Р Е Ш Е Н И Е
№ ..................
гр. Кюстендил, 18.02.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на трети февруари, две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета
Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 2578 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422
от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.
Образувано е по искова молба, депозирана от „Теленор България“ ЕАД против Б.Н.М..
В исковата молба се твърди, че ответницата била абонат на ищцовото
дружество по силата на Договор за мобилни услуги, последният изменен с допълнително
споразумение от 09.10.2015г. Във връзка с посоченото допълнително споразумение
абонатът сключил Договор за лизинг от 09.10.2015г., като взела мобилно
устройство iPhone, модел 6S Plus 16GB Rose Gold на изплащане, на 23 месечни
лизингови вноски в размер на 41,59 лв.
всяка, съгласно уговорен погасителен план.
Операторът, в изпълнение на Договора за лизинг, предоставил мобилното
устройство на ответницата за временно и възмездно ползване, а тя се задължила
да заплати уговорената за него цена в пълен размер на 956,57 лв. Месечните
лизингови вноски от 41,59 лв. всяка, били дължими за периода м. октомври 2015г.
до м. септември 2017г. включително, съгласно условията на договора и
приложимите Общи условия.
Ответницата
заплатила общо 8 бр. месечни лизингови вноски за периода м. 10/2015г. до м.
07/2016г. вкл., като след това преустановила плащанията по договора. Така,
останали дължими 15 бр. лизингови вноски в общ размер на 623,85 лв., за периода
м. 07/2016г. до м. 09/2017г. вкл.
Отделно
от горното лизингополучателят не е заявил намерение да изкупи лизингованата вещ
съгласно условията на договора (каквато възможност му била предоставена),
поради което дължал връщане на устройството. Нямало данни за това, че
последното е върнато на лизингодателя, което налагало допълнително заплащане на
сума в размер на 41,59 лв.
С оглед гореизложеното било депозирано
Заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до Районен съд - гр. Кюстендил,
заради което било
образувано ч.гр.д. № 1414/2019 г. по описа на Районен съд - гр.
Кюстендил и била издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Предвид това и на основание чл. 415, ал.1,
т.2 от ГПК за ищеца бил налице правен интерес от завеждане на установителен иск
за вземанията на дружеството срещу длъжника.
Ето защо се иска да бъде постановено решение, с
което да се приеме за установено в отношенията между страните наличието на
вземане на ищеца против Б.Н.М., ЕГН: **********, адрес: ***, както следва: сума в общ размер на 665,44 лв. (шестстотин
шестдесет и пет лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща
незаплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от 09.10.2015г., от която:
623,85 лв., дължими за периода от м. 08/2016г. до м. 09/2017г., както и сума в
размер на 41,59 лв. за придобиване собствеността върху лизингованата вещ, ведно
със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по
реда на чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се деловодните разноски по заповедното производство, както и
тези по настоящото такова. В случай на присъждане на разноски за насрещната
страна съобразно изхода от спора, се прави искане същите да бъдат определени в
минимален размер.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор чрез назначения й
особен представител адв. А.А. ***. Сочи, че исковата претенция е неоснователна
и недоказана. Ищецът не могъл да се позовава на общите условия, доколкото в
конкретния случай същите не били източник на претендираното от него право.
Дружеството било и недобросъвестно, тъй като видно от записа на заповед, с
който ответната страна се запознала, като приложение към преписа на исковата
молба, ищецът вече се бил удовлетворил по тази си претенция.
Отделно, ответната страна претендира
унищожаемост на процесния договор за лизинг на осн. чл. 143, ал.2, т.10, във
вр. с чл. 145, ал.1 от ЗЗП. Евентуално, претендира липса на фактическо
основание за претенцията и водене на съдебното дело поради плащане на
справедлив брой лизингови вноски (повече от половината).
Предвид изложеното се иска
отхвърляне на заявената претенция в цялост.
В съдебно заседание исковата молба се поддържа, а ответникът
оспорва иска по съображенията изложени в отговора.
Съдът, след като взе предвид доводите на
страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
От доказателствата по делото се установява, че
страните били обвързани от Договор за
мобилни/фиксирани услуги, както и Допълнително споразумение към него за мобилен
фиксиран номер +359********* от 09.10.2015г., с уговорен тарифен план „Нонстоп
49.99 промо“ при стандартен месечен абонамент от 49,99 лв.
Видно от споразумението
е, че ответната страна е получила и мобилно устройство APPLE iPhone 6s Plus Rose Gold със сериен номер 353289072848478. Установява се още, че срокът на
ползване на услугите за посочения мобилен/фиксиран номер се удължава до 09.10.2017г.
Видно от представеното
заверено копие на Договор за лизинг от 09.10.2015 г. е, че същият има за
предмет задължението на мобилния оператор, като лизингодател, да предостави за
временно и възмездно ползване на ответницата, като лизингополучател, посоченото
мобилно устройство с възможност последната да придобие собствеността върху него,
а при неупражняване на предоставеното й за това право – да го върне в
едномесечен срок от изтичане срока на договора. Общата лизингова цена възлиза
на 956,57 лв. с вкл. 20 % ДДС, платима на 23 бр. месечни лизингови вноски,
всяка в размер на 41,59 лв. с вкл. 20 % ДДС с падеж на първата вноска –
09.11.2015г. и падеж на последната такава – 09.09.2017г.
Представени и приети като
доказателство по делото са и общите условия на оператора съответно към договора
за лизинг (л. 11 от делото) и такива за взаимоотношенията с потребителите на
мобилни телефонни услуги (л. 14 до 20 от делото).
Видно от представената по
делото декларация – съгласие на ответника са предоставени приложимите общи
условия на оператора, ведно с информация по чл. 4, ал.1 от Закона за защита на
потребителните.
Прието като доказателство е и заверено копие на Запис
на заповед от 09.10.2015 г. за сумата от 956,57 лв. с издател ответника и
поемател – ищцовото дружество, същият предявен на ответната страна на
09.10.2015 г.
Видно от материалите по приетото ч.гр.д. № 1414/2019 г. на
КРС, ищцовото дружество в качеството му на заявител подало заявление по чл. 410
от ГПК, въз основа на което била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 741/2019 година, за сумата
в размер на 665,44 лв., представляваща незаплатени лизингови вноски по Договор за
лизинг от 09.10.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване
на заявлението, до окончателното заплащане на дължимата сума, както и сторените
разноски – 25 лева държавна такса и 196,58 лева адвокатско възнаграждение. Тя е
била връчена
на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление.
Така, на основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК заповедния съд е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен
срок, като в срока по чл. 415 от ГПК той е предявил настоящите положителни
установителни искове.
Останалите събрани по делото доказателства не
променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат
подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за
безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани
по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и
безпротиворечиви.
При така установените фактически
обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:
По
допустимостта:
В изпълнение на
задълженията си да осъществи служебно самостоятелна преценка на специалните
положителни процесуални предпоставки за допустимост на иска, с оглед задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК, съдът констатира, че заповедта е била
връчена на длъжника в условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, като
е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя по реда на чл. 415 ГПК са съответни на предприетото
оспорване,
респ. следва да се приеме, че е спазен срока за предявяване на установителния
иск. Ето защо исковата претенция се възприема за допустима.
Само за прецизност съдът ще посочи,
че в издадената заповед за изпълнение № 741/2019г. в производството по ч.гр.д.
№ 1414 от описа на КРС за 2019г. присъдената сума е в общ размер на
претендирания такъв с исковата молба, а именно – 665,44 лв. Но в заявлението си
заявителят е посочил дължимите суми, както са прецизирани с исковата молба. Ясно
е, че общата сума се формира от 623,85 лв., дължими
за периода от м. 08/2016г. до м. 09/2017г. лизингови вноски, както и сума в
размер на 41,59 лв. за придобиване собствеността върху лизингованата вещ. Тази
идентичност на сумите и основанията изпълва изискванията на закона и претенцията
следва да бъде разгледана по същедтво.
По
основателността:
Претенцията за
присъждане на дължими лизингови вноски от ответната страна съдът приема за
такава с правно основание
чл. 342 от ТЗ вр. чл. 79 от ЗЗД.
В хода на производството не бе спорно съществуването на
договорни правоотношения между страните, породени от Допълнително споразумение
към Договор за мобилни/фиксирани услуги с мобилен/фиксиран номер +359*********, по силата на
който на ответницата бил предоставен мобилен телефонен апарат марка APPLE, модел iPhone, модел 6S
Plus 16GB Rose Gold.
Спори се по валидността на представения Договор за лизинг
от 09.10.2015г., сключен между страните по делото, който договор определя
задължение за мобилния оператор
като лизингодател да предостави за временно и възмездно ползване на ответницата
като лизингополучател посоченото мобилно устройство с възможност последната да
придобие собствеността върху него, а при неупражняване на предоставеното й за
това право – да го върне в едномесечен срок от изтичане срока на договора.
Общата лизингова цена уговорена в договора възлиза на 956,57 лв. с вкл. 20 %
ДДС, платима на 23 бр. месечни лизингови вноски, всяка в размер на 41,59 лв. с
вкл. 20 % ДДС с падеж на първата вноска – 09.11.2015г. и падеж на последната
такава – 09.09.2017г. В посочения смисъл ответната страна, чрез назначения й
особен представител адв. А., релевира основание за унищожаемост на същия по см.
на чл. 143, ал.2, т.10 във вр. с чл. 145, ал. 1 от ЗЗП. Така наведеното
възражения съдът намира за неоснователно.
Преди всичко съдът следва
да посочи, че въведеното от ответната страна основание е такова не за
унищожаемост на процесния договор за лизинг, а за нищожност на същия поради
уговорени в него неравноправни клаузи, като посочените са разновидност на
родовото понятие за недействителност на правната сделка и съществено се
различават в правния си режим, в т.ч. досежно последиците от обявяването на
единия или другия вид недействителност. При все това, съдът следва да се
произнесе по релевираното възражение и служебно, без необходимост от сезиране
доколкото дължи проверка за нищожност на процесния
облигационен източник на задължения поради противоречие със закона и добрите
нрави, независимо от позицията на ищеца - така ТР № 1/15. 06. 2010 год. по т.
д. № 1/2009 год. на ОСТК на ВКС на РБ и Решение
№ 247/11.01.2011 год. по т. д. № 115/2010 год., на ВКС, ІІ ТО, Решение №
229/21.01.2013 год. по д. № 1050/2011 год., ІІ ТО, и т.н.
В този смисъл съдът намира
следното:
Разпоредбата на чл. 143, ал.1,
т.10 от ЗЗП предвижда, че неравноправна е клаузата, която налага на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора. Представените по делото писмени доказателства обаче,
не сочат на подобен извод. От представената по делото декларация-съгласие (на
гърба на л. 11) е видно, че ответницата, в качеството си на абонат, е
декласирала, посредством полагане на подписа си в същата, че ищцовото дружество
като оператор й е предоставило и същата е получила цялата информация по чл. 4,
ал.1 от Закона за защита на потребителите. Тоест, налице е изпълнение на задължението на добросъвестния търговец да
даде на потребителя информацията, позволяваща на последния да направи своя
информиран избор чрез предоставяне по ясен и разбираем начин на сведения за
основните характеристики на предлаганите услугите. Отделно, съгласно чл. 147а ал. 1
и ал. 2 от ЗЗП,
при сключване на договор при общи условия с потребител, общите условия
обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с
тях чрез полагане на подписа си. Така, дори и условията да не са били създадени
в момента на сключване на договора, а са бланкови и са били създадени в
по-ранен момент, то съгласието на насрещната страна със същите (каквото в
настоящия случай безспорно е налице с оглед положения от ответницата М. подпис
в представените Общи условия към процесния договор за лизинг), автоматично ги
валидира. Това от своя страна опровергава възражението на ответната страна на
соченото правно основание, а и възражението на същата досежно обстоятелството,
че процесните общи условия не са източник на претендираното от ищцовото
дружество право.
Така, предвид гореизложеното,
съдът намира, че се доказа възникването на валидна облигационна връзка по процесния
договор за лизинг. Същият, с оглед същественото си съдържание, има правната
характеристика на договор за оперативен лизинг
по смисъла на чл. 342, ал. 1 ТЗ,
при който лизингодателят се задължава да
предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. Ищецът е изправна страна по договора,
тъй като е изпълнил основното си задължение да предостави ползването на лизинговата вещ - мобилен телефонен апарат марка APPLE, модел iPhone, модел 6S
Plus 16GB Rose Gold
за уговорения между страните период. Фактическото предаване на същата не е спорно по делото, а и е
удостоверено с полагането на подпис от ответницата в съответствие с клаузата на
чл. 4 от договора. Отделно, предаването й се установява и чрез полагане на
подписа на М. и в приетото като доказателство по делото Допълнително споразумение към Договор за
мобилни/фиксирани услуги с мобилен фиксиран номер +359********* от 09.10.2015г. В
този смисъл, получаването на предметната престация по договора за лизинг е породило задължението на ответницата
да заплаща дължимото от нея възнаграждение под формата на лизингови вноски
в сроковете и размерите, уговорени между страните.
Съгласно приетото между тях, ответната страна е следвало да
заплати обща лизингова цена в
размер на 956,57 лв. с вкл. 20 % ДДС, платима на 23 бр. месечни лизингови
вноски, всяка в размер на 41,59 лв. с вкл. 20 % ДДС с падеж на първата вноска –
09.11.2015г. и падеж на последната такава – 09.09.2017г. В контекста на
изложеното ответната страна е направила правопогасяващо възражение за
изпълнение на задължението по процесния договор, което се установявало от
приетия като доказателство по делото запис на заповед от 09.10.2015г. с издател
ответницата и поемател ищцовото дружество за сума от 956,57 лв. В този смисъл
съдът намира възражението за неоснователно поради следните съображения: Не се спори по делото, че вземането – предмет на записа
на заповед,
обезпечава задължението на ответницата по процесния договор за лизинг. В действителност, от представения
запис на заповед е видно, че същият е бил предявен за плащане на ответницата на
дата 09.10.2015г., т.е. на датата на сключване на процесния договор за лизинг.
В този смисъл съдът намира, че предявяването за плащане на цялата дължима по
него сума от 956,57 лв. от една страна е несвоевременно поради неизискуемост на
вземането към датата на предявяване на записа на заповед (заплащането на
лизинговата цена е уговорено да става на 23 бр. месечни вноски с крайна падежна
дата 09.09.2017г.), а от друга страна – предявяването за плащане не е
равнозначно на извършено от издателя по заповедта погасяване на задължението по
него. И това е така, доколкото записът на заповед сам по себе си, в т.ч.
предявяването му за плащане, няма характеристиката на разписка за извършено
такова. Правопогасяващото възражение на ответната страна за изпълнение на
основното й задължения по процесния договор, а именно – заплащане на
лизинговата цена за представената за ползване вещ следваше да бъде установено
при условията на пълно и главно доказване (чрез представяне на разписка за
извършеното плащане или друг документ, установяващ напр. превеждане на
процесната сума по банков път по сметка на дружеството), така че да се създаде
сигурно убеждение в съзнанието на съда досежно твърдения и релевантен за
спорното право факт, каквото ответната страна не успя да проведе. В този смисъл,
и с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, за съда
възниква правото, а и задължението, да обяви за ненастъпила тази правна
последица, чийто юридически факт е останал недоказан – в процесния случай
недоказано остана възражението на ответната страна за погасяване на процесното
задължение.
При посочените съображения съдът намира, че по делото се
доказа в полза на ищеца възникнало действително вземане за сумата от 623,85 лв.,
представляваща общ размер на непогасените вземания за лизингови вноски по процесния
договор за лизинг.
Претенцията за заплащане на сума в
размер на 41,59 лв., представляваща допълнителна сума за придобиване на собствеността
върху лизинговата вещ, също е основателна. Съгласно чл. 1, ал.3 от процесния
договор лизингополучателят има правото да придобие собствеността върху
предоставеното за ползване устройство, като в противен случай дължи връщането
му в едномесечен срок от изтичане срока на договора. При неизпълнение на това
негово задължение дължи неустойка, респ. допълнителна сума в размер на 41,59
лв. По делото не е спорно, че ответницата не е върнала предоставените й за ползване устройства в предвидения едномесечен
срок след изтичане на крайния срок на договора за лизинг. При това положение и
доколкото няма данни да е сключен изричен договор за
изкупуване на лизинговата вещ, нито ответникът да е заявил изрично и в
уговорената писмена форма, че не желае да закупи същата, приложение намира
уговорената в чл. 1, ал. 3 от договора фикция за
изкупуване. Съответно, за ответника е
възникнало и станало изискуемо и задължението за
заплащане на още една допълнителна лизингова вноска за
придобиването на устройството в размер на
41,59 лв.
С
оглед уважаване на исковата претенция, като закона последица следва да бъде
присъдена и законна лихва върху посочените суми, считано от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното им изплащане.
По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответната страна следва да бъде
осъдена да заплати на ищцовото
дружество направените разноски по настоящото производство в общ размер
на 521,58 лв.
(в т.ч. 25,00 лв. заплатена държавна такса, 196, 58 лв. – адвокатско
възнаграждение и 300,00 лв. – възнаграждение за особен представител).
Доколкото
исковата претенция е свързана с установяване на задълженията, посочени в
заповедта за изпълнение, издадена в заповедното производство по ч.гр.д. №
1414/2019 г., вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и
задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК
ответната страна следва да възстанови на ищеца направените и в хода на
заповедното производство разноски в общ размер на 221,58 лв. (25,00 лв.
държавна такса и 196,57 лв. адвокатско възнаграждение).
В хода на производството ответникът
бе представляван от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ
процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от
нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл.
приетото в ТР 6/2013 на
ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по
конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал.
13. В посочения
смисъл съдът се е произнесъл в съдебно заседание от 03.02.2021 г. и разпоредил
постъпилата сума да му се изплати.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че Б.Н.М., ЕГН: **********, адрес: ***,
ДЪЛЖИ И СЛЕДВА ДА ЗАПЛАТИ на „Теленор България” ЕАД вписано
в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес
Парк София, сграда 6, сума в общ размер на 665,44 лв. (шестстотин шестдесет и пет лева и
четиридесет и четири стотинки), представляваща незаплатени лизингови вноски
по Договор за лизинг от 09.10.2015г., от която: 623,85 лв., дължими за периода
от м. 08/2016г. до м. 09/2017г., както и сума в размер на 41,59 лв. за
придобиване собствеността върху лизингованата вещ, ведно със законната лихва за
забава, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 ГПК (09.07.2019г.)
до окончателното й изплащане,
за която сума в хода на производството по ч.гр.д. №1414/2019 г. та КРС е била издадена заповед за изпълнение № 741/2019г. по реда на
чл. 410 от ГПК.
ОСЪЖДА Б.Н.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, вписано в ТР при АВ с ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес
Парк София, сграда 6, сумата в размер 521,58 лв. (петстотин
двадесет и един лева и петдесет и осем стотинки), представляваща
деловодни разноски за настоящото производство, както и сумата в размер на 221,58 лв. (двеста двадесет и един
лева и петдесет и осем стотинки) - деловодни разноски
направени в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 1414/2019 г. на КРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му, пред Окръжен
съд - Кюстендил.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по
делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След влизане в сила на този съдебен акт ч.гр.д
№
1414/2019 г. по описа на КРС да се върне на съответния
състав, като се приложи по него и заверен препис от решението.
Съдия при Районен съд - Кюстендил:_____________