№ 382
гр. Б., 18.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Вера Коева
Членове:Милена Каменова
Емилия Дончева
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно гражданско дело №
20241200500545 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 16341/08.08.2023г., подадена от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.С, С.о., район Л., бул. Д.П.Д. №***, чрез юрк. Н.А., срещу Решение №485/13.07.2023 г.,
постановено по гр. д. №2352/2022г. по описа на РС - Б..
Иска се отмяна на атакуваното решение в отхвърлителните части, с които се претендира
да бъде признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответника дължи на ищеца
следните суми, предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 845 от 09.07.2022г.,
издадена по ч. гр. д. № 1526/2022г. на РС Б., а именно: иска за главницата за разликата над
уважената част до пълния поискан размер от 3857,45лв. ; за сумата от 1438,02 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2018г. до 15.07.2020г., както и за сумата
от 2243,44 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 14.03.2018г. до датата на
подаване на заявлението в съда - 28.06.2022г.
В жалбата се обосновават доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното
решение в обжалваната му част. Поддържа се, че съдът неправилно е изчислил и приел, че
ГПР е в размер на 69,45 %, което е над законоустановения максимален размер. Изтъква се,
че застраховката не е част от разходите на кредита, като подробно се обосновава, като
жалбоподателят се позовава и на съдебна практика. Посочват се компонентите, които са
включени в процесното ГПР, като се поддържа, че сключеният договор съдържа всички
1
необходими реквизити и не противоречи на императивни изисквания на ЗПК.
При подробни оплаквания в горната насока се иска отмяна на решението в обжалваните
части и уважаване на предявените искове за отхвърлената част от главницата, договорната
лихва и обезщетението за забава. Претендират се разноски и не се правят доказателствени
искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от страна на въззиваемия, чрез
процесуалния представител. Въззиваемата страна оспорва жалбата и поддържа
първоинстанционния акт, за което подробно се обосновава. Моли се да бъде потвърдено
атакуваното решение в обжалваната му част, както и да бъдат присъдени направените
разноски.
От страна на въззиваемия не се правят доказателствени искания.
По делото е постъпила и частна жалба с вх.№ 26201/18.12.2023 г., подадена от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощник против Определение №1958/05.12.2023г.,
постановено по гр.д.№2352/2022 г. по описа на РС- гр.Б., с което е оставено без уважение
искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските - пр.основание чл.248
ГПК.
В частната жалба се изтъкват подробни доводи, с които се иска намаляване на присъдения
размер разноски. Жалбоподателят се позовава на практиката на СЕС, според която
единствените критерии за определяне на разноските по делото е обем и сложност на
извършената дейност и величината на защитавания интерес. При подробни аргументи в тази
насока се иска намаляване на размера разноски, които страната е осъдена да заплати,като се
сочи, че фактическата и правна сложност на делото не съответстват на присъдения размер.
Отделно от това се иска присъждане на разноски, съотносими на дължимото на
юрисконсулта на насрещната страна възнаграждение.
Препис от частната жалба е връчена на насрещната страна, която в указания срок не е
подала отговор.
Въззивният жалбоподател, редовно и своевременно призован, не се явява. С писмено
становище поддържа въззивната жалба и иска уважаването й.
Ответната страна, чрез пълномощник, оспорва жалбата.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Въззивната жалба отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261 ГПК,
подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирана страна с правен интерес от
обжалване, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Б., след като съобрази материалите по делото и приложимия закон, намира
следното:
Производството пред РС Б. е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.С., бул.Д.П.Д.*, офис
сграда Л.*, представлявано от Ю.Х.Ю. - изпълнителен директор, чрез пълномощника си
2
Е.Л.И. - юрисконсулт против Л. А. К., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. Б., ул. М.Б.№*.
Ищецът е обосновал иска си с твърдението, че между "ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, като
заемодател и ответната страна Л. А. К., като заемополучател, е бил сключен на 12.07.2017г.
Договор за потребителски кредит № **********, на основание на който заемодателят е
предал на заемополучателя сумата от 4470,37 лв., с уговорена договорна лихва в размер на
2107,36 лв., като общата сума, която следвало да бъдела заплатена от ответницата била в
размер на 6577,73 лв. Поддържа, че заемополучателят следвало да погаси задълженията си
по кредита на 36 месечни погасителни вноски, с краен падеж на целия заем - 15.07.2020г.
Сочи се, че процесният договор за заем не е бил обявяван за предсрочно изискуем, а
съгласно Приложение № 1/29.10.2021г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 31.08.2018 г. "ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД (цедент) е прехвърлило на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД ( в качеството му на цесионер) вземанията си към ответницата,
произтичащи от процесния договор за кредит. Счита, че ответницата е била уведомена за
така извършената цесия чрез изпращането на уведомително писмо от „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, действащо като пълномощник на предишния кредитор ("ТИ БИ АЙ
БАНК” ЕАД), като алтернативно уведомяването на ответницата за станалата цесия можело
да бъде извършено и в хода на настоящото съдебно производство, с оглед връчването на
същата на препис от приложеното към исковата молба уведомление. Сочи се още, че за
посочените вземания на 09.07.2022г. по ч. гр. д. № 1526/2022г. по описа на РС-Б. е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 845, срещу която ответницата подала
възражение по чл. 414 ГПК.
Ответницата оспорва предявените искове. Прави възражение за нищожност на договора за
цесия, за нищожност на договора за кредит, поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК; за неравноправност на клаузите на
договора за кредит по смисъла на чл. 143 ЗЗП; ГПР бил в по-висок размер от този,
предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК; погасяване на вземанията по давност.
С обжалваното решение е признато за установено по отношение на ответника Л. А. К.,
ЕГН **********, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ***, следната
сума, която е била предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 845 от 09.07.2022г.,
издадена по ч. гр. д. № 1526/2022г. на Районен съд - гр. Б., а именно: 2200,80 лв. /две хиляди
и двеста лева и осемдесет стотинки/ - представляваща главница по неизплатено задължение
по Договор за потребителски кредит № **********, сключен на 12.07.2017г. между „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД и Л. А. К., като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна
на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на
Приложение № 1 от дата 29.10.2021 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от дата 31.08.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението в съда /28.06.2022г./ до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ
този иск за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 3857,45 лв. /три
хиляди осемстотин петдесет и седем лева и четиридесет и пет стотинки/.
С решението са отхвърлени като неоснователни установителните искове на ищеца за
3
сумата от 1438,02 лв. /хиляда и четиристотин тридесет и осем лева и две стотинки/ -
представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2018г. до 15.07.2020г. и за сумата от
2243,44 лв. /две хиляди и двеста четиридесет и три лева и четиридесет и четири стотинки/ -
представляваща обезщетение за забава за периода от 14.03.2018 г. до датата на подаване на
заявлението в съда - 28.06.2022 година.
С въззивната жалба решението се обжалва от Агенция за събиране на вземания ЕАД само
в отхвърлителните части.
Обсъждането на събрания доказателствен материал налага извода за правилно установена
от районния съд фактическа обстановка. Същата е пълна и съответна на събраните по
делото доказателства, поради което и на основание чл.272 ГПК съдът препраща към нея.
Направеният от въззивния съд самостоятелен анализ на събраните доказателства води до
следните фактически констатации:
От приетите като писмени доказателства по делото се установява, че между "ТИ БИ АЙ
БАНК” ЕАД, в качеството на заемодател и ответницата Л. А. К., в качеството на
заемополучател е бил сключен Договор за потребителски кредит № ********** от
12.07.2017г., Искане-Декларация за потребителски кредит от 12.07.2017г., ведно с
Погасителен план и Общи условия (ОУ) към него.
На основание чл. 7.1 от договора е уговорено, че заемодателят е предал на
заемополучателя сумата от 3500 лв., като последният се задължил с 36 месечни погасителни
вноски, от които 35 в размер на 182,72 лв., а 36-та в размер на 182,53 лв., т.е. до 15.07.2020г.
да върне заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва. Заемополучателят е
получил заемната сума по процесния договор за потребителски кредит на 12.07.2017г. чрез
изтеглянето й на каса. Получаването на заемната сума се установява и от заключението на
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните.
Според съдържанието на сключеният договор размерът на уговорената главница е от 3500
лв.; годишен процент на разходите /ГПР/ от 42,10 %; лихвен процент от 27,09 %;
застрахователна премия в размер на 491,40, лв., като е уговорена и еднократна такса за
оценка на риска в размер на 478,97 лв. или общата стойност на плащанията, включваща
главницата, застрахователната премия и договорната лихва - 6577,73 лв.
От приетия като писмено доказателство по делото Рамков договор за продажба на
вземания (цесия) от 31.08.2018г. се установява, че "ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, в качеството на
цедент е прехвърлило на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството на
цесионер вземанията си към ответницата, произтичащи от процесния договор за
потребителски кредит. Цедирането на вземането се потвърждава от представеното препис-
извлечение от Приложение № 1 от дата 29.10.2021 г. към договора за цесия, в което
вземането, произтичащо от договора за потребителски кредит, отнасящ се до ответницата, е
визирано с отразяване на номера му, датата на сключването му, отпуснатата главница, трите
имена и ЕГН-то на последната, които данни са достатъчни за индивидуализацията на
прехвърлянето вземане.
4
На 29.10.2021г. ищецът е изпратил до ответната страна уведомление с изх.№ УПЦ-П-
ТБИ/********** за извършената цесия, ведно с покана за доброволно изпълнение, в която е
отразено, че кредитор по паричното вземане, произтичащо от процесния договор за кредит,
е ищецът. Съобразно приобщеното към доказателствата известие за доставяне от
11.11.2021г., издадено от Български пощи, визираното уведомление за продажбата на
вземането е било изпратено на адреса на длъжника, като същото е получено лично от
ответницата, която е бил уведомена за прехвърляне на вземането и с получаване на препис
от исковата молба и писмените приложения към нея, съдържащи такова уведомление.
Според приетата съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на изготвилото я
вещо лице, става ясно, че действителният годишен процент на разходите /ГПР/ е 69,45 %, а
не посоченият неправилно в договора 42,10 % . Вещото лице е посочило на стр.4 от
заключението си /л.89- РС/, че главницата по процесния договор за кредит е формиран като
сбор от главницата от 3500 лв., застрахователната премия от 491,40 лв. и еднократна такса за
оценка на риска от 478,97 лв. Посочено е още, че общият размер на начислените от ищеца
задължения, дължими от ответницата по процесния договор за потребителски кредит, е в
размер на 6577,73 лв., от които изтеглената главница е само 3500 лв. При това положение
действителният ГПР надвишава допустимият съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на ГПР и
оскъпяването на кредита в действителност е 69,45 %. Заплатената от ответната страна обща
сума във връзка с процесния договор е 1299,20 лв. в периода 07.09.2017 г. - 29.03.2018 г.
Всяко едно плащане е било осчетоводявано при цедента с датата, когато е било направено и
е било отнасяно по пера в счетоводните записи по сметки. Разпределянето на постъпващите
плащания за погасяване на заемните задължения от страна на заемодателя (т. е.
прихващането на изпълнението) е било извършвано в следната последователност: лихва за
забава, договорна лихва и главница. С платената от ответницата обща сума цедентът е
осчетоводил погасяване на задължения за вноски по погасителен план в размер на общо
1299,20 лв., от които 20,16 лв. са отнесени за наказателни лихви за забава, 666,12 лв. за
договорна лихва и 612,92 лв. за главница.
Първоинстанционният съд е мотивирал, че от заключението на вещото лице се налага
извода, че записаният в договора ГПР от 42,10% е формален и не отговаря на фактическото
положение и поради това е прието, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК
и чл.19, ал.4 и 5 ЗПК, според която разпоредба ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи
този размер, се считат нищожни. На това основание е прието, че процесният договор е
нищожен - чл. 22 ЗПК и на основание чл. 23 ЗПК длъжникът трябва да върне само чистият
размер на главницата и не дължи други суми за лихви, неустойки или други разходи по
кредита.
Така установеното от фактическа страна, сочи на следните правни изводи:
Съгласно чл.269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
5
Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания.
Неоснователно е оспорването на извода на съда, че в случая застраховката и таксата са
възприети като разходи по кредита, въпреки, че се признава, че са част от главницата. Сама
по себе си тази теза на жалбоподателя е вътрешно противоречива. От една страна, признава,
че в размера на главницата, освен главното вземане, е калкулирана сума за застрахователна
премия и еднократна такса за оценка на риска, а от друга страна, оспорва включването на
допълнителните суми към главницата като вид разход по кредита.
Няма спор по делото, че процесния договор е такъв за кредит, сключен с физическо лице,
имащо качеството на потребител, съгласно параграф 13, т. 1 от ДР към ЗЗП, като
въззиваемата страна е страна по договор с търговец, действащ извън рамките на своята
професионална дейност. С оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“,
приложение намират и нормите на ЗЗП - съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП,
както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради
пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в
икономическо отношение страна.
В случая видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит се
установява, че първоначалният кредитор "Ти Би Ай Банк" ЕАД, с който въззиваемата страна
е сключила договор за потребителски кредит, е отпуснат такъв в размер на 3500 лв., със срок
за погасяване до 15.07.2020г., при равни месечни 36 бр. погасителни вноски, от които 35 в
размер на 182,72 лв., а 36-та в размер на 182,53 лв., с посочено ГПР – 42,10 % и общ размер
на задължението – 6577,73 лв.
Погасителният план и условията по договора за кредит са описани в самия договор.
Съгласно чл. 7 от договора за кредит, общият размер на главницата по кредита включва
сумата от 3500 лв. размер на кредита, сумата от 491,10, Ваnk живот агент, сумата от 478,97
лв. еднократна такса за оценка на риска или общо сумата от 4470,37 лв. . Следователно,
според договора с потребителя е предвидено, че длъжникът – потребител получава като
чиста стойност на кредита 3500 лева (чл. 7 от договора), а към това плаща още 970,37 лева
застрахователна премия и еднократна такса. Тази сума обаче не е отделена като
допълнително плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към
главницата и е получена обща такава, като възнаградителната лихва по кредита се начислява
върху целия сбор от главница (получена от длъжника сума), застрахователната премия и
еднократно начиселната такса за оценка на риск.
В чл. 11, т. 10 от ЗПК е уредено, че договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
6
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК дефинира понятието "Общ
разход по кредита за потребителя" като всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". В
договора за потребителски кредит следва да бъдат посочени основните параметри, които са
послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни норми да се
уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита.
В представения договор за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите
/ГПР/ като абсолютна процентна стойност – 42,10 %, но от съдържанието му и от данните по
делото не може да се установи дали при изчисляването му е включена уговорената
застрахователна премия и еднократна такса. Това е от съществено значение за определяне на
ГПР, тъй като би довело до различен от посочения размер на ГПР. В Решение на съда (СЕС)
от 21 април 2016 г. по дело С-377/14 е прието, че член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от
Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се
тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват
всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези,
които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и
които на практика не се изплащат на потребителя. Посочено е още, че не би могло общият
размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива
2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на
задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като административните разходи,
лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати. Незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в
общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-
нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на
кредита.
В случая от представените по делото договор за потребителски кредит и приложенията
към него, прави впечатление, че застрахователната премия е включена към главницата,
договорната лихва се дължи върху предоставената от кредитополучателя главница,
включваща както суми за лично ползване, така и такива за заплащане на задълженията по
застрахователните премии. Тези обстоятелства, както и фактът, че липсва ясно и точно
посочване в договора за потребителски кредит на компонентите, довели до формиране на
7
договорния ГПР, пораждат съмнения дали потребителят е могъл да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Регламентираните от законодателя стандарти за
защита целят ефективна закрила на потребителя съобразно неговите права и интереси, като
бъде осигурена в пълна степен информираност на потребителя относно съществените
условия на предлаганите от кредитора продукти, като по този начин бъде постигната целта,
посочена от законодателя в чл. 2 от ЗПК. На същия следва да бъде осигурена възможност да
познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да
съдържа цялата необходима информация относно условията и стойността на кредита по ясен
и непротиворечив начин – в това число и вида на отделните елементи, които са довели до
формиране на конкретния ГПР, както и начинът за това. В случая това не е сторено, поради
което уговорената клауза за застрахователна премия е недействителна съгласно чл. 143, ал. 1,
т. 19 и 20 от ЗЗП.
От така изложените императивни норми следва изводът, че застрахователните премии и
допълнително начислени еднократно от кредитора такси, представляват общ разход по
кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на
разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния
договор е задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за
ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на
възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр. /. Също така следва изводът, че
при наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлява
разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от
потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде
кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца - кредитор за
сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две хипотези,
защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява
размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.
Въпросът, дали сключването на застрахователния договор /присъединяването на
потребителя към съществуващите застрахователни програми/ е необходима предпоставка за
отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора
параметри, подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на
процесния договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от
търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.2 и чл. 19 от договора за
кредит застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е
условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за преценката на съда, ако
от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установява
противното. Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора,
върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен
характер. Видно от чл. 19 от договора, както и от самото твърдение на заявителя,
сключването на застраховка не е задължително условие за получаване на кредита. Остава
въпросът какво е основанието, на което застрахователните суми са включени в договора за
8
потребителски кредит. Настоящият съдебен състав намира, че застраховката е реално разход
по кредита, а причината същите да бъдат посочени в определянето на главницата, заедно с
текста на чл. 19 от договора, имат за цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
която изисква ГПР да не надхвърля 50%. При това положение, по отношение на годишния
процент на разходите в договора липсва яснота относно неговия действителен размер.
Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора
на осн. чл. 22 ЗПК, което пък влече последиците на чл. 23 с. з.
Дори и да се приеме, че застрахователната премия вече била включена в ГПР, тъй като е
част от главницата по кредита, същото отново е неправилно, доколкото главницата не
представлява част от общия разход по кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл.
19, ал. 1 ЗПК, а представлява величината, с която размерът разходите се съпоставя, за да се
изрази в процентно съотношение съгласно установената в Приложение № 1 формула.
Същевременно, както беше уточнено, допълнителните услуги представляват разход по
кредита и подлежат на включване в годишния процент на разходите, независимо от това
дали се заплащат пряко от потребителя или е уговорено тяхната стойност да се кредитира от
търговеца, тъй като и в двата случая представляват оскъпяване на кредита за потребителя в
допълнение към чистата стойност на заетата сума /в случая главницата от 3500 лева/.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът
намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11,
ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
На следващо място по договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще се явява
неравноправна клауза, която налага на потребителя да заплаща лихва върху парична сума,
която същият не може да ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено ако в
случаите, когато олихвяваното плащане се явява премия по застраховка и др.еднократни
такси– вземане, което обезпечава гаранционната функция на застрахователя, и при чието
неплащане законът предвижда като последица не начисляване на лихви, а прекратяване на
застрахователното покритие (вж. чл. 367 – 368 КЗ).В настоящия случай процесния договор е
предвидено, че длъжникът – потребител получава като чиста стойност на кредита 3500 лева
(чл. 7 от договора), а към това плаща още суми за застрахователни премии и еднократно
начислена такса за оценка на риска. Тази сума обаче не е отделена като допълнително
плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е
получена обща такава, като възнаградителната лихва по кредита се начислява върху целия
сбор от главница (получена от длъжника сума) и застрахователни премии. Подобен начин на
начисляване на лихвите създава съмнение, че става въпрос за клаузи, които като общ ефект
значително завишават тежестта на потребителя при разсрочено плащане на
застрахователната премия, като в противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр
превръщат застрахователната премия във вземане, олихвяемо с 27,09 % годишна лихва (вж.
чл. 9 от договора за кредит). Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че
9
начинът на формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на
неравноправна клауза.
Така се установява, че всъщност част от "главницата" по кредита, която според въззивника
била заплатена в полза на потребителя, е застраховка. Тази сума обаче не може да се смята
за част от чистата стойност на кредита (законодателно понятие, което покрива значението на
ползвания в банковата и търговска практика термин "главница") или от неговия "общ
размер" по смисъла на § 1, т. 2 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПКр. Това следва от тълкуването на
разпоредбите на ЗПКр систематично, тъй като дефиницията на § 1, т. 2 ЗПКр показва, че
"общата сума, дължима от потребителя" се състои от два компонента – "общ размер" и
"общи разходи по кредита". Второто понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПКр и включва освен
лихви и такси и застрахователните премии. Следователно застрахователната премия за
обезпечаване на изплащане на кредита при застрахователно събитие, засягащо потребителя,
като част от "общите разходи по кредита" по § 1, т. 1 ЗПКр не може по логическите закони за
противоречието (щом нещо е част от едната група, описана в дефиницията по § 1, т. 2 ЗПКр,
то не може да се включи и в другата) и за изключеното трето (разходите по кредита съгласно
§ 1, т. 2 ЗПКр са или част от "общия размер", или от "общите разходи") да е част и от "общия
размер" на кредита – в този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 42 от
Решението от 16.07.2020 г. по дело C-686/19 SIA "Soho group". Следователно, изложената от
въззивника теза, че застраховката за изплащане на кредита е някаква особена услуга, която
може да се приеме за част от онова, за което се отпуска кредита и е в полза на свободната
преценка на потребителя, не е намира опора в закона. Аналогични са и аргументите за
калкулираната по същество към главницата еднократна такса за оценка на риска.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява
съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. ГПР
не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно
изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването
на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4
ЗПК, като на практика към него са придбавени и други плащания, които по същество
увеличават ГПР над допустимите 50% от общия размер на кредита, представлява по
същество заобикаляване на императивната забрана на чл.19, ал.4 ЗПК. Налице е
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и само на това основание целия
договор е недействителен.
Както според съдебната практика, така и в редица решения на СЕС, задължителни по чл.633
ГПК и за националните юрисдикции, посочването в договора за заем на по-ниски стойности
на ГПР от действителните, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във
вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
По изложеното правилно от първоинстанционния съд е присъден чистият размер на
10
кредита след приспадане на направените от кредитополучателя плащания по поредността,
указана в чл.76 ЗЗД, като е присъдил дължимият остатък.
По изложените аргументи решението в атакуваната част е правилно и законосъобразно и
следва да се потвърди.
Неоснователно е искането, направено от въззивника едва с молбата му по хода на
въззивното производство с вх.№ 7998/11.06.2024г., за присъждане на законна лихва от
подаване на заявлението в районен съд до окончателното изплащане на задължението,
доколкото се твърди, че първоинстанционният съд е обсъдил в мотивите на решението, но
липсвало произнасяне по отношение на същата в диспозитива. Искането е неоснователно. В
постановения диспозитив на решението съдът изрично се е произнесъл и по въпроса за
дължимата законна лихва, като е присъдил такава върху уважения размер на главното
вземане от 2200,80 лв., считано от подаване на заявлението в съда /28.06.2022г./ до
окончателното изплащане. В този смисъл не е налице непълнота на постановеното
първонистанционното решение. Съдът се е произнесъл по всички искания на въззивника,
като ищец в първата инстанция.
По частната жалба с вх.№ 26201/18.12.2023г., подадена от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, чрез пълномощник против Определение №1958/05.12.2023г., постановено
по гр.д.№2352/2022 г. по описа на РС- гр.Б., с което е оставено без уважение искането на
ищеца за изменение на решението в частта за разноските - пр.основание чл.248 ГПК:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 от ГПК, от надлежна страна и против
подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията за редовност по чл.
275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Искането е процесуално допустимо, доколкото
е направено от въззивника, който е подал списък по чл.80 ГПК и в този смисъл има право на
искане за изменение на акта по разноските:
По същество оспорването е неоснователно. С обжалваното определение съдът е отказал да
изменени присъдените разноски на насрещната страна за адвокатско възнаграждение в
размер на 817,88лв., определени съобразно уважената част от исковете.
Жалбоподателят обосновава искането си с твърдението за неприложимост на Наредба № 1
от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно
действащата и относима практика на СЕС, според която цитираната наредба може да служи
само за ориентир за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение.
На основание чл.633 ГПК решенията на Съда на Европейските общности са задължителни
за съдилищата в страната и имат превес над националното законодателство.
Според цитираните от самия жалбоподател решения на СЕС, при определяне на
дължимият размер адвокатско възнаграждение при всички случаи съдът държи сметка и
преценка дали претендираният размер разноски с оглед на конкретния случай съответстват
на принципа за пропорционалност и справедливост съобразно действителната фактическа и
правна сложност на делото и в съответствие със действително извършената работа от
пълномощника,т.е. за определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение
11
определящ е не само и единствено размера на заявения материален интерес и съдът не е
длъжен да прилага минималните размери на адвокатските възнаграждение, установени с
Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ако
прецени, че с оглед на конкретните особености на случая определеният размер разноски не
може да бъде обосновано с преследване на „легитимни цели“ .
С Решение № 9273/27.07.2016 г., постановено по адм. дело № 3002/2015 г. по описа на
Върховния административен съд, Трето отделение, потвърдено с Решение № 5485 от
2.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1403/2017 г., 5-членен състав е разгледан въпросът какви
критерии следва да се съблюдават при определяне размера на адвокатското възнаграждение
в съответствие с критериите обоснованост и справедливост, съгласно чл.32 ЗАдв. Според
цитираната практика размерът на адвокатските възнаграждения се обосновават с два
обективни критерия-обемът и сложността на извършената дейност и величината на
защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските
възнаграждения са обосновани и справедливи, цената на адвокатския труд следва да
представлява изражение и на двата критерия кумулативно.
При преценка в случая на горните два критерия и при съобразяване на задължителната и
цитирана практика на СЕС по въпроса за определяне на справедливия и обоснован размер
разноски за адвокатско възнаграждение, в настоящия случай присъденият размер от 817,88
лв. се явява пропорционален и съответен на действително свършената работа, както и с
обема, вида, естеството на предявения иск и упражнените от въззивната страна материални
и процесуални институти. В съответствие с критериите, имащи отношения към определяне
на размера, съдът е намалил поискания размер и присъдил такъв, който да представлява
обективно и законосъобразно възнаграждение за положения от насрещната страна труд от
пълномощника й по предявените искове с оглед на преценка на конкретните обективни
особености на случая.
Определеният размер разноски е съобразен от първоинстанционният съд с предмета на
делото, действителната му фактическа и правна сложност, както и с оглед на обема
извършена работа от пълномощника на ответната страна. Обемът работа не се изчерпва и
определя само с броя на извършеното действие, а от естеството на същото и данните за
положените усилия и труд по извършването му. Подаденият отговор не е бланкетен.
Изтъкнати са доводи, както по допустимостта на иска, още по редовността на исковата
молба и по съществото на спора. По отношение на съществото на спор са изтъкнати и
подробни правни доводи. В тази връзка, определеният размер следва да се счете за съответен
и при правилно балансиране на посочените два критерия за определяне на дължимите
разноски по делото за адвокатско възнаграждение и който размер е съответен и на
зададените в цитираното решение на СЕС критерии. Също така следва да се държи сметка,
че отговорността за разноски е обективна и невиновна, има обезщетителна функция,
доколкото е производна от принципа за неоснователно разместване на блага, но
същевременно е и своеобразна санкция спрямо загубилата спора страна заради
неоснователно предизвикания правен спор. По изложеното, обжалваното определение по
12
разноските следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно.
По разноските в настоящото производство: С оглед изхода от спора въззивника дължи на
въззиваемата страна направените в настоящото производство разноски в размер на 800 лв. за
адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на въззивника за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, дължимо пред въззивната инстанция по аналогични
аргументи, изложени е налице основания за намаляване на размера, дължим пред първата
инстанция. Размерът е съобразен не само с материалния интерес на предявените искове, още
с действително свършената от пълномощника работа, съобразно фактическата и правна
сложност на делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № Решение № 485/13.07.2023 г., постановено по гр. д.
№2352/2022г. по описа на РС - Б..
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1958/05.12.2023г., постановено по гр.д.№2352/2022 г. по
описа на РС- гр.Б..
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление - гр.С., бул. Д.П.Д.*, офис сграда Л.*, представлявано от Ю.Х.Ю. - изпълнителен
директор, да заплати н а Л. А. К., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. Б., ул. М.Б.№*
сумата от 800,00 /осемстотин/ лв. разноски по делото пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13