Р Е Ш Е Н И Е
№ 60/21.05.2019г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и
четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Ю.К.
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело № 154 по описа за 2019 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, образувано по
жалба на В.Х.Б., чрез адв. В. против решение № 2126/07.12.2018г. на ОС – Варна,
постановено по гр.д. № 2655/2017г., с което е отхвърлен предявения от
въззивницата иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за признаване за установено
по отношение на ответниците „Банка ДСК“ ЕАД и Д.А.Н., че същата е собственик на
недвижим имот – апартамент № 29, находящ се в гр.Варна, ул.“Козлодуй“ № 27-29,
ет.5, заснет с идентификатор № 10135.1506.245.5.29 по КК на града, на основание
изтекла придобивна давност.
В жалбата са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на решението, постановено в противоречие с
установеното от доказателствата. Твърди се, че от събраните по делото
доказателства по несъмнен начин е доказана упражняваната от въззивницата
фактическа власт, с начало отпреди образуване на изпълнителното дело, че същата
е била непрекъсната и несмущавана, както и че не са били налице основанията по
чл.115 и чл.116 ЗЗД за прекъсване или спиране на давностния срок. Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което
исковата претенция да бъде уважена, ведно с присъждане на разноски за двете
инстанции.
В с.з., чрез процесуален представител жалбата
се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор
от насрещната страна – въззиваемите „Банка ДСК“ ЕАД и Д.А.Н..
В с.з., чрез процесуалния си представител
въззиваемият Д.Н. оспорва жалбата като неоснователна, като счита обжалваното
решение за правилно и законосъобразно.
С писмена молба „Банка ДСК“ ЕАД също изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба.
При извършената проверка по валидността на
обжалваното решение, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, съдът не открива
пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Предявен е иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК.
Изложените в исковата молба фактически
твърдения са, че на основание изтекла в нейна полза придобивна давност с
начален момент 19.04.2007г. въззивницата е собственик на недвижим имот –
апартамент № 29, находящ се в гр. Варна, ул.“Козлодуй“ № 27-29. Владението е
установено на основание предварителен договор за покупко-продажба от дата
19.04.2007г. При извършена справка в имотния регистър е установено, че като
собственик на същия имот е вписана „Банка ДСК“ ЕАД на основание издадено по
изп.д. № 20113070400611 по описа на ЧСИ Денчева постановление за възлагане.
Твърди се, че въззивницата се явява трето за изпълнителното производство лице,
установило владението си преди завеждане на изпълнителното дело и делото, по
което е издаден изпълнявания изпълнителен лист. С оглед на това и предвид
насрочения за 14.12.2017г. въвод във владение на купувача е предявила и иска си
против „Банка ДСК“ ЕАД и длъжника по изпълнението Д.А.Н. за признаване правото
й на собственост върху процесния апартамент.
В срока по чл.131 ГПК исковата претенция е
оспорена от въззиваемата страна – „Банка ДСК“ АД с възражения, че праводателят
по предварителния договор – длъжникът Д.Н. и въззивницата живеят на съпружески
начала, поради което и на основание чл.115 ЗЗД давност между тях не тече.
Оспорват се и твърденията за осъществявано владение в период повече от 10-години,
доколкото липсва достоверна дата на предварителния договор, както и че е налице
вписан договор за наем досежно имота от 2011г., продължен с вписан анекс от
2012г.
Въззиваемият Д.Н. не оспорва иска. В
депозирания отговор по чл.131 ГПК сочи, че с въззивницата не живеят заедно от
2006г., от който момент същите са постигнали съгласие тя да остане да живее в
имота заедно с родените от съжителството им деца. През 2007г. са сключили
представения с исковата молба предварителен договор и от този момент той
окончателно се е изнесъл от жилището.
Съдът,
като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните,
събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, респ.
липсват наведени в жалбата оплаквания относно установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, а именно, че въззиваемият Н. е
бил собственик на процесния недвижим имот, съгласно нот. акт № 118/1999г. През
2005г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД върху имота е била учредена договорна ипотека
като обезпечение на задължение на трети лица /съгласно справка на СВ/. По повод
това задължение впоследствие е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 5656/2011г.
на РС – Варна срещу длъжниците Н.Б. и С.Б., въз основа на който е образувано
изп.д. № 20113070400611 на ЧСИ Денчева.
Принудителното изпълнение е насочено върху ипотекирания имот, като с
Постановление за възлагане, влязло в сила на 02.07.2015г., вписано в СВ на 16.07.2015г.
имотът е възложен на взискателя-купувач „Банка ДСК“ ЕАД. На 14.12.2017г. е бил
извършен и въвод във владение, като съгласно обективираното в протокола за
въвод въззивницата е намерена във владение на имота и отстранена от него.
От коментираната по-горе справка за вписвания
по партидата на имота се установява, че на дата 14.11.2011г. е вписан договор
за наем, сключен между Д.Н. и Т.З.Н., със срок на договора пет години,
продължен с още десет, съгласно вписване на анекс от 2012г.
Пред настоящата инстанция не са
направени оплаквания и досежно приетото за установено, че между въззивницата и
ипотекарния длъжник Д.Н. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на
процесния апартамент, с посочена дата на сключване – 19.04.2007г. Съгласно
т.3.1 от този договор владението върху продавания имот е предадено на купувача
в деня на подписването му. Оспорването на този договор касае достоверността на
датата му и извода относно началния момент на твърдяното от въззивницата
давностно владение. В тази връзка, както и за установяване твърденията за
осъществявана непрекъсната фактическа власт върху имота в изискуемия се
10-годищен давностен срок по делото са събрани и гласни доказателства –
показанията на свидетелите И.Б.Г. и Т.З.Н.
Анализът на свидетелските показания обуславя
извода на съда за установено от фактическа страна, че до пролетта на 2007г. В.Б.
и въззиваемия Н. са живели на семейни начала в процесния апартамент, след което
в имота е останала въззивницата, заедно с родените от съжителството им деца и
това е продължило до отстраняването й чрез извършения на 14.12.2017г. въвод във
владение на купувача „Банка ДСК“ ЕАД. Св. Т.Н. сочи, че от пролетта на 2007г.
въззиваемият е заживял в офис-сградата, а св.Г., че към същия период лично е
участвал в изнасянето на багажа му и че след това Н. не е идвал, както и че
единствено Б. е присъствала на провеждани общи събрания на етажната собственост
и че тя е заплащала следващите за разноски вр. общите части на сградата.
Взаимно кореспондиращи и неопровергани от
проведеното насрещно доказване са показанията на свидетелите и в частта им, в
която сочат за това, че сключеният и вписан договор за наем реално не е бил изпълняван.
Св.Николова е именно лицето, фигуриращо като наемател, като в показанията си
сочи, че сключването на този договор е било поискано от въззиваемия, който е
имал други цели – да уязви въззивницата. Затова и през 2011г. свидетелката е
посетила жилището, но само за да заяви, че е наемател, при което е била
уведомена от Б., че това жилище е нейна собственост. При срещата им възникнал
скандал, свидетел на което станал и свидетеля Г. /изрично заявено от него в
показанията му/.
Основните спорни въпроси между
страните, във връзка с които са и направените във въззивната жалба оплаквания
са относно началния момент, от който следва да се приеме, че въззивницата е
започнала да свои имота, изтекъл ли е изискуемия се 10-годишен давностен срок,
в това число налице ли са били основания за неговото спиране или прекъсване,
противопоставима ли е тази давност на ипотекарния кредитор и легитимира ли
въззивницата като собственик на процесния апартамент.
В настоящия случай В.Б. основава претендираното от нея владение на
сключения с въззиваемия Н., в качеството му на собственик предварителен договор
за покупко-продажба. Безспорно е, че съгласно този договор владението върху
имота й е предадено, считано от датата на сключването му, а съгласно обсъдените
свидетелски показания от фактическата раздяла с въззиваемия Н. през пролетта на
2007г. до отстраняването й от съдебния изпълнител през м.декември 2017г.
фактическата власт е осъществявана непрекъснато и единствено от въззивницата.
По делото липсват доказателства,
опровергаващи презумцията на чл.69 ЗС,
доколкото извършеното вписване на сключения през 2011г. договор за наем не
установява реалното изпълнение на този договор и не разколебава показанията на
свидетелите. Не е налице и забраната по чл.115 ал.1 б.“в“ ЗЗД вр. чл.84 ЗС,
доколкото към релевантния период не се установява страните да са били във
фактическо съжителство, а и предвид на това, че цитираната норма намира
приложение само досежно съпрузи /лица, намиращи се в граждански брак по арг. от
чл.4 ал.1 СК/ и същата не може да бъде тълкувана разширително.
Независимо от това, настоящият
състав споделя извода на първоинстанционния съд за недоказаност на началния
момент относно осъществяваното владение. Въззиваемата Банка ДКС се явява трето
лице по см. на чл.181 ГПК, поради което и за да има сключеният предварителен
договор достоверна дата спрямо нея следва да е изпълнено някое от условията на
цитираната разпоредба. Ангажираните по делото доказателства не установяват
наличието на която и да е от тези предпоставки. Посоченото от свидетелите, че
от пролетта на 2007г. въззивницата е останала да живее сама в жилището не
обуславя извод за промяна в намерението й в упражняваната фактическа власт, тъй
като тези свидетели не възпроизвеждат възприятия за постигнати към този момент
договорки между нея и въззиваемия Н. относно прехвърлянето на собствеността, а
в същото време и преди 2007г. Б. е упражнявала фактическа власт, но в
качеството й на държател /лице, съжителстващо със собственика на имота/.
Свидетелите сочат, за манифестирани от нея самостоятелни права едва към 2011г.,
без обаче да имат впечатления на какво се основават същите.
Ето защо, недоказани се явяват твърденията за
осъществявано от въззивницата владение в период повече от 10 години, начиная от
19.04.2007г.
Наред с изложеното, съдът намира, че дори и
датата на сключване на предварителния договор да беше установена, то
въззивницата не се легитимира като собственик на процесния имот на въведеното
придобивно основание. Това следва от учредената през 2005г. от собственика на
имота Д.Н. договорна ипотека в полза на „Банка ДСК“ ЕАД и реализираното спрямо
този имот принудително изпълнение от обезпечения кредитор, на когото имотът е
възложен.
Съгласно разпоредбата на чл.173 ГПК
кредиторът, чието вземане е обезпечено с ипотека може да се удоволетвори от
цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той. Това
означава, че ипотечното право е противопоставимо на всеки следващ ипотеката
приобретател на имота, независимо дали се касае за деривативно или оригинерно
придобиване. Ипотечното право съпътства правото на собственост, доколкото
първото се прекратява само при наличието на лимитативен брой хипотези –
погасяване на обезпеченото вземане, отказ от кредитора, погиване на имота,
отчуждаването му за държавна или обществена нужда, публична продан, сливане на
качество кредитор-длъжник. Евентуалното придобиване на имота чрез давностно
владение, независимо от липсата на правоприемство между бившия собственик и
последващия не погасява учредената от първия ипотека /в т.см. Решение №
204/19.10.2017г. по гр.д. № 4806/2016г. ІV г.о. на ВКС/. В тази връзка
изтеклата до влизане в сила на постановлението за възлагане на продадения в
изпълнителното производство ипотекиран имот придобивна давност в полза на трето
за изпълнителното производство лице е непротивопоставима на ипотекарния
кредитор. Кредиторът ще може да се удоволетвори чрез продажбата на имота, дори
и към този момент той вече да не е собственост на лицето, учредило ипотеката.
По аргумент от по-силното основание и третото
лице, установило владение върху имота след учредяване на ипотеката и владеещо
имота към датата на публичната продан няма да може да противопостави това свое
владение на кредитора, независимо какъв е периода на това владение.
В настоящия случай кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД
е пристъпила към принудително изпълнение на обезпеченото с ипотеката вземане,
насочвайки изпълнението срещу ипотекирания процесен имот. Същото е приключило с
влязло в сила на 02.07.2015г. Постановление за възлагане, от който момент негов
собственик е станал обявения за купувач – взискател. Към този момент
изискуемият се 10-годишен давностен срок, начиная дори от твърдения от
въззивницата начален момент /19.04.2007г./ не е бил изтекъл, поради което и на
основание чл.496 ал.2 изр. първо ГПК притежаваното от ипотекарния длъжник Д.Н.
право на собственост валидно е транслирано в патримониума на купувача, а
въззивницата не притежава противопоставими права, които да препятстват въвода
му във владение /арг. и от разпоредбата на чл.496 ал.2 изр. второ ГПК/. От този
момент владението й върху имота като трето за принудителното изпълнение лице
следва да се счита за прекъснато, тъй като тя вече има качеството на държател
за купувача на публичната продан /изтеклата придобивна давност е
непротивопоставима на ипотекарния кредитор, реализирал правата си по ипотеката,
с оглед на което основанието за осъществяваната от нея фактическа власт вече е
друго и същото изключва намерението за своене, т.е опровергава презумцията на
чл.69 ЗС/.
Ето защо, настоящият състав приема, че към
датата на предявяване на настоящия иск, респ. датата на въвода В.Б. не може да
се легитимира като собственик на процесния имот на заявеното от нея придобивно
основание – давностно владение, осъществявано в периода 19.04.2007г. – датата
на предявяване на иска /12.12.2017г./. Исковата й претенция се явява
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
Поради съвпадането на изводите на
настоящата инстанция относно изхода от спора с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ал.8 ГПК вр.
чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ и отчитайки обема на
осъщественото процесуално представителство, въззивницата следва да заплати на
въззиваемата страна – „Банка ДСК“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лева.
Въззиваемият Д.Н. не е претендирал
разноски.
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение №
2126/07.12.2018г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 2655/2017г.
ОСЪЖДА
В.Х.Б., ЕГН **********, с адрес *** ДА
ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 100 /сто/ лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, на
основание чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Решението може де се обжалва при условията на
чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.