№ 12550
гр. С., 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20231110122636 по описа за 2023 година
Предявени са искове от М. Б. Х., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ехо“ № 18,
срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л.
7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, както следва:
1. за прогласяване нищожност на договор за предоставяне на гаранция №
********** от 29.08.2020 г., сключен между страните по делото във връзка с договор
за паричен заем № ********** от 29.08.2020 г., сключен между ищеца и „И А М“ АД,
а именно:
- по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК – поради
противоречие със закона;
- по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК – поради липса на основание като
обезпечаващ нищожна сделка;
- по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – като противоречащ на добрите нрави, както и
2. по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника за заплати на ищеца
сумата от 92,76 лв. (след допуснато увеличение на иска на основание чл. 214 ГПК ),
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за предоставяне на
гаранция № ********** от 29.08.2020 г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от 28.04.2023 г. до изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 29.08.2020 г. между него и „И А М“ АД бил сключен
договор за паричен заем № **********, по силата на който последният предоставил на
ищеца заем в размер на 300 лв. Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем следвало да
осигури обезпечение под формата на: две физически лица – поръчители, които да
отговарят на различни условия; банкова гаранция или одобрено от заемодателя
дружество – гарант, което предоставяло гаранционни сделки. Сочи, че във вр. с чл. 4
от договора за паричен заем, на същата дата сключил с „Ф. Б.“ ЕООД договор за
предоставяне на поръчителство № **********, по силата на който ответното
1
дружество поело задължение да обезпечи пред „И А М“ АД задълженията на
заемателя, а последният – да заплати на ответника възнаграждение, чието плащане
било разсрочено заедно с месечната вноска по договора за заем, а „И А М“ АД било
овластено да приеме плащането на възнаграждението за ответника. Ищецът твърди, че
е платил изцяло възнаграждението по този договор. Излага, че договорът за паричен
заем представлява договор за потребителски кредит и попада в обхвата на ЗПК, а
договорът за предоставяне на поръчителство е акцесорен на него, поради което
действието му е предпоставено от валидността на договора за кредит или отделни
негови клаузи, още повече че договорът за кредит и договорът за поръчителство са
подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и
гарантиращото дружество, а кредиторът и ответникът са свързани лица, защото
собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД е дружеството-кредитор, поради което двете
правоотношения следва да се разглеждат съвместно. Развива подробни съображения за
нищожност на договора за паричен заем. Счита, че изискванията на чл. 4 от договора
за кредит са неотменими изисквания за получаване на кредита, като на практика
потребителят е бил лишен от избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде
то, а към него са поставени изначално неизпълними изисквания. С оглед предвидените
възможности единствената достъпна за заемателя опция е било сключването на
договор за поръчителство с избрано от заемодателя юридическо лице, което е свързано
с него и на чийто капитал е едноличен собственик, а именно – „Ф. Б.“ ЕООД. Поради
това изтъква, че разходът за потребителя по договора за предоставяне на
поръчителство е сигурен за него и с невключването му в размера на ГПР са нарушени
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство впоследствие подлежи
на разпределяне като печалба на „И А М“ АД. Излага, че от съдържанието на договора
е неясно кои точно разходи са включени в посочения ГПР и по какъв начин е
формиран ГПР. Изтъква, че договорът за предоставяне на поръчителство е изначално
лишен от основание, тъй като срещу заплащане на възнаграждението по него ищецът
не е получил насрещна престация, защото в случай на изпълнение на ответното
дружество то има право на регрес срещу него за пълния размер на платеното, поради
което просто задължението му ще бъде прехвърлено от едното на другото дружество,
като се касае за свързани дружества. Счита, че договорът за предоставяне на
поръчителство е нищожен поради противоречие с добрите нрави, защото с него не се
цели реално обезпечаване на договора за заем, а единствено допълнително оскъпяване
на договора за заем, което обаче е уговорено по друго правоотношение, за да се
избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство надвишава половината от сумата по
отпуснатия заем, с което са нарушени принципите на добросъвестност и
справедливост и са накърнени добрите нрави. Поради изложеното счита, че договорът
за предоставяне на поръчителство е недействителен, а платеното възнаграждение по
него е недължимо. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
съда да признае за установено в отношенията му с ответника нищожността на
процесния договор за поръчителство, както и да осъди ответника да му заплати сумата
от 92,76 лв. (след допуснато увеличение на иска на основание чл. 214 ГПК ),
представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за предоставяне
на гаранция № ********** от 29.08.2020 г., сключен между страните по делото, ведно
със законната лихва от 28.04.2023 г. до изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока за отговор „Ф. Б.“ ЕООД оспорва както допустимостта, така и
основателността на предявените искове. Счита, че ищецът няма правен интерес от
2
предявяване на установителни искове за прогласяване на нищожността на процесния
договор. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство се регулира не от
ЗПК, а от ТЗ. Оспорва твърденията на ищеца, че той е нищожен като лишен от
основание, като изтъква, че за длъжника сключването му е с цел избягване на
неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията му по договора за
паричен заем, а за ответника – с цел получаване на възнаграждение. Оспорва
договорът за предоставяне на поръчителство да накърнява добрите нрави, като се
позовава на принципа на свободно договаряне и изтъква, че не е налице
нееквивалентност на престациите, тъй като с процесния договор ответното дружество
е поело задължение да отговаря с цялото си имущество солидарно със заемателя, като
при неизпълнение от последния ще бъде ангажирана отговорността на поръчителя, а
уговореното възнаграждение е по-малко от сумата на всички последици от
неизпълнението на главното задължение по договора за паричен заем. Изтъква, че
процесният договор е сключен доброволно от ищеца, като същият е възмезден предвид
предмета на дейност на ответното дружество – сключването на гаранционни сделки.
Твърди, че клаузите на процесния договор били формулирани достатъчно ясно и
разбираемо за всеки разумен потребител, който би могъл да прецени икономическите
последици от сключването му, а освен това в договора било предвидено, че същият
влиза в сила, само ако заемополчуателят не предостави на заедмодателя обезпечение
под формата на поръчителство от физически лиза или банкова гаранция. Оспорва
твъдението, че договорът за предоставяне на гаранция обезпечава нищожен договор за
заем, доколкото последният не бил обявен за недействителен, а в хода на настоящото
производство този въпрос не подлеждал на разглеждане, тъй като не бил предявен
съответния иск срещу надлежна страна. Сочи, че евентуалната нищожност на договора
за заем е ирелевантна, още повече че ако той е недействителен, потребителят остава да
дължи чистата стойност на кредита, от което следва, че той продължава да има главен
дълг, а промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника
са непротивопоставими на поръчителя, защото отговорността му е функция на
отговорността на длъжника такава, каквато е към момента на сключване на договора за
поръчителство. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение..
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
Като писмено доказателство по делото е приет договор за паричен заем №
********** от 28.08.2020 г., сключен между „И А М“ АД като заемодател и ищеца М.
Б. Х. като заемател, по силата на който „И А М“ АД е предоставило на ищеца заем в
размер на 300 лв. (чл. 2 от договора), за което обстоятелство договорът има силата на
разписка (чл. 3 от договора), тъй като в него заемателят изрично е декларирал, че е
получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума. Договорът е подписан от
страните по него, като автентичността на подписите не е оспорена по делото, поради
което съдът приема, че от същия се установява, че ищецът е получил сумата от 300 лв.
В чл. 2, т. 7 от договора е посочено, че общата сума, която заемателят се задължава да
върне, е в размер на 315,24 лв., която се състои от заемната сума и възнаградителна
лихва, при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) по заема от 40,00 % (чл. 2, т. 6) и
годишен процент на разходите (ГПР) от 45,53 % (чл. 2, т. 8). Заемателят се задължил
да върне заетата сума, заедно с договора възнаградителна лихва, на 12 седмични
вноски всяка от по 26,27 лв., в срок до 23.11.2020 г., на посочения в договора падеж на
всяка вноска.
3
От представения по делото договор за заем (чл. 4 от същия) е видно, че в
тридневен срок от сключването му, ищецът е длъжен да предостави на заемателя едно
от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И А М“ АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължение към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“, поръчителят подписва
договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата
по чл. 2, ал. 7 – 315,24 лв., със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора за заем; 3) одобрено от заемодателя дружество
– поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
С проекта за доклад по делото на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, обявен за
окончателен в проведеното на 11.11.2024 г. открито съдебно заседание, е отделено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване сключването между страните по делото на
договор за предоставяне на гаранция № **********/29.08.2020 г. във връзка с договор
за паричен заем № **********/29.08.2020 г., сключен между ищеца и „И А М“ АД.
Освен безспорния си характер посочените обстоятелства се установяват и от
приложените по делото договор за предоставяне на поръчителство №
**********/28.08.2020 г. и договор за паричен заем № **********/28.08.2020 г. Видно
от договора за предоставяне на поръчителство същият е сключен във връзка с договор
за паричен заем № **********/28.08.2020 г., сключен между „И А М“ АД в качеството
му на заемодател, и ищеца М. Б. Х. в качеството му на заемател. Ответникът „Ф. Б.“
ЕООД в качеството му на поръчител, поел задължението да сключи договор за
поръчителство с „И А М“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя
пред заемодателя за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и всички последици от неизпълненеито на
задължението по договора за паричен заем (чл. 1, ал. 1 от договора). Посочено е в чл.
1, ал. 2 от договора, че същият влиза в сила в случай че потребителят не изпълни
задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от договора за паричен заем в указания срок
да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова
гаранция. За поемане на задължението по договора, в полза на поръчителя „Ф. Б.“
ЕООД е уговорено възнаграждение в размер на сумата от 92,76 лв., платимо от
потребителя разсрочено, на вноски от по 7,73 лв., на уговорените в договора падежни
дати (чл. 3, ал. 1). Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора „И А М“ АД е овластено да приема
плащания и за поръчителя – ответник по делото и е уговорено, че в случай че
заплатената от потребителя сума е недостатъчна да покрие както вноската по договора
за заем, така и тази към поръчителя, с приоритет се погасяват задълженията към
поръчителя.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните
и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че по
договора за паричен заем ищецът е извършил извършил плащане на сумата в общ
размер на 404,33 лв., която е отнесена за погасяване на следните задължения: 300 лв. –
главница по договора за заем; 11,57 лв. – възнаградителна лихва по договора за заем и
92,76 лв. – възнаграждение за поръчителство. Вещото лице е установило, че
стойността на възнаграждението за поръчителя не е включена при изчисляване на ГПР,
4
който е посочен в договора. Експертът е изчислил, че действителният размер на ГПР
по процесния договор, като се включи в него и възнаграждението за поръчителя, е в
размер на 1012,89 %, с което се надвишава 20,26 пъти максималния допустим размер
на ГПР, който към към датата на сключване на договора за заем – 28.08.2020 г. е в
размер на 50 % (пет пъти размера на законната лихва - основен лихвен процент от
0,00%, увеличен с 10 процентни пункта).
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
В доказателствена тежест на ищеца е да установи по исковете по чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, вр. чл.
22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД: 1) сключването между него и „И А М“ АД на
договор за паричен заем № **********/29.08.2020 г. и неговото съдържание; 2)
сключването между страните на договор за предоставяне на гаранция №
**********/29.08.2020 г. и неговото съдържание; 3) връзката на процесния договор за
предоставяне на поръчителство с посочения договор за заем; 4) че договорът за заем
противоречи на закона и добрите нрави, а договорът за предоставяне на гаранция е
сключен за обезпечаване на нищожна сделка (твърдяната липса на основание); 5) че
договорът за предоставяне на поръчителство противоречи на закона и накърнява
добрите нрави, а по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: че е предоставил на ответника,
респ. че последният е получил твърдяната парична сума, представляваща заплащане на
възнаграждение за поръчител по договор за гаранция № **********/29.08.2020 г.
В тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже:
по установителните искове – наличие на валидни и равноправни клаузи в процесния
договор; а по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – че е налице основание за получаване
и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане, поради
което да установи следното: наличието на валидно облигационно правоотношение
между него и ищеца, възникнало по силата на договор за предоставяне на гаранция №
**********/29.08.2020 г. и неговото съдържание; изпълнение на задълженията му по
договора.
Сключеният между ищеца и „И А М“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане или всяка друга форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или
за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното доставяне.
Договорът за кредит и договорът за поръчителство са сключени при действието
на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдения физическото лице да е
получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и
ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т. 1 ДР
на ЗЗП.
Действително, формално всеки от двата договора – за заем и за предоставяне на
поръчителство, е сключен между ищеца, от една страна, и две различни юридически
лица – „И А М“ АД и „Ф. Б.“ ЕООД, от друга страна, но за да бъдат осигурени
ефективни средства за защита на потребителите е необходимо, когато се изследва
5
въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани
лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани
лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно
правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя
при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави.
Между страните не се спори, а и от служебно извършената справка в Агенция
по вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на
капитала на „Ф. Б.“ ЕООД е заемодателят „И А М“ АД. Следователно се касае за
хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Въз основа на
изложените от ищеца фактически обстоятелства и наличните данни за хипотеза на
свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите (индикатор за общото
оскъпяване на договора за кредит) – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от
разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която общ разход по кредита за потребителя
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Отделно от това, въпреки, че всеки един от представените договори – този за
кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло, тъй
като тази обвързаност се установява от сключването на договора за поръчителство в
същия ден, в който е сключен договорът за кредит, както и с изричната уговорка за
приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по
основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 3, ал. 3 от договор за
предоставяне на поръчителство. Отделно от това, съдът намира за основателни
доводите на ищеца, че макар на него да е била предоставена възможност да
предостави едно от изброените в договора за заем обезпечения, то предвид
поставените множество изисквания за възможните обезпечения, тази възможност е
само формална, а не реално право на избор. Ето защо, ищецът на практика бил
поставен в ситуация да „избере“ именно посоченото от заемодателя дружество, с
което се явяват свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, с което се цели
генерирането на допълнителни доходи за него.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Следователно лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай, съгласно заключението на ССчЕ, когато в ГПР се включи и
възнаграждението за поръчителя, същият е в размер на 1012,89 %, с което се
6
надвишава 20,26 пъти максималния допустим размер на ГПР, който към към датата на
сключване на договора за заем – 28.08.2020 г. е в размер на 50 % (пет пъти размера
на законната лихва - основен лихвен процент от 0,00%, увеличен с 10 процентни
пункта). Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от
своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. С оглед
изложеното, съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване
вземанията на „И А М“ АД по процесния договор за потребителски заем, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (Решение
№ 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). Макар формално договорът за
паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение
на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК (Решение № 261440 от 04.03.2021 г.
по в.гр.д. № 13336/2019 г. на СГС, ІІ-А въззив. състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г.
по в.гр.д. № 7108/2021 г. на СГС, III-Б въззив. състав и др.).
Същевременно, договорът, сключен между потребителя и “И А М“ АД, и
договорът, сключен между потребителя и „Ф. Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което
последиците от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията (Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на
СГС и др.).
Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка (договорът е
двустранна сделка), а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от
едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е
сезиран с множество обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил
множество основания за прогласяване недействителността на сделката. Естеството на
спорните материални отношения предопределя вида на обективно съединените искове.
Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са
предявени при условията на евентуалност. Ако сделката е недействителна на едно
основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната
7
недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за
недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на
исковете преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или заобикалянето
му) към по-леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на
съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречи на морала или липса на
форма (Решение № 40 от 7.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2383/2019 г., III г. о.).
Предвид изложеното, предявеният иск за прогласяване нищожността на
процесния договор за предоставяне на гаранция следва да бъде уважен като
основателен на първото заявено основание, имайки предвид и че по гореизложените
съображения процесния договор за предоставяне на гаранция се явява сключен в
нарушение на изискванията за добросъвестност и справедливост, водейки до
неравновесие в правата на страните по него, както основателно твърди ищецът.
На основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД даденото въз основа нищожен договор
подлежи на връщане. Видно от заключението на ССчЕ ищецът е заплатил сума,
представляваща възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в
размер на 92,76 лв. Поради недействителността на договора за предоставяне на
поръчителство, се налага извод, че сумата е платена при начална липса на основание
за това, поради което ответникът дължи нейното връщане. Предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се
дължи поисканата законна лихва, която върху първоначално предявения размер от 10
лв. се дължи от датата на депозиране на исковата молба в съда – 28.04.2023 г., а върху
сумата от 82,76 лв., представляваща разликата между увеличения по реда на чл. 214
ГПК размер и първоначално предявения такъв, се дължи от датата на подаване на
молбата по чл. 214 ГПК в съда – 06.11.2024 г., до окончателното плащане. Това е така,
тъй като с първоначалната искова молба искът по чл. 55 ЗЗД е предявен като частичен,
а с молбата от 06.11.2024 г. се прави искане за изменение на иска досежно увеличаване
на размера му. С увеличаване на исковата претенция по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3,
предл. 1 ГПК вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този
момент не е била предмет на делото. При увеличение размера на иска същият се счита
предявен за увеличената част от датата на подаване на молбата за изменение на
размера на иска (Решение № 1207 от 27.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5202/2007 г., II г.
о.; Решение № 6 от 15.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 20/2011 г., I т. о.; Решение № 3205
от 25.12.1972 г. по гр. д. № 2364/72 г., I г. о.). Ето защо по отношение на увеличения
размер съдът е сезиран и искът се счита за предявен с подаване на молбата по чл. 214,
ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК единствено ищецът
има право на разноски. Същият е бил освободен от заплащането на такси и разноски
по настоящото производство с определение от 02.08.2024 г., поради което на осн. чл.
78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски
районен съд дължимата по делото държавна такса в размер на 100 лв. и
възнаграждението за вещото лице в размер на 250 лв., или общо 350 лв.
Съгласно задължителното тълкуване с Решение на СЕС по дело С-438/2022 г.
въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско
възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004
8
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за
ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.
Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е
разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е
обвързан от посочените в наредбата минимални размери на адвокатското
възнаграждение, а размерът подлежи на преценка с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото
(Определение № 2908 от 8.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г., I т. о.).
В конкретния случай при определяне размера съдът съобрази липсата на
фактическа и правна сложност на делото, вида на предявените искове и ангажираните
доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за дело с относително нисък
материален интерес, обстоятелството, че се касае за защита по предявени четири
искови претенции, но произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел
– съответно да се признае нищожността на договор за предоставяне на гаранция на
главно и евентуални основания, респ. да се върнат сумите, заплатени от ищеца без
основание, определяща и сходния предмет на доказване по делото по всеки иск,
поради което за осъществената защита по тези претенции на пълномощника на ищеца
се следва едно възнаграждение.
Предоставената безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла
на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на
облагане с данък върху добавената стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2,
пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно
общата система на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете
за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването става
впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна при наличие на предвидените
в нормата предпоставки бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на
оказалия безплатната правна помощ адвокат (Определение № 917/2.5.2023 г. по ч.гр.д.
№ 1323/2023 на ВКС; Определение от 21.10.2024 по в.ч.гр.д. № 9304/2024 г. на СГС;
Определение от 01.10.2024 по в.ч.гр.д. № 8303/2024 г. на СГС; Определение от
01.10.2024 по в.ч.гр.д. № 6842/2024 г. на СГС; Определение от 01.04.2024 по в.ч.гр.д.
№ 897/2024 г. на СГС; Определение от 16.05.2024 по в.ч.гр.д. № 4543/2024 г. на СГС).
На следващо място, на съда е служебно известно, че адв. Д. М. е процесуален
представител на ищеца по множество сходни претенции. Предвид цената на исковете
по всяко едно от образуваните дела би се достигнало до присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи цената на исковете, и съдът
следва да осуети такава злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
принципи на гражданския процес (Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. №
560/2021 г. на ВКС).
Ищцовият представител се е явил само на едно от трите съдебни заседания по
делото, като е подал молба във връзка с откритото производство по чл. 83, ал. 2 ГПК,
уточнителна молба, молба относно депозит на вещо лице, както и молба за гледане на
делото в отсъствие със становище по същество на спора, от което се извежда, че в
случая усилията на защитата при упражняване на процесуалните права не съответстват
на размера на поискания адвокатски хонорар. На ищцовия представител следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за осъществяваното безплатно процесуално
9
представителство на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА, чийто рамер, съдът, като
взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, обема на
извършените процесуални действия, броя на проведените открити съдебни заседания,
както и относително ниския материален интерес по делото, определи на 100 лв.
(Определение от 31.01.2025г. по в.ч.гр.д.№ 67/2025 г. на СГС; Определение от
08.04.2025 г. по в.ч.гр.д.№ 3909/2025 г. на СГС).
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между ищеца М. Б. Х., ЕГН: **********,
адрес: гр. С., ул. „Ехо“ № 18, и ответника „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *******, седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. 7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, че договор
за предоставяне на гаранция № ********** от 29.08.2020 г., сключен между страните
по делото във връзка с договор за паричен заем № ********** от 29.08.2020 г.,
сключен между ищеца и „И А М“ АД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. 7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
да заплати на М. Б. Х., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ехо“ № 18, сумата от 92,76
лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за предоставяне на
гаранция № ********** от 29.08.2020 г., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху сумата от 10 лв. от 28.04.2023 г. до изплащане на вземането и ведно със
законната лихва върху сумата от 82,76 лв. от 06.11.2024г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Ф. Б.“ ЕООД,
ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40,
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: *******,
представлявано от адв. Д. М., сумата от 100,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана в настоящото производство безплатна правна помощ и
съдействие на ищеца М. Б. Х..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40, да заплати на
Софийски районен съд сумата от 350 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10