Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София,
5.04.2024 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори февруари през две
хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Анелия Янева
мл. съдия
Яна Борисова
при участието на секретаря Снежана Тодорова,
като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 13197 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 15.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 81373/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 61 състав, по предявен от М.С.М. /ЕГН **********/ установителен
иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ е признато за установено, че "А.- ГД"
ЕООД /ЕИК *****/, С.Н.Д. /ЕГН **********/, Н.Г.Д.- К. /ЕГН **********/ и Н.Г.Д.
/ЕГН **********/, действащи в условията на пасивна солидарност, дължат на М.С.М.
/ЕГН **********/ сумата 7 000 евро, представляваща
менителнично задължение по Запис на заповед, издаден на 21.04.2015 г. в гр.
София, платим на предявяване, по силата на който Г.К.Д. и "А.- ГД"
ЕООД са се задължили безусловно и неотменимо да платят на М.С.М. сумата 7 000
евро, предявен за плащане на 21.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-
19.10.2018 г., до окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от
20.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 67498/ 2018 г. на СРС, 61 състав. На основание чл.78,
ал.1 ГПК ответниците "А.- ГД" ЕООД, С.Н.Д., Н.Г.Д.- К. и Н.Г.Д.,
действащи в условията на пасивна солидарност, са осъдени да заплатят на М.С.М.
общо сумата 953.82 лв.- разноски за заповедното производство- ч.гр.д. № 67498/
2018 г. на СРС, 61 състав /273.82 лв.- държавна такса, и 680 лв.- адвокатско
възнаграждение/, и общо сумата 1 633.82 лв.- разноски за исковото
производство /273.82 лв.- държавна
такса, и 1 360 лв.- адвокатско възнаграждение/.
Постъпила
е въззивна жалба от "А.-
ГД" ЕООД, С.Н.Д., Н.Г.Д.- К. и Н.Г.Д. /ответници по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение
за отхвърляне на иска /исковете/, с присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна М.С.М. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявен
е установителен иск /искове/ по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите
му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от М.М.
установителен иск /искове/ по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ за сумата 7 000 евро- вземане по Запис на заповед от 21.04.2015
г., като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Записът
на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент
на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта. В
същото време записът на заповед се издава заради конкретни отношения между
издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена
сума.
При
възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея
факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В
случая от страна на ищеца не е въведено твърдение в исковата молба за
съществуващо между него и ответниците каузално правоотношение, за чието
обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект.
В
подадения от ответниците в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба
и в подадените в последствие уточнителни молби са въведени противоречиви фактически
твърдения за наличието на каузално правоотношение между издателя и поемателя по
менителничния ефект, евентуално между тези две лица и третото лице- помагач по
делото, което не е пряко свързано с издадения на 21.04.2015 г. менителничен
ефект.
В
хипотезата на предявен иск за вземане /вкл. и установителен иск по чл.422 ГПК/,
основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса
твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е
издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на
записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно
решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и
постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС /Решение
№ 248 от 23.01.2015 г. по т.д.№ 3437/ 2013 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 38 от
07.04.2015 г. по т.д.№ 1008/ 2014 г. на ВКС, І ТО; Решение № 66 от 30.06.2016
г. по т.д.№ 3803/ 2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 20 от 19.06.2018 г. по
т.д.№ 1151/ 2017 г. на ВКС, І ТО; Решение № 218 от 21.01.2019 г. по т.д.№ 304/
2018 г. на ВКС, І ТО; Решение № 100 от 6.10.2020 г. по т.д.№ 2133/ 2019 г. на
ВКС, І ТО, и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. Ищецът- поемател по запис
на заповед, за съществуване на вземането по който предявява иска по чл.422 ГПК,
не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение, във връзка с
което е издаден записът на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя
от страните в производството по чл.422 ГПК, подлежи на доказване и каузалното
право-отношение, но само доколкото възраженията, основани на това
право-отношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на
които основава твърденията и възраженията си, обуславящи претендираното,
съответно отричаното право. Именно във връзка с разпределение тежестта на
доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищеца-
абстрактна правна сделка, изрично в мотивите към т.17 на цитираното ТР № 4/
2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че ищецът- кредитор, сочещ обезпечителна
функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането
си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е
обуславящо единствено за предмета
на защитата на ответника- длъжник по записа
на заповед. Ако той твърди същата кауза, на доказване подлежат само
релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако
твърди различна кауза, съгласно цитираното ТР всяка от страните доказва
твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче,
в съответствие с мотивите на цитираната т.17 от ТР, се обуславя не от
основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори
доказвана от ответника, различна от действителната, каузална причина за
издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това основание, предвид
правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения.
Следователно
в случая ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна менителничен
ефект. Интерес, но не и задължение от установяване на
каузална причина за издаване записа на заповед ищецът би имал само с цел
преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият твърди и доказва
различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект.
3а посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не може да бъде
санкциониран с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка,
независимо от защитата на ответника.
В
случая претендираното от ищеца М.М. вземане се основава на издаден в негова
полза от ответника „А.- ГД“ ЕООД /издател/- дружество, представлявано от
наследодателя на останалите ответници- Г.К.Д. /поч. 19.05.2018 г./, Запис на
заповед с дата 21.04.2015 г., чиято автентичност не е оспорена от ответниците в
хода на първоинстанционното производство. Заявено е оспорване на датата на
издаване и датата на предявяване на менителничния ефект, но същото не е
доказано по делото. Същевременно, предвид дадените в т.3 на Тълкувателно решение
№ 1/ 28.12.2005 г. по т.д.№ 1/ 2004 г. на ВКС- ОСГТК разяснения, дали записът на
заповед е предявен на посочената в него дата е ирелевантно за
неговата действителност, тъй като по своята правна природа предявяването
представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Предявяването на записа на
заповед за плащане поставя длъжника в забава и представлява необходимото
кредиторово съдействие за изпълнение на задължението, но не се отразява върху
възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя
на записа на заповед и неговия авалист /арг. и от чл.514, ал.1 ТЗ, съгласно който непредявяването на менителничния ефект за плащане в
определените за това срокове води до загубване на правата по ефекта по
отношение на регресно отговорните лица- джирантите и техните авалисти/.
Предвид
горното, въз основа на дължимата от съда формална проверка на редовността на
процесната ценна книга се налага приемането на извод за валидното възникване и
съществуване на спорното вземане от 7 000 евро- по Запис на заповед от 21.04.2015
г.
За
да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в
разпоредбата на чл.535 от Търговския закон ТЗ/ реквизити, като тяхната
кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.
В
случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е
безусловна клауза за плащане на определена парична сума. Издателят „А.- ГД“ ЕООД,
представлявано от управител Г.К.Д. /наследодател на ответниците С.Н.Д., Н.Г.Д.-
К. и Н.Г.Д./, се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на поемателя М.С.М.
сумата 7 000 евро. Като място на плащане на задължението е посочен гр.
София. Менителничният ефект е издаден на 21.04.2015 г., като е положен подпис
от Г.К.Д. /чието авторство не е оспорено от ответниците/, действащ като
представляващ дружеството- издател „А.- ГД“ ЕООД. Падежът му е определен
съобразно разпоредбата на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ- на предявяване, каквото е
извършено на 21.10.2015 г. Задължението е авалирано от Г.К.Д. /като физическо
лице/, С.Н.Д., Н.Г.Д.- К. и Н.Г.Д., последните трима- ответници по делото.
Тъй
като представеният запис на заповед съдържа всички законо-установени реквизити,
дадени кумулативно, същият е действителен и е породил валидно менителнично
задължение. Вземането за претендираната от заявителя в заповедното производство
и ищец в настоящото производство сума е ликвидно и изискуемо, като няма безспорни данни и доказателства да е било
погасено от длъжника- издател на ценната книга.
Според въведените в процеса от страна на
ответниците фактически твърдения процесната ценна книга обезпечава изпълнението
на сключен през 2011 г. между Г.Д. и Н.П. /трето лице- помагач по делото/
договор за заем за сумата 200 000 евро, в който било договорено
заплащането на договорна /възнаградителна/ лихва от 20 %, от които- 17 % за
кредитора Н.П., и 3 % за посредника М.М. /ищеца/, т.е. претендираната по делото
сума представлявала възнаграждение за осъщественото от последния посредничество
при сключване на заемния договор. Направени са и твърдения в уточнителна молба
от 18.03.2020 г., че Н.П. предоставил в заем на „А.- ГД“ ЕООД- чрез Г.Д. сумата
175 000 евро, която била предадена от М.М. на „А.- ГД“ ЕООД Г.Д., като М.
бил комисионер по договора за заем, имал качеството на посредник при уреждането
на заема, поради което получавал уговорената комисионна от 3 %. Има и
твърдения, че заемът от 200 000 евро бил предоставен от Н.П. на М.М.,
който от своя страна предоставил сумата в заем на „А.- ГД“ ЕООД и Г.Д..
Всички тези твърдения, обаче, остават недоказани
по делото. Не се установява въз основа на доказателствата както сключването на
договор за заем, по който „А.- ГД“ ЕООД или Г.Д. е страна и заемател, така и участието
на ищеца М. М.- като заемодател или посредник при неговото сключване, в чиято
полза е уговорено заплащането на посредническо възнаграждение. Не се установява
от доказателствата по делото и менителничното задължение да е било погасено,
каквото възражение първоначално са заявили ответниците /длъжници/ в подаденото
в заповедното производство възражение по чл.414 ГПК.
Противно
на посоченото по- горе, направените от конституирания като трето лице- помагач
на ответниците Н.Л.П. в писмена молба- становище от 9.03.2020 г. /л.288 от
делото на СРС/ твърдения са, че „не съществува договор за заем между него и Г.Д., като няма сключен договор
за заем и между него и „А.Г.“ ЕООД, че не е запознат с отношенията, развили се
във времето, между М.М. и Г.Д., както и между М. и „А.Г.“ ЕООД, а също и че не
е изплащал суми, представляващи лихви или комисионни, на М.М. във връзка с
посочените по- горе договори, каквито не съществуват“.
Като
доказателство по делото е представен неподписан документ- „Договор за паричен
заем срещу обезпечение недвижим имот“ от 23.04.2017 г. със страни: Н.Л.П.-
заемодател, и „А.- ГД“ ЕООД- заемател, според който заемодателят се задължил да
предостави на заемателя сумата 101 148 евро срещу насрещно задължение на
последния да я върне в определен срок. Не може да се приеме в случая, че такъв
договор действително е бил сключен и е породил посоченото в него правно
действие, както и че е относим към издадения две години по- рано Запис на
заповед с дата 21.04.2015 г., предмет на настоящото съдебно производство.
Същевременно, доколкото договорът за заем е
реален договор, следва да бъде установено предаване на заетата сума от
заемодателя на заемателя, каквото в случая въз основа на събраните в процеса
доказателства не се установява.
При
това положение твърдението за наличие на обвързващо страните каузално
правоотношение, за чието обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект,
е недоказано и предвид установената по делото валидност на ефекта, налага се извод
за съществуващо менителнично задължение, поето от „А.- ГД“ ЕООД и авалирано от
ответниците С.Н.Д., Н.Г.Д.- К. и Н.Г.Д., също и законни наследници на авалиста Г.К.Д..
Относно менителничното поръчителство следва
да се отбележи, че съгласно чл.485, ал.1 ТЗ правните последици от
волеизявлението на авалиста са, че за него се поражда задължение, което по вид,
съдържание и предпоставки за принудително осъществяване се определя от обезпеченото
задължение, като авалистът дължи същата по вид престация, както и авалата
/хонората/. Поради това и съобразно чл.513, ал.1 ТЗ авалистите Г.К.Д.
/съответно законните му наследници/, С.Н.Д., Н.Г.Д. и Н.Г. Даволски отговарят
солидарно с издателя на менителничния ефект „А.- ГД“ ЕООД.
Според нормата на чл.485, ал.1 ТЗ поръчителят
отговаря както лицето, за което е поръчителствал, а на основание чл.461 ТЗ
нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз
основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна
нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната
форма и съдържание.
В случая според посоченото по- горе записът
на заповед е съобразен с императивните изисквания на закона за форма и
съдържание. Поради самостоятелния характер на задължението на менителничния
поръчител същият не може да противопостави на приносителя на менителничния
ефект възраженията, които би могъл да му противопостави издателят на ценната
книга, в това число личните /относителни/ възражения, произтичащи от каузално
правоотношение. На основание чл.485, ал.2 ТЗ задължението на поръчителя е
действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради
каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Допустимо е
авалистът да релевира лични възражения на издателя, произтичащи от каузалното
правоотношение между издателя и поемателя, единствено в хипотезата, когато
авалистът също е страна по него.
В настоящия случай авалистите не са страна по
твърдяното каузално правоотношение. Страни по него са законният представител на
дружеството- издател на ценната книга, и поемателят, евентуално- и третото
лице- помагач по делото.
Когато страни по каузалното правоотношение са
само поемателят и издателят, свързаните с него относителни възражения на
издателя могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само, ако
последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право /в този смисъл:
Решение № 17 от 21.04.2011 г. по т.д.№ 213/ 2010 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение №
120 от 30.07.2010 г. по т.д.№ 908/ 2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 40/ 05.06.2012
г. по т.д.№ 148/ 2011 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 26 от 24.04.2014 г. по
т.д. № 1027/ 2013 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 92/ 06.07.2017 г. по т.д.№
569/ 2016 г. и др., постановени по реда на чл.290/. В случая твърдения в този
смисъл от страна на ответниците- авалисти не са заявени по делото, поради което
и останалите им възражения, произтичащи от твърдяното каузално правоотношение, по
което същите не са страни, не са част от предмета на разглеждания съдебен спор.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ответниците
доводи обжалваното първоинстанционно решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на основание на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивниците дължат
да заплатят на въззиваемата страна сумата 1 360 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено адвокатско възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
15.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 81373/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 61 състав.
ОСЪЖДА "А.- ГД"
ЕООД /ЕИК *****/, С.Н.Д. /ЕГН **********/, Н.Г.Д.- К. /ЕГН **********/ и Н.Г.Д.
/ЕГН **********/ да заплатят на М.С.М.
/ЕГН **********/ сумата 1 360 лв. /хиляда
триста и шестдесет лева/- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.