г. по описа на Административния съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - Пазарджик
да заплати на П. Б., [ЕГН], разноски в размер на 300 (триста) лева.
Решението не подлежи на обжалване.