№ 77
гр. С., 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100508660 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.04.2021 год., постановено по гр.дело №52006/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 74 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.
С.“ ЕАД срещу Д. Т. Б. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 412.19 лв., представляваща стойността на потребената топлинна енергия
през периода от 01.10.2017 год. до 30.04.2019 год. в топлоснабден имот, представляващ
магазин №, находящ се в гр.С., ж.к.“****, абонатен №241495 и сумата от 52.73 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2017 год.
до 30.04.2019 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№69596/2019 год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в – 02.12.2019 год. до окончателното им
изплащане, като са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД
срещу Д. Т. Б. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и ответникът е осъден да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на
111.13 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 66.76 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 95.05 лв.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д. Т. Б..
Жалбоподателят поддържа, че по делото липсвали доказателства за дължимостта на
1
претендираните суми. Касаело за доставка на топлинна енергия в стопански обект, като
самият ищецът сочел, че продажбата на топлинна енергия в този случай се осъществява въз
основа на писмен договор при общи условия – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. По делото не бил
представен такъв договор и не било доказано наличието на облигационно правоотношение
между страните. Неправилно СРС бил приел, че ответникът се е обогатил неоснователно,
тъй като от данните по делото било видно, че в процесния имот сне се доставя топлинна
енергия, тъй като отоплителните тела били демонтирани. Липсвали доказателства за
основанието и размера на претендираната от ищеца сума като стойност на услугата дялово
разпределение, както и такива за уговорения и съобщен на клиентите ред и начин за
заплащане на тази услуга, съобразно изискванията на чл. 36, ал. 2 от Общите условия на
ищеца. Не следвало да бъде присъждана и законна лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като предявените искове били
установителни, а не осъдителни. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т. С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
На първо място във връзка с доводите във въззивната жалба следва да бъде посочено, че
в разглеждания случай е видно както от съдържанието на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч.гр.дело №69596/2019
год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в /т. 12/, така и от исковата молба, с която по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК са предявени искове за съществуване на
вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело /стр.
2, абзац четвърти/, че според ищеца източникът на претендираните вземания е
извъндоговорен – същият не твърди, че между страните е бил сключен договор за продажба
2
на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, а сочи,
че ответникът в качеството му на собственик на топлоснабдения имот е консумирал
доставената в него през исковия период топлинна енергия и си е спестил разходите за
заплащане на нейната стойност, както и на стойността на услугата дялово разпределение.
При тези твърдения СГС счита, че спорните права намират своето правно основание в
чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение.
Следователно ищецът няма процесуалното задължение да установява съществуването на
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди. Ако твърди противното, ответникът трябва да го установи при условията на пълно и
главно доказване, за да постигне отхвърляне на исковете – виж чл. 59, ал. 2 ЗЗД. В
разглеждания случай по делото не се спори, че между страните не е бил сключен договор за
доставка на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните
елементи: 1/ имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца
и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и
обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване и 4/ липса на
друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да
се изрази в следните основни форми: 1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване
на права/; 2/ увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/
извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице
представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива –
придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В частност твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна
на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на
доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия, респ. до
стойността на предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответника
чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това /в т.ч. за услугата
дялово разпределение/, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването –
че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двете страни.
Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./, респективно §
1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за
стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови
нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и
3
потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
Доказано е също така въз основа на събраните писмени доказателства по делото, а и не
се спори между страните, че ответникът Г.Б.М. е собственик на процесния недвижим имот
/придобит на 05.03.1999 год. като апартамент №53, а впоследствие преустроен в магазин за
обувки и чанти/ и го е ползвал за стопански нужди през исковия период, както и че между
страните не е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия за стопански /небитови/
нужди.
При това положение, доколкото ответникът като собственик на процесния магазин е
консумирал доставената в него топлинна енергия, то следва да се приеме, че същият се е
обогатил, спестявайки разходите, които е трябвало да направи за заплащане на стойността на
тази енергия и нейното разпределение /извършването на услугата дялово разпределение –
каквато система в частност е била въведена в сградата, в която се намира процесният имот –
виж чл. 139, ал. 1 ЗЕ и протокол от Общо събрание на етажните собственици от 02.10.2013
год./, а съответно ищецът е обеднял, тъй като не е получил цената на доставките, като
обогатяването на ответника и обедняването на ищеца произтичат от един и същ факт.
Количеството доставена топлинна енергия и нейното разпределение, както и техните
стойности са безспорни по делото, поради което и законосъобразно и при съобразяване на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4а от Тълкувателно решение №
4/2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГТК, първоинстанционният съд е приел,
че релевираните главни претенции се явяват основателни и подлежат на уважаване в
претендираните размери, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане
– чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.04.2021 год., постановено по гр.дело №52006/2020
год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5