№ 19205
гр. София, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20241110164175 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на И. В. К., подадена чрез адв. Н. В.,
против „Макс Колект“ ЕООД, с която е предявен иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника вземанията, за които е
издаден изпълнителен лист от 26.03.2014 г. по гр.д. № 40727/2013 г. по описа на СРС, 57 с-в,
а именно 19, 90 лв. – главница въз основа на фактура № ********** по Договор за Интернет
№ АМ073005119/30.05.2011 г., ведно със законната лихва за периода от 27.09.2013 г. до
изплащане на вземането, 130 лв. - неустойка, 4, 49 лв. - лихва за периода от 16.07.2011 г. до
26.09.2013 г и 125 лв. – съдебни разноски
Ищецът твърди, че ответникът „Макс Колект“ ЕООД е образувал срещу него
изпълнително дело № 20148560402400 по описа на ЧСИ Б. И. въз основа на изпълнителен
лист от 26.03.2014 г., издаден по гр.д. № 40727/2013 г. по описа на СРС, 57 с-в., за което
ищецът разбрал при извършена на 19.06.2024г. справка за образувани срещу него
изпълнителни дела. Установил, че последното предприето действие от взискателя било
подаване на молба от 28.02.2018 г., с която е поискана справка за имуществото на длъжника
И. В. К.. Твърди, че са изминали повече от 5 години от последното същинско изпълнително
действие по делото, а по отношение на претендираната лихва повече от 3 години,
респективно вземанията са погасени по давност. Иска да бъде признато за установено, че не
дължи на ответника сумите по издадения изпълнителен лист. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от „Макс Колект“ ЕООД, подаден
чрез юрисконсулт В. А., в който оспорва предявеният иск като недопустим и неоснователен.
Твърди, че образуваното изпълнително дело № 20148560402400 по описа на ЧСИ Б. И. било
прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и че взискателят
ответник го е отписал счетоводно през 2019 г. и не са предприемани никакви изпълнителни
действия. Сочи, че ищецът не е претърпял вреди от воденето на изпълнително дело и е
могъл да направи искане за прекратяването му както пред съдебния изпълнител, така и пред
взискателя. Възразява срещу претендираните разноски от ищеца, като заявява, че не е
представил списък по чл. 80 ГПК, както и евентуално срещу размера на претендираното
адвокатско възнаграждение. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски.
1
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От събраните в хода на производството писмени доказателства е видно, че на
30.05.2011г. е подписан Договор за Интернет услуги № АМ073005119 между И. В. К. и
„Макс Телеком“ ООД, по силата на който последното дружество се задължило в период от
една година да предоставя на ответника чрез поддържаната от него мрежа достъп до
Интернет срещу месечна такса в размер на 19,90 лв. В изпълнение на чл. 10.9 от
представените общите условия е издадена Фактура № ********** от 01.07.2011г. за
клиентски номер P1012516 на стойност от 19,90 лв. с вкл. ДДС.
От материалите по делото се установява, че въз основа на Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 09.10.2013г. по гр. д. № 40727/2013г. на СРС е издаден изпълнителен лист, по
силата на който И. В. К. е осъден да заплати на „Макс Колект“ ООД сумата от 19,90 лв. –
главница въз основа на Фактура № ********** по Договор за Интернет № АМ073005119 от
30.05.2011г., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2013г. до окончателното плащане,
сумата от 130 лв. – неустойка, сумата от 4,49 лв. – мораторна лихва за периода от
16.07.2011г. до 26.09.2013г., както и сумата от 125 лв. – разноски по гражданското дело.
За удовлетворяване паричното притезание на взискателя и въз основа на така
издадения изпълнителен титул на 27.10.2014г. е образувано изп. д. № 2400/2014г. по описа
на ЧСИ Б. Б. срещу И. В. К.. В молбата по чл. 426, ал. 1 ГПК се съдържа искане за
извършване на справки в ТД на НАП относно декларирани вземания на длъжника, като при
установяването на такива съдебният изпълнител е овластен да наложи запор върху тях.
Същевременно с това, кредиторът е поискал принудителното изпълнение да бъде насочено и
върху вземанията на ищеца по банковите му сметки, открити в „Уникредит Булбанк“ АД и
„Банка ДСК“ ЕАД. С разпореждане от 28.10.2014г. изпълнителният орган е разпоредил
образуването на изпълнителното производство, изпращане на съобщение до НАП за
започнатото изпълнение срещу длъжника съобразно чл. 458 ГПК, извършване на справки за
неговото имуществено състояние, прилагането на поисканите изпълнителни способи и
изпращането на покана за доброволно изпълнение. На основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл. 80
ЗЧСИ са определени и разноски по изпълнението на обща стойност от 48 лв., за които е
издадена Сметка по чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ с № ********** от 28.10.2014г. и Фактура №
********** от 28.10.2014г.
От събраните в хода на производството писмени доказателства се установява, че
възложеното имуществено проучване е осъществено, като са извършени справки в
Национална база данни „Население“ за адреса и родствените връзки на длъжника, за
наличието на актуално трудово правоотношение. В изпълнение на сезиращата молба на
20.11.2014 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, получавано от
„Линеа Арте“ ЕООД, като наред с това до третото задължено е изпратена и покана за
доброволно изпълнение за връчване на длъжника по реда на чл. 49 ГПК. На 10.12.2014 г.
покана за доброволно изпълнение е лично връчена на длъжника.
От извършените на гърба на изпълнителния лист отбелязвания, както и приобщените
протоколи за извършено погасяване е видно, че по процесното изпълнително дело са
постъпили плащания, както следва: на 26.02.2015 г. – 50 лв. и на 21.05.2015 г. – 100 лв.
Установява се, че с молба с вх. № 39848/13.07.2017 г. кредиторът е поискал
извършването на нова справка относно наличието на актуален трудов договор на името на
длъжника, както и принудителното изпълнение да бъде насочено върху откритите вземания.
Издадена е сметка по чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ от 21.11.2017г. за дължима такса по т. 31 ТТРЗЧСИ в
размер на 1,20 лв., в която е отразено, че е платена по банков път.
От материалите по делото е видно, че на 28.02.2018 г. в деловодството на съдебния
изпълнител е депозирана нова молба от взискателя, съдържаща искане за имуществено
проучване на длъжника относно декларирано движимо и недвижимо имущество и
2
регистриран трудов договор, а при констатирането на възнаграждения и вземания – да бъде
наложен запор върху тях. Издадена е сметка по чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ от 06.03.2018 г. за
дължима такса по т. 3 ТТРЗЧСИ в размер на 6 лв. с вкл. ДДС, в която е отразено, че сумата е
платена. Поисканата справка е извършена, като от нейните данни не се установява
декларирано движимо или недвижимо имущество, респективно действащ трудов договор. С
постановление от 11.03.2025 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, като същото е влязло в законна сила на 02.04.2025 г.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
С оглед наведените от ответника възражения по допустимостта на исковото
производство, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви за
неоснователността на тези правни доводи, респективно за допустимостта на настоящото
дело: Отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК представлява средство за защита на
длъжника срещу материално незаконосъобразно принудително изпълнение в хипотезите,
при които правото на принудително изпълнение на взискателя е погасено. Предявяването на
установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е
допустимо, независимо дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително
производство. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на
съществуващия в полза на кредитора (бивш взискател) изпълнителен титул, който
материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след
приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има
интерес да установи. Достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване
възможността за иницииране на ново изпълнително производство /в този смисъл
Определение № 477 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3407/2019 г. на IV г. о. на ВКС,
Определение № 410/20.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3172/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о.,
Определение № 513/24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г., І т. о., Определение №
95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о./.
В тази връзка, неоснователни и непочиващи на нормативна опора се явяват
възраженията на ответника за недопустимост на производството с доводи, че процесните
вземания били отписани още през 2019 г., а изп. д. № 2400/2014 г. било прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На първо място, следва да се отбележи, че от счетоводна
гледна точка несъбираемото вземане представлява обезценен финансов актив, чиято
стойност се намалява и отчита като счетоводен разход, който разход при наличието на
предпоставките по чл. 34 и сл. ЗКПО може да бъде признат за данъчни цели. Самото
отписване на вземанията се осъществява при спазване правилата на ЗСч – при съставяне на
съответните документи и отразяване на отписването в счетоводството на дружеството по
съответните счетоводни сметки, каквито доказателства не са ангажирани в настоящото
производство. От съществено значение е, че отписването на едно вземане като несъбираемо
представлява счетоводна операция, която не може да се приравни на отказ от субективно
право, на опрощаване и т.н., нито пък осуетява правната възможност да бъде образувано или
поддържано изпълнително дело за събиране на това вземане със средствата на
процесуалната принуда. Данъчното законодателство не изключва частичното или пълното
погасяване на едно отписано като несъбираемо вземане, като с настъпването на този факт се
поражда задължение за внасяне на корекция по реда на ЗКПО. В тази връзка, отписването на
вземания е свързано със счетоводното им отчитане за данъчни цели – като приход или
разход и не обосновава недопустимост на настоящото производството.
От друга страна, перемпцията не представлява пречка взискателят да поиска
връщането на изпълнителния си титул и предприемане на нови изпълнителни действия
срещу длъжника, тъй като перемпцията не изключва правото на принудителното
изпълнение, а единствено прекратява възникналото процесуално отношение между
3
кредитора и съдебния изпълнител. В този смисъл, за да изключи възможността да бъде
образувано ново изпълнително производство, в което принудителното изпълнение да се
насочи срещу патримониума на длъжника, следва да се отрече със сила на присъдено нещо
процесуалното право на кредитора да удовлетвори материализираното в изпълнителния лист
изпълняемо право чрез държавна принуда, който резултат може да се постигне чрез
предявяването на отрицателен установителен иск. Възприемането на противното би
означавало правото на възражение за изтекла погасителна давност да може да бъде
упражнено единствено когато кредиторът претендира изпълнение, предвид невъзможността
същото да бъде релевирано извънсъдебно.
Несъстоятелно е и възражението за недопустимост на производството поради липсата
на предприети изпълнителни действия, от които длъжникът да търпи вреди. Използваният в
чл. 439, ал. 1 ГПК словесен израз „изпълнението“ не следва да се тълкува стеснително и да
се разбира като наличие на висящ изпълнителен процес, още по-малко пък като незаличена
обезпечителна мярка, причиняваща вреди. Подобно тълкуване на нормата необосновано
ограничава правото на защита на длъжника, а и би създало възможност за злоупотреба с
процесуални права, тъй като би обусловило допустимостта на специалния отрицателен
установителен иск от висящността на изпълнителното производство, в което взискателят
като титуляр на правото на принудително изпълнение би могъл да го прекрати, с което би се
прекратило и исковото производство, а след това отново да инициира нов изпълнителен
процес.
По същество съдът е сезиран с отрицателен установителен иск, който намира правната
си квалификация в чл. 439 ГПК. Основателността на исковата претенция е обусловена от
установяването в условията на пълно и главно доказване от ищеца, че в полза на ответника е
издаден изпълнителен лист за процесните суми, въз основа на изпълнително основание,
както и твърдените положителни факти, в това число и правопогасителното си възражение,
че е изтекла предвидената в закона погасителна давност за вземанията. В доказателствената
тежест на ответника е да докаже съществуването на задължението, респективно
настъпването на факти, обуславящи спирането или прекъсването на предвидения давностен
срок.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от
доказване между страните са отделени обстоятелствата, че в полза на ответника срещу
ищеца е издаден изпълнителен лист от 26.03.2014г. по гр. д. № 40727/2013г. на СРС, 57 с-в,
въз основа на който „Макс Колект“ ЕООД е образувал срещу И. В. К. изп. д. № 2400/2014г.
по описа на ЧСИ Б. Б..
Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното
със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните
способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, които са приложими за
влязлото в сила съдебно решение. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на
пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение - виж определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 443/30.07.2015 г.
по ч. т. д. № 1366/2015 г. на II т. о. на ВКС, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 4647/2015 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на IV г. о. на ВКС. С определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г.
4
по описа на ВКС, IV г. о. изрично е посочено, че заповед за изпълнение формира сила на
пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
Съдебната практика приема, че когато влиза в сила заповедта за изпълнение, започва
да тече петгодишната давност за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД – виж решение
№ 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021
г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 628/11.11.2019 г. по т. д. №
1075/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., в това число и относно спорните лихви – в този смисъл
Определение № 480/19.07.2013г. по ч.гр.д. № 2566/2013г. по описа на IV г.о на ВКС,
Определение № 318/09.07.2019г. по ч.гр. д. № 2108/2019г. по описа на IV г.о. на ВКС,
Определение № 443/30.07.2015г. по ч.т.д. № 1366/2015г. на II т.о. на ВКС, Решение №
37/24.02.2021г. по гр. д. № 1747/2020г. по описа на IV г.о. на ВКС, Решение №
118/07.07.2022г. по гр. д. № 4063/2021г. на III г.о. на ВКС. Поради тези съображения
настоящият състав намира, че приложим в случая е петгодишният давностен срок за всички
спорни вземания, в това число и тези с периодичен характер за изтеклите лихви и разноски.
В тази връзка, неоснователно се явяват доводи на ищеца за приложимост на тригодишния
давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Този срок би бил приложим, ако се касае за вземания,
неустановени със съдебно решение или заповед за изпълнение, респективно за вземания,
удостоверени в несъдебни изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отменен/, каквато не се
явява разглежданата хипотеза.
Процесната Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 40727/2013г. на СРС е
издадена на 09.10.2013 г. По делото ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се
направи обоснован извод в кой момент се е стабилизирало изпълнителното основание. По
силата на чл. 414, ал. 2 ГПК /в редакцията, действаща към издаването на заповедта/,
длъжникът е разполагал с двуседмичен срок от връчването на заповедта да депозира
възражение. При липса на данни за връчване и дали това процесуално право е упражнено,
може да се направи обоснован извод, че Заповедта за изпълнение се е стабилизирала на
26.03.2014 г. /датата, на която е издаден изпълнителният лист/. Правният спор се
концентрира относно това дали след влизане в сила на заповедта са извършвани
изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност, доколкото в исковата
молба се твърди, че такива не са предприети.
Съгласно ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В
мотивите към т. 10 примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия,
прекъсващи давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т. н., както и действията, с които
давността не се прекъсва – образуването на изпълнителното дело, когато в молбата не е
посочен изпълнителен способ, изпращане на призовка за доброволно изпълнение,
извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на
имущественото състояние на длъжника и др. Давност не тече, ако кредиторът е поискал
извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не
предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора – виж
решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. на ВКС.
Съгласно т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
5
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Перемпцията е без правно значение за давността / в този смисъл определение № 337 от
21.07.2022 г. по ч. т. д. № 854/2022 г. на I т. о., решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. №
1747/2020 г. на г. о. на ВКС, решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на III г.
о. на ВКС, определение № 248 от 01.04.2021 г. по гр. д. № 3657/2020 г. на IV г. о. на ВКС,
решение № 93/17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 3 от
04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 126 от 28.06.2022 г. по
гр. д. № 3409/2021 г. на III г. о. на ВКС./. Общото между двата правни института е, че едни и
същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са
различни правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага
неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният
изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов
способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още
у него изпълнителен лист. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това
дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във
всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ – така и т. 3 от ТР №
2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС.
В чл. 116, б. "в" ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен
да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Двугодишният срок за
перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение
(включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т. е.
осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или
поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след
направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така
осуетява неговото прилагане.
За удовлетворяване паричното притезание на „Макс Колект“ ООД, обективирано в
Заповед за изпълнение от 09.10.2013 г. и изпълнителен лист от 26.03.2014г. по гр. д. №
40727/2013г. на СРС, е образувано изп. д. № 2400/2014г. по описа на ЧСИ Б. Б..
Производството е образувано на 27.10.2014 г. С ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. № 3/2020 г. на
ОСГТК на ВКС се възприе, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният
процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР №
2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, какъвто се явява и настоящият казус.
Давността за тези вземания започва да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е
обвързващо тълкуването, дадено с Постановление № 3 от 1980 г. на Пленума на Върховния
съд. Освен делото да е образувано преди 26.06.2015г. обаче е необходимо и кумулативното
наличие на две предпоставки: надлежно волеизявление за принудително изпълнение на едно
неудовлетворено притезание, извършено пред компетентен държавен орган и да е налице
висящо изпълнително производство.
От събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства може да се направи
обоснован извод, че и двата компонента са налице, поради което давностният срок за
процесните притезания е започнал да тече на 26.06.2015 г. В молбата по чл. 426 ГПК е
инкорпорирано искане за прилагане на конкретни изпълнителни способи – запор върху
6
откритите възнаграждения и вземания на длъжника, както и върху вземанията му по
откритите на негово име банкови сметки. Същевременно, за прекъсването на погасителната
давност е необходимо да се съобразяват и императивните изисквания за редовност на
сезиращото искане, в частност молбата на кредитора да е редовна. В чл. 426, ал. 3 във вр. с
чл. 129 ГПК е регламентирано задължение в тежест на съдебния изпълнител да следи за
редовността на процесуалните действия на страните в изпълнителния процес, като са му
предоставени правомощия да укаже и изиска поправянето на недостатъците. Съгласно чл. 80
във вр. с чл. 78, ал. 1, т. 1 ЗЧСИ за извършването на изпълнителни действия се събират такси
по изпълнението, които се внасят авансово след издаването на сметки по чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ.
Както се установява от събраните в хода на производството писмени доказателства, с
разпореждането за образуване на изпълнителното производство /от 28.10.2014г./,
изпълнителният орган е определил дължимите от взискателя на основание чл. 80 ЗЧСИ
авансови такси, което действие по съществото си представлява предоставяне на указания за
отстраняване на нередовност. От приобщената по делото Фактура №
00000048817/28.10.2014г. /л.9/ и от справката на съдебния изпълнител /л. 51/ се установява,
че посочените суми са наредени по банкова сметка на съдебния изпълнител на 28.10.2014 г.,
с което следва да се приеме, че молбата за иницииране на изпълнителен процес, съдържаща
искане за прилагане на изпълнителен способ, е приведена в съответствие с изискванията на
процесуалния закон, поради което се явява и годна да породи визирани в чл. 116, б. „в“ ЗЗД
материалноправни последици от момента на нейното депозиране. Аргумент в тази насока
може да бъде изведен от чл. 426, ал. 3 ГПК, който препраща към всички алинеи на чл. 129
ГПК, в това число и към разпоредбата на ал. 5, съобразно която поправената молба се смята
за редовна от датата на подаването .
В изпълнение на сезиращата молба на 20.11.2014 г. съдебният изпълнител е приложил
поискания от кредитора изпълнителен способ, като е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, получавано от „Линеа Арте“ ЕООД. Тук следва да се държи
сметка за съжденията, възприети с ТР 2 от 26.06.2015г. по т. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
според които искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото изпълнителният орган дължи подчинение на издадения изпълнителен
лист, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие по принудително изпълнение. При това положение, последиците по чл. 116,
б. „в“ ЗЗД са настъпили на 20.11.2014 г. Прекъсващ погасителната давност ефект следва да
се признае и на извършените в хода на изпълнителното производство плащания – от
26.02.2015 г. и от 21.05.2015г .
Гореизложените съображения налагат извод, че ответникът в качеството си на
взискател е извършил валидно и редовно волеизявление пред компетентен орган, както и че
към 26.06.2015 г. производството по изп. д. № 2400/2017г. е било висящо. При съблюдаване
на съжденията, дадени с ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, се налага
заключение, че погасителната давност за процесното вземане е започнала да тече от
26.06.2015 г., а крайният момент на давностния срок е 03.09.2020г. /при съобразяване на чл.
3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020г./.
Погасителната давност за процесните вземания се явява прекъсната и с депозираната
от кредитора молба с вх. № 39848/13.07.2017 г., съдържаща искане принудителното
изпълнение да се насочи към откритите вземания на длъжника. От приобщената сметка по
чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ № ********** от 21.11.2017г. /л. 30/ и справката на съдебния изпълнител
/л. 51/ се установява, че ответникът е платил дължима авансова такса по т. 31 от ТТРЗЧСИ в
размер на 1,20 лв. Същевременно, не са ангажирани данни изпълнителният орган да е
предоставил указания, които да не са изпълнени от взискателя, поради което
неизвършването на действието не може да се обвърже с поведението на кредитора. При
проследяване хронологията на изпълнителното дело е видно, че процесната молба е
7
отправена в пределите на един прекратен по право изпълнителен процес. Както вече беше
посочено, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов
способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен
лист. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният
изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело, като във всички
случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. За давността и нейното
прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да
не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ,
давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от
кредитора / в този смисъл т. 3 от ТР 2 от 04.07.2024г. по т. д. № 2/2023г. на ОСГТК на
ВКС/. Поради тези аргументи, съдът намира, че погасителната давност за процесните
вземания е прекъсната и на 28.02.2018 г.,тъй като съдържа искане за прилагане на даден
погасителен способ и не са предоставени указания от изпълнителния орган, независимо от
настъпилата перемпция. По делото не са ангажирани други доказателства, които да
свидетелстват за извършването на последващи изпълнителни действия, респективно за
искания да бъдат предприети такива. При това положение, следва да се приеме, че
последното действие, годно да прекъсне погасителната давност е от 28.02.2018 г.
Следва да се отбележи, че от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение до
предявяването на исковата молба в обективната действителност са настъпили и факти,
обуславящи спиране на давностния срок. По силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 ПЗР на ЗИД
на Закона за здравето, спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправни субекти, за период от 2 месеца и 7 дни.
Спирането в настоящата хипотеза настъпва ex lege, без да е необходим изричен акт на
съдебния изпълнител. Следователно, за периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. погасителна
давност не е текла.
Поради изложените съображения съдът намира, че взискателят не е бил активен в хода
на изпълнителното производство, като след 28.02.2018 г. не са правени искания за прилагане
на изпълнителни способи, които да прекъснат погасителната давност. Предвид липсата на
възложено правомощие върху съдебния изпълнител да определя способ за изпълнение не са
и предприемани принудителни изпълнителни действия. При съобразяване периода, в който
погасителната давност е била спряна по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020г., следва да се приеме, че давностният срок за процесните
вземания е изтекъл на 07.05.2023 г. При това положение, предявената искова претенция се
явява основателна и следва да бъде уважена.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква
единствено в полза на ищеца. С молба с вх. № 313329 от 26.09.2025г. и в установения срок е
депозиран списък по чл. 80 ГПК, с който се претендира заплащането на сумата от 500 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение и сумата от 50 лв. – заплатена държавна такса.
Представени са и писмени доказателства за тяхното осъществяване. При това положение,
неоснователни се явяват доводите на ответника за недължимост на разноски. С отговора на
исковата молба е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатския
хонорар, което съдът счита за основателно. За определяне справедливия размер на
възнаграждението следва да се съобрази, че исковото производство не се характеризира с
фактическа и правна сложност, тъй като по въпросите за погасителната давност е налице
изобилна съдебна практика, в това число и тълкувателна. Отделно, обемът на извършените
8
процесуални действия от страна на доверителя включват депозиране на искова молба и
допълнителна молба от 26.09.2025г. Процесуалният представител е участвал само писмено в
производството и макар да е инициирал производство по чл. 389 ГПК не е получил
издадената обезпечителна заповед. Предвид изложените съображения и съобразявайки
Решение по д. С-438/2022г. по описа на Съда на Европейския съюз и Определение №
50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на ВКС, I т.о., настоящият състав намира, че се
дължи възнаграждение в размер на 400 лв. Следователно в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски в общ размер на 450 лв.
Мотивиран от гореизложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. В. К., ЕГН:**********, със
съдебен адрес: ******************************************, иск с правно основание чл.
439 ГПК за признаване за установено спрямо „Макс Колект“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христо Ботев“ № 17, ет. 1, офис 208, че И.
В. К. не дължи на „Макс Колект“ ЕООД сумата от 19,90 лв. – главница въз основа на
Фактура № ********** по Договор за Интернет № АМ073005119 от 30.05.2011г., ведно със
законната лихва, считано от 27.09.2013 г. до окончателното плащане, сумата от 130,00 лв. –
неустойка, сумата от 4,49 лв. – мораторна лихва за периода от 16.07.2011 г. до 26.09.2013г.,
както и сумата от 125,00 лв. – разноски по гражданско дело, за които вземания е издаден
изпълнителен лист от 26.03.2014г. по гр. д. № 40727/2013г. по описа на СРС, 57 с-в. въз
основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради погасяване по давност.
ОСЪЖДА „Макс Колект“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Христо Ботев“ № 17, ет. 1, офис 208, да заплати на И. В. К.,
ЕГН:**********, със съдебен адрес: ******************************************, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450 лв. – разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9