Р Е Ш
Е Н И Е №
260591
гр.Пловдив, 27.
04. 2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд, въззивно отделение – V с.,
в публичното заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
Председател : Светлана Изева
Членове :
Радостина Стефанова
Светлана
Станева
Секретар
Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от съдия Радостина
Стефанова
възз.гр.д. № 3058/2020г.
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. във вр. с чл.422 във вр. с чл.417 от ГПК във вр. с чл.79, чл.92, чл.147 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.4 ал.1 т.13 от ЗПК.
Образувано
е по подадени две въззивни жалби
съответно
от Н.В.С., ЕГН - **********, Ф.Б.С., ЕГН – **********,
съответно
от В.Т.С., ЕГН - **********, М.В.К., ЕГН – **********,
всички с адрес-***,
против Решение №
1585/09.05.2020г. на Районен съд – Пловдив,
X гр.с.,
по гр.д.№ 11654/2018г., с което е признато за установено на осн чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 и чл.92 от ЗЗД съществуването на вземането на
Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани
„Солидарност“, със седалище - **********, против тях за солидарно заплащане на сумата 13 000 лв., представляваща главница по
запис на заповед издаден от 07.12.2014г. от В. Н. С. ЕГН ********** /починал в
хода на производството/ и авалиран от ответниците Ф.Б.С. и Н.В.С., обезпечаващ
вземане на ищеца по договор за заем №883/27.12.2014г., ведно със законната
лихва върху главницата от 11.01.2018г. до окончателното заплащане, относно
което вземане е издадена заповед за изпълнение № 811 от 25.01.2018г. по
ч.гр.д.№ 667/2018г. на Пловдивския районен съд; както са осъдени да заплатят на Взаимоспомагателна кредитна кооперация на
частните земеделски стопани „Солидарност“, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата
360лв., представляваща деловодни разноски в исковото производство, както и 260
лв. - деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№667/2018г. на
Пловдивския районен съд, I гр.с.
Молят да бъде отменено изцяло и вместо това да се постанови друго, с което
да се отхвърлят предявените искове като неоснователни. Претендират да бъдат
присъдени и направените разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани
„Солидарност“ по подадените две въззивни жалби не депозира писмен отговор.
Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена
от надлежна страна по делото в законния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу
подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от Взаимоспомагателна
кредитна кооперация на частните земеделски стопани „Солидарност“ против В. Н. С.
и авалиран от ответниците Ф.Б.С. и Н.В.С. е заведена искова молба по чл.422 от ГПК, с която твърди, че е заявител в производството по чл.417 от ГПК, като в
качеството му на кредитор в негова полза била издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №667/2018г. относно сумата 13000 лева дължима по запис на заповед от
07.12.2014г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда 07.01.2018г. Кооперацията била финансова институция по
силата на пар. 12 от ПЗР на Закона за кредитните институции като в това си
качество била сключила договор за кредит № 883/27.12.2014г. с ответника В. С.
по силата на който му предоставила сумата 10500 лв. Тази сума следвало да се
върне заедно с възнаградителна лихва в размер на 20 %. При просрочие се дължала
наказателна лихва от 20% годишно над уговорената лихва върху неиздължените
суми. Ответникът не изплащал редовно месечните вноски, поради което изпаднал в
забава от 18.07.2016г. Била обявена предсрочна изискуемост, считано от
20.04.2014г. Към този момент вземането било в размер на 13000 лева. За
обезпечаване на задълженията по договора бил издаден запис на заповед от В. С.,
който бил авалиран от Ф.Б.С. и Н.В.С.. Поради постъпване на възражения, е
направено искане да бъде установено
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение.
Към исковата молба са приложени заверено копие от Договор
за кредит № 883/27.12.2014г., погасителен план – приложение № 1 към Договор за
кредит, Покана – уведомление до В. Н. С., с която му се съобщава, че считано от
датата на получаването, кредитът е предсрочно изискуем и възлиза на общо
13 000 лв., Извлечение от счетоводните сметки по партида 431 – В. Н. С.
Ответникът В. Н. С. е депозирал в срок Писмен отговор по чл.131 от ГПК,
като не е оспорил сключването на договора за кредит. Отрича обаче по договора
да е фигурирало името на Ф.С.. Поддържа доводи за нищожност на клаузите за
размера на възнаградителната лихва и наказателната лихва, като счита, че те
противоречат на добрите нрави, тъй като са в висок размер. Излага и доводи за
противоречие на сключения договор в тази му част с императивни изисквания на
закона за потребителския кредит.
В хода на производството, след депозиране на Писмения отговор по чл.131 от ГПК, В. Н. С. е поч. на ******., заличен
е като страна – ответник, като вместо него са конституирани наследниците В.Т.С.
/съпруга/ М.В.К. /дъщеря/. Другият
наследник Н.В.С. /син/ вече е бил
конституиран по делото. От Удостоверение за родствени връзки, изд. от Община
–Пловдив, район „Северен“ се чете, че лицето Ф.Б.С. е майка на починалия ответник В. Н. С.
Ответниците Н.В.С. и Ф.Б.С. също са депозирали в срок Писмени отговори по
чл.131 от ГПК с идентично съдържание, като са оспорили подписите положени от
тях под записа на заповед. Освен това С. е възразила, че по отношение на нея е
изтекъл срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД.
В хода на производството е допусната поисканата ССЕ. В съд. заседание на
25.02.2019г. /протокол – на л.65/ е прието заключение, изготвено от в.л. Й. П.
В хода на производството са допуснати и две СГЕ относно оспорените подписи
на имената на Ф.Б.С. и Н.В.С., положени от тях като поръчители. В съд. заседание на 27.11.2019г. /протокол –
на л.125/ е прието заключение, изготвено
от в.л. М. С., с което са направени констатации, че подписите на имената Ф.Б.С.
и Н.В.С. за „поръчител“ в Договор за кредит №883/27.12.2014г. и в Запис на
заповед от 27.12.2014г. са изпълнени от тези лица. В същото съд. заседание е
допусната повторна СГЕ, изпълнена от в.л.Д. К. В съд. заседание на 23.01.2020г.
/протокол – на л.150/ е прието заключението на в.л.Д. К., с което са направени
констатации, че подписите за „поръчител“ в Договор за кредит №883/27.12.2014г.
и в Запис на заповед от 27.12.2014г. са изпълнени от Ф.Б.С. и Н.В.С..***, за да
уважи предявените искове, излага основни съображения, че е установено по делото,
че ищецът е сключил с ответника В. С. договор за кредит, като е изпълнил
задължението си да предаде заетата сума. След като е получил заема, ответникът
е следвало да го върне, както и да заплати уговорената възнаградителна лихва.
Установило се е от заключението на експертизата, че е налице неизпълнение на
повече от две погасителни вноски, което е дало основание за кредитора да се
възползва от възможността да обяви предсрочна изискуемост на задълженията по
договора. За предсрочната изискуемост длъжникът е бил уведомен с представеното
по делото писмо. За кредитора по
каузалното правоотношение, което в случая е договор за заем съществува
възможността да се ползва от предоставените обезпечения, което той е сторил
предявявайки на длъжника В. С. и авалистите Ф.С. и Н.С. издадения записа на
заповед. Процесният запис на заповед е
редовен от външна страна и съдържа реквизитите по чл. 535 от ТЗ, като издателят
по него е следвало да плати сумата, след предявяването – арг. от чл.538 ал.1 от ТЗ. В случая
единствено издателят на записа на заповед, може да противопостави на поемателя
възражения, произтичащи от каузалното правоотношение.
Районният съд е аргументирал, че така сключеният договор не попада в кръга
на потребителските кредити, тъй като се предоставя от взаимоспомагателна
кредитна кооперация на лице което е прието за неин член. Последното се
установява от представената молба за кредит № 190/2014г. /на л. 61/. В нея е
посочено, че ответникът е внесъл дялов капитал от 750 лв., като средствата по
заема са му необходими за извършване на дейност като земеделски производител.
Изписана е и справка за очакваните разходи и приходи – тоест предназначението
на кредита не е за потребителски нужди и кредитополучателят не е потребител по
смисъла на закона за защита на потребителите. Районният съд налага правен
извод, че относно този договор не се прилагат правилата на Закона за
потребителския кредит – арг. от чл.4, ал. 1, т.13 от ЗПК. Нормативно дейността
по предоставяне на такива заеми се регламентира от Постановление на
Министерския съвет № 343 от 30.12.2008г. Не е налице твърдяното накърняване на
добрите нрави, поради това, че е опредена висока стойност на лихвеният процент.
Размерът на възнаградителната лихва по договорите за заем не е нормативно
ограничен, поради което следва спрямо него да се прилага принципът на свобода
на договарянето уреден в чл.9 от ЗЗД. Освен това, в конкретния случай размерът
на възнаграждението се определя по чл.14 от ПМС № 343 от 30.12.2008г., съгласно
който договорната лихва по кредитите се изчислява като сбор от базисния лихвен
процент, определен от Управителния съвет на кооперативния съюз, и договорената
надбавка за риск, определена от УС на кредитната кооперация, която не може да
бъде по-ниска от 5 пункта. Като член на кредитната кооперация ищецът има достъп
до информацията за условията при които се предоставят кредитите. Освен това
така определеният лихвен процент не надвишава повече от три пъти размера на
законната лихва, за да може да се излагат доводи за евентуалната му
прекомерност.
Отговорността на другите
двама ответници – Ф.С. и Н.С. в случая е ангажирана в качеството им на авалисти
на записа на заповед. Отговорността на авалиста, почива на даденото
менителнично поръчителство, което както и самият запис на заповед е абстрактна
сделка. Съобразно чл. 485 ал.1 от ТЗ поръчителите отговарят както лицето, за
което са поръчителствали. Освен това тяхната отговорност не отпада дори тогава когато задължението, за което е дадено, е
недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във
формата – арг. от чл. 485, ал.2 от ТЗ. Затова, след като се е установило от
приетите две СГЕ, че те са подписали записа на заповед като поръчители, същите
дължат заплащане на сумата солидарно с неговия издател.
Районният съд мотивира, че е неоснователно възражението на ответницата
Ф.Б.С., направено на осн. чл.147, ал.1 от ЗЗД относно това, че правата на
кредитора към нея като поръчител са се преклудирали. Отговорността на С. е ангажирана
по записа на заповед, тоест по менителничното поръчителство, а не по договор за
поръчителство по смисъла на чл. 138, ал.1 от ЗЗД.
С подадените
две въззивни жалби с идентично съдържание, съответно от Ф.Б.С. и Н.В.С. и съответно от В.Т.С. и М.В.К. се възразява срещу
направените правни изводи с атакуваното решение и намират същото за неправилно.
Окръжен
съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Основното възражение на жалбоподателите, изразено в
подадените две въззивни жалби се отнася
до това, че Районният съд необосновано е приел, че не следва да се произнася изобщо
по възражението, че процесният Договор за кредит № 883/27.12.2014г. е нищожен
поради накърняване на добрите нрави. В чл.9 ал.1 и ал.2 от Договора е записан
размерът на лихвения процент върху заетата сума, а именно 20 %, при положение
размерът на заема е 10 500 лв., който е отпуснат за един недълъг период от
60 месеца. По същия начин и същите изводи следвало да бъдат направени и по
отношение на наказателната лихва в размер също на 20 %. На следващо място,
Районният съд е мотивирал, че сключеният договор за кредит не попада в кръга на
потребителските кредити, тъй като се предоставял от Взаимоспомагателна кредитна кооперация и кредитополучателят не е потребител
по смисъла на ЗЗП. В тази насока, неправилно Районният съд не е приел
възраженията за недействителност на договора. В процесния договор не се съдържа
абсолютно никаква информация за условията за прилагане на лихвения процент на
възнаградителната лихва и индекс или референтен лихвен процент, свързан с
първоначалния, ако има такъв. Не се сочат условия за прилагане на възнаградителна
лихва в размер на 20 %, не е ясно каква част от посочената вноска представлява
възнаградителна лихва при посочения в
договора лихвен процент. Още повече, че става дума за краткосрочен
потребителски кредит. Жалбоподателите не са съгласни и с неприемането на
възражението, че в процесния договор не е посочено наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това право може да
бъде упражнен и други условия за неговото упражняване. Непосочването на тези
обстоятелства представлява нарушение на чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК, което от своя
страна представлява отделно основание за недействителност, на осн. чл.22 от ЗПК. Също така, жалбоподателите правят оплакване, че не е налице идентичност на
сумите по процесните документи запис на заповед от 07.12.2014г. за сумата
17 000 лв. и Договор за кредит от 27.12.2014г. в размер на 10 500 лв.
Жалбоподателите считат и че Районният съд неправилно е кредитирал приетата
счетоводна експертиза, която била оспорена от тях като необоснована. Не на
последно място, поддържа се и направеното възражение за изтекъл преклузивен
срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД.
Въззивната инстанция намира, че възраженията,
направени в двете идентични въззивни жалби следва да се оставят без уважение. От
съдържанието на процесния Договор № 883/27.12.2014г. за кредит, сключен между Взаимоспомагателна кредитна кооперация „Солидарност“ и В. Н. С. се
установява, че съгласно раздел I, т.1 – кооперацията предоставя на кредитополучателя кредит в размер на
10 500 лв., предназначен за оборотни средства. От приложената по делото Молба за кредит с вх.№ 190/03.12.2014г. /на
л.61/ се констатира, че С. е член на кооперацията с дялов капитал 750 евро. В
молбата е отразено, че същият се занимава с производство на зеленчуци/царевица
в с.С. Целта на искането за отпускането на кредита е за оборотни средства – необходими
торове и др., като е изложил примерни разходи и очаквани приходи от описаните
дейности, както и очаквана печалба. Също така в молбата е отразено, че С. е
ползвал досега общо 4 пъти кредит от кооперацията. Предвид на тези писмени
данни, съдът намира, че кредитополучателят не притежава качеството потребител
по см. на §13 т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Съгласно чл.4,
ал.1 т.13 от Закона за потребителския кредит - Разпоредбите на закона не се
прилагат за договори за кредит, предоставяни от взаимоспомагателни каси и
кооперации на техни членове без лихва или при лихва по-ниска от преобладаващата
на пазара. Конкретният случай е такъв, тъй като отпуснатият кредит е
предоставен на член на взаимоспомагателната кооперация за набавяне на оборотни
средства за земеделска дейност, при лихва, по-ниска от преобладаващата на
пазара /размерът на възнаградителната лихва не е по-висок от три пъти размера
на законната лихва/; не са налице предпоставките за евентуална прекомерност. Ето
защо, безпредметно е разглеждането на гореописаните възражения относно
твърдяната недействителност на договора за кредит поради противоречия с норми
на ЗПК, тъй като същите са неотносими. Досежно довода за липса идентичност
между сумите по записа на заповед и договора за кредит, съдът намира, че е
неоснователен. Това е така, защото се установи, че процесният запис на заповед
е издаден, за да служи за обезпечение на договора за кредит и включва
обезпечаването на вземането в цялост /главница и лихви/, а не само за главницата.
Районният съд правилно е кредитирал
приетата ССЕ, изготвена от в.л.Й. П.,
тъй като отразените резултати в нея са обосновани и получени след справка с
материалите по делото и други справки за процесния кредит, получени от
счетоводството на кооперацията.
По отношение на
самостоятелното възражение, направено от жалбоподателите Ф.Б.С. и Н.В.С., в качеството им на авалисти
по записа на заповед, че е изтекъл преклузивният срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД,
въззивната инстанция намира, че същото е неотносимо към конкретния случай. Това
е така, тъй като съгласно константната практика на ВКС за менителничното
поръчителство /авала/ не намират приложение разпоредбите на чл.146 ал.3, чл.147
и чл.148 от ЗЗД. В тази насока например
– Решение № 120/30.07.2010г. на ВКС по т.д.№ 088/2009г., II т.о., ТК, постановено по чл.290 от ГПК; Решение №
185/22.11.2010г. по т.д.№ 136/2010г. на ВКС – II т.о., ТК и др. В тях е разяснено, че причините за тази
неприложимост са заради съществените разлики между задължението на
авалиста в сравнение с поръчителството,
произхождащо от самостоятелната правна природа на авала, установена с чл.485
ал.2 и чл.461 от ТЗ, за разлика от поръчителството по гражданското право, при
което е необходимо съгласие на кредитора /арг. от чл.138 ал.1 от ЗЗД/.
Решението
се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено изцяло.
Разноски.
По делото
не се претендират разноски, а и няма данни да са направени такива, от
въззиваемата страна Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните
земеделски стопани „Солидарност“.
Обжалване.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на осн.чл.280 ал.3 т.1 пр.2 от ГПК.
По
мотивите, Пловдивският окръжен съд – V
възз. гр.с.
Р Е Ш И :
Потвърждава Решение № 1585/09.05.2020г. на Районен съд –
Пловдив, X гр.с., по гр.д.№
11654/2018г.
Решението е окончателно.
Председател :
Членове: