№ 3405
гр. София, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Яна Огн. Лалова
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100510836 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 10286 от 30.05.2024 г. по гр.д. № 21958/2022 г. Софийски
районен съд, 172 състав отхвърлил като неоснователен предявения от И. К. И.,
ЕГН **********, против А. Й. И., ЕГН **********, иск с правно основание по
чл. 422 ГПК вр. чл. 57, ал. 1 СК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, с който се иска да бъде
признато за установено, че ответницата дължи на ищеца обезщетение в размер
на 500 лв. за ползването на недвижим имот с адрес: гр. София, бул. „Витоша“
№ ****, в периода от 03.09.2018 г. до 02.10.2018 г., който е предоставен в полза
на А. Й. И. съгласно влязло в сила на 12.05.2011 г. решение № III-90-43 от
12.05.2011 г. по гр.д. № 7638/2010 г. по описа на СРС. На основание чл. 78, ал.
3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 400 лв. – разноски
за исковото и за заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца И. К. И., който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Районният съд неправилно приел, че в случая е
приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С
прекратяване на брака съпрузите ставали обикновени съсобственици и по
1
отношение обезщетението за ползване се прилагала общата петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД. Между бившите съпрузи не възниквало наемно
правоотношение, договор между страните не бил сключван и кратката давност
не била приложима, а ответницата дължала на ищеца обезщетение за
процесния период в размер съобразно неоспореното заключение на СТЕ.
Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това
постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноските по
делото, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80
ГПК. Съображения излага в писмена защита от 14.05.2025 г.
Въззиваемата страна А. Й. И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба. С жалбата въззивникът признавал, че е живущ на
адреса на имота, за който претендира обезщетение. Въззиваемата ползвала
имота на валидно основание, което не било обусловено от срок и условия -
срок за ползване на семейното жилище не бил посочен в съдебното решение, с
което било утвърдено споразумението по чл. 51 СК. Имотът бил съсобствен и
все още с неустановени квоти и участници в съсобствеността. Предвид
решението по гр.д. № 14418/2010 г. на СГС, I-12 състав, към процесния
период ищецът формално бил собственик само на 1/4 ид. част от имота.
Същият не бил отправял покана до ответницата да му заплаща обезщетение,
не бил преставал и да ползва тази си идеална част. Поддържа и заявеното в
условията на евентуалност възражение за погасяване по давност на вземането
с кратката тригодишна давност. Моли съда да потвърди първоинстанционното
решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
2
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение
съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с
разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл.
272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с иск с правно основание чл. 57, ал. 1 СК вр. чл. 31,
ал. 2 ЗС за сумата 500 лв., представляваща обезщетение за ползване от
ответницата на собствените на ищеца 5/8 идеални части от недвижим имот –
апартамент № 49, находящ се в гр. София, бул. „Витоша“ № ****, в периода от
03.09.2018 г. до 02.10.2018 г., който имот бил предоставен за ползване на
ответницата съгласно утвърденото споразумение между страните с влязло в
сила на 12.05.2011 г. решение № III-90-43 от 12.05.2011 г. по гр.д. № 7638/2010
г. на СРС, 90 състав. За вземането е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 71647/2021 г. на СРС, 172
състав, срещу която в срок е подадено възражение по чл. 414 ГПК.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответницата е оспорила предявения иск с възражения, поддържани и в
отговора на въззивната жалба. Искала е от съда да отхвърли иска.
В практиката на ВКС (решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр. д.
№ 2750/2017 г., ІІ ГО, решение № 96 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4842/2015 г.,
IV ГО, решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, І ГО,
решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2290/2015 г., ІІ ГО на ВКС и др.) се
приема, че съгласно нормата чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК, по силата на съдебното
решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от
страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е
възмездно, т.е. ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на
неползващия го съгласно решението. Очевидно изхождайки от идеята, че
бившите съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят
не е възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този
въпрос, а с диспозитивната норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК е дал възможност
3
на всяка от страните да сезира съда с него, без да е определен срок за това.
Когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения
на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е
заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, искът
е с правна квалификация чл. 57, ал. 2 СК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС (съотношението е
на специална към обща разпоредба) и елементите на фактическия състав на
търсеното обезщетение са същите, като в него не се включва отправянето на
покана. Във всеки конкретен случай обаче трябва да се съобрази естеството на
възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването
на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище
законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице
възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са
предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването (като
при заем за послужване), би следвало да възникне наемно правоотношение по
аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Наемното правоотношение възниква с влизането
в сила на бракоразводното решение, от който момент се дължи и заплащането
на наемната цена, а същата - дори да не е определена с това решение, е
определяема и е равна на средния месечен пазарен наем за имот от вида на
този, представляващ семейно жилище. Когато се касае за недвижим имот,
представляващ семейно жилище, придобито в режим на съпружеска
имуществена общност и предоставено за ползване на съпруга, упражняващ
родителските права с бракоразводното решение, без да е определен наем на
основание чл. 57, ал. 2 СК, облигационните претенции между бившите
съпрузи относно ползването на съсобствения имот за минал период се уреждат
съобразно чл. 31, ал. 2 ЗС, като не е необходимо отправяне на писмена покана.
Следователно във всички случаи, в които ползването на семейно жилище,
придобито в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена с
развода, е предоставено на единия съпруг, ако между съпрузите липсва
уговорка в споразумение по чл. 49, ал. 4 или чл. 51 СК, че ползването ще е
безвъзмездно (т.е. при условията на заем за послужване), между съпрузите
възниква наемно правоотношение. Ако бракоразводният съд не е бил сезиран
и не е определил размера на дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува
възможност докато е налице правото на ползване въз основа на съдебното
решение да поиска от бракоразводния съд по реда на чл. 57, ал. 2 СК да бъде
определена наемната цена, която да се заплаща за в бъдеще. За периода от
4
влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното
жилище до настъпване на условието за прекратяване на правото на ползване и
предоставяне на достъп на другия съпруг (преустановяване на ползването или
осъществяване на съвместно ползване) или до определяне по реда
на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг-съсобственик има
право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. В този случай
отправянето на нарочна писмена покана не е необходимо, тъй като
правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на
съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е
уведомен за задължението си да заплаща наемна цена.
В случая по делото се установява, че с влязло в сила на 12.05.2011 г.
решение № III-90-43 от 12.05.2011 г. по гр.д. № 7638/2010 г. на СРС, 90 състав
съдът е прекратил с развод по взаимно съгласие сключения между страните
граждански брак с акт за граждански брак № 120/07.03.1998 г. С решението е
утвърдено и постигнатото между страните споразумение по чл. 51 СК, като
съгласно т. 4 от споразумението семейното жилище, находящо се в гр. София,
бул. „Витоша“ № ****, ще се ползва от жената, като мъжът ще го напусне до
20.04.2011 г. В утвърденото от съда споразумение не е посочен срок на
ползването, нито наемна цена, но не е посочено и че жилището ще се ползва
безвъзмездно.
От приетия нотариален акт за собственост върху апартамент (жилище) по
чл. 134, ал. 4 ЗТСУ № 11, том II, дело 211/1995 г. на нотариус при СНС към
СРС се установява, че ищецът е признат за собственик на 1/4 ид. част от
процесния имот. Видно от приетия нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 135, том I, рег. № 2507, дело № 130/1999 г. на нотариус с
рег. № 037 на НК, на 16.12.1999 г. И. К. И. и А. Й. И. придобили в режим на
съпружеска имуществена общност 3/4 ид. части от процесния имот.
Така след прекратяване на брака между страните ищецът се легитимира
като собственик на 5/8 ид. части от процесния имот, а ответницата – на 3/8 ид.
части.
Съдът намира за неоснователни доводите на въззиваемата, че към
процесния период - 03.09.2018 г. – 02.10.2018 г., ищецът се легитимирал като
собственик само на 2/8 ид. части от процесния имот. Няма данни решението от
27.11.2012 г. по гр.д. № 14418/2010 г. на СГС, I-12 състав (с което е уважен
5
предявен от В. К. И. срещу И. К. И. и А. Й. И. иск с правно основание чл. 19,
ал. 3 ЗЗД досежно 3/4 ид. части от процесния имот) да е влязло в сила –
обратно, съгласно писмо от 14.06.2023 г. (л. 68 от делото на СРС), гр.д. №
14418/2010 г. на СГС, I-12 състав е изпратено на САС по подадена от ищеца по
това дело В. К. И. въззивна жалба от 08.07.2021 г., а съгласно представеното от
ответницата определение от 06.12.2019 г. по гр.д. № 11865/2018 г. на СГС, I-5
състав (л. 96 от делото на СРС), по гр.д. № 14418/2010 г. на СГС, I-12 състав е
бил възстановен срокът за обжалване на А. Й. И.. Конститутивното действие
на решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е
занапред, което означава, че и вещнотранслативният ефект настъпва занапред,
от влизане в сила на решението.
С влизане в сила на бракоразводното решение ответницата е получила
ползването на целия имот, притежаван в съсобственост с ищеца, поради което
му дължи обезщетение за ползването на неговата идеална част от общата вещ.
Доколкото наемна цена не е определена с бракоразводното решение, нито се
твърди такава да е определена впоследствие по реда на чл. 57, ал. 2 СК,
обезщетението е в размер на средномесечния пазарен наем. Според
неоспореното заключение на СТЕ, същият възлиза за целия имот на 702 лв.,
или за 5/8 – на 438.75 лв.
Недоказани са твърденията на ответницата, че ищецът е ползвал имота
съразмерно с притежаваната от него идеална част. Обратното следва от
представената искова молба, с която А. И. е предявила иск по чл. 33, ал. 2 ЗС
(л. 88 – 92 от делото на СРС), в която се съдържа признание, че от 20.04.2011 г.
бившият й съпруг не живее в имота, същият се обитава само от А. И. и сина на
страните, понастоящем пълнолетен.
Ето защо правилно районният съд е приел, че предявеният иск е доказан
по основание и се е произнесъл по релевираното в условията на евентуалност
възражение за погасяване по давност на вземането.
Доводите на въззивника по отношение на претендираното обезщетение да
била приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД са неоснователни.
От нормата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК и съобразно цитираната по-горе
практика на ВКС следва, че ответницата дължи на ищеца наемоподобно
обезщетение, считано от влизане в сила на бракоразводното решение, като
покана не е необходима, тъй като правоотношението по ползването на
6
семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като
възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща
наемна цена. Следователно вземането има характер на периодично, поради
което същото се погасява с изтичането на кратката тригодишна давност по чл.
111, б. „в“ ЗЗД. В този смисъл е и цитираното решение № 71 от 29.06.2018 г.
по гр. д. № 2750/2017 г., ІІ ГО на ВКС, съгласно което обстоятелството, че
ищецът не се е възползвал от възможността да поиска определяне на наемна
цена по реда на чл. 57, ал. 2 СК, не дава основание да се възползва от
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД за вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС.
В случая заявлението по чл. 410 ГПК е подадено в съда на 14.12.2021 г.,
към който момент вземането на ищеца за периода 03.09.2018 г. – 02.10.2018 г.
вече е било погасено по давност. Поради това предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 57, ал. 1 СК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС е
неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция
се следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 400
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено по банков път, видно от
представеното преводно нареждане.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10286 от 30.05.2024 г., постановено по
гр.д. № 21958/2022 г. на Софийски районен съд, 172 състав.
ОСЪЖДА И. К. И., ЕГН **********, да заплати на А. Й. И., ЕГН
**********, на основание чл. 78 ГПК сумата 400 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8