О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227.
гр.
Пазарджик, 06.04.2017 год.
Пазарджишкия окръжен съд, Гражданска колегия, Търговски
състав, в закрито заседание на шести април
през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА СЕРАФИМОВА
като
разгледа докладваното от съдия Серафимова т.д.
№ 194 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба вх. № 10204/01.11.2016 г. от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, бул.
„Н.Вапцаров“ № 55, чрез юрк. Д. И. против В.П.П.,
ЕГН ********** с адрес ***, с посочено правно основание чл. 432 от ТЗ, вр. чл. 79,
ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 86 ЗЗД. С исковата молба е въведен петитум да се осъди ответника
да заплати на ищцовата банка претендирана
главница в размер на 27 103,48
евро, от които редовно
падежирала главница, формирана от неплатени вноски с падежни от
05.08.2016 г. до 05.10.2016г. – 345,35
евро и предсрочно изискуема
главница в размер на 26 758,13
евро; редовна лихва (непогасена по давност) в размер
на 499,18 евро, начислена за
периода 05.09.2016г. до 27.10.2016г. вкл.; наказателна лихва (непогасена по давност) в размер на 9,21 евро, начислена за периода от
05.08.2016г. до 05.10.2016г. вкл.; ведно със законната лихва върху всяко отделно претендирано вземане, считано
от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им изплащане. Претендират
се и разноските.
Извършена
е размяна на книжата по делото.
В
подадения по реда на чл. 367 ГПК отговор на исковата молба от ответникът - уведомен
по реда на чл. 47, ал.1 ГПК, прави възражение, с което предвид установеното му
местоживеене в ФР Германия, оспорва международната компетентност на сезирания
съд за разглеждане на делото. Релевирани са и съображения във връзка с развилото
се между страните предходно производство по реда на чл. 422 ГПК – за
установяване дължимостта на идентична претенция по сключения договор за банков
кредит от 09.09.2008г., който е предмет на иска, породил и настоящия спор.
В
постъпилата в срока по чл. 373 ГПК допълнителна искова молба ищецът не оспорва
изложените обстоятелства, свързани с местоживеенето на ответника. Оспорва
въведеното възражение по процесуалната допустимост на иска единствено с
аргумента, че на основание чл. 7, ал.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на ЕП,
водещо при определяне на международната компетентност на съда е мястото на
предоставяне на услугата банков кредит.
Съдът,
воден от пряко приложимите правила, въведени с разпоредбите чл. 4, ал.1, чл.
17, ал.1 б.„б“, чл.18, ал.2 във вр. с чл. 62 и чл.26 от Регламент (ЕС)
№1215/2012 на ЕП и на Съвета, намира, че възражението относно международната
некомпетентност на българския съд се явява основателно и че сезираната
инстанция не е компетентна да разреши настоящия спор. Следва да се отбележи, че
дори и без възражение, съдът дължи извършване на проверката, тъй като съгласно
разпоредбата на чл. 28 от КМЧП, международната компетентност е процесуална
предпоставка за допустимост на иска, за която съдът следи служебно.
Предмет
на спора в настоящата хипотеза е твърдяното от ищеца неизпълнение на задълженията
на длъжника по сключения между страните договор за банков кредит от 09.09.2008
г., чиято цел според чл.1.2, е закупуването на недвижим имот и последващите
ремонтни и довършителни дейности. Съгласно чл. 4.2 от договора страните са
постигнали съгласие кредита да се погасява на 228 равни месечни вноски, дължими
на всяко 5-то число от съответния месец, считано от 05.10.2008 г . до
05.09.2027 г.
Съобразявайки
нормата на § 13 от ДР на ЗЗП, както и описаната цел на сключения договор, съдът
приема, че предмета на предоставената с договора услуга не обслужва
извършването на търговска или професионална дейност, не попада в рамките на
извършваната от кредитополучателя търговска или професионална дейност, т.е.
договорът е получен от кредитополучателя в качеството му на потребител.
(Обстоятелството, че изпълнението на задължението по процесния кредит е обезпечено
с ипотека в никакъв случай не може да отнеме на длъжника правото му на защитата
в качеството на потребител на услуги, с изключение на тази по определени закони
например, като по реда на ЗПК).
Установява
се от данните по делото, че с писмо вх. № 45228/16.05.2014 г. (стр.46), длъжникът
е изпълнил задължението, установено с клаузите на чл.5.4 във вр. с чл.11, т.8 in fine
от договора – да уведоми ищеца-кредитор
за настъпилата промяна в адреса и обичаното му местоживеене в ФР Германия,
гр.Дуисбург. В този смисъл по делото са представени писмени доказателства за
извършената регистрация там в т.ч. и данни относно ангажименти по трудова
заетост (стр. 42-45), които съдът кредитира, поради което приема, че ответникът
има установено местоживеене извън пределите на Р.България, а именно във ФР
Германия, гр. Дуисбург, ул. Щокенстрасе № 11.
С
оглед на тези данни съдът намира, че повдигнатия спор инкорпорира международен
елемент, обусловен от обстоятелството, че една от страните по договора е потребител,
който има установено местоживеене в друга държава-членка на ЕС. Затова към този
спор във връзка с определяне на компетентността на съдилища приложение следва
да намерят вторичните източници на правото с пряко действие на ниво ЕС, т.е.
релевантният и действащ към момента на завеждане на делото Регламент (ЕС) №
1215/2012 на ЕП и на Съвета, който дерогира действието на вътрешните национални
източници - на КМЧП и ГПК.
По
отношение на компетентността по регламента :
Съгласно
разпоредбата на чл. 26 от Регламент 1215/2012 г. извън компетентността, която
произтича от други разпоредби на регламента, компетентен е този съд на
държава-членка, пред който се яви ответникът, освен ако се явява, за да оспори
компетентността на съда, каквато именно е разглежданата хипотеза. В случая след
залепване на уведомлението по реда на чл. 47, ал.1 ГПК, отговора на исковата
молба е депозиран от пълномощник – адвокат, чийто действия впоследствие са били
потвърдени посредством представеното от страната-ответник изрично пълномощно.
Общата
норма на чл.4, ал.1 от Регламент (ЕС) №1215/2012 предвижда, че исковете срещу
лица, които имат местоживеене в държава-членка, независимо от тяхното
гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава-членка. Съгласно правилата
на чл. 17, ал.1, б. „б“ от регламента по отношение на дела във връзка с
договор, сключен от лице-потребител за цел, която може да се приеме, че е извън
неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя като
специална, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски или за всяка друга форма на кредит, предоставен за
финансиране на продажбата на стоки. А както се посочи по-горе процесния договор
за кредит от 09.09.2008 г., по който страна е ответника, попада в
регламентацията на посочения специален текст. Правилата за определяне на
компетентността по такъв спор съгласно следващия текст на чл. 18, ал.2 от
регламента предвиждат, че другата страна по договора, т.е. ищеца може да заведе
иск само в съдилищата на държавата-членка, където има местоживеене потребителят.
Според
разпоредбата на чл. 62 от Регламента при изследване на въпроса дали
страната-ответник има местоживеене в държава-членка, чиито съдилища са сезирани
по делото, съответната съдебна инстанция прилага вътрешното си право – в случая
българският закон, който обаче не използва легално понятието „местоживеене“. Разпоредбата
на чл. 47, ал. 8 КМЧП използва релевантния термин „обичайно местопребиваване“ -
това е мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без
това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване
или установяване, като за определяне на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелствата от личен или професионален характер, които
произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да
създаде такива връзки. Приложение намират и разпоредбите на чл.93 и сл. ЗГР. Съдебната
практика, обективирана в Определение № 543/16.06.2016 г. по гр.д. № 1754/2016
г. на ВКС, ІV г.о., приема, че под местоживеене по смисъла на Регламент (ЕС) №
1215/2012 в Република България, съобразно действащото вътрешно право, се
разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена
и административна регистрация.
След
като в настоящата хипотеза фактическото местопребиваване на ответника, което е
от значение за установяване на неговото местоживеене по смисъла на регламента с
оглед ангажираните доказателства, е установено на територията на ФР Германия,
то тогава и сезирания съд не е международно компетентен да разгледа делото.
Позоваването
на ищеца на нормата на чл.7, ал.1 от Регламента, направено с допълнителната
искова молба, за да се обоснове международната компетентност на сезирания съд,
е неоснователно. Действително вярно е, че в чл.7 от Регламент 1215/2012 г. е предвидена
специална компетентност, съгласно която срещу лице, което има местоживеене в
държава-членка, може да се предяви иск в друга държава-членка по дела, свързани
с договор и пред съда по мястото на изпълнение на задължението. Специална
компетентност обаче е предвидена и съгласно нормата на чл. 17, ал.1 от
Регламент 1215/2012 г. по отношение на дела във връзка с договор, сключен от
лице-потребител за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска
дейност или професия. Съдът споделя становището, че в преамбюла на релевантния Регламент
(ЕС) № 1215/2012, европейският законодател е предвидил по-висока степен на защита
в полза на икономически по-слабата страна, която в случая се явява потребителят
и която поради същата причина се нуждае от по-голяма закрила, в т.ч. като се осигури
нормативна гаранция, че производствата по исковете срещу тази категория ответници
ще бъдат предявявани пред съдилищата по тяхното местоживеене на територията на
която и да е ДЧ.
По
изложените съображения съдът ще следва да прогласи, че не е международно
компетентен да разгледа повдигнатия спор и да прекрати производството по
делото.
На
основание чл. 78, ал.4 ГПК и с оглед изхода на делото, ответникът има право на
разноски. Такива обаче реално не са доказани. Не е представен списък по реда на
чл. 80 ГПК. Представеното е единствено пълномощно от ответника, с което са
потвърдени извършените процесуални действия на адвоката, като пълномощник, но
не е доказано заплащане на възнаграждение, както и извършването на други
разходи.
Водим
от горното съдът
О П Р Е Д
Е Л И
ПРОГЛАСЯВА, че
Пазарджишкият окръжен съд не е
международно компетентен да разгледа предявените с искова
молба вх. № 10204/01.11.2016 г. от
Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
р-н Лозенец, бул. „Н.Вапцаров“ № 55, чрез юрк. Д. И. против В.П.П., ЕГН **********,
със адрес в ФР Германия, гр. Дуисбург, ул. Щокенщтрасе № 12 осъдителни искове с
правно основание чл. 432 ТЗ във вр.
чл.
79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за
заплащане на главница в размер на 27 103,48 евро, от които редовно падежирала главница, формирана от неплатени вноски с
падежни от 05.08.2016 г. до 05.10.2016г. – 345,35 евро и предсрочно
изискуема главница в размер на 26 758,13
евро; редовна лихва (непогасена
по давност) в размер на 499,18 евро,
начислена за периода 05.09.2016г. до 27.10.2016г. вкл.; наказателна лихва (непогасена по давност) в размер на 9,21 евро, начислена за периода от
05.08.2016г. до 05.10.2016г. вкл.; ведно
със законната лихва върху всяко отделно претендирано
вземане, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им
изплащане.
ПРЕКРАТЯВА производството по т.д.№194/2016 г. по описа на Окръжен съд гр.
Пазарджик.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред Пловдивски Апелативен съд в едноседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: