№ 6185
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Анелия Ст. Янева
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20231100504597 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.02.2023г., постановено по гр.д. № 20528/2022г. на СРС,
ГО, 33 състав, е отхвърлен предявеният от С. А. Д. срещу Върковен
касационен съд на Република България иск с правно основание чл. 2в от
ЗОДОВ, вр. чл. 267, §3 от ДФЕС и чл. 629, ал. 3 от ГПК за заплащане на
сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в периода от 10.07.2019г. до 15.04.2022г. вследствие на
отказ да бъде изпратено преюдициално запитване по гр.д. № 1594/2009г. по
описа на ВКС, Четвърто ГО.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца С. А. Д., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушения на
материалния закон. Жалбоподателят релевира доводи за недопустимост на
обжалваното решение, доколкото същото е постановено преди решаващият
орган да се произнесе по постъпилата молба по чл. 151 от ГПК за поправка на
1
протокола от последното проведено публично съдебно заседание. По тези
съображения е направено искане за обезсилване на съдебния акт и за връщане
на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС. В условията на
евентуалност се поддържат оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение. Излага се, че съобразно решение на СЕС от
06.10.2021г. по дело № С-561/2019г., е дадено тълкуване на чл. 267 от ДФЕС, с
което е прието, че посочената разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че
националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване
съгласно националното право, трябва да изпълни задължението си да сезира
съда с повдигнат пред нея въпрос относно тълкуване на правото на Съюза,
освен ако не установи, че този въпрос е ирелевантен, разглежданата рапоредба
от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда или
правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя
място за никакво основателно съмнение. Твърди, че в случая ВКС не е
изложил конкретни съображения да е налице някое от посочените
изключения, поради което се налага извод, че е бил длъжен да отправи
преюдициално запитване. Неизпълнението на това задължение представлява
съществено нарушение на правото на ЕС, конкретно – съществено нарушение
на разпоредбата на чл. 267 ДФЕС. С оглед изложеното е направено искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявеният иск да се уважи.
Въззиваемата страна – Върховен касационен съд на Република
България, оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно
изложени съображения. Поддържа, че първоинстанционното решение е
правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по
делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-
правни норми. Излага, че съгласно поС.ната практика на СЕС въпросите в
преюдициалното запитване трябва да са в конкретна връзка с предмета на
делото, но с оглед на тълкуването на разпоредби на правото на ЕС, а не с
въпроси, които да изискват отговори за решаване на делото по същество на
спора. В случая сезираният състав на ВКС е изложил подробни мотиви за
неоснователност на искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално
запитване по поставените от него въпроси. Счита, че в конкретния случай не е
налице хипотеза на отказ от правосъдие, доколкото жалбоподателят е
осъществил правото си на справедлив съдебен процес чрез иницииране на
2
инстанционен контрол по отношение на прекратителното определение на
първостепенния съд. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, вр.
чл. 267, §3 от ДФЕС и чл. 629, ал. 3 от ГПК за заплащане на сумата от 20 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
периода от 10.07.2019г. до 15.04.2022г. вследствие на отказ да бъде изпратено
преюдициално запитване по гр.д. № 1594/2009г. по описа на ВКС, Четвърто
ГО. В исковата молба са заявени твърдения, че отказът на ВКС да отправи
преюдициално запитване по поставените въпроси е противоправен,
произволен, немотивиран, представлява злоупотреба с право, нарушава
правото на ищеца на справедлив съдебен процес пред независим и
безпристрастен съд, унищожава оправдани правни очаквания от правото на
ЕС, вследствие на което ищецът е претърпял психически травми, загубил е
вяра в правосъдието, здравословното му съС.ие се е влошило.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита за неоснователни релевираните от
въззивника доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка с молбата по чл. 151 от ГПК за
поправка на съдебния протокол. За да стигне до този извод съобрази следното:
Недопустимо е съдебно решение, което е постановено въпреки липсата
на право на иск или при ненадлежното му упражняване; ако е постановено,
въпреки че съдът е бил десезиран; ако е постановено при липса на
положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. В
аспекта на изложеното се налага извод, че постановяването на решение преди
да е изтекъл срокът за искане за поправка на протокола от проведеното
последно съдебно заседание, ако е довело до засягане на правото на защита на
страната, представлява процесуално нарушение, което подлежи на поправяне
по реда на инстанционния контрол и може да рефлектира върху правилността
3
на решението, но не и върху неговата валидност и допустимост. Този извод е
важим и в настоящата хипотеза по следните съображения:
В настоящия случай се установява, че последното открито съдебно
заседание пред СРС е било проведено на 26.01.2023г., когато е приключено
съдебното дирене и е даден ход на устните състезания. Съдебното решение е
постановено на 07.02.2023г., т.е. след изтичане на срока по чл. 151, ал. 1 от
ГПК за поправка и допълване на съдебния протокол. По делото е постъпила на
07.02.2023г. молба от ищеца С. Д. /изпратена по пощата на 06.02.2023г./, в
която е направено искане за поправка и допълване на съдебния протокол от
последното съдебно заседание. Видно от обективираното върху молбата
разпореждане на съдията-докладчик по делото, същата е била докладвана едва
на 09.02.2023г., т.е. след постановяване на съдебното решение. При това
положение се налага извод, че не е налице твърдяното процесуално
нарушение. Само за пълнота следва да се посочи, че дори и да се приеме за
основателен доводът на въззивника, че едноседмичният срок по чл. 151, ал. 1
от ГПК следва да се брои от фактическото предоставяне на препис от
протокола на страната /с оглед обстоятелството, че ищецът изтърпява
наказание лишаване от свобода в Затвора – София/, то крайните изводите няма
да се променят. Всички процесуални пропуски или нарушения, допуснати от
първоинстанционния съд, ако са от значение за правото на защита на страната
или за попълване на делото с доказателства, могат и следва да се отстранят от
въззивния съд /в случай, че въззивната жалба съдържа оплаквания в този
смисъл/ чрез осигуряване на страните на равна възможност за разгръщане на
състезателното начало. Това следва пряко и от позитивната уредба на закона, в
която липсва възможност за връщане на делото за ново разглеждане на първа
инстанция, подобно на указаната в чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК.
В настоящата хипотеза на жалбоподателя е била предоставена
възможност да участва активно във въззивното производство, чрез редовното
му призоваване за съдебно заседание на 17.10.2024г., в което е могъл да
извърши всички действия по защита на правата и интересите си, които не е
могъл да реализира при първоинстанционното разглеждане на делото в
резултат на твърдяното от него процесуално нарушение – постановяване на
съдебното решение преди произнасянето на СРС по искането му по чл. 151 от
ГПК. А необходимостта от такива, както и конкретните си доказателствени
искания, същият е могъл да заяви още с жалбата си, позовавайки се на
4
хипотезата на чл. 266, ал. 1 или ал. 3 от ГПК, каквито в случая обаче не са
заявени. Нещо повече, въззивникът дори не е посочил релевантни факти във
връзка с твърдяното нарушение на процесуалните правила, т.е. как е
препятствана неговата защита и възможността да ангажира доказателства във
връзка с твърденията в исковата молба, а оттук и как това се е отразило на
изхода на делото и решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на
предявената претенция.
По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на
императивни материално-правни норми. По изложените във въззивната жалба
оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт намира следното:
Установено е по делото, че с разпореждане от 27.07.2018г., постановено
по гр.д. № 15157/2017г. по описа на СГС, е върната на основание чл. 129, ал. 3
от ГПК исковата молба на С. А. Д. и е прекратено производството по делото,
поради неотстраняване на нередовности на предявения иск. Съдът е приел, че
ищецът не е конкретизирал основанието на претенцията си. С. Д. е подал
частна въззивна жалба срещу този съдебен акт, като с определение от
20.02.2019г., постановено по ч.гр.д. № 4687/2018г. по описа на САС, същата е
била оставена без уважение. Пред ВКС е било образувано ч.гр.д. №
1594/2019г. по описа на Четвърто ГО, по което с определение от 10.07.2019г.
не е допуснато касационно обжалване на определението, постановено по
ч.гр.д. № 4687/2018г. по описа на САС. По същото производство пред ВКС
жалбоподателят е депозирал искане, в което се поддържа, че всички
нередовности на исковата молба са били отстранени своевременно от ищеца,
но въпреки това двете съдебни инстанции са приели противното. Изложени са
доводи, че съображенията на СГС и на САС за прекратяване на
производството по делото са относими към основателността на предявения
иск, но не и към редовността на исковата молба. По тези съображения е
направил искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на
Европейските общности по следния въпрос – дали описаните по-горе
действия на СГС и на САС представляват нарушение на гарантираното в чл. 6,
т. 1 от ЕКЗПЧОС право на справедлив съдебен процес при справедливо
гледане на делото или представляват отказ от правосъдие. В постановеното
определение по ч.гр.д. № 1594/2019г. по описа на ВКС, Четвърто ГО,
5
сезираният съд е приел, че искането по чл. 628, вр. чл. 629, ал. 3 от ГПК за
отправяне на преюдициално запитване по посочения въпрос е неоснователно.
Изложени са съображения, че искането не попада в хипотезите на чл. 267 от
ДФЕС, както и че процедурата пред СЕС се прилага единствено по отношение
на тълкуването на разпоредби от правото на ЕС или на тълкуването на
валидността на акт на органите на ЕС, каквато не е разглежданата хипотеза.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
Материално-правните предпоставки на иска срещу държавата за вреди
от нарушение на правото на Европейския съюз, са изведени в практиката на
Съда на Европейския съюз /СЕС/ въз основа на принципа на лоялно
сътрудничество по чл. 4, параграф 3 ДЕС между държавите членки. СЕС
извежда три материални предпоставки за ангажиране на отговорността на
държавата по чл. 4, § 3 ДЕС: 1/. нарушената правна норма от правото на ЕС
следва да предоставя права на частноправни субекти (решение от 5 март 1996
г., Brasserie du pкcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51;
решение от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 51;
решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03,
EU:C:2006:391, т. 45; решение от 25 ноември 2010 г., FuЯ, C-
429/09, EU:C:2010:717, т. 47; решение от 28 юли 2016 г., Tomбљovб, С-
168/15, EU:C:2016:602, т. 22; решение от 4 октомври 2018 г., К., С-
571/16, EU:C:2018:807, т. 94); 2/. нарушението трябва да е "достатъчно
съществено" или "явно квалифицирано"; 3/. в причинна връзка от
нарушението на ПЕС да са настъпили вреди за частноправния субект
(Brasserie du pкcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51;
решение от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 51;
решение от 14 март 2013 г., Leth, C-420/11, EU:C:2013:166, т. 41; решение от 4
октомври 2018 г., К., С-571/16, EU:C:2018:807, т. 116.). Според практиката на
СЕС, отговорността на държавата за вреди, причинени от национална
юрисдикция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно
нарушение на приложимото право на ЕС (решение от 30 септември 2003 г.,
Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 53; решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del
Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391, т. 32 и 42; решение от 28 юли 2016 г.,
Tomбљovб, С168/15, EU:C:2016:602, т. 24). Даваните от СЕС примери са
неизпълнение на задължението на националната юрисдикция за отправяне
6
на преюдициално запитване по силата на член 267, § 3 ДФЕС (решение от 5
март 1996 г., Brasserie du pecheur и Factortame, С-46/93 и С-48/93, т. 56;
решение от 30 септември 2003 г., Kцbler, С-224/01, EU:C:2003:513, т. 55;
решение от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the Fll Group Litigation, С-
446/04, EU:C:2006:774; решение от 28 юли 2016 г., Tomasova, С-
168/15, EU:C:2016:602, т. 25; решение от 4 октомври 2018 г., К., С-
571/16, EU:C:2018:807, т. 105); когато с влязлото в сила решение националната
юрисдикция не се е съобразила с практиката на СЕС в съответната област на
обществени отношения (решение от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01,
EU:C:2003:513, т. 53; решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-
173/03, EU:C:2006:391, т. 32 и 42; решение от 28 юли 2016 г., Tomasova,
С168/15, EU:C:2016:602, т. 26 и цитираната там практика) и когато
националната юрисдикция е иззела компетентност в област, която ПЕС
възлага в компетентност на негов орган (решение от 22 октомври 1987 г., Foto
Frost, С-314/85, EU:C:1985:452; решение от 18 юли 2007 г., Lucchini, C-
119/05, EU:C:2007:437). Съдът на ЕС приема, че осъществяването на трите
условия е достатъчно, за да възникне правото на обезщетение срещу
държавата в полза на частноправните субекти директно на основание правото
на ЕС.
Критериите, на които следва да отговаря нарушението на правото на ЕС,
за да бъде характеризирано като достатъчно съществено, се извеждат също от
практиката на СЕС. Наборът от критерии е изведен за първи път в решението
на съда по делото Brasserie du pecheur и Factortame - т. 55, т. 56 и т. 57 и
впоследствие уточняван, включително в решение на СЕС от 28.07.2016 г. по
дело С-168/15, Tomasova, т. 25 и т. 26. При всички положения обаче
нарушението се счита достатъчно съществено, когато е извършено при явно
несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (така т. 57 от
решението по делото Brasserie du pecheur и Factortame и т. 26 от решението по
дело С-168/15 ). Практиката на ВКС приема, че неизпълнение на
задължението за отправяне на преюдициално запитване, което тежи на
последната съдебна инстанция, е достатъчно съществено, за да се приеме, че
актът на ВКС противоречи на правото на ЕС и следва да се ангажира
отговорността на държавата за причинените вреди.
Съгласно чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз,
7
Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално по
тълкуване на Договора, валидността и тълкуването на актовете на
институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. За бъде
отправено преюдициално запитване, то трябва да е необходимо - Съдът на
Европейския съюз (Съдът) да бъде сезиран относно тълкуване и валидност на
правото на Съюза, когато това право е приложимо в главното производство.
Въпросът, с който СЕС е сезиран, не може да се отнася до тълкуване на
националноправна норма или правилността на направено в тази връзка
тълкуване от националния съд или по фактически въпрос. Въпросът не трябва
да е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът да не
се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за
разумно съмнение. Въпросът трябва да бъде и относим за съответната фаза на
националното производство - заключението относно тълкуването или
валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови
националният съд решението си.
Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася
преюдициално относно: тълкуването на разпоредба от правото на ЕС;
валидността и тълкуването на актовете на органите на ЕС. Когато такъв
въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция
би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде
постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се
произнесе. Разпоредбата на чл. 628 ГПК предвижда, че българският съд прави
запитване до СЕО, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или
тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за
правилното решаване на делото. Предпоставка за отправяне на преюдициално
запитване е съществуването на общностна норма, която има приложение към
фактите в съответното производство. Спрямо процесуалноправните норми
приложение намира принципът на процесуална автономия, според който всяка
държава членка е свободна да урежда сама процесуалното си право, стига то
да не прави приложението на общностното право по-трудно в сравнение с
приложението на националното право (принцип на равнопоставеност) и да не
прави защитата на правата, произтичащи от общностното право, практически
неосъществима или прекалено трудна (принцип на ефективността) – така дела
С-78/98, С-126/97, С-168/05. Следователно дори преюдициалният въпрос да е
свързан с процесуални правила, проверката е винаги с оглед на конкретно
8
предоставени от общностното право на лицата права.
При съобразяване на тези принципни постановки се налага извод, че с
неотправянето на преюдициално запитване, съставът на ВКС по ч.гр.д. №
1594/2019г. по описа на Четвърто ГО, не е допуснал твърдяното от въззивника
нарушение. Въпросът, предмет на искането по чл. 628, вр. чл. 629, ал. 3 от
ГПК, представлява по своята същност искане за тълкуване на фактически
въпрос – дали изложените от ищеца в исковата и в уточнителните молби
обстоятелства, очертават всички правопораждащи факти на основанието на
предявения иск, респективно – същият касае тълкуване на национална
процесуална норма – конкретно нормата на чл. 127, ал. 1 и чл. 129, ал. 3 от
ГПК и правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния
съд. Както бе посочено по-горе, тези въпроси не са допустим предмет на
производство по чл. 628 от ГПК, вр. чл. 267 от ДФЕС.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер от 100 лева, определено по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1775 от 07.02.2023г., постановено по
гр.дело № 20528/2022г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА С. А. Д., ЕГН ********** да заплати на на Върховен
касационен съд на Република България – гр. София, бул. “Витоша” № 2 на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
9
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10