Р
Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………………гр.София, 10.05.2021г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ІV „В“ състав,
в открито съдебно заседание, проведено на единадесети юни, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева Мл. съдия Кристиян Трендафилов
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия Зл. Чолева гр.дело № 5443
по описа за 2019 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва
се решение от 01.11.2018 г., постановено по гр.д. № 31477/2013 г. на СРС, I ГО, 50 състав, в частта с която е
отхвърлен предявеният от В.Г.П. срещу Прокуратурата на Република България иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 и пр.2 от ЗОДОВ (преди изменението със
ЗИДЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.- в сила към процесния период) - за осъждане на ответника да заплати разликата
над 3 500 лв. - до пълния предявен размер от 20 000 лв., като обезщетение
за неимуществени вреди, в резултат на повдигането на обвинение за престъпления,
за които обвинението е било частично прекратено от съда и е бил оправдан с
влязла в сила присъда по НОХД 11331/2008 г. на СРС, НК, 18 с-в.
Срещу
първоинстанционното решение в горепосочената част е постъпила въззивна жалба от
ищеца В.Г.П..
Въззивникът
поддържа доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на
материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Посочва, че
законосъобразно и правилно с решението СРС е приел за доказано наличието на
предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ - за ангажиране отговорността на
ответника, но
въпреки това СРС не е оценил всички обективни факти по делото относно степента
и интензитета на търпените от него неимуществени вреди, при което не е
определил справедлив размер на дължимото му обезщетение. Въззивникът
счита ,че неправилно съдът не е
кредитирал показанията на свидетеля Д.Б.относно
установените факти: влошаване на здравословното му състояние /на ищеца/,
нарушаване на отношенията във семейството и промяната в поведението му /на
ищеца/. Твърди, че установените с гласното доказателство здравословни проблеми
са били преходни и по тази причина не е потърсил медицинска помощ в лечебно
заведение, поради което не са и съставяни медицински документи. Въззивникът излага
доводи, че е тъпял негативни емоции от притеснението, което е предизвикал на
неговите близки. Поддържа, че след като е разбрала за обвинението, майката на
децата му е ограничила контактите им с него. Счита, че първоинстанционният
съд е подценил и не съобразил в достатъчна степен установените от свидетеля
данни за промени в характера му , че е станал сприхав, изнервен, разсеян и е занемарил
работата си. Намира, че от първата инстанция не съобразен в достатъчна степен и
негативният ефект на наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“, като той
осезаемо е усещал задължението да се подчинява на процесуална дисциплина под
страх, че ще бъде задържан под стража. Поради извършените в офиса му следствени
действия, твърди, че авторитетът му на работодател бил накърнен. Навежда
доводи, че определеният общ размер на обезщетение за търпените от ищеца болки и
страдания не съответства на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. С
изложените доводи, въззивникът-ищец мотивира искането
си за отмяна на решението в обжалваната част и вместо него постановяването на
друго, с което предявеният иск да бъде уважен в пълния предявен размер. Заявява
искане за присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна,
Прокуратурата на Република България - не депозира писмен отговор в срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК. В хода на въззивното производство заявява становище за неоснователност
на жалбата и искане за потвърждаване на атакуваното решение. Не претендира
разноски по делото за въззивното производство.
Софийският градски съд,
като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 3
от ГПК, приема за установено следното:
Жалбата
е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което се явява
допустима.
При
извършената служебна проверка по реда на чл. 269, предл.
1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, поради което дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на
доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на
чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Предявен
е иск от В.Г.П. срещу Прокуратурата на РБ за сумата от 20 000 лв., претендирана
като обезщетение за неимуществени вреди, /психически и физически здравословни
проблеми, засягане на честта и достойнството, както и на доброто име пред
обществото, проблеми в семейството и осъществяването на стопанската му дейност/,
претърпени в периода от 09.07.2007 г. /датата на образуване на наказателното
производство срещу ищеца/ - до датата на влизане в сила на оправдателната присъда
по н.о.х.д. 11331/2008 г. на СРС, НК, 18 с-в.- 16.02.2010 г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска /24.07.2013г/.- до
окончателното изплащане.
С
решението на СРС исковата претенция за главницата е уважена за сумата от 3 500,
00лв. и е отхвърлена за разликата над тази сума - до пълния предявен размер от
20 000, 00лв., като в частта на уважената претенция първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано. С влязлото в сила
решение на първата инстанция е установено със силата на пресъдено
нещо наличието на всички елементи от фактическия състав по чл. 2, ал., 1 , т.2,
пр.1 и пр.2 от ЗОДОВ / в редакцията преди изм. с ДВ, бр.98/2012г./, обуславящо
основателността на претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за претърпените
от него неимуществени вреди в резултат на повдигнатото и поддържано обвинение
за престъпление, образуваното по което наказателно производство е било
прекратено, респ. за което е оправдан.
Правният спор
пред настоящата инстанция е единствено по въпроса за размера на дължимото на
ищеца обезщетение и в частност – по въпроса за дължимостта
на разликата над присъдената сума от 3 500лв.- до пълния предявен размер
от 20 000лв. Настоящият съдебен състав напълно споделя правните изводи на първоинстанционния съд, с което е обоснован дължимият на
ищеца размер на обезщетение от 3 500лв., определен при спазване принципа
за справедливост по чл.52 от ЗЗД, вр. с пар.1 от ЗОДОВ. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция и във връзка с
доводите, заявени с въззивната жалба, настоящата
инстанция приема следното:
Настоящият състав приема, че при определяне
размера на дължимото на ищеца обезщетение ,
в съответствие с константната и задължителна съдебна практика- т.3 от
Постановление № 4/ 23.12.1968г. на Пленума на ВС , следва да се вземат предвид
всички конкретни обстоятелства, имащи правно значение за определяне на този
размер съобразно критерия за справедливост, установен с нормата на чл.52 от ЗЗД. В конкретния
случай настоящият съдебен състав приема, че на първо място при
определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение следва да се вземе предвид
правно –релевантния факт, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за две
престъпление, като за това по чл.319, предл.2 от НК,
което не е „тежко престъпление“ по смисъла на 93,т.7 от НК, наказателното
производство в съдебната му фаза е прекратено, а оправдателната присъда е
постановена по обвинението за престъплението по чл.209,ал.1, предл.1, вр. с чл.18,ал.1 от НК,
което е „тежко престъпление“ по смисъла на чл.93,т.7 от НК, тъй като за него се
предвижда налагане на наказание лишаване от свобода до 6 години. На следващо
място, законосъобразно и обосновано първоинстанционният
съд е съобразил продължителността на
периода от време от датата на повдигане
и поддържане на обвинението срещу ищеца- до влизане в сила на оправдателната
присъда -за престъплението по
ч.209,ал.1,пр.1, вр. с чл.18,ал.1 от НК – от 2
год. и 7 мес.
и е приел, че приключването на
наказателното производство в този разумен срок, /а това по второто обвинение е
и с много по-кратка продължителност, поради прекратяването му/, обуславят извода за дължим по-малък размер на претендираното обезщетение. Неоснователно се явява
възражението на въззивника-ищец, че при определяне
размера на обезщетението от съда не е съобразено обстоятелството, че макар
наложената му мярка за неотклонение да е втората по тежест – „парична гаранция“,
то тя също създава ограничения в имуществената му сфера. Неоснователни
са доводите на въззивника-ищец, за претъпрени от него неимуществени вреди- притеснения и
страх, произтичащи от опасността при невнасяне на определената парична
гаранция, той да бъде задържан под стража. Нарушаването на взета мярка за
неотклонение не води автоматично до налагането на по-тежка. Действително,
съгласно чл. 66 от НПК, това е една от възможностите в този случай, но
налагането на друга или по-тежка мярка е поставено в зависимост на преценката
на компетентния орган, с оглед осъществяване на целите по чл. 57 от НПК и
съобразно обстоятелствата по делото. Що се касае до негативните емоции,
изразяващи се в страх и притеснение от възможността да бъдат ограничени личните
му права, следва да се посочи, че те са присъщи за повдигнато обвинение като
цяло и са взети веднъж предвид от съда при определянето на размера на
обезщетението за неимуществени вреди. Относно направената по
отношение на ищеца полицейска регистрация съдът намира, че евентуално търпените
във връзка с нея негативни изживявания се поглъщат от тези, причинени от
наказателното преследване, което регистрацията съпътства. Надлежно от първата
инстанция при определяне размера на
дължимото обезщетение е отчетено и участието на ищеца в наказателното
производство и предприетите срещу него процесуални действия. На следващо
място, правилно и обосновано при определяне размера на дължимото обезщетение
съдът е отчел и факта, че воденото срещу ищеца наказателно производство е
рефлектирало в рамките на периода от време от 2 год. и 7 месеца неблагоприятно
върху ищеца в социално и психологическо отношение- св.Б. установява, е в този
период ищецът е бил притеснен, изнервен, разсеян, станал е сприхав в работата
си, която е и занемарил. Съдът приема,
че воденото срещу ищеца наказателно производство безспорно се е отразило върху
доброто име на ищеца сред членовете на неговото семейство, близки, приятели и
колеги, като този факт се потвърждава и от показанията на св.Б.. Съдът намира
за неоснователно възражението на ищеца
по жалбата, че при определяне размера на обезщетението следва да се зачете
установеният от св.Б. негативен факт за влошаване на отношенията му с дъщерите.
Действително, св.Б. потвърждава, че е бил прекъснат контактът между ищеца и
дъщерите му, но установява, че това е последица от отделните семейни проблеми,
които ищецът е имал паралелно по същото
време , когато срещу него е водено наказателното производство. Свидетелят не
установява тези семейни проблеми да са пряка
и непосредствена последица от повдигнатото процесно обвинение
срещу ищеца. На следващо място,
свидетелят установява и претърпяни от ищеца загуби в
бизнеса, /имуществени загуби, напускане на работници/, но от показанията му не
се установява, тези загуби да са в пряка
причинно-следствена връзка с процесното обвинение.
Напротив, установява, че те са резултат от имуществените проблеми между ищеца и
неговия съдружник, който не му е платил
дължими пари. На последно място, дори да се приеме, че ищецът е имал
здравословни проблеми, провокирани от притеснението и стреса в резултат на незаконното
обвинение- установените от свидетеля главоболия, припадане, не се установява,
те да са били с траен, постоянен и тежък
характер и да са налагали оказване на медицинска помощ и лечение.
При съобразяване на обсъдените по-горе в мотивите правно-релевантни
факти, имащи значение за определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение
, настоящият съдебен състав приема,
че приетата от първоинстанционния
съд сума от 3 500лв. се явява справедливо обезщетение, с което да бъдат
възмездени причинените на ищеца неимуществени вреди. Константната практика на ВКС приема, че
на пълно и главно доказване подлежат твърдените от ищеца увреждания над
обичайното, а такива вреди- над обичайното, които да са претърпяни
от ищеца в конкретния случай не се установяват от събраните по делото
доказателства.
Съдът
приема, че не следва да бъдат обсъждани, като преклудирани,
на основание чл.266,ал.1 от ГПК, твърденията на ищеца за претърпяни
от него неимуществени вреди, свързани с
накърняване на авторитета му при извършването на полицейска проверка в офис по
местоработата му, доколкото са заявени за пръв път с въззивната
жалба, а и провеждането на такава проверка не се установява от доказателствата
по делото.
При
съобразяване на гореизложените правно-релевантни факти, имащи значение за
определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение, настоящият съдебен състав
приема, че приетата от първоинстанционния съд сума от 3 500 лв. се явява
справедливо обезщетение, с което да бъдат възмездени причинените на ищеца
неимуществени вреди.
Тъй
като изводите на настоящата инстанция напълно съвпадат с тези на първата,
решението в обжалваната част, следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба-
оставена без уважение, като неоснователна.
По
разноските във въззивното производство: При този изход на делото по подадената
жалба, въззивникът - ищец дължи на въззиваемия-
ответник разноските по делото за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК. Доколкото обаче, от последния не е заявено искане за присъждане на
такива, съдът с оглед принципа за диспозитивното начало в гражданския процес
приема, че те следва да останат в тежест на страните така, както са направени.
Воден
от горените мотиви Софийският градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 01.11.2018 г., постановено по гр.д. № 31477/2013 г. на СРС, I ГО, 50 състав, в обжалваната част, с която е отхвърлен
предявеният от В.Г.П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 и пр.2 от ЗОДОВ (преди изменението със
ЗИДЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.- в сила към процесния период) -
за разликата над сумата от 3 500 лв. - до
пълния предявен размер от 20 000 лв., претендирана
като обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на повдигането на обвинение
за престъпления, за които обвинението е било частично прекратено от съда и е
бил оправдан с влязла в сила присъда по НОХД 11331/2008 г. на СРС, НК, 18 с-в.
В останалата част, като
необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.2 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.